Сподели във Фейсбук! Стефан Корабов

Стефан Корабов. Провадия в моите спомени. Варна: Силуети, 2009В своята "Автобиография" от средата на ХIХ век Райко Блъсков вижда Провадия така: "Провадия е далеч от Сърткьойлери (с. Черковна) около час и половина. Днес можем да наречем Провадия градец, но в моето тогава време не градец, но не приличаше и на едно порядъчно градче. От единия край до другия се състоеше от купчини развалини, сграмодени камънаци, помежду които тук-таме се срещаха къщички, приличащи на колиби, с обитатели сетни сиромаси - прости работници лозари. Наричаше се Касабница - затова, че имаше седем-осем дюгенчета, гдето селяните отиваха да си купят сол и сапун. По това време всички къщи в Провадия бяха на чет около 80, от които 50 турски и 30 християнски."

Започвам с думите на Блъсков не само защото той е един от първите труженици за светлина и вяра, извършил истинска апостолска дейност по националното пробуждане в цяла Североизточна България, и името му е трайно свързано с историята на града, а и поради факта, че това е едно от малкото описания на Провадия от този период.

Действително, след Руско-турската война от 1828-1829 г. градът е почти напълно разрушен и броят на българското население чувствително намалява вследствие на няколко изселнически вълни към Русия и Румъния.

Ако се върнем още по-назад във времето, за да добием представа за облика на града, старите исторически хроники са най-добрият изворов материал.

Полският пътешественик Освиенцим, посетил Провадия през 1636 г., прави следното описание: "Градът, макар и по-малък от Силистра, е много хубав; има малко дървени сгради, а все каменни сараи, калдъръмени улици и мостове, постлани с камъни, многобройни фонтани, голям безистен, дюкяни на различни занаятчии и хора от всякакви народности, между които и няколко "латини", или дубровничани.

Градът има седем джамии..." (Ганев 1929: 13).

В средата на ХVII век известният турски пътешественик Евлия Челеби описва Провадия така: "Този безподобен град е разположен в една зелена равнина. Забележителните сгради на града са кивгирени, солидни и покрити с червеникави керемиди... В града има десет турски първоначални училища, два общи хамама... На чаршията има всичко 600 дюкяна. Чаршията на обущарите, сарачите и златарите е богата. Един път в седмицата в града става голям панаир, гдето се събират по 30 хиляди селяни..."

Според Евлия Челеби по това време в Провадия има около 3500 къщи, докато в Шумен са 2000, а във Варна - само 600 (Ганев 1929: 13), но той не оставя никаква информация за етническия състав на населението. Подобни сведения дава католическият епископ Богдан, според когото през 1640 г. в града има около 2000 турски къщи и само 50 - християнски, в които вероятно включва и разрасналата се вече дубровнишка общност. Дубровнишките търговци се заселват в Провадия около 1580 г., а в средата на ХVII век колонията им става една от най-големите в България. Изграждат католическа общност, в която се включват много българи. Техен духовен пастир е известният българин Филип Станиславов (назначен през 1647 г. за католически епископ в България), благодарение на когото в Провадия се изгражда католическа църква. Тя обаче е съборена от Халил паша през 1639 г., поради отказа на дубровничани да "подарят" 100 хиляди аспри на турците (Известия б.г.: 35).

Единствената точна информация за облика на града, за етническата конфигурация на населението му успях да открия в издавания от края на ХIХ век от Петър Петров "Български алманах". От броя му за 1892 г. се вижда, че след преброяването от 1888 г. в Провадийска околия е имало: 2115 българи, 1352 турци, 34 гърци, 294 евреи, 8 немци и 264 души от други народности, или общо 5088 жители, от които 3149 - грамотни (Български 1892). В броя от 1893 г. алманахът дава и информация за съществуването на шест джамии, една синагога и църквата "Св. Никола", богослужението в която е извършвано от двама свещеници. Функционират три български училища, от които едното е трикласно, с четирима учители и се посещава от 120 ученици; другото е основно - с четирима учители и четири учителки; а третото е двукласно девическо училище с две учителки. Разгръщат дейността си театрално дружество за подпомагане на бедни ученици, спестовно дружество "Добрина" и едно търговско-кундурджийско дружество. В алманаха са публикувани също така имената на хора от администрацията, общинските чиновници, лекари, учители, адвокати, търговци, занаятчии...

* * *

Носталгията често ме връща към места и събития, които детското ми съзнание е запечатало с почти фотографска точност.

Това е Провадия от моето детство...

