Корени на противоречието между християнството и марксизмът през комунизма в България. Към философията на българската история

© Стефан Чурешки

На вниманието на любезния читател предлагаме една глава от издадената преди 6 години наша книга “Православието и комунизмът в България 1944-1960г.” от издателство Просвета. Тази наша книга не беше взета в българските православни храмове, не се преведе в чужбина и не са разпространява масово, макар че десетки екземпляри от нея са взети във фондовете на европейски и американски университетски библиотеки. Ние само можме да гадаем каква е причината за потулването на книгата, но факта, според научната мълва, че в архивите на Светия Синод се пазят документи, до които никой няма достъп и така на практика едно пълноценно проучване до сведенията от епохата на комунизма в неговото отношение към религията и църквата на практика засега не може да бъде направено, освен ако не се екстраполират данни от светските архиви на МВР и Държавния архив. Сблъсъкът между комунизма и християнството в България произлиза както от идейни съображения, така и от прагматично-политически. Всъщност, преценено на фона на цялостната българска история с оглед на факта, че централната интрига в нея е състоянието на религиозния въпрос може да се каже, че противопоставянето между комунисти и християни и националисти беше на основата на различната вяра и заявена пристрастност към етническия въпрос в България. Затова комунизмът може да бъде оценен като втора гражданска война на религиоза основа след времето на св.цар Борис І, когато влизат в сблъсък християнските и езическите привърженици на религиозно идеологическия модел на българската държава. Комунистите вярват, че са избрани от хода на историята да властват и да се разпореждат с целия ресурс на нцията и да участват в световна мисия на справедливостта, наречена “борба на пролетариата”. Църквата вярва, че е избрана от Бога да властва и да се разпорежда с целия ресурс на нацията, като твърди, че е народна, както и комунистите и затова ключовото понятие във философията на комунистическия строй е “народ”, в името на който се произнасят присъди и се раздават правни норми в живота на хората. Затова и известният български философ на историята Стефан Попов пише един очерк за това що е народно и що е народ, в името на който се кълнят и националистите, макар българите да нямат национална философия и сериозни текстове за състоянието на етничността им, която според нас пак е създадена на религиозен принципи в далечните времена на Ранното средновековие.

Фактически у нас следствие на изповядването на християнството и специфичната функция на историческото познание се набюлдава един мистически епически момент на съпреживяване на нацията, като кумирът е героят на въоръжената борба, възхваляван по античному епически, дори на моменти с известна митологизация на личонстта на героя. Към този култ, който е култ към силата се наслагват и комунистите и това е допълнителен мотив да се легитимира тяхната вляст, като историята, с нейните оценки, закономерности и изключително големи възможности за влияние над умовете на бълграите беше насочена към легитимиране на верността на постулата, че комунистие са нейни герои и избраници и като такива са призвани да изтласкат от обществения живот досегашните две формации на легитимност на българските претенции за място под слънцето от вековете – Църквата и националната идея. Разбира се комунизмън се развива и в късната си фаза приема и дори реабилитира понятието за Църква и нация. Но сравнено от данните за репресии и противопоставяне на идеологическия фронт, - много добре платен през комунизма – се вижда, че основните опоненти на комунизма, изхождащи от българската традиция са християнството и национализмът и фактически тези хора контестираха морално и исторически философията и идеологията на комунистическия строй. Но днес, както става в България от 150 години – след всяка революция да се награждават невзелите участие – отново има неразбиране за същината на комунизма и отново се появяват измислени герои, отново митологизирани и фетишизирани със силата на модерната пропаганда, която не иска да признае християнско и национално участие в контестацията на комунизма. Затова може би и нашата книга не се разпространява – политизацията на историята и нейната прагматична обществена функция често пъти налагат цензура в свободните исторически съчинения и това на Балканите се знае още от времето на Прокопий Кесарийски с неговата Тайна история. Затова и предизмикателствата пред историците ще продължават и примерът на проф.Иван Венедиков, който живя в пълна мизерия и през комунизма и през демокрацията следва да бъде пред очи на всеки, който иска да пише свободна история, защото както през комунизма, така и през демокрацията свободата и независимостта си имат цена, измерима най-вече в тежкото материално положение на човека, който иска да бъде свободен творец и независим мислител в една крайно прагматизирана и социално-икономически ориентирана обстановка на пресметливостта и тънката сметка по рационални съображения. За съжаление явление, наблюдавано в анализа на действията и бездействията на интересната БПЦ, чиито актове и политики изкушават изследователя да я сравнява с БКП, освен ако не е с промит мозък на религиозна основа и заинтересован имиджа на Църквата, правен през комунизма от светски историци и литератори да бъде запазен в името на висши национални интереси, заради които в България от епохата на късното Възраждане се убиват българи от други българи, считащи себе си за избраниците на времето и единствено прави в преценката си за бъдещето развитие на нацията, основано на бляна за Велика България до 1944г. и бляна за светлото бъдеще на комунизма до 1989 година. Но нека пристъпим към текста на главата от книгата “Православието и комунизмът в България 1944-1960г.”, С. ,2004 от издателство Просвета.

