[size= 12pt;" lang="BG">За  и  българските документи

© Стефан Чурешки

   Историята е знание, което се гради и се създава от свидетелства на времето. Затова запознаването със запазените  исторически извори (книжовни, устни и веществени свидетелства) е от първостепенна важност за историка. Ако не познава естествения език на документа човекът, който се занимава с история не е квалифициран и подготвен защото не може да типологизира извора и даде правилна оценка на сведенията в документа. Без собствена пълноценна представа от документалните източници в сравнение със сходни източници или алтернативни такива историкът става  транслатор  на чужди мнения, което е опасно, особено когато се интерпретира целево такава старинна и богата история като българската. По всепризнато методологическо правило  историкът и любителят на историческото четиво трябва да умеят сами да тълкуват и разпознават историческите извори за да могат да си създадат правилна и високо информирана представа за процесите и събтията от отминалото време и да умеят самички да сглобяват единна и непротиворечва картина на историческото битие. Защото фактите от историята може да не ни харесват, или да искаме да променим нейната философия с цел политическа и материална изгода, но тя има основно цивилизационно познавателно послание и онова, което наистина е било трябва да се знае. В науката е известен постулатът, че когато са ти сгрешени или фалшифицирани базисните извори, тогава каквито и методологии да използваш никога няма да стигнеш до откриване на истината. Особено опасно е да се прави футуристика и стратегия на обществена и държавна политика ако ти е погрешно знанието за историята и е неправилно разтълкувано нейното послание. Това е сериозната познавателна причина ние да катастрофираме през ХХ век – българската държавна политика е правена върху грешна интерпретация на българската старина и като такава тя не можа да реализира онова, което храбрите ни и непобедими военни спечелиха на бойното поле с кръвта си. Защото истината от тълкуванието на интегралната българската история с оглед правомерната интерпретация на нейните известни писмени, устни и веществени останки е състоянието на религиозния въпрос, видно както от надписите на езическите владетели и документите от Покръстването, така и от изпитанията през османския период. Занемаряването на религиозността и експонирането само на държаностроителния елемент, което е научна интерпретация, основана на детайл от историята,  доводе дотам, че в името на Държавата се проведоха репресии от българи над българи още от времето на Стефан Стамболов, през Александър Цанков и се стигне до Георги Димитров и Васил Коларов. Затова сгрешената база данни според частични и детайлинтълкувания на историографията, без да съ едржи сметка за цялото, както  и наивистичния и провиницален дух на модерната българската хуманитаристика  доведоха до трагедиите, които с оглед на липсата на поука от комунизма на официално равнище в БЪлгария ще продължават и вбъдеще и нищо чудно да има нови репресии от българи над българи и в европейското ни битие. Защото репресията в обещството се ражда от частичната или детайлизирана хуманитарна интерпретация на властимащите, а не от характера на заявената идеология, която ако е обоснована и песпективно защитена в цялостна картина на битието не може да роди репресии, просто защото е предвидила много неща от живота в своята перспективна постройка.  В този смисъл историческото доказателство може да помогне много на бъдещето, ако то е изведено правилно и държи сметка за вариативността на явленията в битието, особено от свода на такава богата, културна  и сериозна история, каквато е българската история.

