Село Аврен се намира в Източните Родопи. Може би не накрая на света, но на края на България. От София има-няма 300 км. През Кърджали се стига до Крумовград, оттам се завива на юг към гръцката граница и се стига до Аврен. Пътят завива и продължава към други села – Девесилово, Голям Девесил, Малък Девесил и Егрек, но направо на 3 км. е границата. Пътят до Крумовград е леко потискащ – ниски и голи хълмове, малко гори, не много заможни градчета и селца и доста пресъхнали чешми. Във всяко село се издигат новички бели джамии, а черквите са тук-там само в големите градове. С наближаването на Аврен Родопите започват да напомнят на себе си – горите се разстилат навсякъде, хребетите стават все по-високи, а гледката все по-живописна.

Първото, което веднага се набива на очи още преди да се влезе в селото е един паметник на човек, вдигнал ръка за благословия. Сякаш прекръства идващите и пожелава добър път на отиващите си. На фона на отстъплението на християнството навсякъде наоколо ни се струва почти нереален. А ето го и селото пълно с хора. Днес е 20. 9. 2008 г. – съборът на Аврен. Но не чеверметата и десетките маси и скари са ни довели чак тук, а нещо много по-красиво и много по-трогателно: след 5 г. перипетии най-сетне е готова новата християнска черквица „Св. Николай Чудотворец”. Една малка християнска капка в голямото мохамеданско море на Родопите, надявам се капнала точно на място.

И днес, като пиша и се сещам за видяното там, още се вълнувам. И лошото, и пошлото, и нечистото сякаш поизбледняват и най-отгоре отново изплува нещо красиво и скъпо. Новата светлосиня черква ни посреща не много след началото на селото. Просто няма как да влезеш или излезеш от него и да не я видиш. Ще я виждат скоро и всички отправили се за и от Гърция. Наистина, тя е малка, много по-малка може би от вашата квартална черква, но особено китна и тържествена. Вярно, може би открита някак предизборно, с набързо посадени в земята цветя, с незавършен двор и тук-там стърчащи кабели, но действително едно малко бижу. Пред нея народ – жени, мъже, деца, медии. Пробихме си път, за да стинем до входа. Вътре беше препълнено. Митрополит Николай Пловдивски четеше едно дълго поучително слово, което чрез тонколоните ставаше достояние на всички отвън. Центърът на селото ехтеше от думите му и от християнските песни. Наистина някак нереално за този край.

Представата ми за тази нереалност се допълни от реакциите на обикновените хора, които бяха на моменти трогателни. Пред очите ми е дядото, който стоеше като на пост пред една тонколона отвън и слушаше унесен молитвите и песнопенията. Една възрастна жена беше привела гръб пред черквата и стоя така наведена към земята почти час без да се помръдне. Вътре, пък и отвън видях хора с просълзени очи, или такива, които откровено плачеха. Дочух някой да казва: „най-сетне”. Хората се кръстеха и пееха с митрополита „Многая лета”. „Многая лета” ехтеше и по улиците на селото. Беше дивно, просто неописуемо.

Но за обикновените хора ще пиша пак след малко. Сега се връщам отвън. Официалните гости – няма да споменавам никой от тях /с изключение на зам.-министър Михалевски, който подари икона и естествено отец Боян Саръев – душата на идеята за храма и дарител на стенописите/, защото надали са заслужили такава висока чест, бяха пресрещнати от медиите. Успях да видя БТВ и НОВА ТВ. Къде беше любимата наша българска БНТ не знам. За жалост вместо от новините хората да научат, че имаме наш български православен храм в непознатите и далечни Родопи, бяхме засипани от простотия от сорта какво мислел митрополит Николай и БПЦ за вероучението и прочее. Така де, търсим скандала, а не се сещаме, че мнението изветрява, а построеното може да е вечно. Прерових и сайтовете, и вестниците, гледах и новините – нищо различно. За кой ли път хората и политиците плюс медиите имат различен дневен ред. И понеже в Аврен хората ясно показаха какво ги вълнува, а в другата България останаха на тъмно и я занимаваха с вероучението в училищата, се чувствам длъжен да разкажа всичко това и да покажа моите любителски снимки.

След освещаването цялото множество се понесе към централния площад, където се издига паметникът на измъчваните и убити наблизо през 1913 г. от турците 42 жени и деца. Гледах паметника – цели семейства и може би родове са били избити. Там се отслужи панахида, а после официалната програма продължи с химна, химна на ЕС и родопски песни.

