Септември 1908 г. - Търново празнува, Белград кипи гняв, а Санкт Петербург е обиден. Австро-Унгария по същото времe удря плесник на славянството и анексира Босна и Херцеговина

Д-р Христо Мишков

В чужди исторически енциклопедии и справочници събитието "Независимост на България" може да се открие рядко. Ако въобще се споменава, то най-често е включено като едно от усложненията към голямата "Босненска криза 1908-1909 г". Ако пък човек се поразрови по-сериозно, може да открие, че и "Източната криза 1875-1878 г", която довежда до Освобождението на България, също понякога се нарича "Босненска", защото е започнала с бунта на Любобратич. Значи, ако една дипломатическа каша се забърка някъде към Сараево, тя с голяма доза вероятност може да завърши добре за България. Зависимост, която се появява в цели две успешни събития за националната ни кауза, заслужава специално внимание. Особено като се отчете, че безспорен успех е комай още само Съединението. Дали пък нямаме някаква особена връзка с размирната планинска област, която Хенри Кисинджър нарича "най-затънтеното кътче на Европа"? В Средновековието примерно има една божа (или дяволска) работа - българските богомили, преследвани, но неизтребими, прехвърлили своята ерес към Босна, където тя дори станала официална църква. По-късно, като дошли османците, манихеите предпочели да се помюсюлманчат, но не и да се върнат в лоното на католицизма или
православието. През 1908 г. обаче тайнствата на църкви и ереси не били актуални. Един журналист определил българо-босненската връзка съвсем елементарно - като "заговор на Кобурга и Хабсбурга".
Това станало, защото нашият княз Фердинанд Сакскобургготски обявил българската независимост успоредно с решението на австро-унгарския император Франц-Йозеф II да анексира Босна и Херцеговина. Така всъщност те заедно нарушили Берлинския договор, който определял както васалния статут на Княжество България към Османската империя, така и особеното положение на Босна в състава на Дунавската монархия. Подобни действия по принцип били рискована авантюра - върху Берлинския договор се крепяло равновесието на силите, балансът на интересите и мирът в Европа. Нарушаването му означавало предизвикателство към реда и криза в международните отношения. Между двамата монарси наистина имало комплот и именно той довел до усложнения пред България.
А иначе и двете събития поотделно не изненадали дипломатическите канцеларии. На практика те не променяли териториалното статукво и нарушавали чисто формални клаузи. България отдавна се държала като независима държава и дори в Цариград никой не смятал сериозно българите за султански поданици, а Босна и Херцеговина била под австро-унгарско управление от тридесет години. Изглеждало, че просто се узаконява едно фактическо положение. Въпреки това Европа била разтърсена от дипломатическа криза и дори се чуло дрънкане на оръжие. Причина била най-вече анексията на Босна, към която се добавили и действията на София. В кризата се вплел и опитът на остров Крит да се присъедини към Гърция. По същото време в Цариград кипяла младотурската революция, въвеждала се конституция и ощетената империя не можела да реагира решително.
Босна заемала особено място в Австро-Унгария. Тя била окупиран османски вилает, предаден за "умиротворяване" и "цивилизоване" на двуединната монархия. Виена държала на нея стратегически - като аванпост за по-нататъшна балканска експанзия и клин пред евентуално южнославянско обединение. За разлика от останалите земи тя не била поделена между виенската и будапещенската администрации и била обект на специална "цивилизационна" политика.
В духа на времето оптимистично се смятало, че чрез уредена администрация, добри закони, масово образование и модернизация на икономиката тя ще стане просперираща и стабилна. Оказало се, че и въвеждането на обикновен ред е сложна задача в размирните планини. Населението говорело един език, но било разделено по религиозен признак на три враждебни и войнствени части - православни (сърби), католици (хървати), мюсюлмани. Когато австрийците поемали управлението, султанът
дал заповед да бъдат посрещнати мирно, но мюсюлманите вдигнали бунт. Скоро и сърбите се съюзили с тях, въпреки че доскоро се колели жестоко. Дори легендарният войвода Любобратич през 1882 г. поискал помощ от султана срещу австрийците. Бунтовете все пък били потушени, но се запазило традиционното хайдутство. Започнало и масово изселване - към Турция по религиозни причини, към САЩ - по икономически. Имало емигранти даже и към България, твърди познавачката М. Йовевска. Точно Босна показала, че "насила прогрес не става". Управителят Бенджамин Калай прокарвал железници и телеграфни линии, строял пътища, хотели, училища, стимулирал театъра, изложбите, литературата, вестниците. Но всичко това изглеждало като повърхностно лустросване (наричали го и "калайдисване" на Босна), а под фасадата се ширела ориенталщина и тлеело недоволство.