В научността и научното дирене и в областта на човешкото познание изобщо най-важна съставна част от изследванията са доказателствата. Ако няма доказателства и ако те са слабо обосновани , то тогава научно-познавателната  визия , независимо дали става дума за обща обяснителна теория или за просто логическо построение в еднозначен извод и заключение на дадено изречение просто пропада. Затова експертите и научните работници хвърлят най-много усилия в намирането и извеждането на доказателства. Така например историците за да докажат своя извод от работата с текстови свидетелства и устни спомени си служат и с данни от археологията, която е веществено проверима и така служи като опорен довод за изказването на едно или друго историческо съждение или за построяването на цяла научна теория. Доказателствата  в живота на човека биват абстрактни, логическо-аксиоматични и предметно-вещеви проверими от практиката с нейната оценка за полезност и правдивост на резултата. Затова при различните теории на науката ранговите подредби на доказателствения материал се извеждат както от общологически езикови , те. текстови и понятийни построения, така и от проверими факти на лабораторния опит. Техническите науки са лабораторно проверими в затворена среда и непосредствено време, поради което тяхната очевидност е налице и затова даден експеримент в техниката или тръгва или не тръгва, с което се доказва верността или неверността на предварително направеното чрез умозрение  теоретично или логическо построение. И затова оправдава финансирането си в непосредствено време. В хуманитарните науки обаче опитна проверимост няма освен катастрофичните или успешни периоди в живота на човешките общества, което обаче се разбира след дълъг период от време и след горчив страдалчески опит,  затова тук от най-важно значение за доказателствения материал са умозрителните доводи  и стойностните правомерни логически изводи и заключения, основани на правилен начин на мислене. Както и от прозренията и пророческите дарби на човека, които обаче не се финансират в модерното общество, затънало в лъжепророци и схоластика на интелекта. Доказателствата зависят и от състоянието на въображението на човека. Защото материалният свят на човечеството е систематизиран и класифициран, което позволява сравнително лесно боравене с научния материал, но духовния и интелектуален свят на хората не може така лесно да се систематизира и класифицира, поради което доказателствата в хуманитарните науки, в това число и богословието са най-трудно постижими и могат да се изведат убедително след дълга и продължителна работа както над предварително натрупания емпиричен материал, изведен най-често от  свода на историята,  така и след работа на хуманитариста върху самия себе си в духа на религиозната школа или философската система, която изповядва. Защото работата със себе си е много сериозна и неблагодарна, имайки предвди факта, че днес религиозните общности не финансират духовното и интелектуално израстване на личността, а в обществото, особено в посткомунизма има един исторически материализъм, който финансира материята, а не духа и интелекта на човека. Това се вижда от пропагандата на археологическите находки и от култа към паметника в България , от който обаче не идва благодат подобно на култа към икони и мощи на светци и култа към природни места с откровения на свръхестественото. В хуманитаристиката  предположенията се извеждат от натрупан свод от данни, които след аналитична обработка водят до определени следствия, от които се извеждат изводите и заключенита върху които се построява доказателствения материал  за дадено твърдение. Аналитиката при свода от данни зависи от разработката на причинно-следствената връзка, когато от едно събитие се извежда закономерност за последвалите го, като се търси връзка между явленията и процесите в обществото и състоянието на човека. Затова колкото повече нараства обема от сведения и колкото повече той се обработва аналитично , толкова повече  достоверността на съждението ще бъде по-голяма. В това отношение базата данни на компютъра улеснява извеждането на извод и на заключение по отношение на дадена познавателна материя. Същевременно трябва да сме наясно, че контрол върху цялата информация не може да се притежава. Може да се има контрол върху смисъла на събитията, които са ни известни, може да се има контрол върху интерпретацията и логическите следствия от дадено заявление, съждение или твърдение, но контрол върху вариетета на идеите и на въображението на хората не може да се получи, особено ако хората си мълчат за тези работи и работят в дадена насока без да вдигат шум според вярата и убежденията си както беше през тоталитаризма. Затова данните от тоталитарните и посттоталитарните плитологични и социологически извадки не са надеждни  и това личи в прогностиката на изборните резултати в политиката в България през последните години на прехода. Затова когато става дума за обсноваване на религиозна представа обикновено се ползват идейни пътеки, символи с текстови разказ зад тяхното значение и шифрови знаци, които образуват сами по себе си разказ или водят до удостоверяване на правилността на дадена аксиома, защото последователното логическо знание в основата си лежи построено на аксиоми, които ние приемаме за верни. Това положение важи и за точните и за хуманитарните науки. Същевременно това положение –аксиоматичността на базовото знание на човека - се вижда ясно в православната религия, където интегритета на свещен текст, устно предание и ритуално-иконична форма на религиозния култ водят до утвърждаване на истината , че Христос е Бог и всичко, което е казано в свещените текстове е истина и че пророчествата на православния свят ще се сбъднат. Доказателствата на православието се черпят и от свода на историята, особено българската, където силните периоди на нацията са правопропорционални на силните години на вярата. Този постулат – текст, устно знание и иконичност в доказателствата - важи както за технологичното познание, така и за хуманитарното и в частност богословието като висша форма на познание на явленията от битието на човека. Затова целият свод на доказателствата в познанието на човека изобщо е утвърждаване на верова представа  и няма човек, който да не вярва, дори и да не признава че има Бог или да не вярва че Христос е Бог. Това го видяхме през комунизма, който беше научен проект за реализация на човека и обществото без Бог и Църква и поради фрагментарността на научно-философския си тезис, частичността на интерпретацията на явленията в човешкото битие и залагането на материализма, без да се инвестира в духа на човека се провали с гръм и трясък. Този опит на комунизма, който беше атеистичен, интернационален и латиноговорящ във философията си е поучителен за нас и  за да се докажем в новото време трябва да залегнем за създаването на переспективни познавателни модели и събиране на доказателствен материал за истината на вярата в широк мащабен хоризонт на човешкото познание и мислене и така да устоим в бъдеще, защото на национално-провинциалната интерпретация на историята, на мистико-ритуалната обредност и на чудото не може да се разчита, защото тук става дума за явления, които ги има във всички религии. Защото чудеса стават и в католическия свят, а глобализацията и обмена на информация и кадри остро атакува национално-провинциалната ни интерпретация на целевите данни от историята. И това важи за православността не само на българите, с изключение на гърците, които заради световно изучаваната философска спойка между Античност и Средновеквоие имат перфектна поддръжка на религиозната си претенция.

