Споделете Евгений Тодоров

Вицовете не са това, което бяха.

Те ни заливат вече от сутрин до вечер - вече няма вестник без вицове, събират ги в книги, разиграват ги по телевизията, а в интернет са безброй.

Четеш, слушаш, гледаш и след две минути ги забравяш.

Вицовете са като секса - тайнствеността засилва удоволствието, а прекалената консумация убива апетита.

Казано най-кратко и по пловдивски - става байгън.

На всичкото отгоре днешните вицове са генномодифицирани - дошли кой знае откъде, най-много да са ашладисани допълнително с нещо нашенско.

А едно време разказването на вицове беше като съзаклятие на таен местен комитет. Предаваха се тайно, от ухо на ухо. Завладяваха улица след улица, махала след махала - накрая целия град.

Каква радост беше да питаш приятелите - а бе, чухте ли, майни, новия виц за Киркор и Гарабед - примерно. И те да вдигнат рамене.

Разказваш, обираш аплодисментите, след малко слушателите тръгват като апостоли да разнасят тайното слово.

По принцип няма добър виц, който да остане заключен в един град или в една държава, тези творения на неизвестни гении отдавна обикалят свободно от селище на селище, мигрират през границите все по-бързо, а напоследък и светкавично.

Колкото и да са универсални вицовете, Пловдив заема специално място в морето на този глобален фолклор.

Пловдив е градът, в който е живял един от малкото хора в този свят, лежали в затвора заради вицове.

Става дума за легендарния архитект Чинков. С неговото име са свързани към 500 вица, до днес са останали десетина. Известно количество се пази със сигурност в архивите на Държавна сигурност - като доноси.

Много от вицовете сигурно просто са му ги приписвали - както стотици чужди епиграми се приписваха на Радой Ралин.

С Пловдив е свързан и Сашо Сладура, платил за остроумието си с живота си.

Слава богу, намери си един голям човек като д-р Георги Лазаров, който издигна паметник на Сашо Сладура. Да помнят пловдивчани, че е имало хора, на които никой не е могъл да затвори устата.

Тошо Африката, един човек който прави героични опити да съхрани паметта за Сашо Сладура, разказва как музикантът свирил в София в някакво тежкарско заведение, където бил дошъл самият Вълко Червенков със свитата си.

Към полунощ тогавашният пръв партиен ръководител станал, приближил се към оркестъра и казал: „Е, време е да си тръгваме."

Тогава Сашо - вместо да благодари за честа и уважението, казал многозначително:"Ако знаете откога пък ние ви чакаме да си тръгнете..."

В този кратък диалог са събрани два различни свята и една цяла епоха.

Единият свят скоро ще осъди на смърт другия.

Жестокото убийство на Сашо Сладура в комунистическия концлагер не ви ли напомня за разкъсания „смешник" от времето на средновековните чудовища: рицарите -алемани?

Чинков има по-добра съдба. Той лежи в Старозагорския затвор и въпреки, че не е първа младост оживява и даже след това продължава да работи.

Преследването срещу него започва по инициатива на известния като дясна ръка на Тодор Живков заместник министър Мирчо Спасов, но останалата мръсна работа я свършват пловдивските кадри.

Чинков е осъден на пет години. Той приема присъдата спокойно и вместо разкаяние просто измърморва: „Благодаря ви, че ме изпращате на единственото място, където няма опашки."

Чинков е освободен предсрочно, но не заради примерно поведение. Една от легендите е, че лично генерал Дьо Гол коментирал решението на пловдивския съд /каква чест за нашите съдии/, друга - че от Френската компартия се обадили на тогавашния член на Политбюро Боян Българанов да питат дали наистина в България има осъден за вицове.

Защото нашенската революционна бдителност започнала да рефлектира негативно върху световното комунистическо движение.

Така победата над клеветника се превръща в резил не само за България.

А дали упадъкът на комунизма не започва точно от Пловдив?

Ако Чинков не беше лежал в затвора заради вицове, сигурно нямаше по-късно да падне Берлинската стена.

Така както апартейдът в ЮАР нямаше да падне, ако не бяха затворили Нелсън Мандела.

Скоро след освобождаването на станалия световно известен затворник леля ми Надка го среща на Главната и го пита накъде е тръгнал.

