1. Класификация и характеристика на писмените извори за историята на средновековна България.
Според вида си изворите могат да бъдат разделени на две групи – веществени паметници и писмени източници.
Веществени паметници – към тях се отнасят паметниците на материалната култура. Най – голямо значение за разкриването и изучаването им има археологическата наука. Многобройните находки на монети, печати, оръдия на труда, занаятчийски произведения, оръжия и др. допринасят за изучаване на стопанския облик на средновековния български град, на държавните и църковните институции, на търговските връзки на страната и т.н. Паметниците на материалната култура са един от основните източници за разкриване на средновековното ни минало.
Писмени източници – за историята на средновековна България могат да се квалифицират по различни принципи – произход и език, тип, вид и съдржание. Според своя произход изворите се разделят на две големи групи – домашни и чужди.
Домашни извори – те дават възможност на изследователя да проучи как средновековния българин е виждал мястото си в историческия процес и служат като своеобразен коректив на редица превратни и едностранчиви представи, които чуждите хронисти създават за политическото и културното развитие на средновековна България. Домашните извори по своето предназначение също се разделят на няколко групи:
• На първо място се поставят официалните документи издавани от канцеларията на българските владетели: законодателни паметници, грамоти, дипломатически послания, договори, писма, надписи и др. Те се отличават в най – голяма степен с обективност и безпристрасност. Един от най – старите официални паметници е Крумовото законодателство, съставено около 805 – 806г. За съжеление оригиналният текст не е запазен. Той е преразказан в един византийски енциклопедичен сборник от X век – т.нар. „Свидас”
Практиката дипломатическите договорености да бъдат фиксирани в писмен вид се наложила непосредствено след създаването на българската държава и до голяма степен била повлияна от богатия опит на византийската дипломация. За най – ранен текст на договор се приема изсеченият под Мадарския конник надпис, който по всяка вероятност ознаменува съюза между хан Тервел и император Юстиниан II.
Освен изсечените върху камък са запазени в оригинал или по –късни преписи и някои международни договори на българската държава, писани върху пергамент или хартия. Всички са от времето на Второто българско царство. Запазените договори позволяват да разберем кои са стратегическите цели във външната политика на българската държава, а също и да добием представа захарактера на дипломатическите институции, за начините, по които се сключвал един договор, за процедурите, свързани с неговата ретификация и др.
Главен източник за изследване на феодалните отношения в България са царските грамоти, с които владетелите дарявали недвижими имоти и зависимо население на черкви и манастири. Тези документи са били писани върху пергамент или хартия и са носели в края златен печат, поради което се наричат още хрисовули, т.е златопечатници. По – известни царски грамоти са : Ватопедската грамота на цар Иван Асен II за атонски манастир „Ватопед”, издадена през 1230г.; Виргинската грамота на цар Константин Асен за манастира „Св.Георги Бързи” край Скопие и др. В тези документи се съдържат неоценими данни за характера на феодалното земевладение, за категориите зависимо население и техния статут, за данъчната политика на българските владетели. Важни сведения откриваме и за демографския и стопанския облик на българските земи през Средновековието.
Към официалните документи, излязли от канцеларията на българските владетели, спада и тяхната дипломатическа кореспонденция. Размяната на писма е била обичайна практика при воденето на дипломатически преговори и в повечето случаи е предхождала сключването на различни договори. Заслужават отбелязване три писма на цар Симеон до византийския дипломат Лъв Хиросфакт от периода 895 – 896 г. В тях е отразен опитът да бъде прекратен по мирен път конфликтът между България и Византия, избухнал през 894г.
• Втората група домашни паметници включва съчинения с историко – летописен характер и литературно – публицистичен характер – летописни надписи, преписки, хроники, жития и похвални слова, полемични беседи, богословски произведения, апокрифи и др. Най – старото оригинално летописно съчинение е Именикът на българските ханове. Предполага се, че в оригинал той е представлявал каменен надпис, изсечен вероятно на гръцки език. До наши дни е достигнал в три късни руски преписа, но по всяка вероятност е бил преведен за пръв път на старобългарски по времето на цар Симеон. Съставен е бил веднъж по времето на хан Аспарух, а по – късно продължен за втори път през втората половина на VIII век. Именникът е хронологичен списък на българските ханове, в който е посочено от кой род произхожда всеки от тях и кои са годините на царуването му. „Авитохол живя 300 години. Родът му Дуло, а неговата година дилом твирем”
Друга голяма група каменни надписи представляват т.нар. "строителни надписи”, които ознаменуват строежите на българските ханове. Най – известни от тях са Чаталарският надпис на хан Омуртаг за строителството на аул край р.Тича и Търновският надпис на същия хан за построяването на дворец на р.Дунав. Прабългарите донесли на Балканския полуостров и обичая да бъдат изсичани надгробни надписи. Тази привилегия имали висшите сановници – т.нар.”хранени хора” на хана. Надгробните камъни дават ценна информация за институциите в българската държава, а макар и по –рядко служат и за осветляване на някои политически събития.
