Споделете Около средата и втората половина на единадесетото столетие българският народ се намирал вече от наколко десетилетия под тежкия скиптър на византийския василевс, а опитите му да извоюва отново своята политеческа независимост посредством кървави борби (въстанията на Петър Делян от 1040/41 и Константин Бодин и Георги Войтех от 1071/72) се оказали безплодни. По това време византийските войски били принудени както обикновенно да воюват на два фронта, а иммено срещу два нови врага в лицето на печенегите,   които опустошавали безмилостно Балкана, и на селджукските турци, които от своя страна разширявали своето господство в източно-малоазийските предели на Византия. Същевременно стъпилата отново здраво на нозете си в годините на Василий империя била разтърсвана и от множество социални и вътрешнополитически проблеми, за които вина имали основно не дотам способните и далновидни родственици на този император, а също така и техните наследници на византийския трон. Въпреки това Византия съумявала да запази своите позиции на главно духовно и научно средище не само в териториите на европейския югоизток, но и на целия "стар" континент. Основните постижения, които византийските учени съумявали да извоюват в сферата на тогавашните науки, били изграждани върху заниманието им с творбите на античните гръцки и латински автори. Този допир в изучаването и заниманието с тези умове на античната епоха бива до известна степен възродено и обогатено посредством дейността на Михаил (Константин) Псел, най-значимият за своето време и същевременно един от най-бележитите византийски учени въобще, чийто живот, личност и произведения искам да представя накратко в следващите редове.

Към края на 1017 или в първите месеци на 1018 Константин Псел Ψελλός се ражда в Константинопол, столицата на византийската имеперия, под името Константин, но сред наследниците си, а и до днес, остава известен със своето монашеско име Михаил, което приема в 1054. Псел (гр. пселлόс - пелтек) произлизал от богата и знатна столична фамилия, от чийто произхода били наколко имперски патриции и консули. Въпреки това  Псел не се наслаждавал на ососбено голямо благоденствие в детските си години. Неговата майка Теодора била необичйно надарена и интелегентна жена, която полагала особени грижи за доброто възпитание на сина си, който още в ранна възраст започнал своето образование.

Когато бил на девет години Константин вече знаел цялата Илиада наизуст и бил способен да обяснява нейните вокабули, метрика и метафори. На шестнадесет години той бил принуден да прекъсне своето образование в столицата поради финансовите затруднения на неговото семейство и така започнал работа като писар на един съдия някъде в западните провинции на империята (Тракия или Македония). След спонтанната смърт на неговите сестри той се завърнал в Константинопол около 1038, където подновил своето висше образование. Негов преподавател по това време бил Йоан Мавроп, известен поет и ретор, който известно време след това станал архиепископ в Евхайта.

Благодарение посредничеството на един от своите университетски колеги, а именно Константин Лихуд, един висш сановник на Михаил, Псел станал секретар в императорксия двор, където успял на изгради бърза кариера: 1041 станал писар в имперския съд в Константинопол, 1043 личен секретар на Константин Мономах (1042/55), а след това и съдия. По времето на този император Псел имал реномето на един от най-влиятелните личности в империята, изпълнявайки функциите на държавен секретар, финансов министър и таен съветник на василевса. В реорганизирания от Константин константиноплски университет и възстановената философска акадамия Псел станал професор по реторика и философия (хюпатос тон философон). Въпреки протестите от страна на императора, както Псел сам заявява в едно свое произведение, той се оттеглил от двореца заедно със своя приятел Йоан Ксифилин и станал монах в известния по онова време манастир на Витинския Олимп.

Наследничката на Константин Мономах, императрица Теодора (1055/56), привикала Псел отново в двореца, където той поел важни функции от управленския апарат на империята както по нейно време, така и при нейните наследници. През тази втора фаза от своята дворцова кариера започнало обаче и едно все по-осезаемо мешателство на Михаел в имперските интриги. След смъртта на Теодора на имперския трон се възкачил Михаил Стратиотик (1056/57), срещу когото малко след това бил организиран военен преврат. Псел се отправил към лагера на бунтовниците като официален имперски пратеник, който трябвало да води преговорите с предводителя на въстаналите Исаак Комнин. Той вместо това застанал на страната на узорпатора и му помогнал при свалянето на императора. Исаак Комнин (1057/59) заел трона и назначил от своя страна Псел за началник на сената, който същевременно изпълнявал и функцията на личен съветник на новия василевс. Малко след това по силата на една имперска поръчка той трябвало лично да изготви обвинението срещу патриарха Михаил Керуларий, който поради своите йерархични стремления  бил станал неудобен за Исаак и затова свален от своя пост и заточен. След неговата смърт, която настъпила още по време на обвинителня процес, Псел му посветил една блестяща надгробна реч, която до голяма степен оправдавала патриарха, като след това в своята Хронография Псел прехвърлял цялата вина относно този “инцидент” на императора. По времето на едно тежко боледуване през 1059 Исаак Комнин бил лично мотивиран и убеден от Михил да се оттегли от трона преждевременно и да се замонаши в столичния Студитски манастир. След като Константин Лихуд, един от бившите съученици на Псел и неогов личен приятел, заел през 1059 поста на константинополски патриарх, Михаил повторно напуснал императорския двор оттегляйки се за известно време в манастира Нарсу (в западната част на столицата), където по своите думи търсил изкупление за това, че пренебрегнал своята по-ранна духовна клетва приемайки след нея отново светски сан и длъжности. Предполага се, че именно по това време Псел създал поне една част от своето най-значимо историческо произведение,   а именно т.нар. Хронография, за да склони отново Лихуд на своя страна. След това Михаил набързо възстановил своите светски позиции, като играел често дори решаваща роля при възкачването на императорите Константин Х Дука (1059/67), Роман Диоген (1068/71) и Михаил Дука (1071/78). През управлението на споменатите василевси Псел продължавал своята дворцова дейност, където бил зает предимно като възпитател на престолонаследниците. Решаваща била неговата намеса и при принудителното сваляне на Роман  IV, и въпреки че до последно спазвал стриктна лоялност и вярност кьм  императорите от фамилията Дука, Михаил VII Дука го изблъскал настрана от политическата сцена отслабвайки светските му функции. След абдикацията на този император през 1078 не е известно нищо повече относно съдбата на Михаил Псел, дори точната годината на неговата смърт не може да бъде назована с положителност. Според някои несигурни литературни податки, които са били обект на системни изследвания, можем да отнесем неговата кончина както през 1078, така и 1082 и дори 1097. Най-новият научен труд посветен на тази тема доказва обаче убедително, че Михаил Псел най-вероятно е починал през есента на 1092 или началото на 1093 година като монах в манастира при “Красивия извор” на Витинския Олимп (А. Schminck, in: BZ 94 (2001)).