В хуманитарните науки доказателствата са изведени и от разработката на системни понятия и категория, които се класифицират по определена система. Философията на българския език,  а от философията на езика се тръгва за да се систематизират понятията и категорииите за да има убедителна изразност и способност за извеждане на доводи и необорими твърдения, е силно християнизирана в евангелския смисъл на думата заради делото на св.св. Кирил и Методий и заради славянобългарската държавна и административна традиция от миналото до модерността след 1944 година, когато атеизма, технологизацията , чуждия историко-политически опит и латинизацията нахлуха в българската езикова система. Християнската  философия  на българския език е лесно проверима от лексиката на вярващите в отношение със свещените текстове, учението и практиката на православието, както е и останалите балкански езици заради мащабната дейност и властта  на Църквата през вековете. Това означава, че способността за религиозни абстракции и за правилни езикови логически построения у българите и балканците в областта на богословието е на много голяма висота, поради което тяхната хуманитаристика в годините на свободно държавностно битие е била много стойностна и много силна като идейно внушение и като система за защита на истините на вярата. И не е била провинциална, както днес. Тази продукция на православието обаче не се познава в български и европейски мащаб, поради което модерният българин и културният европеец са  много ощетени във визията си за силата и стойността на религията като цяло. Способността на православния философски  език да създава правомерен логически и перспективен в понятийно отношение познавателен модел основан на доказано правилно тълкувание на свещени текстове и помощна религиозна литература и устно преднаие позволява семантиката на църковната православна понятийност   и оттам система на разпознаване на религиозността и представа за чистата и искрена религиозност у човека да бъде определена като сериозен философски език на Европа, което означава потенциал за силна хуманитаристика в модерността и способност за висша философия на идеалистични принципи, от която днешният материализиран свят на европееца има голяма нужда. Защото ние можем да разкажем на Европа какво се случи през годините на историческия материализъм, защото светът върви в налагането на капиталистически исторически материализъм. Независимо от факта, че Европа и светът не признават достоянията на православието и славянството и по  латински съображения имат възражения срещу национализма, макар българския национализъм да бъде много наивен и елементарен в базисните си текстове и идейни внушения. И всъщност да не става дума за национализъм в европейски историко-културен контекст на понятието, а за наличието на мистико-епическо съзнание на българите, щамповано през модерността със средствата на френската социологоия и немския романтизъм от  ХІХ век. Защото официално заявената културна база на Европа – римско право, гръцка култура и идеи на Просвещението подминават българската самоличност от данните на автентичната ни история и реална народопсихология, които са факти на воинските и книжовните ни качества, и които развиват православието, славянобългаризма и народностната начало в устройството на обществото и Държавата. И това е мното сериозен въпрос, по който обаче в България не се взима отношение на официално равнище.

Езикът и писменото слово създават идеите и  формират въображението на хората, откъдето се тръгва като база на представите в извеждането на доказателствен материал за защитата на дадена логическа или теоретична постройка. И това важи и за техническите науки, които описват света предимно с думи, а после с цифри и знаци.  Защото идеята за  робота първо е била писателска фикция, както и пътуването до Луната и търсенето на форми на извънземен живот, а едва след това стават изпълними технологични проекти на научно-техническата революция. Венецът на човешката цивилизация е текстът и умението за работа с текстови образци, независимо дали са пространни или лапидарни позволява да се достигне до високо ниво на грамотност. Защото в текста е важен не обемът, а проблема който се третира в него и в такъв смисъл целия свод на религиозната философия и богословие може да бъде разказан и чрез  книжни  томове от сенетенции, изживян исторически опит  и притчи, които да бъдат дадени на днешния материализиран и мързелив модерен човек като свод от мъдрост и база за познание на света. Затова в науката и особено в историята   владеенето на изразността и способността да се изразяваш писмено на повече от два езика, както и познаването на класическите езици  е крайна мяра на професионалната квалификация, която ти позволява да убеждаваш чрез слово и да работиш с изворите на познанието в оригинал. Защото от познаването на изворите се ражда интерпретацията, която ако е правомена поставя на първо място писмените данни и устойчивия устен спомен и после тръгва да издирав веществени останки, които подкрепят литературно и философски създадената интерпретация на писаното слово. Затова документите и писмените извори са важни и много е важно в какъв ред ще подредим по значимост изворовия материал, за да може да проговори от само себе си и да ни даде правилна интерпретация и достоверно знание.

 Затова от историческите извори на първо място по важност стоят писмените извори или документите. Те са пълни с фактология, с последователно изложение на събитията за даден исторически период или за делата на дадена историческа личност, имат често пъти точна датировка съобразно християнското летоброене и създават предпоставки за правомерно и достоверно тълкувание от страна на историците, когато ги четат. Писмените исторически извори са най-пространни в описателно отношение, те съдържат освен известия за най-главното, което се е случило така и разширени подбробности за детайли от миналото, както и препратки към други писмени произведения и писатели, които или са създали предхождащи документи, или са били успоредни съвременници на историописците и са написали свои съчинения върху разглеждания период. Писмените исторически извори освен безпристрастни исторически факти и описания ни предлагат и становището на техния създател, когато авторът на документа пожелае и иска да коментира някой исторически факт, към който не е безпристрастен по силата на своята религия, изповядвана философия или национална принадлежност. Така че в писмените документи освен суха фактология и последователно изброяване на събития има и коментари, анализи, тълкувания и мнения изказани от самия автор, които коментари и анализи са полезни за съвременния читател, който иска да види освен изложението на фактите и някакво тяхно осветление, почерпано от самият документ. Писмените извори са осъзнати като исторически още от самите им съвременици и от техните наследници, затова се преписват през вековете и се предават от ръка на ръка за да стигнат до наши дни дни. Често се случва в преписите на историческите свидетелства да има добавки и оправки от страна на последващите ги по време читатели, които със своите разширени знания искат да допълнят или да коригират нещо, което авторът не е представил подробно или както трябва от историческа гледна точка.. В книжните извори за старинната българска история много често се случва да се появяват приписки към основния текст. Тези  приписки  поясняват както мястото на целокупната българска история за определен период от време или  дават сведения за делата на световно известен владетел. Случва се обаче приписките да разказват за  частни сведения и за събития и случки от поместната история на дадено село или малък град. Макар да бъдат считани като вторична намеса в документа приписките и бележките също са извор на епохата и тяхното познаване е задължително условие за добра историческа грамотност.

