Споделете Хармоничното съжителство на човека със заобикалящата го среда и осъзнатата необходимост да бъде част от нея пораждат преклонението пред величието на природата и уважението към нея. Израз на това е почитането на особени места около всяко селище, известни като “свети места”.

Интерес представлява самото откриване. Най-често това се случва при екстремни случаи и ситуации – тежко заболяване на човек или обричане след преживяно премеждие (например завръщане след война). Нерядко - чрез съновидение, при което се явява светецът-покровител. Обикновено той съобщава на сънуващия къде има вода и какви заболявания лекува.

За свещени се смятат скали с особени форми, както и вековни, стари дървета, най-вече бряст, дъб, които растат на височина, около скали или на поляна. Почитането на свети места е многовековна традиция, жива и до днес.

Статията се базира на теренни проучвания на автора и ползване на материали от научния архив на отдел “Етнография”.



СЕЛО ЦАРЕВА ПОЛЯНА 1

Царева поляна е едно от селата, които могат да се похвалят с много свети места – над десет. Всяко от тях е свързано с определен празник и характерната за него обредност.

Разположено е на 20 км югоизточно от Хасково. Старото селище е било на запад от сегашното, в м. “Капан дере”. Преместено е след чумна епидемия. Вярва се, че за да се избяга от чумата трябва да се премине през река – така болестта остава на другия бряг. До скоро е имало следи от стара църква и запустял “църковен геран”.

Заораването на селото е първото защитно свещенодействие. Извършва се преди изгрев слънце от близнаци-волове, карани от близнаци-мъже с рало, направено от близнак-дърво, за една нощ. Прави се при заселване на ново място и по време на епидемии. Село Царева поляна е заоравано три пъти – последното е през 1942 г., при мор по животните.

С това обредно действие се очертава свещената граница на всяко селище. Вярва се, че тя не може да бъде премината от вредоносни сили. Повторно заораване се налага при пробив в свещената граница.

Свещената граница очертава землището на селото, а свещеният център (преди построяването на църквата) е хорището. Мястото за старото хорище в Царева поляна е подарено от дядо Матьо. То е отдалечено от естествения център – намира се в долния край на селото, “на по-скрито място, за да не се вижда от минаващите по пътя турци”. Възрастните хора помнят, че на хорището е имало три стари кавака (тополи) и голям кръст. Помни се още, че на всеки голям празник жените палят свещи на кръста. Вероятно това става преди построяването на църквата. Знае се, че е голям грях да се отсече старо дърво – носи нещастие за семейството.

До средата на ХХ в. на всеки голям празник, на хорището, мало и голямо се събира на общоселско хоро.

Църквата е най-святото място за всяко селище. В Царева поляна тя е построена през 1858 г. Султанското разрешение за строежа е получено с условието, че трябва да бъде издигната на ниско място и за кратко време. Затова в изграждането се включва цялото население. Строена е от майстор Михно. Мястото е подарено от дядо Димян. Легендата разказва, че е построена върху стара църква.

Храмът носи името на свети Илия и е осветен на Илинден. На този празник е селищният събор. Всяка година, с прекъсване по време на социализма, се прави общоселски курбан. Събират се в църковния двор, където след службата се осветява курбана. Всички се нареждат в кръг – по родове. От курбана се разсипва на всяко семейство. На този ден не се работи. Има запазен спомен, че веднъж на този ден един човек работил и реката придошла, което се приема като наказание за цялото село.

Светите места около селото са лековити извори, параклисите, изградени над тях, вековни дървета и поляни.

В м. “Лозята” има оброчище на свети Трифон. През 40-те години на ХХ в. е преместено в “Новите лозя”. За Трифоновден се събират пари от всяко семейство, купува се овца за курбан. Прави се “черквичка” за светеца. На мястото се събират всички мъже, начело със свещеника. Всеки носи питка, вино, ракия, паница за курбан и звъна.

На 50 м от главния път, в южния край на селото, има турска гробница – тюрбе. Постройката е каменна, седемстенна, с кръгло прозорче на източната стена и врата на западната. Според разкази на възрастни хора, тук е погребан местния турски владетел. Вярва се, че духът му пази селото от беди. След Освобождението, когато селяните решават да разрушат тюрбето, през същата година реколтата е “очукана от градушка”. Затова е превърнато в параклис “Св. Архангел Михаил”. От тогава няма бедствия. Около него “от край време всичко е засадено със сливи”.

