СТОЯН РАЙЧЕВСКИ - председател на Българската лига за правата на човека

Тази година ще се навършат 90 години от несправедливия Ньойски договор, който българският народ всяка година много десетилетия наред спонтанно отбелязваше като траурен за България ден, с шествия, възпоменателни слова и черни знамена. Този договор отне от България изконни български територии и остави извън границите на българската държава стотици хиляди българи в Тракия, Македония, Добруджа и западните български земи, и същевременно натовари с непосилни репарации държавата, която требваше да приютява и изхранва огромен брой бежанци.

За нов статут на Западните покрайнини

Великите сили, подписали този договор, обещаваха на България, когато я убеждаваха да го приеме, а преди това да излезе от войната, две неща: 1. Излаз на Бяло море и 2. Гарантиране народностните права на българите, останали извън пределите на родината си, включително и на правото им на плебисцит (допитване) - права, широко прокламирани от победителите още преди края на войната, добили популярност като „четиринадесетте точки на Уилсън".

Никое от тези обещания не бе спазено, нито първото - за излаза на свободно южно море, нито второто - за народностните права на българите зад граница. Това бе втората голяма несправедливост към страната и народа ни, които излязоха едностранно от Първата световна война с убеждението, че дадените гаранции за гореспоменатите права на самоопределение ще бъдат стриктно спазени.

През изминалите от тогава девет десетилетия са настъпили и някои съществени изменения в етнодемографската обстановка в периферията на българската етническа територия, особено в отнетите след Ньойския договор земи от България, но това не е основание да забравим и да изтрием от историческата си памет спомена за тази извършена със санкцията на великите сили несправедливост. Още повече, че политиката на свършените факти, която днес е единственият аргумент за нейната легитимност, няма навсякъде еднаква сила, а в някои случаи, като с Западните покрайнини например, никаква.

Българската лига за правата на човека, която бе създадена, за да защитава правата на българи, останали по силата на Ньойския мирен договор от 1919 г. извън границите на българската държава, подема кампания за отбелязване по подобаващ начин на тази годишнина и същевременно призовава всички родолюбиви граждани и организации да обединят усилията си, за да заставят българските политици и правителство да поставят пред компетентните международни институции въпроса за нов статут на Западните покрайнини.

Западните покрайнини възниква като политико-географско понятие, създадено след края на Първата световна война, с което се обозначава територията от Западна България, предадена по силата на Ньойския договор на Сръбско-хърватско-словенското кралство. С това понятие се обозначава територия, която включва землищата на няколко десетки български селища, в които според статистическите данни от преди войната живеят 61 925 души. Това са Цариброд и Босилеград, както и още 36 села от тогавашната Царибродска околия, част от Кюстендилското краище, 18 села от Трънско и Знеполско, 8 села от Кулско и 1 село от Видинско и др. След края на Втората световна война Югославия запазва владението на тази територия. Формално тя признава малцинствените права на българите в тази област, но на практика провежда политика на денационализиране и асимилиране на българите, чийто брой в резултат на тази политика намалява постоянно.

Западните покрайнини бяха отнети от България по силата на Ньойския договор от 27 ноември 1919 г. и предадени на Сърбо-хърватско-словенското кралство само по едно-единствено „стратегическо съображение". Никой не е оспорвал и не оспорва българския характер на тези земи. Никой не е предявявал към тях някакви претенции на исторически или каквито и да е други основания. Това „стратегическо съображение", с което бяха отнети Западните покрайнини, трябваше да осигури източната граница на тогавашното Сърбо-хърватско-словенско кралство от българско нападение, т.е. изискваше границата с Българската държава да се измести на изток, за да се отдалечи тя от Белград, което би възпрепятствало или затруднило българската войска в една бъдеща война срещу кралството да овладее бързо неговата столица.

Това стратегическо съображение днес е отпаднало безвъзвратно. България е страна член на Европейския съюз и на НАТО, което прави дори всяка мисъл за една въображаема българска военна кампания към Белград нелепа. Още повече, че и съседна Сърбия е поела пътя на евроинтеграцията и когато тя също стане пълноправен член на Европейския съюз, границата между двете държави ще добие съвсем други функции.

В случая с положението днес на Западните покрайнини има нещо много абсурдно. Сърбо-хърватско-словенското кралство, на което са предадени тогава Западните покрайнини, отдавна вече не съществува. Няма го и неговият правоприемник - държавата Югославия. Хърватия и Словения са отделни държави, които нямат никаква връзка, а и едва ли могат да имат някакви претенции към отнетите някога от България Западни покрайнини. Няма го следователно субектът.

Възникват много нови въпроси по отношение статута на Западните покрайнини, отговор на които може да се потърси чрез международен арбитраж, но за да се стигне до него, необходима е политическа воля, национално мислене и отговорно държавническо поведение от страна на българските политици и на българското правителство.

Противниците на подобен подход обикновено се позовават на Парижкия мирен договор от 1947 г., който начерта границите в Европа след Втората световна война. Но и тези аргументи не могат да оправдаят отказа да се потърси правото по отношение на Западните покрайнини в променената обстановка. Днес на Балканите са прокарани граници на нови държави, които тогава, когато се сключвал Парижкия мирен договор, въобще не са съществували. А в случая не става дори въпрос за нова държава, а за нов статут на Западните покрайнини, отнети някога от България и предадени на несъществуващото вече Сърбо-хърватско-словенско кралство, останали днес на територията на Сърбия, която в едно обозримо бъдеще също ще бъде член на Европейския съюз. В една такава обстановка от интерес и на двата съседни народа, българи и сърби, е да се стигне до справедливото международно решение за статута на Западните покрайнини, с което да се поправи, макар след много години, една извършена през 1919 г. жестока несправедливост спрямо България и спрямо българите в Западните покрайнини, принудени да живеят извън границите на своята Родина.

---

---