Писменият извор се превръща в такъв, когато се запише на книга, на кожен свитък  или на пергамент. Често пъти историческият документ е съставен дълги години след историческото събитие и като такъв той носи в себе си натрупвания и информация за последвалите исторически времена, както и отпечатък от духа на епохите, за които понякога няма пряка информация в писмения извор. Например “Илиада” на Омир е настолно литературно-историческо произведение и се изучава от всички ученици в европейските училища, защото е класически пример за исторически епос. Илиадата обаче първоначално е била рецитирана от Омир като народна песен и слепият рапсод е бил истински фолклорен разказвач на паметната битка между троянци и ахейци, станала  заради предателството на Парис към Менелай и заради изневярата на хубавата Елена. Едва по-късно, през VІв.пр.Хр., в Атина Илиадата е записана от Ономакрит и така се превръща в надежден писмен извор, който правдиво ни предава събитията от Троянската война и заедно с нея ни дава сведения за устойчивите старогръцки митове и легенди. Илиадата е класически пример за първовърховенството на историческия писмен документ в йерархията на историческите извори, защото немският търговец Шлиман разкопава Троя и слага началото на троянските археологически проучвания след внимателен прочит на Илиадата и след като дословно претърсва околностите около древния Илион за да намери жалоните на географските описания на древния поет. Илиадата е световен пример за стабилността на информацията в писмените свидетелства, защото старинният епос е най-издаваната книга в света след Библията за всички времена.

Силата на писменият документ проличава и в текстовете на религията и в текстовете на философията, които също са исторически извори. Впрочем Новия Завет също е записан на гръцки език два века след проповедта и разпятието на Иисус Христос, но библейската археология потвърждава с математическа точност всичко, което е описано като фактография от Свещеното Писание. Макар тексткритиците да откриват времеви и исторически напластявания както в Илиадата, така и в Библията, духът на разказното в тях  е единен, а причинно-следствената връзка, която е водеща нишка в писмения исторически извор, както и хронологията на събитията по линейно-времевата ос на протичане на историята е спазена перфектно. Това се отнася и за писмените документи, които са съставени от старогръцките историци като Херодот и Тукидид, от римските писатели като Тацит, Тит Ливий и Гай Светоний, както и от средновековните хроникьори и нововремските летописци от по-близки до нас времена. Разбира се освен изчерпателните писмени извори като обширните истории на древна Елада и античния Рим, на християнската Църква, на държавата Византия или на папството в Рим,  или средновековните и национални  истории на Франкското кралство или Англия, съществуват и по-кратки и ограничени писмени данни, които са дошли до нас в накъсан вид или като кратък исторически списък от имена на значими владетели или като календарен набор  от хронолигя на  грандиозни събития от минали времена. Такъв е например случаят с историческия писмен списък на легендарните български князе от Авитохол до Умор, който списък в историческата литература е наречен “Именник на българските ханове” макар там да става дума за князе и езика на документа изобщо да не е сравняван от историците и езиковедите с интегралните данни на старобългарската култура и на славянските документи от полски и руски произход, с които Именника има тематична, езикова и чисто фактологична близост и изобщо не  е тюркски документ от типа азиатски календар, както мислят чужди историци, които не познават всички факти от нашето минало  и нямат представа за духа на ранносредновековната българска история. Защото според нас загадъчните рубрики в края на владетелското управление в Именника са или имена на градове или имена на религиозни светилища , изхождайки от предпоставката че религията е била най-важното дело на българите, подкрепена от анализа на текста на владетеля Персиан край Филипи, където етнонима българи е приравнен на религиозно понятие, противопоставено на християните. 

От старининте български документи като йрерахия по важност и значимост на опорните интерпретации на старината на първо място трябва да се посочи известния старобългарски ръкопис, наречен “Именник на българските ханове”. Той е намерен в руска редакционна и историко-писмовна среда, но отразява българската историческа и книжовна действителност от времето на Покръстването и приемането на старобългарската азбука за официална държавна и литургично-църковна писменост. Именникът е запазен в три преписа и илюстрира  състоянието на българската държавно-политическа идея от основаването на държавата в степите на Евразия до последните езически владетели на България. Подробната информация за личностите на старобългарските владетели, за тяхната родова принадлежност и за символите и годините на приемането и упражняването на властта им над българите правят от Именника надежден документ за проучването на старинното българско минало.

