Споделете В един момент " Свободна Европа" и ББС трябваше ряпа да ядат. Миналата година изхвърлих всичко събрано, сбогом на илюзиите

Евгений Тодоров

Първите ми спомени за съветския печат са: вестник „Известия", върху който се белят печени чушки, и списание „Огоньок", с което едни роднини запушваха нощното гърне - преди да го изхвърлят сутринта.

Съветската преса струваше по-евтино от амбалажната хартия. Годишен абонамент за „Правда" беше около левче, за „Веселые картинки" си спомням по-точно - някъде около 62 стотинки. Чак като студент открих едно списание, което заслужаваше уважение - „Иностранная литература". Там прочетох „Чайката Джонатан Ливингстън", там открих Хулио Кортасар.

От време на време четяхме седмичните издания „Литературная газета" - огромен като Съветския съюз вестник, и „Неделя", която по-приличаше на съвременните вестници - таблоиди. Времето течеше, в РЕП-овете караха камари „Правда", „Известия" и „Комсомольская правда", които след това се изхвърляха. По-голям успех имаха книгите на руски.

Във всички по-големи градове имаше Руска книжарница. Там човек можеше да открие истински съкровища и то на смешни цени. Имам 10 томчета на Пушкин, които купих на цена 16 стотинки парчето. По за левче средно събрах цялата „Библиотека приключений", която в Москва на черно струвала многократно по-скъпо. Един ден ми дойде гост от Съюза, разгледа библиотеката ми и се хвана за главата. Установи, че в нея има книги на руски, които той никога не е предполагал, че съществуват. Изглежда някои заглавия са се печатали само за Руските книжарници по света. За авторитет.

За спомен от България гостът си купи един куфар съветски книги - да си ги носи обратно в Съветския съюз. Това беше все едно колумбийци да си носят обратно за родината банани, купени в България.

Та така - купувахме книги, но вестници - не. Та кой го интересуваха успехите на колхозите и решенията на ЦК на КПСС. Властта не предполагаше и в най-смелите си мечти, че ще дойде време, когато хората ще се нахвърлят на съветската преса като на топъл хляб. Като на корекомска стока, която може вече да се купи с левове.

Един ден някой ми нашепна на ухо: „Тичай да си купиш „Огоньок", докато не са го забранили." Първо помислих, че става дума за някакъв майтап, но си купих списанието - за пръв път в живота. Разлистих го и онемях. „Свободна Европа" и ББС трябваше вече ряпа да ядат. И като започна едно четене...

Там бяха написани неща, които повечето българи не смееха и да си помислят. Властта страдаше мълчаливо и в крайна сметка реши да скрие списанието. „Огоньок". То изчезна от рафтовете на РЕП-овете - там, където отлежаваше от десетилетия.

Успяхме да влезем под кожата на продавачката на РЕП-а до кино „Република" и тя ни призна, че вече получава само по 2-3 броя, но й казали да ги крие и да не ги дава на „гнили интелектуалци". Уверихме жената, че ние не сме от тях, тя ни даваше по един брой всяка седмица, след което списанието тръгваше от човек на човек.

Малко след това попаднах в санаториума в Павел баня. Минах да огледам центъра, книжарницата, накрая спрях пред РЕП-а. И какво да видя - наредени прилежно последните 18 броя на „Огоньок" - залежали. Купих си тези 3 или 4, които нямах и ги изчетох от кора до кора.

В един от тях беше поместено едно от предсмъртните писма на големия режисьор Тарковски. В него той разказваше как съветската система го е унищожила - и сега, на смъртно легло в Париж, той оплакваше съсипания си живот. Сетих се за много хора с неговата съдба, стана ми тъжно и се разплаках. До мен лежеше началникът на пощата в Белово, погледна ме, попита какво ми е, но просто не знаех как да му обясня. Едва ли щеше да ме разбере.