Към истроико – летописните паметници с важна стойност за българската история трябва да причислим и т.нар. „Апокрифна българска летопис” от XI век, в която в идеализиран вид са представени събития от българската история. При тяхното написване са използвани главно устни предания и легенди. Важни истроико – летописни елементи съдържа т.нар. „Борилов синодик” – сборник, съставен по нареждане на цар Борил (1207 – 1218г.) след свикания през 1211г. църковен събор против богомилите в Търново. Част от текста е превод на византийския "Синодик за неделя на православието”. „Синодикът” е бил допълван с нови текстове и се предполага, че е претърпял редакция от патриарх Евтимий.
Българска по произход е т.нар. „Анонимна хроника” от началото на XV век, в която са отразени драматичните събития, свързани с падането на Балканския полуостров под османска власт. От XV век датира и единствената досега градска местна хроника. Това е т.нар. "Несебърска хроника”, която съдържа 16 летописни бележки на гръцки език от периода 1366 – 1448 г.
Културно – религиозният живот на българското средновековно общество е намерил отражение и в житията, и в похвалните слова. Макар че в тях преобладава субективното начало и фантастичните елементи, тези произведения дават ценни сведения за бита и душевността на българина. Твърде често този вид източници ни служат за доуточняване на исторически събития. От съхранените жития заслужава да се споменат Пространните жития на св.св. Кирил и Методий, които са основният извор за разкриване на техния живот, мисионерска и книжовна дейност. По всяка вероятност техният ученик св.Климент Охридски е автро на Житието на св.Кирил, а старобългарският книжовник Константин Преславски е автор на Методиевото житие.
Неоценима стойност за българската история имат и житията на св.Климент Охридски и беговия сподвижник св.Наум. С особена почит се е ползвал и най – популярният светец в българските земи – Иван Рилски. Изявен житиеписец през XIV век е бил патриарх Евтимий. Той е автор на четири жития, посветени на Петка Търновска, Иван Рилски, Филотея Търновска (?) и Иларион Мъгленски. Неоценими данни за живота на патриарх Евтимий дава Похвалното слово за Евтимий, написано от неговия най – близък ученик и последовател Григорий Цамблък.
От запазените полемични творби в старобългарската литература голяма стойност като исторически извор има на първо място произведението на Черноризец Храбър „За буквите”. Особено ценно е категоричното твърдение в него, че славянската писменодт е създадена през 855г.
Основен исторически извор за появата и същността на богомилството е полемичната „Беседа против богомилите на Презвитер Козма”.
Списъкът на домашните паметници може да бъде продължен с някои произведения на средновековната българска поезия и белетристика. Сред тях са първите поетични творби „Азбучна молитва” и „Проглас към Евангелието” от Константин Преславски.
Съдбата на домашните извори е незавидна. По време на османското завоевание голяма част от старобългарските съобщения (?) са унищожени. Не била по – щастлива съдбата им и през Възраждането. Гръцките фанариоти също допринесли за затриване на част от книжовното богатство на средновековна България. До наши дни са достигнали около 900 ръкописа, пръснати в различни страни и сбирки. Най – значителни колекции от старобългарски ръкописи има в Москва, Санкт Петербург и Киев.
Богати хранилища притежават и атонските манастири Хилендар, Зограф, Великата лавра „Св.Анастасий”, „Ватопед”, „св.Павел” и други. Старобългарски рукописи се съхраняват във Ватикана, в манастира „св.Екатерина” на Синайския полуостров, в сръбски архивохранилища, в Румъния, Франция, Австрия и други. Изследването на тези ръкописи е дело на няколко поколения филолози и историци.