Друг съществен писмен исторически извор е съчинението на епископ Константин Преславски “Историкии за Бога, съдържащи накратко годините от Адам до пришествието Христово и пак от Христос до сегашния 12-те индикт”. Този текст е компилация от старобългарското историко-летописно съпреживяване до Покръстването и настъпилите изменения в историко-календарната представа на българите след приемането на християнството. Документът на Константин Преславски представлява поименен списък от Адам до византийския император Лъв, упралявал през Хв. Историкиите на Константин Преславски отразяват опита на българските книжовници да свържат българската история със събитията от вселенската, като в този опит се съдържа ясна тенденция българското царство да се разглежда като равностойно на Византия (Втория Рим) и  като идеологически първенстващо сред славяните в сравнение с византийската политическа доктрина. Историята на Константин Преславски е важно свидетелства за управлението и културно-политическите представи на българите през Златния за българската писменост и култура Симеонов век. “Историкиите за Бога” като вселенска хроника е пропита и от държавния легитимизъм на българите , защото в християнска хроника е включено известие за победата на езическия владетел Крум над император Никифор  І Геник при Върбишкия проход в началото на ІХв., което показва приемственост сред българския народ от годините на основаването на държавата до управлението на християнските царе през Хв.

Друг важен писмен извор за средновековната българска история е анонимния “Кратък летописец от Август дори и до Константин и Зоя, царе гръцки” , където са проследени императорите и владетелите на Византия, като мимоходом се съобщават данни за онези императори, които са имали досег с политиката на българската държава от заселването на Аспарух до по-късни години. Силно религиозният православен дух на анонимния Кратък летописец подсказва една подчертана ортодоксалност на средновековния български историк. Религиозността на българския културен живот е въобще феномен на българското историческо битие и тази религиозност, независимо под какви форми се проявява присъства силно дори и до наши дни, защото историческият материализъм на Маркс също представляваше нехристиянска религиозна система, където се вярваше в безличната сила на природните стихии и на движението на материята. Затова в съществения и значим вододел на българските свидетелства има тра главни периода – езически, християнски и атеистичен и с това знание историкът следва да пристъпи към тяхното анализиране и класифициране.

Друг интересен и важен  документ е Българския Апокрифен летопис от ХІв. Тя   е силно провиденциалистична и пророчески написана книга , която представлява по оценката на историографията   апокриф от годините след приемането на християнството и с географски  произход най-вероятно от Македония. Българският апокрифен летопис по дух и образно внушение представлява старозаветна пророческа визия за миналото на българите и по своя строеж и смислова структура прилича твърде много на Именника на българските князе(Именника на българските ханове), където царуването на владетелите е отбелязано по християнското летоброене, а народностният произход и имената на българските царе е славянски – първият български цар е цар Слав. Говори се  и за  личността на Аспарух, но той е наречен Испор и неговата митологична фигура е представена по начина , по който  е представена фигурата на еврейския патриарх Мойсей в Библията.  Испор е носен в кошница и е градостроител, което пък засича сведенията от каменните надписи на Омуртаг за мащабна строителна дейност проведена от владетеля насред земята на българите. Българският апокрифен летопис е много интересен, защото е оригинален и представя световната история от българска гледна точка, което говори за самочувствието на летописеца и за амбицията българската философия на историята през Средновековието да предостави алтерантива на византийската историко-политическа теория. Рядко обаче българските историци четат собствените ни исторически съчинения, а малцината посветени в текста често пъти остават без слушатели.

Друг сериозен исторически извор е Синодика на цар Борил, наследника на великия български цар Калоян, който Синодик третира въпроса със събора против богомилите през 1211г. Този синодик предоставя исторически сведения за управлението на цар Борил и за неговата преданост към каноните и догматите на православието, за борбата му с богомилската ерес и за дейността му по укрепването на българската Църква. В Синодика има сведения за възобновяването на българската патриаршия през 1235г. при цар Иван Асен ІІ, както и за идеологическото противопоставяне между България и Византия, като византийският василевс е наречен гръцки цар, с което се  приравнява императорската титла на владетиля на Цариград (Константинопол) с българската самодържавна титла на Търновския владетел – факт, който издига престижа и достойнството на българската държавност и говори  за наличието на солидна военна сила и сериозна икономическа мощ на средновековна България.

Друг интересн български писмен извор е летописния разказ от времето на цар Иван Асен ІІ, където се говори за битките против латинците и за съперничеството между бълканските християнски държави.

Друг документ е Безименната българска летопис от ХVв., която разказва за войните на балканските християнски владетели срещу турците, като противопоставянето между българи и гърци отстъпва място на една интерпретация за общността на балканските православни народи и съдържа сериозно предупреждение за опасността от мюсюлманско проникване в Царгирад(Константинопол), както и се съобщават  неприятни факти за християнската история, с оглед на обстоятелството, че български, сръбски и влашки части са участвали на страната на бъдещия си поробител. Безименната българска летопис е много поучителна и важна за разбирането на филисофския дух на балканската политическа и културна история, която след ХІVв. е част от османската политическа и икономическа история, но е запазила своето , макар и неприятно послание към страните и народите от Централна Еворпа, които не са били тогава подчинени от турците. Освен цитираните документи има и други кратки истории, но те са малко и незначителни, затова тук няма да ги цитираме отделно.

