За духовната и културна роля на историята

© Стефан Чурешки

Онова, с което е полезна историята за съвременниците е способността да се дава културна оценка от позицията на надвремеви и надпространствени критерии за битието на човека. Историческата оценка зависи както от  житейския  възглед на потребителя на историческото четиво, така и от изповядваните от него  представи за вечно и временно. Затова от степента на представите за  полезност  в общочовешки аспект на дадено събитие или деяние на историческата личност произлиза  представата за голямо събитие и велик човек, който е оставил следа в историята. Оценката на  събитийността и значимостта на личността в историята е огледало на специфичния път, който всяка нация и общество изживява под слънцето. Ние оценяваме историческите явления в зависимост от перипетиите на съдбата и в зависимост от критериите за събитийност и историчност на цивилизациите,   които познаваме. Затова от нашата критериално изградени културни стойности на оценяване на битието  зависи и представата, която си изграждаме за миналото на народа. Българското Възраждане през ХІХ век започва с историко-философския  манифест, наречен “История славяноболгарская “ на преп.  Паисий Хилендарски. Затова нашето възкресение и въздигане като нация много зависи и от тълкуванието на историята. За съжаление обаче ние нямаме универсално  духовно тълкувание на българската старина с оглед достиженията на големите идеи  от свода на интегралното човешко познание. А от  универсална духовна гледна точка големите периоди – защото периодизацията на миналото е опорен логически довод и централна логическа ос на събитията в нея  - са всъщност три. Това се езическият период, върху който е акцентирала историческата наука след 1878 година по политически причини, християнската история и накрая атеистичния период на комунизма. Тези три големи периода от  духовна  гледна точка – езическият, християнският и атеистичният се откриват както в запазените писмени свидетелства на българското минало, така и в останалите веществени предмети и археологически находки от територията на страната. Защото само на историята в нейния поместен монументално-патетичен вид, каквато е популярната трактовка на миналото у нас не може да се разчита, ако тази история не е разработена с универсален  категориален, събитиен и нравствено-психологически изразен апарат, който да ни впише в новите световни хроники и оттам личността на културния ни герой да бъде универсална. Затова наместо да се плюе по “национални” съображения срещу католици и протестанти е добре да се види как функционира при тях универсалната  трактовка на миналото и с данните от автентичната българска история да се построи система от оценки и представи, които да затвърдят становището, че централният въпрос в българската старина е културният  въпрос. Ако разбира се познавателният и културният  въпрос е съществен за стратегията на развитие на България като член на ЕС.

Известният български историк на Новото време Симеон Радев казва, че историята постига устойчивост чрез справедливостта. За да  бъде устойчиво нашето бъдеще като нация ние трябва да постави справедлива историческа оценка на истинските герои от миналото и да запазим паметта за значимите събития, в които сме действали задружно и единно без да се влияем от  конюнктурни фактори и от личните си амбиции. В това е и предизвикателството пред онзи човек, който иска да открои добросъвестно големите събития на новата българска история. В нея има падения, но има и възвишени дела, които следва да останат като паметен знак за поколенията, на които освен за българската храброст трябва да се говори и за българската святост, носена от делата на забележителните ни личности на модерността.  В нашия исторически порив през модерността има както истина, така и справедливост, което означава, че бъдещето ще бъде по-добро от миналото.  Затова знанието за големите събития от миналото е атестат за едно по-пълноценно изживяване на настоящето и условие за създаване на правилна перспектива на мисленето и чувството на модерния българин в бъдеще. 

Защото в свода на световното знание освен култа към георя на въоръжената борба има понятие, наречено “културен герой”. Почитта към този герой води до запознаване с фундаментални философски, богословски, литературни или епически текстове или произведения на изкуството с универсално общочовешко послание. Затова ние почитаме като патрони на нашето образование светите братя Кирил и Методий и личността на св.цар Борис І. Не бива обаче да се забравя, че тяхното дело – Покръстването и създаването на славянската азбука е родено от изключително високата им философска и богословска грамотност, която води до създаването на собствено български текстове, които имат световно духовно послание към  човечеството.