Чужди извори
• Византийски извори за българската история – при цялото многообразие на домашни паметници трябва да се отбележи, че написването на пълноценна история на средновековна България е немислимо без привличането на паметници от чужд произход. Сред тях безспорно най – голяма стойност имат византийските. Използването им като исторически извор изисква да се съобразим с няколко основни неща. При това необходимо е изследователят да познава развитието и промените, които настъпват в един или друг жанр на византийската книжнина.
Съчиненията на ранните византийски историци Прокопий Кесарийски, Менандър, Теофилакт Симоката, Псевдомаврикий отразяват заселването заселването на славяните и прабългарите на Балканския полуостров. В тях откриваме важни сведения за бита, поминъка и религията на двете етнически общности. Установено е, че интересът на византийците към варварския свят следва в общи линии една схема, която е утвърдена още в Античността и се среща в произведенията на Аристотел и Хипократ. Основно място в етнографските описания заемат данните за външния вид на народите и племената, за техния нрав и характер, за начина им на живот, в който се включват социалната организация, религията, военното изкуство и институции. Описвайки живота на славяни и прабългари, византийските автори се придържат често към твърдо установени схеми. Най – разпространено било разделението на племенните общности съобразно с техния поминък. Към най – примитивните били причислявани онези от тях, които се препитавали само с лов и разбойничество, нямали постоянни селища, закони, установени обичаи и приемливи форми на обществен живот. В отделна група била включена друга голяма общност от племена, които живеели по думите на римския историк Тацит на талига и кон. Това са всъщност т.нар. „номадски племена”, чийто основен поминък било скотовъдството. Към тях причислявал прабългарите. Своеобразен символ на начина им на живот, свързан с непрекъснато движение, според византийците бил конникът и преносимото жилище – т.нар."юрта”. Към третата група варварски племена били отнасяни тези, които имали постоянни жилища и водели уседнал начин на живот. Това според ранновизантийските автори било типично за славяните.
Продължавайки по – натаък прегледа на византийските извори, трябва да се отбележи, че те дават единствени по своя характер данни за създаването на българската държава и за първите десетилетия от самостоятелното й съществуване. Тук трябва да се споменат хрониките на монаха Теофан и на патриарх Никифор.
Изследването на българската история през IX и X век е немислимо без използване на съчиненията на Георги Монах, Йосиф Генезий, Продължителя на Теофан, Симеон Логотет, Константин Багренородни, Лъв Дякон, Йоан Скилица. За епохата на византийското владичество разказват и съчиненията на Михаил Псел, Йоан Кинам, Анна Комнина, Михаил Аталиат и др. Важни и естествени по своя род сведения за възстановяването на българската държава от братята Асен и Петър се съдържат в съчиненията на Никита Хониат. Управлението на цар Иван Асен е описано в хрониката на Георги Акрополит. Събитията от втората половина на XIII век и движението на Ивайло са намерили отражение в историческото съчинение на Георги Пахимер. Изследването на българската история през XIV век почива върху разказите на византийските хронисти Никифор Григора, Йоан Кантакузин, Лаоник Халкокондин, Дука, Сфранцес и др.
Богатото историческо наследство на Византия трябва да се използва внимателно и критично. За повечето византийски автори е характерно презрително и високомерно отношение към българите, поради което често пъти описваните събития са представени едностранчиво. Освен това византийците били склонни въз основа на откъслечни описания или единични случаи да правят обобщения, които се отнасяли изобщо за българите независимо от конкретната случка и социалния статус на участниците в нея. Прави впечатление също, че понякога е налице стремеж на всеки описан епизод с участието на българи да се придаде формата на нравствен образец и урок, чиято основна цел е да подчертае превъзходството на византийците. Българите се обозначават с най – ралични други имена, като скити, мизи, власи и др. Тази подмяна не етнонима „българи” не може да се разглежда само като плод на подражание или на незнание, а и като опит за съзнателно пренасяне върху тях на определени представи, с които по – стари етнически общности са останали в историята.
• Западни извори – за изясняването на редица събития, които византийските автори са премълчали или не са познавали добре, на помощ идват извори от западен произход (главно немски, френски и италиански). В огромното си мнозинство те са написани на латински език. Интересно е да отговорим на въпроса, кои фактори са обуславяли интереса на западния човек към българите. На първо нясто, този интерес бил продиктуван от обстоятелството, че България е била съсед на византийската империя. Животът в империята винаги е бил във фокуса на вниманието на западните хронисти и естествено, вичко, по – важно, което се отнасяло до развоя на българо – византийските отношения, намирало място в техния разказ. Прави впечатление например, че широко отразена е била помощта, която хан Тервел оказал на император Юстиниан II да си върне престола през 705г. Подобаващо впечатление предизвикала и гибелта на император Никифор I във Върбишкия проход през 811г.