Важно е да се посочи голямото значение, което е имала за средновековния български читател Алксандрията или както е пълното й заглавие - “Животът на Александър Македонски”. В Александрията става дума за подвизите на античния македонски владетел, за неговите бойни успехи и за завладяването на целия познат свят през епохата на елинизма, както в научната историография се определя времето на Александър Велики. Показателно е, че в българският текст на Александрията се говори надълго и нашироко за източните мъдреци, които със своята духовност и дълбинна морална философия впечатляват македонския цар. Интересът към Изтока и по-точно към Индия не е случаен в средновековната българска  историопис и факта, че античността присъства като спомен в български писмен извор свидетелства, че културната приемственост между завареното от старобългари(прабългари) и славяни местно население е била много жива и устойчива. Това формира и специфичното  българско историческо мислене през Средновековието.

През Средновековието в България са били разпространени и хроники, преведени от гръцки език. Такива се световните хроники на византийския историк и изследвач на българите Йоан Малала, хрониката на Георгий Амартол, хрониката на Симеон Логотет, историята на Йоан Зонара, историческото сказание на Константин Манасий. Тези преводни писмени извори на старобългарски език от византийски хроники разказват за световната история, но заедно с разказа си свидетелстват за силната византинизация на българския владетелски двор през Второто българско царство, както и за силния религиозен ортодоксален възглед на автентичната българска хуманитаристика през годините на свободна българска държавност.Тези обстоятелства подсказват специфичен исторически поглед, лишен от провинциализъм и от чувството за това, че българите са малък, изостанал периферен народ, който живее далеч от центъра на света. Напротив. Включването на сведенията за Крум, цар  Симеон  и други български царе и князе в световните хроники показва, че българите се считат за преки участници в световните исторически процеси и дори създават своя, алтерантивна на Византия, държавно-политическа доктрина, която вижда столицата Търново като Трети Рим, откъдето според някои средновековни пророчества ще дойде новата световна власт и избавлението на света чрез въздигането на славянските народи.

През османския период до появата на “История славяноболгарская” на Паисий Хилендарски съществуват много приписки с историческо съдържание, поставени на страниците на евангелия или изписани върху  богослужебни книги.

В обобщение може да се отбележи, че в българските писмени извори се наблюдава една ирационалност, метафизика и мистическо съпреживяване на света която е присъща на духа на историята и на автентичната ни народопсихология  като цяло. Българските текстове, в това число и апокрифните книги и “История славяноболгарская” носят едни месианизъм в себе си, който несъмнено е отражение на българската политико-културна идеология през годините на суверенна българска държавност през Средновековието. В българските хроники от собствен произход има идея за алтернативност на гърците и римляните, като България се мисли за обетована земя, дарена от Бога на българите заради изпълнението им на историческа мисия, която гърците и латинците на могат да изпълнат. Затова българите не приемат нито елинизма, нито латинското духовно върховенство, дори когато се намират под мюсюлманска власт. Българският владетел се представя като културен герой, като организатор,   ръководител и строител на свещеното пространство, каквато е българската земя. Българският цар или княз е  градостроител и църквостроител, т.е. той участва в едни мистичен ирационален свят на посредничество между Божествената промисъл и земните светски дела на хората. Могилостроенето, отбелязано  в Българския апокрифен летопис от ХІв. и приписано на легендарния български цар Слав е упоменато и в каменните надписи за делата на Омуртаг. Засичането на две равнища на такива сведения, показва че месианските настроения и алтернативността на българската владетелска доктрина като културна алтернатива на гръкоримския свят са били издигнати в ранг на държавна  политика, чиято база през свободните години  е била основана на характера на религиозността на българите.. Тези обстоятелства доказват правото на обоснования философски автентичен български  възглед относно  българската старина и конкретно към българските писмени извори да има оригинална собствена методология и световно защитен български историко-културен прочит, който да съответства на неподправения нашенски свободен  мироглед  българите да се съпреживяват като  свещени  организатори и първоучители на народите от Югоизточна и Източна Европа.

Приложгения:

 “(...) И след това чух глас, който друго ми казваше:Исайе, възлюблени мой пророче, иди на запад от най-горните страни на Рим , отлъчи третата част от куманите, неречени българи, и насели земята Карвунска, която опразниха римляни и елини. Тогава аз , братя, по божия повеля дойдох на лявата страна на Рим и отделих третатата част от куманите, и поведох ги по път, насочвайки с пръст, и ги доведох до реката, която се нарича Затиуса, и при друга река, наречена Ереуса. И тогава имаше три големи реки. И населих земята Карвунска , наречена българска; беше опустяла от елини през 130 години. И населих я с множество люде от Дунава до морето, и поставих им цар иц тях: името му беше цар Слав. И този цар прочее насели села и градове. Няколко време тези люде бяха езичници. И този цар сътвори сто могили  в земята българска; тогава му дадоха име “стомогилен цар”. И в тези години имаше обилие от всичко. И имаше сто могили в неговото царство. И той беше първият цар в българската земя, и царува 119 години, и почина.