Разпространението на образованието засилвало националистическата екзалтация сред младите. Виенската култура стигала до малък образован елит и придошлото чиновничество. Областта си останала икономически изостанала, а напрежението се увеличавало.
За да тушира враждите, Калай се опитал да създаде обща "бошняшка" нация от трите религии. За тази цел дори спирал разпространението на собствените си книги, в които като съвестен историк и етнограф описвал сърбите. Той вярвал, че образованието, стопанският напредък, културата и институциите ще могат да сплотят населението и да подтикнат прогреса, но накрая признал, че "тук религията е определяща за национализма". В крайна сметка имперската власт се опряла на класическата игра на противопоставяне на групите една срещу друга. С това стъпвала върху тлеещ вулкан от вражди и недоволство.
По същото време в Белград мечтата за Велика Сърбия минавала и през присъединяването на Босна. Тази идея не била чужда и на босненските сърби, тогава най-многобройната група в областта. Затова и обявяването на анексията отекнало най-силно в Белград. То изглеждало като покушение срещу святата мечта на сърбизма. Тълпите искали война с империята. На лозунгите пишело "Долу Австрия и нейната съюзничка България". Русия също била засегната, тъй като искала да минава за покровителка на славянството, а и била чувствителна към всяка промяна на Балканите. В Петербург имало обида, но не и войнственост. Там още ближели рани след поражението от Япония и бунтовете от 1905 г. Затова и руската реакция била умерена, а кризата се превърнала в дипломатически пазарлък.
Основният проблем бил Босна, но се замесвала и нашата независимост. Всъщност голямата игра била далеч и от Сараево, и от София. По това време Европа вече била поделена на две коалиции -
Антантата (Русия, Франция, Англия) и Централните сили (Германия и Австро-Унгария). Така кризата се превърнала в стратегически тест за здравината на съюзническите ангажименти. Германия застанала твърдо зад Виена, а Русия, и без това слаба, не получила стабилна подкрепа в балканските си амбиции. Така и Сърбия останала сама и била принудена да признае анексията на Босна.
Триумфът на Виена обаче бил временен. Той подтикнал Антантата към затягане на съюзните връзки и засилване на военните приготовления. В Берлин и Виена пък останало впечатлението, че шантажът е успешна тактика. Само след няколко години от Босна тръгнала нова криза - младият сръбски националист Гаврило Принцип убил австрийския престолонаследник Франц Фердинанд. И в нея се пробвало кой докъде е готов да стигне. Оказало се обаче, че дипломатическият танц по ръба на войната е опасен.
Започнала Първата световна война. Може да се спори кой е виновен, но безспорно от нея губи цяла Европа. Затова и днес Сараево се ползва с лоша геополитическа репутация. Печеливш през 1908 година бил и нашият княз Фердинанд. Той получил титлата цар и си повярвал, че е сериозен играч в голямата дипломация. Разбира се, покрай него спечелила и България. Непремерените му амбиции пък по-късно ще струват скъпо на страната. Всъщност нашата независимост не била сложен международен проблем. Повече раздразнение предизвикала национализацията на нашия участък от Източните железници, обявена за социалистическо своеволие, но и тя била въпрос на пазарлък. България тогава била ухажвана и от двата лагера като потенциално важен балкански съюзник, но Антантата се подразнила от съвместните действия с Виена. А иначе руският министър Изволски съветвал София да изчака Австрия първа да наруши договора и тогава да предяви своите искания. Френският посланик Морис Палелог пък подтиквал правителството да избърза с независимостта. Самото присъствие на този голям дипломат в София показвало нашата стратегическа важност. Той пък си имал и други съображения да ни подтиква. По същото време в Мароко се вихрел остър френско-германски скандал и той разчитал, че още малко хаос на Балканите ще бъде добре дошъл за тамошния пазарлък. Правителството на умерения и разумен Александър Малинов било склонно да се съобрази с Антантата, но обвързването с Австрия било наложено от Фердинанд. След като играта завършила добре, той събрал и лаврите.

---

---