Друго събитие, което поддържало интереса на западноевропейците към българите, било покръстването, осъществено от княз Борис. Дипломацията на българския владетел, неговите дългогодишни контакти с Римската църква са широко отразени в произведения от различен характер – писма, хроники, жития и т.н. И след падането на България под византийска власт вниманието към българите не намаляло. Това се дължи на факта, че през техните земи преминали рицарите на Първия и Втория кръстоносен поход.
След възстановяването на българската държава сведенията в западните извори се отнасят главно до войните и дипломацията на първите Асеневци. Ширко отразени са отношенията между българите и рицарите от Третия кръстоносен поход, преговорите и сключването на уния с Римската църква през 1204г., както и конфликтите между България и Латинската империя.
В хронологичен ред бихме отбелязали следните по – важни извори. Отношенията на България с Франската империя през първата половина на IX век са намерили отражение в "Животописта на Карл Велики” от Айнхард, а така също във Фулденските анали, в „Животописта на император Людовик”, в Химдесхаймските летописи, в Хрониката на Ламберт и др. Неоценим източник за състоянието на българското общество след покръстването са „Отговорите на папа Николай I по запитванията на българите”. Те дават важни сведения за бита на българите, за тяхното законодателство, за езическите им вярвания и пр. Активните контакти между княз Борис и Римската църква са описани подробно от Анастасий Библиотекар в „Животописите на римските папи”. А хрониката на Регино съдържа единствено по своята информация сведение за езическата реакция в България, настъпила след оттеглянето на княз Борис от престола.
Сведения за историята на българските земи дават и участниците в Първия, Втория и Третия кръстоносен поход, минавали през Балканския полуостров през XI и XII век. Сред тях заслужават отбелязване Петър Тудебот, Фулхерий Шартърски, Оден дьо Дьой, Вилхелм Тирски и др.
Отношенията между България и Латинската империя през първите десетилетия на XIII век са намерили значително място в старофренските хроники на Жофруа дьо Вилардуен, Робер дьо Клари и Анри дьо Валанаиен.
Интересът към българите в Западна Европа през XIII и XIV век се поддържали и от обстоятелството, че България била люлка на богомилството, което намерило широко разпространение, особено в Италия и Франция. Не е случаен фактът, че основната книга на богомилите т.нар. „Йоаново евангелие” в края на XIII век била преведена на латински език.
Характерна черта, която обединява изворите от западен произход, независимо от техния жанр и държавата, в която са създадени, е несъмнено проявеното отрицателно отношение към българите поради изповядваната от тях православна вяра.
• Други чужди извори – картината на Българското средновековие не би била пълна без привличането на извоти от сръбски, турски, руски и арабски произход. За проучването на българо – сръбските политически и културни взаимоотношения се използват запазените биографии на сръбските крале и архиепископи. Сред тях заслужават отбелязване житията на сръбските крале Стефан Първовенчани, Стефан Милутин и Стефан Дечански, както и житията на архиепископ Сава. Важни са също така многобройните сръбски родослови и летописи. Тяхното съставяне започва през XIV век и продължава през следващите няколко столетия.
В зависимост от своя характер сведенията за българската история в тези паметници могат да се разделят на три групи.
Към първата се причисляват онези, които се отнасят до по – ранната история на средновековна България и отразяват, макар и лаконично, такива важни събития като създаването на славянската писменост и покръстването на българите.
Втората група сведения се отнасят до определени моменти от политическите взаимоотношения между българи и сърби през Средните векове.
Третата група сведения за българската история в сръбските книжовни паметници отразяват някои моменти от борбата на българите срещу османските нашественици. Онова, което несъмнено отличава като цяло сръбските извори за българската история, е ясно прокараната в тях идея за съществуващата не само религиозна, ни и истинска близост между българи и сърби.
Картината на българския XIV век и особено на падането на България под османска власт не би била пълна, ако не се привлекат на помощ и османските хроники. Независимо, че по тенденциозност и пристрастие те не само не отстъпват, но даже и превъзхождат византийските, в тях откриваме интересни данни за съпротивата на последнитебългарски царе, както и за политиката на османския завоевател към покореното население. Тук бихме споменали такива автори като Лала Шахин Мехмед Нешри и др.

---

---