И тогава след него се намери друг цар в българската земя, детище, носено в кошница 3 години, на което се даде име Испор цар, прие българското царство. И този цар създаде велики градове: на дунава дръстър град; създаде велик презид от дунава до морето, той създаде и Плюска град. И този цар погуби голямо множество измаилтяни. И този цар насели цялата Карвунска зема, и бяха прочее преди това етиопи.  И роди Испор едно отроче, и го нарече Изот. Цар Испор  Цар Испор царува на българската земя 172 години и след това го погубиха измаилтяните на Дунава. И след погубването на Испора , царя български, нарекоха куманите българи, а по-рано бяха Испора царя езичници и безбожни и в голямо нечестие, и бяха всякога врагове на гръцкото царство през много години.

И след това отново прие българското царство синът н аИспора царя; името му бе Изот. И този цар погуби Озий, царя на изток , със своите войски и Голиат, франка поморски. И в годините на българския цар Изот имаше много велики градове. И роди цар Изот две отрочета: едното назова Борис, а другото Симеон. Цар Изот царува 100 години и три месеца и в града, наречен Плиска, почина.(...)*.”

Апокрифен български летопис от ХІв.,  В:Стара българска литература. Т.ІІІ - Исторически съчинения, С., 1983, с.61

“Персиан, от бога архонт на многото българи, изпрати Исбул, капхана, като му даде войски и ичиргу боила и кана колобра. И капханът към смоляните...Който търси истината, бог вижда, и който лъже, бог вижда. На християните българите направиха много добрини и християните ги забравиха, но бог вижда.”

[size= 12pt;" lang="BG">Надпис от Филипи на владетеля Персиан, ІХв., В: Стара българска литература. Исторически съчинения, т.ІІІ, С., 1983, с.45

 [/size]

За да оставите коментар е необходимо да се регистрирате първо.

Още статии от категория Анализи

Цървули и ботуши

Преди 65 години комунистите извършват най-забележителното масово убийство в българската история. В една яма от бомба край софийските гробища са разстреляни 150 души - целия политически елит на Царство България. Убити са Принц Кирил Преславски, ген. Никола Михов, проф. Богдан Филов, всички царски съветници, министрите от правителствата през последните 3 години и народните представители от последните 2 парламента, командирите на всички родове войски и на основните "стратегически" подразделения. Световният учен - хирургът проф. Станишев - един от най-забележителните и високообразовани хора на България - е принуден да установява смъртта на всеки разстрелян. Последен в ямата с негасена вар пада самият той. Има пряка връзка между това събитие и факта, че българите избраха Димитровград за строеж на века... Унищожението на държавния политически елит не е само ужасно нехуманно масово убийство. То е преди всичко "програмна" проява, своего рода "манифест" на новата власт. Комунистите са наясно, че за да наложат властта си, трябва преди всичко да потъпчат елита на нацията - всички образовани, знаещи и можещи хора трябва да бъдат смазани, за да могат на тяхно място да виреят примитивните дейци на работническото движение и емигранти от СССР. Тази политика, започнала зловещо и решително в нощта на 1-ви срещу 2-ри февруари 1945г. се провежда...

От къде идват корените на българската република и на днешната политическа култура и традиция?!

При всички случаи портретите на Левски и Ботев или на който и да е друг национал-революционер тук нямат нищо общо...!  Аз бих добавил към тях и професор Александър Цанков. Разбира се и той е обявен от днешната демокрация за "спорна личност", наред редица други абсолютно безспорни и доказани национал-патриотични личности от времето на Царство България- политици, учени, журналисти, писатели, индустриалци, банкери, военни... Хора ,които са действителен пример за подражание и повод за гордост на българските поколения! Тук искам да спомена поне още две имена през чието идейно и политическо наследство минават моите корени и които са също толкова чужди за днешнитя елит,колкото Ванче Михайлов и Александър Цанков, например. Става дума за Тодор Икономов и Атанас Буров.Представители на българския политически консерватизъм, който вообще липсва от историята на българската република... Наред с Ванче Михайлов върху "кървавия професор" са изсипани и натрупани най-големите купища лъжи и клевети. От обслужващия персонал на българската република...Но да видим откъде тръгват и докъде стигат корените на тази българска демократична република: "...Парламентарната система на управление, когато е без контрол от опозицията, бързо се изхабява и разлага. Правителствата у нас, в България, падаха от власт не поради борбите на опозицията, а от...