Няма да се спирам на кебапчетата и кюфтетата, на сергиите и скарите, нито на хорa та на площада, на които се развяваше българското знаме. Ще ви разкажа накратко за моите впечатления, за някои разговори и мисли. Селото е уютно, било е доста по-голямо, но демографската криза не прощава никому. Има доста представителни сгради, но някои са доста занемарени – има голямо кметство, голямо читалище, голяма сграда на кооперацията, сравнително голямо училище, детска градина и поща. Старото училище, до преди време пансион към новото, е в много лошо състояние. Започнат е ремонт, но децата намалели и не се знае дали и новото училище ще оцелее. На няколко крачки от центъра е и сградата на Гранична полиция, а съвсем близко до нея – голямата джамия. Казват, че малцина я посещавали, а за откриването й през 2001 г. се изсипали маса автобуси с правоверни от околията.

Така и не разбрах какъв е етническият състав на селото. Според някои мохамеданите са голямото мнозинство, според други са малцинство, според трети са по равно. Между приказките дочух и че наред с парадните знайни ктитори като г-н президентът и неговите приятели от близо и далеч имало и доста незнайни, сред които и прилично число българомохамедани. Както и да е – парадната истина е една: Аврен има голяма джамия, но цели 2 църкви. И колкото и да ми е гордо от този факт, не мога да се сдържа да не ми стане кисело от другата гледка – доста тягостна и неприятна: старият храм на селото – „Св. Илия”, изграден през 1870 г. и училището към него са в повече от окаяно състояние. Затворени са. Или по-точно казано църквата е затворена, а училището – отворено, защото няма как да се нарече затворено нещо, което е разбито, без врати, с разрушен покрив и без нито един здрав прозорец. Черквата е без кръст с повредена горе камбанария, изпопадали стенописи и доста неугледен вид. Търсят се пари за ремонт. Откъде ще дойдат – не се знае. Всъщност аз знам: по едно време част от официалните гости се запътиха натам. Стояха в двора около 10 мин. Какво са си говорили никой не знае, но духовните лица са имали възможност да обсъдят наболелия проблем в луксозното си БМВ по пътя за Пловдив. Ако са пожелали, де. Защото някак гротескно изглеждаха смирените чернодрешковци в лъскавото БМВ, чиято стойност иначе би стигнала за половин ремонт, на фона на хленчещата за пари БПЦ.

Иначе Аврен е хубаво село. Има чудесна гледка на юг към границата, добри хора и перспектива. Основните надежди са насочени към новото КПП с Гърция, за което се водят преговори с южните съседи. Имало доскоро шивашки цех, но комшиите-съдържатели го затворили и нищо не платили. И въпреки това заедно с бавното надигане на България се надига и Аврен. Едно голямо браво на кмета Димитър Антонов, който създава климат за промяна, търси пари за ремонти и се надява да издигне селото.

Връщам се пак на обикновените хора. Имаше много млади хора в на събора, някои от тях влязоха и в черквата и запалиха и свещи. Доста от тях играха хорa на площада и пееха заедно с певците народните песни. Около всички събития имаше винаги един импровизиран шпалир от седнали баби-българомохамеданки, с характерните им забрадки и престилки, които почти безмълвно наблюдаваха веселията. Имаше и местни, но и от други населени места. Сякаш издебнали часа, когато суматохата се беше пренесла в центъра и около площада, една малка групичка от тях се събра около новата черква и влезе вътре. Гледах ги с интерес. Разгледаха всичко, като най-любопитно им беше да влязат в олтара и да видят какво има там. Християнството е по-напредничава религия и в този час сякаш се удовлетворяваше любопитството на жените да могат да влязат в молитвен дом и да разгледат всичко отблизо. Като се замисля, жената наистина е този малък и невидим ключ към приближаването на хората към християнството. Естествено, никоя от влезлите жени не се прекръсти, но някои запалиха свещи. Едната от тях обясняваше на малко дете, доведено от нея, че тук са били изклани „едни дечица”, а после и детенцето поиска да запали свещ. Почудиха се, че чак от София сме дошли до там, даже ни попитаха дали ни е харесало.

Скоро след това вече пътят за столицата вече се виеше пред нас. И баирите олисяваха, а с тях и усмивките ни. Но останаха хубави спомени, впечатления и снимки. Нещо като да се окажеш на точното място в точното време.

Догодина по същото време в Аврен пак ще има събор, но вече няма да откриват черква. А най-вероятно и старата няма да е ремонтирана, няма да има медии, отци и политици, няма да има и ново КПП. Но това не ви пречи ако имате път да го посетите и да му се порадвате. Нали помните: гледката е хубава, а хората – приветливи. И да видите новата ни християнска твърдина, тъй както я видях аз. Дай Боже да е здрава, все така китна и да е отворена и посетена. Защото иначе всичко остава без смисъл. А Аврен ще се съвзема, но това не бива да става без да стъпи на ценностите на християнството.

---

---