Сред модерните историци Михаил Псел бива оценяван както като безскрупулен и непочтен политически интригант, така и като патриотичен, топлосърдечен, смел и духовит интелектуалец.

2. Литературно наследство

Литературното наследство на Михаил Псел е изклютелно многостранно,   всеобхватно и отличаващо се със своите обем и високо качество на използваните стил и език. Псел съчинява множество теологични: догматично-полемични, ексегетични, хомилитични и хагиографски писания, както и литургични стихове, философски коментари на Платон и Аристотел, филологични творби и трактати в сферата на граматиката, реториката, музиката, медицината и естествените науки (предимно астрономията), а също така посвещава и накои от своите творби на  различни юридически проблеми. Неговата Дидаскалиа пантодапе (многстранно учение) представя един кратък систематически синтез на господстващите по онова време философско-теологично-природонаучни представи.

Споменато трябва да бъде и неговото историческо съчинение, т.нар. Хронографиа*обхващаща времето от 976 до 1078 и написана на висок архаизиран стил и език, но описваща предимно подробности от дворцовата история, а не толкова от външнополитическите събития. Това на пръв поглед историческо произведение може да бъде разглеждано и като един вид автобиография на Псел, защото той поставя почти винаги себе си в центъра на събитията, които представя, и разказва необичайно за тази епоха от 1. л. ед. ч.. До нас са достигнали и някои негови речи (надгробни, защитни и похвални, т.н. енкомии), около петстотин писма,   които често имат висока историческа стойност, а също така и някои сатирични стихове и епиграми.

3. Философски съчинения

Както вече беше споменато, Псел възражда в известна степен или по-скоро дава нов тласък на заниманието с някои от големите умова на античната гръцка философия, като насочва вниманието си предимно към Платон. Установено е, че той се запознава с платоническото учение по-скоро индиректно т.е. посредством творбите на някои видни неоплатоници като Григорий Назиански, Олимпиодор, Порфирий, Прокъл и др. Въпреки това едно директно запознаване с оригиналните диалози на Платон от негова страна е нанапълно възможно и много вероятно. Псел ценял и уважавал дълбоко достойнствата на платоническото учение и се опитвал от части да интегрира неговата философия

посредством своите теологични творби в православната хритиянска догматика,

похват познат ни още от II в. в лицето на Св. мъченик Юстин. Поради множеството извлечения във философските произведения на Псел, които са възприети предимно и често дословно от различни неоплатоници, по-голямата част от съвременните автори се опитват да отрекат или най-малкото да оспорят неговата философска оригиналност и да признаят и оценят единствено неговата стлистична, езикова и филологична самостоятелност и автентичност в дадените торби. Но за да бъде едно такова крайно изказване адекватно и напълно прието, е нужно преди това всички философски текстове на този автор да бъдат едирани и основно изследвани. Във всеки случай фактът, че Псел е познавал добре текстовете на Платон, Аристотел и на халдейските оракули и че има най-големия принос за съживяването и разпространението на тези учения през 11. в, е неоспорим. 

4. Използвана литература

-Hunger, H., Die hochsprachliche profane Literatur der Byzantiner, Bd. I, München 1978, 9-10, 20-22.

- Kriaras, E., Michael Psellos, in: Paulys ealencyclopädie der classischen Altertumswissenschaft, Suppl. XI, Stuttgart 1968, 1124-1182.

- Schminck, A., Zum Todesjahr des Michael Psellos, in: BZ 94 (2001), 190-196.

- Volk, R., Der medizinische Inhalt der Schriften des Michael Psellos, München 1990, 1-48.

* Михаил Псел (прев. В. Н. Иванов), Хронография (съчинение на най-мъдрия монах ипертим Михаил, разказващо за деянията на багрянородните василевси), Варна 1999.

 

---

---