От Христо Христов

Излязъл на пътя на властта, 12 години след установяване на комунистическо управление в България, Тодор Живков се изправя пред голямото предизвикателство, което идва с нея - управлението на страната. В икономическата сфера той ще демонстрира качества, които дават доста различна от официалната представа за него - хазартен характер и некомпетентност. Цензурата вместо истината, "стъкмистиката" вместо реалните цифри и комунистическата пропаганда вместо обективното осведомяване ще бъдат онези инструменти, чрез които той през цялото време ще държи в тайна своите погрешни решения и провали не само от обществото, но в повечето случаи и от голяма част от стопанския и партиен елит. Резултатът от Живковото управление в крайна сметка са трите фалита на България. Когато през 1956 г. Живков е утвърден като първи секретар на ЦК на БКП, той не взима решения, с които да се търси траен икономически ефект. Напротив, обръща се към социалната политика, която бързо да тушира недоволството сред масите, въпреки че в нея е заложен неоправдан риск - поради финансовата й необезпеченост цената, която се плаща в следващите три години, води до икономически срив. В бързото подобряване на бита на населението новият първи секретар вижда възможност да бъде припознат като по-добър ръководител и да се разграничи от неуспешното управление на Червенков.

Живков търси изход в повишаване на ниските заплати, в съкращаване на администрацията, намаляване на цените и отпускане на заеми на кооперативите. Социалните мерки не са съобразени с бюджетните възможности, но Живков се интересува не какъв ще е икономическият ефект от промените, а от това как те ще повлияят върху неговото политическо укрепване. 1956 г. завършва с дефицит от 500-600 млн. лева. А Живков е принуден да се обърне към СССР за поредната помощ: заем на 170 000 тона пшеница, която да бъде върната през следващите три години.

Още в началото на своето управление Живков става инициатор на няколко стопански идеи, чиято нереалност и очевидна налудничавост в крайна сметка допринасят страната да стигне до първия фалит при комунизма. През 1958 г. той дава нареждане за съкращаване на петилетката чрез "икономически скок", вдъхновен от опита на Китай. В какво се състои той? Сметките предвиждат селското стопанство през 1959 г. да даде почти два пъти по-голяма продукция, отколкото през 1958 г., а през 1960 г. - три пъти по-голяма. Икономиката до 1961 г. трябва да произведе национален доход с 15 млрд. лева повече от предвиденото в петилетката за този период.

"И сега не мога напълно да си обясня как Живков и партийното ръководство са могли да повярват, че такава цел може наистина да бъде постигната", спомня си Нико Яхиел, помощник на първия секретар в кабинета му и свидетел на начинанието. Живков налага различни приумици за осигуряване на "скока". Те се изразяват в някои начини за отглеждане на селскостопански култури, пропагандирани като прогресивни за времето. Сред тях са "торови саксийки" за памук и "ломски ямки" за отглеждане на царевица. Докато Тодор Живков налага икономическия "скок" и окрупняването на ТКЗС, финансовата задлъжнялост на страната започва застрашително да се увеличава. През 1958 г. - годината на "скока", България трябва да изплати задълженията си в размер на 1.5 млрд. долара към Държавната банка на СССР. Българското правителство е принудено да моли съветската страна да отсрочи плащането на 1.2 млрд. долара или да предостави нов кредит в конвертируема валута. Колко хазартно е бил планиран бюджетът по това време показва планът за 1960 г., определен като балансиран "при положение че ще използваме дългосрочни кредити в размер на 1 млрд. и 314 млн. лева, от които от СССР и народнодемократични страни 711 млн. лева, а от капиталистически страни - 603 млн.

Досега от тези кредити има договорени от социалистическия лагер само 405 млн. лева и от капиталистически страни около 20 млн. лева", се посочва в доклад на тогавашния финансов министър Кирил Лазаров. В положение на фалит Живков е принуден тайно от партията и държавата с еднолично решение да продаде на съветската страна златния резерв на България. През 1960 г. Никита Хрушчов приема предложението и СССР купува българския златен резерв (20.1 тона).

60-те година при Живков се характеризират с извършването на псевдореформи в т.нар. при комунизма икономически механизъм. За 35-годишното си управление Живков го променя многократно: научен подход, програмно-целеви подход, системен подход, мултипликационен подход, кибернетичен подход, икономически подход. Държавният лидер следва постулатите на съветския модел за икономическо развитие, а когато е критикуван от съветското ръководство за някои отклонения, не се колебае да се откаже от тях, вместо да се опита да защити предприетите действия за реформи. Така всички опити за някакви икономически промени са обречени да се разбиват в плановата система, която остава непокътната.

Още в първите години на своето управление първият секретар на ЦК на БКП налага няколко правила, които се превръщат в неписани закони:

1. Нито едно решение не може да бъде внесено за разглеждане в Политбюро, без да е съгласувано предварително с Живков и да е одобрено от него.

2. Важните инициативи задължително трябва да изхождат от първия секретар, следователно той се превръща в задължителен център, чрез който всеки търси начин за реализиране на своите идеи.