Всяка година на Архангеловден жените се събират, раздават помежду си от донесените хлябове, пити и варена пшеница и палят свещи. При сушави години тук се прави молебен за дъжд, пеперуда – с маслосвет, водосвет и обшоселски курбан.

Постройката и днес е добре запазена, но по нищо не личи, че е параклис - вътре няма икони. Петко Делчев Петков, роден през 1925 г., който сега бие камбаната и отваря църквата, казва, че жените още се събират на Архангеловден на полянката пред параклисчето.

В м. “Гьоргиденя”, на пътя между селата Царева поляна и Стамболово, има лековит извор и параклис на името на Свети Георги. Той представлява четиристенна каменна постройка, изградена над извора, с пръстен под (460-360 см) и открит чардак на запад. На източната стена има полукръгла ниша с издаден перваз. Над нея – прозорец с полукръгла форма. На северната и южната стена има по един малък прозорец с правоъгълна форма. На западната е вратата и един правоъгълен прозорец. Покривната конструкция е дървена, чардакът също. Няма таван. Три стъпала водят до голяма каменна плоча пред аязмото. За изворчето е направена малка полусферична засводена ниша с отвор (90-60 см) на запад. В каменните стени на север, изток и юг има по една ниша (30-35 см). До скоро на това място е имало и каменен кръст. Почита се в петък преди затурната неделя – неделята след Великден. Жените носят пити, сирене, колак. Пръскат себе си и трапезата със светената вода. На храст, до извора, оставят конец от дрехата си. В по-старо време тук се празнува Гергьовден. На трапезата се подреждат по родове и по махали. Всяка жена носи по два хляба – единият за Господ, другият – за трапезата. Свещеник освещава всички печени агнета, след което раздават помежду си от хляба и месото. Връзват се люлки и се люлеят за здраве. Играе се хоро. След угощението всички отиват на реката - измиват ръцете си и синиите, за да има дъжд през годината.

На това място, под дъбовете, “преди девети септември 1944 г.” при сушави години се прави молебен за дъжд. Нарича се черквичка. Раздава се най-напред на сираците.

Малкото Гергьовденче е местност, където се празнува Гергьовден след скарване на празнуващите. Една малка част от селяните се отделя и там прави трапезата.

Аязмото “Св. Дух” е в м. “Орта борум”, на около 2 км на юг. Има лековит извор. Нивата е на братята Васил и Делчо Митеви. По-възрастният от тях - Васил, сънувал, че в нивата им има синджир, верига, а в земята – лековита вода. Отива на мястото и наистина след като копал, водата излиза. Там се водят малки болни деца, къпят се със светената вода, а от дрехата им се връзва червен конец на храстите. Във водата се хвърля желязна пара, за да остане там болестта. Идват болни и от съседните села. “Нямаше по-лековита вода от нея в нашия край” – казват жителите на селото.

Параклисът над аязмото е построен през 1945 г. със средства, събрани от населението. Знае се, че водата лекува всички болести. В нощта срещу празника Свети Дух лечебната й сила е най-голяма, затова тук идват да преспят болни. На сутринта се измиват с водата и оставят дарове – кърпи, ризи, пари. Палят свещи. Обещават курбан, ако оздравеят. Даровете се продават на търг, а парите се използват за ремонт на параклиса и църквата.

На празника се прави курбан, защото се вярва, че Свети Дух закриля селото и го пази от градушка. След образуването на ТКЗС, на този ден накарали хората да работят. “Започна да бие град и разбрахме, че не бива да работим на този ден”.

Една година, срещу Петровден, съпругът на Мара Тенева вижда на поляната над аязмото “четири нагиздени моми, самодиви”. Казва на жена си, но тя “видяла само топка червен огън”. Хората мислят, че това са пазителките на лековитата вода.

На “Ямача”, на изток от селото, е Пънчовата чушмичка. Знае се, че тя лекува очни болести. Всеки, който има нужда, отива да измие очите си и да вземе от водата. И тук се оставят конци на околните дървета за здраве.