Изпитах особено вълнение, когато между пожълтелите страници на стар семеен албум открих снимка на нашето трето отделение от училище "Св. Климент Охридски". Тя ми навява особено мили спомени... За незабравимите детски години; за учителката ни - г-жа Надежда Божилова-Попова, и нейната майчинска грижовност; за онези трепетни часове, когато преди празниците тя свиреше с цигулката си, а ние разучавахме песничките, които трябваше да пеем; за изпита в края на учебната година, когато ни раздаваше свидетелствата, и трогателното изпращане на спирка "Добрина", когато тя се пресели със семейството си във Варна. Децата от тази снимка отдавна са с побелели коси. Много от тях ни напуснаха завинаги: Петър Странджев, Янко Велянов, Стелка Коларова, Гинка Фетваджиева, Надежда Рафаилова, която наричахме Заека - заради безстрашието, с което прескачаше училищната ограда... Едни станаха добри занаятчии, други, които имаха възможност да учат, напуснаха родната Провадия - адвокатът Дечко Дечев, цигуларката П. Иванова, драматичната актриса Людмила Караянева, нотариусът Стефан Попов... Някои се пръснаха из България и по света - Йоланта Родева живее в Швейцария, следите на Веско Гендов се губят някъде в Южна Америка, Иван Дончев стана лекар в Чикаго... Вярвам, че всички, които се познаят на тази снимка или открият свои роднини, близки и приятели, ще възкресят в себе си спомените за детските игри и старите приятелства, за старото училище и родната "Вароша".

От тясната калдъръмена уличка - касък, от кръчмата на бай Димо Генов, мислено се отправям към Ламбовата къща, от дувара на която започваше дворът на църквата "Св. Никола". До малката църковна порта със сводеста форма, със стряха и козирка, светеше стълбът с уличната газена лампа. През различните години през тази порта са минавали свещениците Христо Ишпеков, Димо Николов, Иван Радов, Иван Моллов, поп Дянко... През тази порта съм минал и аз, за да приема Свето кръщение през лятото на 1921 г., и ми се даде името Стефан...

Помня, че на Никулден - църковния празник - малката църква не можеше да побере молещите се провадийци; помня дърворезбите на иконостаса и амвона, които светеха в приглушените си матови отблясъци; помня откритата камбанария вляво от църквата - квадратна, от дялан камък, с височина два-три метра и кивгирен покрив, за която се споменаваше, че била градена от основите на стар арменски храм. За това пише и свещеник Иван Костадинов Радов в "Няколко думи за старините в гр. Провадия" - в разкопките при строежа на олтара била намерена мраморна плоча с надпис на арменски език: "Есевр, син на Богос, написа: Това е ковчегът на покойния Гаспанди, който се наричаше К. Ованес..." (Известия б.г.: 34), годината била 4157 от Сътворението на света, или 1708-а.

А една летописна бележка, намерена в старо евангелие, съобщава, че свещеник Иван Радов е на служба в църквата от 4 юли 1876 до 1894 г. Той е не само духовен пастир, но и човек с будна гражданска съвест и висок авторитет. Два пъти е избиран за народен представител, а по предложение на Светия синод Фердинанд I го награждава с орден за граждански заслуги.

По това време Райко Блъсков, изгонен от с. Черковна по внушение на гръцкия владика Порфирий, идва в Провадия. Понеже в града все още няма общинско училище, той се договаря да учи българските деца. Блъсков развива широка просветителска дейност, привлича деца и от гъркомански семейства, започва да преподава и гръцки език. След като се запознава с градските първенци, болшинството от които гъркомани, ги убеждава да открият общинско училище. Училището бива построено в църковния двор и през есента на 1848 г. отваря врати.

В своето "животоописание" Райко Блъсков отделя място за строежа му: "Първата ми грижа бе да придумам единиците граждани да си построят едно що-годе училище. Кое с убеждение, кое със засрамване, че ако не колкото черковненци, то поне по-малко да го направят, решиха се. Училището се захвана по план на черковненското. Съзиждането му с камъни спореше. Търговците помогнаха с пари, работниците - с работа, и в разстояние на три месеца се бялна - близо до черквата, в черковния двор, едно скътаничко, прилично училище." (Блъсков 1895: 35).

Като си изгражда значителен авторитет, Райко Блъсков, който освен с учителството се занимава и с църковните въпроси, започва да води службите на български език. Недоволни от промените, местните гагаузи уведомяват месемврийския владика Никифор, който по това време е на обиколка в близките села от епархията си. Като разбира, че учител в града е "българин откъм Пловдив", и за своеволията му, владиката заповядва Блъсков да бъде отстранен веднага (след уволнението той се премества в силистренското село Калипетрово, където продължава просветителската си дейност). На негово място за учител и църковен псалт е назначен Сава Давидов. По-късно учителстват Михаил Капсъзов от Варна, даскал Георги Карахюсеенли...

За създаването на първото училище в Провадия основна роля изиграва чорбаджи Коста Димитров. След смъртта му провадийското кметство издава следния акт:

"Днес, 3 октомври 1893 г., Провадийският градски общински съвет по съобщение за смъртта на съгражданина ни Коста Димитров, роден около 1818 г., като взе предвид:

1-во, че Коста Димитров е бил единственият заможен българин-търговец в гр. Провадия и като такъв е имал достъп до турския каймакамин, при който е отивал да спомага на учителите българи, а при това е бил много години член при идаре меджлис и съдия.

2-ро, че той е бил единственият българин, който се е грижел за възраждането на българщината в града, за което е бил затварян, но сполучил да се предаде черквата на българите, на които в скоро време настанили български свещеници и учители.