„Бързам към ортопедията - отговорил бързо архитектът, - за да ми гипсират езика. Щото виждаш ли какво ми се случи заради него..."

Друга легенда разказва, че по това време трябвало да му вадят сливиците. Чинков обаче предложил това да стане с интервенция отзад - опасно било да си отваря устата.

В България са излезли и продължават да излизат тонове литературоведски изследвания - немалка част от тях са посветени на творчеството на Сульо и Пульо.

В пловдивската книжарница на БАН могат да се открият поне четири труда на професор Вучков, посветени на световното изкуство и култура. Поне един от тях лежи на рафтовете 12-та година.

Представям си с какво презрение би било посрещнат едно предложение да се събере и издаде в академичен том творчеството на професор Чинков.

„Че кой е този Чинков?" - ще питат академиците. - „Бил ли е от нашите?"

Не, не е бил. Става дума за един...За един просто нормален човек. Трагично нормален.

Всъщност вицовете, чието авторство е безспорно, имат един много прост общ знаменател: иронизирането на глупостта, която е овладяла обществото.

Пропагандната машина на комунистическата държава бълва неуморно идиотщини, с много малки изключения българите ги приемат без особен протест - едни ги адмирират, други просто ги преповтарят.

Архитект Чинков наблюдава тази вакханалия на абсурда, търка очи, защото не може да повярва, че картината, която се открива пред него, е истина.

И като няма друго оръжие за освестяване на народа пуска своите вицове. Като антидот срещу отровата на пропагандата.

Народът вече е убеден колко хубаво ще бъде при комунизма, когато яденето ще бъде без пари, когато Чинков купува две тави мекици и ги пуска безплатно. След което искрено се кефи на картинката. Строителите на най-хуманния строй се бият за една мекица аванта.

Върви по улицата и разказва на познатите, че си търси шушони със здрави грайфери - за да не се пързаля, когато скоро всичко ще върви бъде по мед и масло.

Гледа на месарските щандове как от много време има само свински глави - а в същото време по вестниците пише как животът е станал по-охолен, и започва да пита кое е най-дългото животно.

Отговорът е: „Прасето. Защото главата му е у нас, а тялото е в Съветския съюз.

А коя е най-развитата държава? „Съветският съюз, разбира се. Сее в Украйна, а жъне в Канада."

Поводът е признанието на съветското правителство, че поради ред причини не може да си изхрани народа и затова трябва да внесе зърно от капиталистите.

А защо няма яйца? Защо в птицефермите вече работят среднистки и те са научили кокошките да правят аборти.

Точно по това време вървеше пропагандната акция младежи и девойки със средно образование да отидат да работят на село. Беше нещо като малка културна революция.

Хората разказваха и преразказваха вицовете на Чинков и започваха с подозрение за гледат на обещанията на властта и на пропагандните стереотипи.

За да стане по-ясно за какво говорим, ето как започва обвинителната реч срещу архитекта: „Нашата страна уверено крачи по пътя към своето развитие напред. Всяка година растат комините на огромни промишлени комплекси, израстват просторни жилищни блокове, училища, почивни станции. Обаче има отделни хора, заслепени от дълбока омраза към народната власт, не искат да видят тези постижения. Такъв е архитект Чинков. Той използва някои трудности, които нашият народ среща по пътя на своето социалистическо развитие, за да омаловажава постигнатите успехи и да клевети партийните и държавни ръководители, както и съветската страна..."

Ето, срещу този начин на мислене и говорене, който превръщаше пловдивчанина в интелектуален инвалид, воюваше очилатия пловдивски архитект.

Неговите вицове не можаха да ни накарат да въстанем срещу системата, но ни научиха да се подхилкваме на глупостите й.

Така, с подхилкване, посрещнахме и нашата Берлинска стена - Историческия Пленум от 10 ноември 1989 година.

Чинков не можа да доживее времето, когато получихме свободата да си разказваме вицове.

Може би и по-добре. Защото щеше да види как сега тези, които се биеха за мекиците му, все по-силно пъшкат: „Ах, колко хубаво си живеехме тогава..."

Блогът на Евгений Тодоров - http://zaprehoda.blog.bg/

---

---