Гумаровската чушма е място, на което, при епидемии по животните, се пали нов огън. Преди това всички огньове в селото се гасят. Двама голи мъже, с единствени имена в селото, трият две сухи сливови дървета едно о друго с прахан, докато се възпламенят. Всеки носи в къщата си от новия огън . За последен път нов огън в селото са палили Найдю и Пасю през 1942 г. при мор по животните.

Спасовден се празнува извън селото, на поляна – на черквичка. Прави се курбан.

Местността “Илинденчето” се намира между селата Царева поляна и Стамболово. Известна е легендата, че на това място, на Илинден, идва елен като доброволна жертва, за курбан.

Благото одуше се прави на гробищата, след приключване на гроздобера. Жените се събират и раздават “за Бог да прости” рачел и шира (благо вино).

Блага църквичка, Боллук панаир се прави вечерта след Благото одуше или в понеделник, след него. Събират се по тъмно извън селото, на кръстопът или в сокак на края на селото. Водят и децата. Всяка жена носи пшеничена питка, рачел, петмез. Раздават помежду си, заедно с къделя памук. За пръв път през годината раздават мед. Прави се курбан. Всички се подреждат в прав ред, като само двата края са извити. От курбана се сипва на всяко семейство в паничка.



СЕЛО ЖЪЛТИ БРЯГ

Строителството на църквата “Св. Димитър Солунски” продължава четири години. Освещава се на 3 май 1859 г., което се удостоверява от текст на престолната плоча. Съществува предание, че преди първата копка се събира цялото население. Майсторът, с кирка в ръка, кара хората да се подредят около оградата. Обикаля три пъти редицата и накрая копва пред една мома – Дона, от рода Гьоргиделчеви. Разплакана, момата хуква към дома си. След 40 дни умира. Това предание се свързва с вярването, че за да е здрава една постройка или мост, трябва да се ”вгради човешка сянка”.

Празникът на “Св. 40 мъченици” се прави заедно от три села – Стамболово, Царева поляна и Жълти бряг, в местност на около 3 км юг-югозапад от селото. В местния говор се произнася по-кратко и е известен като “Сто и четрийсе”. Събират се много хора. От Хасково идват праматари – продавачи на шекерени пръчки, много други лакомства, дървени и глинени свирки, които подреждат всичко на дълги сергии. Халваджии и бозаджии с провиквания хвалят стоката си. През целия ден, до вечерта, местността се оглася от свирки, песни, вият се хора на няколко места. Момците се надпреварват кой да води хорото.

Съборът на Свети 40 мъченици е останал само в спомените на възрастното население от селото. Не се прави повече от петдесет години.

На 1 км от селото, в посока към с. Корен, е м. Дели урчи. Тук е имало вековни дъбови гори, повечето от които са изсъхнали. Днес са останали около 10-15 дървета. На празника на светите просветители Кирил и Методий става събор. Организират се борби, пазарява се музика, нареждат се общоселски трапези, играят се хора. Този събор е “изоставен” – не се прави след 80-те години на ХХ в .

В югоизточния край на селото, под двата хълма, е Язмичката. Според предание, преди около 150 години, момиче на име Божка Кавръкова, сънува сън срещу Свети Дух. Явява й се човек, който казва да отиде на Ямача, под двете чуки и да копне с мотичка – там има лековита за очите вода. Изплашено момичето не прави нищо, но и не казва на никого. На следващата година, пак по същото време, сънят се повтаря, но със закана: “Ако не кажеш на никого и не направиш нищо – ще ослепееш”. Момичето казва на дядо Гурко, който отива на мястото, копва и водата бликва. Зида чешмичка, а по-късно е построен параклис от завърналите се от Балканската и Междусъюзническата война фронтоваци. Параклисът е над аязмото. Представлява една стая-църквичка с икони и иконопис по стените. Под нея е иззидано куполовидно кладенче за лековитата вода.

Почита се на празника Свети Дух, който е на петдесет и първия ден от Великден. В Жълти бряг е известен като “Ста Труйца”. На аязмото всяка година става общоселски събор с молебен и курбан. Нуждаещите се идват през цялата година, не само от селото, но и от околните селища. Измиват очите си и връзват конец от дрехата си на храст пред входа на чешмичката.

След 60-те години на ХХ в. това свято място е изоставено, не се поддържа. Иконите са разграбени, стенописите – унищожени, а стените – окъртени.