3. Повечето стратегически решения, специално за икономиката, Живков прокарва в Политбюро допълнително и извън параметрите на приетите и гласувани петилетни и годишни планове за развитие на страната.

Неговият политическият помощник Костадин Чакъров обяснява: "Стилът на работа и действие, който бе възприет от членовете на Политбюро, бе съобразен с неговите теоретически и политически амбиции, с личния манталитет на Живков и неговите характерологични особености. Така например не бе позволено на член на Политбюро, секретар на ЦК или министър да излезе с публична идея или своя програма, макар и в рамките на министерство или в друга ограничена сфера на дейност." Особено ясно проличава намесата на Живков при взимане на решения, свързани със стратегически обекти в страна.

Бившият председателят на БНБ Васил Коларов (1984-1989) разказва: "Механизмът за започване строителството на крупни обекти винаги е бил следният: заинтересувани ръководители от съответния отрасъл или територия убеждават един или няколко членове на Политбюро, а те от своя страна - генералния секретар, след което се взема решение на колективния орган за строителството на обекта."

През 70-те години Живков залага на тежкото машиностроене. В заводите в Хасково, Русе и Радомир са налети около 2 млрд. лева, но през 80-те години те се оказват неработещи... В края на 1977 г. България отново е изправена пред фалит и Москва отново "субсидира" Живковото управление с два поредни годишни транша от по 400 млн. рубли. Валутните задължения към 1978 г. достигат заплашителните 6 млрд. долара. Живков прибягва до унизителното положение за пореден път да моли Москва за финансова помощ и благодари на съветския лидер Брежнев за жеста, "защото без тази помощ България от тази година нямаше да бъде платежоспособна".

Белезите на третата, последна икономическа криза в България по време на управлението на Живков започват да се проявяват в средата на 80-те години. Това е периодът, в който в най-голяма степен се откроява неговата демагогия. Въпреки че страната навлиза в рецесия, официалната пропаганда продължава да тръби, че икономическото развитие всяка година бележи ръст. В същото време Живков отхвърля всички предложения на различни държавни институции, сред които и БНБ, за мерки срещу влошеното икономическо положение, които биха засегнали срутването на най-голямата илюзия на неговото управление - "благоденствието на народа". Макар че и по време на развития социализъм през 80-те години българите продължават да изпитват дефицит на елементарни хранителни и стоки от всякакъв друг вид, придружен с режим на тока, идеологическото промиване на мозъците е успяло да внуши на повечето от гражданите ограничената представа, че те живеят добре и евтино и че държавата полага необходимите грижи за благосъстоянието им.

И именно в отказа на Живков да се приложат непопулярни мерки, които биха подействали оздравително, но и биха предизвикали неблагоприятни настроения срещу неговата власт, най-добре се отразява страхът му от момента, в който обществото ще прозре, че от обещавания години наред просперитет е останала само химера. Вместо прилагане на икономически лостове като увеличаване на цените или данъците, той ще указва проблемите в икономиката да се решават чрез нови допълнителни разходи, които неизбежно ще увеличават бремето на вътрешния и външния дълг на страната. Цената, която българското общество плаща за поддържането на илюзията за неговото "добро" управление, е огромна и ще тегне над страната години наред след оттеглянето му от властта.

Бившият министър на икономиката и планирането Стоян Овчаров определя две основни причини за влошеното икономическо състояние през 80-те години: "Корените на кризата в икономиката се дължат на: първо, в създадения от генералния секретар порочен стил, метод и политически морал и, второ - в извършването на стратегически грешки в развитието на българската икономика, породени преди всичко от стила, метода, начина на действие на бившия генерален секретар. Имаше авторитарност при приемането на съдбовни за бъдещето на страната решения. Трябва да се отбележи голямата непоследователност в провеждането на приетите вече стратегически решения на партията във всяка една област. Често пъти се развиваха взаимно изключващи се постановки, които объркваха партията, кадрите, народа, като след няколко месеца тези постановки се обявяват за погрешни. От много години в партията и страната фактически цареше хаос."

Живковото икономическо наследство се заключава в три цифри - 11 млрд. щатски долара външен дълг, 26 млрд. лева вътрешен дълг и 1.3 млрд долара дълг на фалирали страни от Близкия изток и Африка към България. Държавните предприятия са с огромни дългове, селското стопанство е фалирало, източени са спестяванията на гражданите в ДСК, левът е неконвертируем, цените са изкуствено поддържани чрез системата на дотациите, инфлацията никога не е била отчитана.

Самият Живков признава след промените - не пред обществото, а пред прокуратурата: "Чувствам известна вина, че се стигна до това кризисно състояние в нашата икономика. Аз не твърдя, че народът е живял в изобилие - такова беше времето. Ние сме идеализирали Съветския съюз. Той за нас беше образец. Очевидно е, че ЦК на БКП и генералният му секретар са били под влиянието и в плен на илюзията, че победата на социализма е гарантирана."

---

---