3-то, че той заедно с трима-четирима верни приятели и верни граждани са станали причина да се построи през 1874 г. голямо училищно здание във "Вароша", гдето сега се помещават всички основни отделения, като издействал пред турското правителство да се хариже мястото за училището безплатно, и най-сетне подарява за спомен след смъртта му 10 наполеона златни, които да служат за усилване фонда за постройка на нова черква в града ни, и вследствие на всичко това гореизложено и на основание чл....... от правилника, реши:

Да погребе тялото на Коста Димитров като труженик в черковния двор на църквата "Св. Никола", за което се написа настоящият акт, гдето трябва в даден случай.

Провадия, Градски общински кмет.............." 1

Един от големите дарители е и Бакал Иван Стоянов, дарил 20 хиляди златни лева, с които е закупен големият полилей за новата църква "Св. Благовещение". В знак на благодарност тялото му също е погребано в църковния двор...

Гъркоманите налагат волята си и не допущат в училището българи. Това кара провадийци да поканят учителя Георги Пиперков от Шумен, но гагаузите прогонват и него. Тогава превръщат къщата на фурунджи Николчо в школо и проблемът бива разрешен. След известно време конфликтът между българи и гагаузи позаглъхва. На свой ред гъркоманите остават доволни от службите, които Георги Пиперков извършва на гръцки език в местната църква, и удивени от хубавия му глас, се договарят с него да учи децата им на гръцки.

По това време се строи жп линията Русе - Варна. В Провадия пристигат доста гърци - предприемачи, кръчмари, занаятчии..., и гръцкото влияние взема сериозен превес. Отношенията между българи и гъркомани отново се изострят, лятото преминава във взаимни обвинения, ежби, препирни. В началото на есента българската общност, която вече е мнозинство, подпомагана от варненския търговец Ангел Георгиев, насрочва събрание, на което се решава църквата да се отнеме от ръцете на гагаузите. Определен е и денят на "превземането" - 25 октомври 1864 г.

Рано сутринта в двора на църквата се събират: Бакал Иван Стоянов, Стефанаки Георгиев, Райчо, Георги и Николчо Димитрови, Панайот Николов-Дерекьолията, Коста Койчев, Кара Иван Балтаджи, Коси и Гани Петкови, Маджар Стоян Генов, Кърмъзъ Иван Димитров и др., които с помощта на поп Иван Димитров от с. Кривня трябвало да изпълнят взетото решение. Когато служещият дотогава поп Павли отваря църковните врати, всички присъстващи влизат след него, палят свещи и го молят да напусне храма, за да може поп Иван да извърши богослужението. Разбира се, поп Павли отказва. Тогава Гани Петков - брат на дядо ми, влиза в олтара, сграбчва го и заедно с Панайот Николов го извличат от църквата. Поп Иван Димитров започва богослужението на български език и за кратко време храмът се изпълва с мъже, жени, деца.

Вбесеният поп Павли се прибира в дома си, облича едно скъсано расо и отива у гъркомана Димитър Кулаксъзов. Разказва му случката и двамата се жалват пред юзбашията Барутчи Мустафа, че поп Павли бил бит от българите и изхвърлен от църквата. Този ден каймакаминът Абдулла ефенди отсъствал, но кадията и юзбашията, заедно с 20 заптиета, обграждат църквата и извикват Бакал Иван Стоянов. Заповядват му църквата да се опразни и заключи, ключът да се предаде на кадията, а той и участвалите в изгонването на поп Павли да се явят в хукюмата.

- Ефендим, като свършим молитвата си, ще изпълним заповедта - казва Иван Стоянов и отново влиза в църквата.

Богослужението завършва, народът излиза от храма, клисарят Иван Бахнев заключва църковните врати и тръгва към хукюмата, но ключът бива грабнат от разотиващото се множество и се изгубва от ръка в ръка...

На 24 ноември 1865 г., на път за Цариград, през Провадия минава Мидхат паша. На гарата го посрещат каймакаминът с чиновниците си и всички градски първенци - българи и гагаузи. Българите молят каймакаминът да разкаже на пашата за спора им с гагаузите. След "Хош гялдим, Ефендим" той заговаря за противоборствата и в края на разказа си предава църковния ключ на Мидхат паша, който обещава да реши въпроса, след като го проучи у варненския мютесарафин. Вест за уреждане на спора дълго време не идва и църквата стои заключена от 25 октомври 1865 г. до 6 януари 1867 г. Със заповедта за отварянето й пристига и решението на пашата - църквата да се раздели на две половини, дясната - за българите, където да се чете на български, а лявата - за гагаузите, където да се чете на гръцки. Гъркоманите не приемат това решение и напускат храма, а българите тържествено отбелязват богоявленския празник и благодарят на Мидхат паша за справедливото отсъждане.

БЕЛЕЖКИ

1. Този документ ми беше предоставен от семейния архив на г-жа Гинка Недева, правнучка на Коста Димитров и внучка на Недю Петров, за което искрено й благодаря. [обратно]

---

---