На другия ден при съседа ми по легло дойде местният пощенски началник. Чул, че в Павел баня се лекува негов колега и решил да го посети. Разговориха се за пощенските проблеми, по едно време реших и аз да се включа в разговора. Попитах госта как успяват в някаква си Павел баня да си осигурят толкова броя „Огоньок". Началникът вдигна рамене и ми отговори, че му ги пращат насила. Бил заявил два броя, те му пращали 20. Никой не ги купувал, но не смеел да ги бракува. Очевидно някой в София не е имал куража да изгори едно съветско списание - колкото и да му се е искало, а просто е решил да пренасочи тиража към места, където вероятно перестройката още не е стигнала. Както пък някой в Москва преди това е пренасочвал съмнителни книги към София.

Опитах се до обясня на началника какво богатство притежава, но той май не разбра всичко или се правеше, че не разбира, затова му препоръчах да разлисти някой брой и да си направи изводите. На другия ден минах да проверя дали не е дошъл новият „Огоньок". Нямаше нито нов, нито стар, изчезнала беше цялата купчина. Началникът си беше направил изводите и се беше застраховал.

След Павел баня заминах на море - да си доизлекувам дисковата херния. Бях намерил карта за Международния дом на журналистите. Там, освен всичко друго, имаше и някакви професионални сбирки - някой колега разказваше впечатления от командировки в чужбина и т.н. На една от тези сбирки, по средата, вратата се отвори и влезе непознат висок мъж с очила. Някой обяви, че на гости ни е дошъл самият Виталий Коротич - главен редактор на „Огоньок". Не можех да повярвам - човекът -легенда беше дошъл да почива в страната, където плодовете на неговия труд бяха инкриминирани.

За щастие на другия ден във Варна идваха колеги - телевизионен екип от Пловдив, веднага уредих интервю с Коротич, което направихме почти нелегално. Оставаше само да се излъчи. След няколко дни Коротич си замина, разнесе се слух, че Тодор Живков бил казал, че повече не иска да види в България човек от „Огоньок". Питах тук и там какво да правя с интервюто, всички дигаха рамене, чаках два месеца и накрая го пуснах - по БНТ. Зачаках някакво наказание, но нищо не се случи. Не помня дали Тодор Живков вече не беше дал историческата директива: „Да се снишаваме..."

Изглежда беше дошло времето на снишаването. Което си беше просто изчакване. И надежда, че омразният Горбачов ще падне и здравите сили отново ще влязат в Кремъл.Тогава Тодор Живков щеше да се надигне гордо - преживял и петия партиен лидер на братския Съветски съюз, и да обяви края на снишаването. А имаше времена, когато за интервю с такъв важен съветски главен редактор награждаваха...

В средата на 70- те години бях редактор в Радио Пловдив и всяка седмица пишехме отчета на излъчените материали по териториален признак. Колоните бяха четири: Пловдивски окръг, Смолянски окръг, Пазарджишки окръг и...СССР. Съветската страна ни беше като втора родина и всичко, свързано с нея, което излизаше по радиото, се толерираше. Сега обаче радетелите на българо-съветската дружба мълчаха и скърцаха със зъби. Просто не можеха да повярват какво се случва.

Ех, че беше интересно.

Връщах се от работа, отварях пощенската си кутия и оттам се изсипваха камара съветски издания. Бях се абонирал освен за „Огоньок" и за легендарните за времето си „Аргументи и факты", „Век ХХ-ий и мир", „Литературная газета", „Нева", „Новый мир", „Звезда", че даже и „Известия".

Четяхме за делата на следователя Гдлян, който разкриваше грандиозни далавери някъде в азиатските републики, препрочитахме Солженицин и Гросман . Знаехме всичко за задкулисния живот в Кремъл по времето на Сталин, но какво ставаше в България, оставаше тайна.

И все пак ставахме все по-сигурни, че много скоро ще дойде едно по-добро време, когато щяхме да живеем, без да мразим. Когато щяхме да говорим това, което мислим. Когато властта нямаше да може повече да ни лъже и щеше да се съобразява с гражданите.

Каквото трябваше да стане - стана....Миналата година събрах всички вестници и списания от онова време и ги изхвърлих. Беше нещо като прощаване с илюзиите.

Из блога За прехода

---

---