Известно е от прочита на достоверната човешка история, че  в свода на историческото познание се открояват няколко неоспорими исторически образа, които на практика формират цивилизацията по всички точки на земното кълбо. Тези хора се наричат културни герои. Характерното за тях е, че те създават институциите на държавата, създават формите на религиозни култове и практики и подреждат както материалното, така и духовното и културното пространство. Паметта за героя, изразена в писмени разработки, в образци на изкуството, в произведения на фолклора и в естествената колективна памет на общността или цялото човечество води до създаването на определена интерпретационна среда, която осмисля както битието на човека, така и задава критериите за историчност и формира културния архетип за подражание у бъдещите поколения. Всичките форми на цивилизационна памет – текст, произведения на изкуството, фолклор и колективен спомен са в унисон и развиват посланието, което дадена цивилизация дава на света. Културният герой в европейската традиция и норми на обществена почит е воинът, духовникът, философът, ученият и политикът. Всички тези личности имат познания за света и мястото на човека в него, пишат книги, създават образци на изкуството и културата и произнасят речи, които остават като паметен знак в живота на поколенията и на останалите части по Земното кълбо. Всички те имат отношение към религията или философията и преминават през трите институции на цивилизацията – религиозния институт, казармата и университета. Характерното за тяхното дело и слово е възможността за създаване на унивреслани сентенции и на послания към всички хора по Земята. Затова ние казваме, че българите като културен народ имат качествени книжовници, воини, учители и хора, които имат какво да кажат на света с оглед притчата на нашето битие под слънцето. Нашите културни герои в историята са българите Исперерих княз, кесаря Тервел, св.св.Кирил и Методий, св.цар Борис І, св.Иван Рилски, цар Иван Асен ІІ и всички, които имат световно дело и текст, задължително текст, по световни въпроси на познанието. Затова ние казваме, че сме европейци и принадлежим на  европейската културна традиция, поради което претендираме да участваме на равни начала в проектите на Съюза.  Затова изискванията към нашия автентичен исторически културен герой са много големи и на практика ние разпознаваме вселенски прояви според критериите, които нашата автентична история е постановила за измерение на делото и словото на определена личност. Нашият автентичен културен герой има способност за тълкувание на свещени текстове и притежава логика и способнст за прозрение, както пише и папа Николай І в отговора си по допитванията на българите.  Затова въпросът на историята с оглед автентичните данни от миналото и правомрената им интрепретация се налага от само себе си – какъв културне герой са днешните ни военни, църковници и учени мъже и жени  с оглед делата, текстовете, продукцията и словата, особено  на официалните и медийно лансирани представители на БПЦ? Освен че ползват скъпи предмети на лукса, вършат мистико-ритуални треби, правят манифестации със старинни чудотворни икони и участват в национални и международни икономически и политически игри с цел институционалното закрепване на религията в обществото ние следва да се запитаме – като какъв културен герой се явява модерния български владика? Защото комунизмът предостави светска и атеистична алтернатива на всички дейности, които в миналото Църквата е развивала, а протестанската идея за пряко общуване с Бога и за спасение чрез работа е много примамлива с оглед на факта, че в българската народна култура има култ към провидеца, пророка и ясновидеца, който не е част от официалната  организация на Църквата, намираща се често под чуждо етническо влияние. Историята често пъти може да поставя сериозни критерии, ако се познава според оригиналните извори и правомерната им интерпретация. И в този смисъл претенцията за историчност на модерността, извън примера на революционера, поборника, силовия играч и човекът на въоръжената борба, какъвто беше културният герой на комунизма, следва да познава нашите изконни критерии, основани на българския култ към истината и знанието. А този култ е фиксиран още в надписите на езическите ни владетели и се е пазил до момента, в който силата става наш идеал и в неговото постигане всъщност ние даваме стотици хиляди свидни жертви и претърпяваме национални катастрофи през модерността. Затова и историята може чрез примерите на култура и духовност в нашето битие да върне култа ни към истината и знанието, който фактически ни е запазил като нация през бурните години на вековни исторически изпитания.

Публикувана на
2010-03-04 07:17:47
от  chingis 

Нужна е
регистрация

Изпрати на
приятел

Отпечатай на
хартия

Вашият E-mail:
Вашето име:
E-mail на приятеля ви:

Виж всички снимки към статията:

За духовната и културна роля на историята