Сподели във Фейсбук! Михаил Топалов

Чиновническото застрахователно дружество бе натрупало доста пари. То работеше на „честни начала", главно със застраховки на селяни и на чиновници. Селяните бяха сигурни платци, чиновниците - вързани на държавната ясла. Парите капеха и се стичаха в огромния „резервоар" на дружеството. И то през двайсетте години на миналия век реши да последва примерана хотел „Империал" и да вдигне голяма сграда, каквато нямаше равна. И извика за строежа Смесеното германо-българско строително дружество „Циклоп". Сключи договор - всичко да бъде тройно обезопасено. Трезорът в подземието на бъдещата банка, камъкът, бетонът, стените, покривът -всичко да е свръхздраво. Мраморът да е от Италия, дограмата - от Германия, дървеният материал, сух, отлежал - от Румъния. Не бе забравено нищо, даже розетките, бравите, пантите, райберите. Клозетните чинии и казанчета бяха от Унгария. Електрическата инсталация - от Чехословакия.

И така строителите на „Циклоп" започнаха работа с мощни изкопни машини, с цимент марка „Портланд-700". Желязото бе поръчано в Германия и пристигаше на партиди с вагони. За всеки етаж имаше пряк отговорник. За всяка строителна група - друг. Те само следяха работниците и проверяваха. Не говореха с никого нищо. Не съветваха. Не учеха. Бяха подбрани строители поне с 12-годишен стаж по високите строежи в центъра на София. Подлагаха ги на изпит. Възлагаха им едномесечна изпитателна работа. Който издържи - остава. Който не - вън, да си търси другаде работа. Заплатите в „Циклоп" бяха двойно и тройно по-високи от онези на обикновените софийски строители, що висяха с дни на трудовата борса и чакаха да ги наеме някой. Когато едно агне струваше 25 лева в село Волуяк или Обеля, на майсторите „Циклоп" плащаше минимум сто лева. Минимум. Максимумът бе 300 лева или 9 000 лева на месец.

„Циклоп" сключи договори с деветнайсет различни софийски и пловдивски фирми - за облицовката, за вътрешната украса, за стълбите, за асансьорите, за ламперията. Всеки договор бе придружен от страхотно висока неустойка. Така например с дружество „Фаянс и мрамор" неустойката бе 200 000 лева. Плочките трябваше да се лепят така, че да не се откъртят дори при земетресение 8 бала. За парното отопление неустойката бе 1 милион лева. Който се наема да го направи както трябва, ще спечели търга. Който не - вън...Именно тези страхотни неустойки издигнаха на такова високо качествено ниво сградата.

По време на голямата бомбардировка над София през нощта на 10 януари 1944 година, когато изгоряха хиляди паянтови къщи и музеи, безброй жилища, тази сграда остана цяла. Сградата на Чиновническото дружество не трепна, не охна, не пострада. Не защото не падаха запалителни бомби и върху нея. Там, горе, смели мъже - огнеборци бяха на пост и хвърляха долу падналите „кандила". София буквално бе залята, засипана, отрупана с такива миниатюрни бомби и те именно изгориха града. Но най-важното, основите на която виждате на снимката, любезни читатели - на бул. „Руски", до гранд-хотел „България". Тя стана сграда-образец, сграда за пример на софийската строителна мисъл. Сега я обновяват, но масивната й снага си остава същата, която издигна „Циклоп".

Стените на Чиновническото застрахователно дружество бяха непоклатими. Не трепваха от нищо. Не се плашеха нито от тежки, нито от леки бомби. Долу в мазетата стените, салоните и сега са си точно такива, каквито са били преди половин век...

В тази сграда до 7 септември 1944 година главен директор на Чиновническото застрахователно дружество беше професор Александър Цанков. Той работеше в кабинета си, а пред него на килима лежеше огромно, сиво куче вълча порода. Казваше се Змей. По-страшно от самия си господар. То се хвърляше и удушаваше за един миг човека, който би бръкнал в джоба си и би извадил нож, кама, револвер. Затова влизащите при Цанков бяха предупреждавани:

- Влизате тихо, бавно с открити ръце върху панталона, прибрани плътно към бедрата! Никаква ръкомахане! Никакво пристъпване напред. Оставате до вратата и оттам говорете...

Ако професор Цанков направеше високата чест на някой гостенин да го покани да седне да си поговорят - той ставаше пръв. Отиваше до кучето си. Навеждаше се. Казваше му нещо на немски - то бе германска порода вълкодав, после го погалваше между ушите и пак му казваше нещо на немски. И чак тогава гостенинът можеше да премине покрай него, хванат под ръка - обезателно под ръка, от Цанков. И то така, че Цанков да е откъм кучето. Докато разговорът вървеше, кучето дремеше. Но привидно.

Тръгнеше ли си Цанков, охраната извеждаше Змея навън, в коридора и го чакаше да се облече. Кучето следваше господаря си плътно, готово за скок. Никой в България не се опита да стреля по това куче. Никой не извади револвер срещу Цанков. Кучето излезе за последен път от дома на бившия премиер на 7 септември 1944 година рано сутринта и тръгна към бронираната лека кола, подарък от Хитлер. Седна в нея Цанков, клекна зад него, на задната седалка кучето му и стигнаха до гарата. Там се качиха на специалния влак за Германия и заминаха с него. Цанков се показа от прозореца, размаха юмрук - за сбогом на България и изчезна... Заедно с него изчезна и кучето му...

След 9 септември по решение на правителството на Отечествения фронт старият комунист д-р Иван Пашов седна в кабинета на Цанков като директор- управител на Дружеството. В чекмеджето на бюрото той намери само една снимка на прочутата кабаретна актриса - Лора-Лени, примадона на кабаре „Сан Суси" в Берлин през трийсетте години. Тя бе с Цанков, седнала на коленете му. Кучето не беше на снимката. Тя бе правена при една визита на Цанков в Берлин като водач на Новото социално движение в България, чийто лидер и вожд беше...

Сега сградата си стои цяла-целеничка, а от Цанков има само спомен... Не особено добър, защото в историята остана с прозвището Кръволока...

Михаил Топалов

за "Всичко за жената"

---

---