През 1977 г. за кратко време ловната дружинка превръща параклиса в хижа – с камина, маси, столове. През 2000 г. е възстановен – ремонтиран и възобновен, с общоселски средства. Осветен е на празника Свети Дух. Участват не само жители от селото, идват и живеещи в Хасково жълтибряговци. Сега параклисът и мястото около него се поддържат от църковното настоятелство. Посещава се от нуждаещи се и вярващи в силата на лечебната вода.



СЕЛО СТАМБОЛОВО

Църквата в Стамболово е един от първите християнски храмове в Хасковския край – построена е през 1849 г. Носи името на апостолите Петър и Павел.

Местността Каваджик се намира на 4 км югоизточно от селото. Съществува предание, че там е имало селище, унищожено от чумна епидемия.

В м. Калъгечит има голям камък с огромна “конска стъпка”. Вярва се, че това е стъпката на Кралимарковия кон.

Местността Гробцето е в западния край на селото, в чертите на бившия стопански двор. Нарича се още “ джамалското гробище”. Според запазено предание, тук се срещат две групи джамали (кукери) и след побой, който винаги става при срещата, има убити, които са погребани на това място. Такива гробища има в доста селища, защото “убити джамалджии не се опяват и не се погребват в селските гробища”.

При проучване на светите места се установи, че някои от тях са разположени на границата между землищата на две или повече селища. Съборите на тези места се правят винаги съвместно – участват жителите на околните села. Такъв е случаят с местността Илинденчето между селата Царева поляна и Стамболово. И в двете села се знае легендата за идващия от балкана елен като доброволна жертва.

В югоизточна посока от Стамболово е м. Пожара, където се празнува Спасовден. Преди да тръгнат за събора, жените изнасят на слънце постелки и дрехи, да се проветрят – против молци.



СЕЛО ТЪНКОВО 2

Село Тънково се намира на 30 км югоизточно от Хасково.Според предание първите заселници се настаняват в м. Караорман гробцето. Появява се чума и жителите се преместват в местностите Дренковица и Студената вода. Преминават “селската ряка” с вярата, че болестта не може да премине водата и така ще остане на отсрещния бряг. Там селото не просъществува дълго, защото е нападното от турци – много хора са избити, а други успяват да избягат. Заселват се под връх Гергьовденя. И до сега всяка година на това място се прави курбан от агнета в памет на избитите българи.

В почти всички селища е запазено предание за заораване на землището при заселване, преселване, болести и епидемии по хора и животни. Такова съществува и в Тънково. Заорано е от волове-близнаци.

Църквата, както за всяко селище, така и за Тънково, е най-святото място. Носи името на светците Константин и Елена и е построена през 1874 г. Издигната е за много кратък срок от цялото население. Сегашното й състояние, за съжаление, не е добро, вероятно и поради недостига на свещеници в епархията.

Селищният събор е на празника на светците Константин и Елена и се провежда в м. Еленката. Имало е, и до сега стоят, но вече изсъхнали, големи дъбови дървета, около които става събора. До днес се спазва забраната да се сече от тези дървета под страх от нещастие.

И това свято място е свързано с легендата за слизане на елен от гората като доброволна жертва вечерта срещу празника. Една година закъснява, хората не го чакат да си почине и го заколват. От тогава повече не се явява. В чест на елена е построен параклис, наричан в селото манастир. Разрушен е преди около петдесет години. Празничната трапеза се подрежда около параклиса.

На събора идват близки от съседните селища. Идват търговци и занаятчии от Хасково, Кърджали и Свиленград да продават стоките си.

Хорището е в центъра на селото. Тук, на големите празници, около големия карач (бряст), всички се събират на общоселско хоро. “Никой не смееше да го отсече, дори връшка (клонка) не вземахме. След девети септември го отсече Мирко, ама млад умря, остави си децата неподредени” – споделят тънковци. Хорището е място, от където се научават последните новини.

Празникът на “Свети 40 мъченици” тачат само младите булки. Облечени с булчинската премяна те се събират и отиват в гората, където има стар гроб. Две от тях застават до главата, две – до краката на погребания. Започват да пеят и отпяват. Преди да си тръгнат забиват на гроба клончета “кичи кръст” (лековита билка), оставят една хапка хляб, за да не ги боли кръста по време на жътва и през годината. Вечерта, по махали, се кладат огньове и всички ги прескачат, за здраве и да няма бълхи.