Дебългаризацията и историята у нас

Дебългаризацията и историята у нас © Стефан Чурешки В областта на човешкото познание от изключително значение е надеждността и устойчивостта на общата визия за живота и създаването на нейната надеждна и устойчива база перспективен модел за развитие. В знанието е известно, че познанието е пирамида, където в основата лежи философия и религията, а другото е надстроечен материал, който се изчислява въз основа на закономерностите от математическите величини – математиката е точно знание без възможност за измама в нея – съотнесени към характеристиките на основата. В областта на знанието и живота на човека обаче съществуват деформации, особено когато се пренебрегнат базисните постановки на знанието – натрупан исторически опит, познание, дарби и талнати и интелект на хората  и се тръгне от детайли да се прави обощение върху характеристиката на цялото. Друга грешка в познанието, което води до деформации и извращения в живота на хората е пренасянето на аналогии от несравними величини и от пренасянето на свойства на генезисно различен обект към обекта на проучванията. Основната цел на живота на човека според главните постановки на вярата и философията е откриването на истината – истината според християнството, което българите познават перфектно е гаранция за спасение на душата на човека, ако приемем че освен тяло човек има дух и...

Dominus Michael princeps Bulgarius

Dominus Michael princeps Bulgarius Съобщeния за Михаил – Борис I. (bozman) І манипулация От съч. на А. Библиотекар: Написано : "...Dominus Michael princeps Bulgarius...". Разчетено от М. Соколов в съчинението му " Изъ древней истории болгаръ" като: "Господин наш Михаил, прежде Борис...". Термина "прежде Борис"  никъде не е използван от А.Библиотекар  ( на латински естествено). Той е изцяло измислица на Матвей Соколов. ІІ манипулация от посланието на Фотий. „Отъ посланието на Фотия, светейшия цариградски патриарх, до Михаила, княза на България, - Кое е работа на един князъ.” Български Старини, книга V. ОТ заглавието ДО последна страница на паметника, име БОРИС няма в текста. Липсата на такова, се компенсира от преводача Митрополит Симеон с методите на Гьобелс – повтори сто пъти една лъжа и тя ще стане истина. Това буквално е изпълнено от Митрополита ( Гьобелсовият патент очевидно е късно явление и оригинала е на представителя на българската БПЦ) който на всяка страница горе, извън текста поставя рефрена: „До българския князъ Бориса”. Освен това в предговора (от който имам налице само последната 31 стр.) името „Борис” е повторено 4-5 пъти и нито веднъж името „Михаил”. Митрополита очевидно надминава числото 100, изказано от Гьобел двайсетина години по-късно. В предговора митрополит Симеон пояснява, че превода му е по...

Кан(Княз) Борис -1 и неговите въпроси към римския папа Николай-1

  Оказа се, че е наложително , да се обърне внимание и на този въпрос - отново  малко известен от историята на българите. Борис бил сложен на трона още като голобрад юноша през 852 г. от Охридския боил(велик болярин) Карамат, който станал отново регент на поредния малолетен цар...Преди това той самовластно управлявал не само своята област - Турун(Македония), но и цялата страна седейки си в Охрид.Преди Борис управлявал законния наследник на трона - неговия брат Бирджихан. Баща им Пресиян(Сабанша) бил брат на Маламира. Карамат не искал да изпуска реалната власт в страната и сложил на трона друг малолетен син на Пресияна от една негова славянска наложница - Борис. Той "приел царството на река Брегалница в Македония" както гласи преданието именно от Карамата а на миниатюрата е изобразен като глобрад младеж... В началото Карамат продължил да си управлява както преди, но след това Борис при помоща на славянизирани български родове, унищожил неговата власт а по-късно го обезглавил(заради отказ да се кръсти). Властта на рода Дуло не била прекъсната, но при Бориса тя била вече с подкрепата на прославянската( и прохристиянска) групировка в страната! Това предопределило и по-нататъшната политика и историческо развитие на България. Фактите и последвалите събития показват, че в новата политика на тази групировка няма никакво противоречие относно...

За сложната и трагична история на древнобългарските летописи

  Може би тази публикация трябваше да излезе преди първата тема от цикъла "Малко известната история на българите", тук в този сайт...Може би тя, тази история не е вече чак толкоз малко известна, но така реших от самото начало и сега след темата - "Волжка България през 15 -16 век", дойде време читателите да научат и за това. За сложната и трагична история и на тези древнобългарски летописи! Но поне половината текст от тях е дошъл до нас и тук явна заслуга има и невидимата ръка на Провидението! Въпреки това ,измислиците и лъжите по техен адрес не спират и до днес ,но процеса на българското възраждане не е спрял а дори вече е  необратим!!! Въпреки изкуственно създаденото тежко и вечно кризисно състояние у нас ние не сме вън от този процес и в недалечно бъдеще това ще го осъзнават все повече и повече хора. И така, уводните думи на акад.Нурутдинов при първото официално издаване на историческия сборник "Джагфар Тарихи"! Тях ги дължа на читателите и заради частта на моите преводи и публикации тук. Валентин Иванов - Атил   НЯКОЛКО ДУМИ ЗА СБОРНИКА "Джагфар Тарихи"("Историята на Джагфар") - това е единственния известен досега сборник с исторически летописи, достигнал до нас. Както и при много други български източници, и този е със сложна и трагична история. Сборника е бил съставен и написан през 1680 год. по заповед на вожда...