Цялото село празнува Гергьовден в църковния двор. За празника, дори и най-бедните приготвят печено агне. След освещаването си разменят курбан и хлябове.

Голяма Богородица се празнува в м. Бал панаир. На мястото има големи вековни дървета, за които се знае, че трябва да изсъхнат на корена си. За тях важи забраната да се взема дори клонче – който се осмели да отсече или вземе “го чака много лошо”. Прави се курбан. Ако празникът се случи в сряда или петък, които са постни дни, курбанът е от мед.

Наесен, след прибиране на реколтата и обиране на лозята, след Кръстовден, на три пъти се прави Блага църква. “Първата неделя се берат старите лозя, втората неделя се берат – новите, третата неделя е Благата църква”.

Жените се събират по махали, на кръстопът, когато се прибират животните от полето. Всяка носи в месал пита, грозде, нахут, кочани царевица и хардаламъ (цели зърна грозде, заляти с шира, пресичена с бяла пръст).

Подреждат трапеза и най-възрастната жена прикадява. Първото отчупено парче хляб се оставя на герана, защото там има вода. Този хляб не се взема от човек, защото се вярва, че той ще се разболее или ще му се случи друго нещастие.

Мъжките деца раздават от питата, грозде и хардаламъ, а жените - шарени с масур и поръсени със захар питички или колачета “за лельте”, за шарката, чието име не се споменава, за да не идва.

Жени, които имат малки деца, раздават на по-бедните някаква дрешка за здравето на децата си. Ако остане неизпито вино се излива във водата.

След третата блага църквичка, в понеделник след Архангеловден, се прави Голяма блага църква в църковния двор. Старейшините на селото купуват крава за курбан. Жените омесват и изпичат колачета. След като се свари курбанът се събират в двора на църквата. Всяка стопанка оставя пред олтара една торба царевица, една торба жито, бутилка благо вино. Подреждат се покрай оградата в прав ред. Събраните в църквата продукти и колачета се продават на търг. С парите плащат курбана. На всяко семейство се сипва по една паница. Хранят се заедно. Този курбан се прави за здраве на цялото село.

-------------------------------------

Свети места има около всяко селище. Разположени са в землището, защитено от свещената граница, а храмът, като най-сакрална сграда, представлява свещения център.

Голяма част от светите места са свързани с празници, които заемат съществено място в традиционния календар. Организираните около тях празненства се наричат събори. Това понятие включва няколко компонента – не се работи на тези дни, отдава се почит към светеца-покровител, подреждат се обредни трапези, организират се веселби, игри и борби, има разнообразни търговски сергии.

Поради липса на свещеници по селата, освещаването на трапезата не се прави всяка година, но най-същественото в почитането на аязмите – преспиване в нощта срещу празника, обредно измиване с лековитата вода, връзване на конец от дрехата на храст – се изпълнява стриктно. Особено важно е това да се прави с дълбока вяра в лечебната сила на водата, защото “без вяра нищо не става” – казват всички, усетили благотворното й влияние върху себе си.

Обредната трапеза и курбанът на святото място в деня на християнския светец-покровител целят осигуряване на неговата закрила, здраве, предпазване от болести или лекуване. Такъв е смисълът и на задължителното обредно заораване на землището на всяко селище и “хващането на нов огън” – магически предпазни действия, засилени от персонажите–близнаци, за които се вярва, че притежават свръхестествени сила и способности.

През последните години (след 1995) се забелязва повишаване на интереса към светите места и лековитите извори, умишлено потискан до скоро. Съживява се религиозното чувство у хората, което се изразява в поправяне или възстановяване на разрушените параклиси и възобновяване на обредните трапези около светите места. Плахо и постепенно се възражда многовековната традиция на почит към тях, традиция, просъществувала, вероятно и поради факта, че църквите в Хасковския край са строени сравнително късно – след 20-те години на ХІХ в.

Прави впечатление, че времето на посещаване и почитане на светите места е предимно през празниците, разположени в пролетния и лятно-есенния календарен цикъл. Това не е случайно. Именно през тази част от годината хората активно присъстват в цялото землище на селището, за разлика от зимния период. Тази характеристика се явява като закономерност не само за светите места в Хасковския край 3, но и за тези в цяла Южна България.

---

---