(...) Комунизмът произлиза от френско-германската утопична и социална мисъл. Неговите корени се откриват в деянията и философията на революцията през 1789г. във Франция, от характера на работническите вълнения и малки “европейски революции” от средата на ХІХв., от събитията по време на Френската комуна, както и от развитието на технократската и технологична мисъл в САЩ и Европа от края на ХІХ - началото на ХХв. Опитът за построение на една материалистична метафизика откриваме обаче още по-рано. Истинското кристализиране на диалектическото материалистично умонастроение става чак след въвеждането на модерното, атеистично и технологично образование в някои европейски и американски училища от края на ХІХв.

Ленин например казва, че Руската революция от 1917г. лежи на плещите на Френската комуна. И тук е прав, дотолкова, доколкото атеизмът, материализмът и технократското начало свеждат обществения процес до тържество на материалното производство, чието неправилно разпределение ражда световнните беди на бедните според Маркс. Дете на промишлеността и световният поток на стоковия и капитален оборот, комунизмът вижда хода на световната история по хегелиански, но с тази разлика, че основната ос на historia mundi е противоречието и борбата между противоположностите, съставени от извечната структурна опозиция между богати и бедни.

Преработвайки мисълта на Шилер, че световната история е световен съд, наследниците на френско-германската утопична мисъл от ХVІІІ-ХІХв. очакват съда над заможните като естествен край на структурното противопоставяне между бедни и богати. Краят на експлоатацията на буржоазията - или на предбуржоазията в неразвитите страни – настъпва с биологичното премахване на представителите на експлоатацията с цел достигането на нов генофонд на човечеството. Затова революцията е глобална и всеобхватна, тоталитарна ,т.е. цялостна, и интегрална по замисъла си още в началото.

В програмното произведение, наречено “Комунистически манифест”, написано от немските философи - прагматици Маркс и Енгелс, под “богати” се разбират вкупом търговската, промишлената, земевладелческата и художествената прослойка на обществото, обединена от признака “експлоатация над пролетариата” и въобще над всеки човек, обвързан в трудови отношения с имота на своя работодател. Под “бедни” пък се разбират промишлените работници, обслужващият заводски персонал, надничарите във фабрики и земевладелски поместия, както и социалната група на хората с неидентифицирани доходи. Стъпвайки на елементаризираната схема и на класификационния принцип на дарвиновия еволюционизъм, както и основавайки се на недостатъчни и спорни фактографски данни от етнографията в средата на ХІХв., социо-комунистическият модел на света декларира стремеж към връщане на “колелото на историята”, т.е. завръщане отново към жито-битието на първонаначалната родова община на праисторическия човек. Заемайки цикличният модел на античното (старогръцко) възприятие за време, съчетавайки го с есхатологичния възглед за бъдещият ход на световната история, присъщ на екстремните реформационни течения в Европа от ХVІ-ХVІІв., опирайки се на атеистичният модел по аристотелевски, но държейки на материалната метафизика, марксизмът вижда краят на историята като победа на трудовите над нетрудовите хора. Под “трудов” се разбира онзи производствен продукт, който директно се раздава по равни порции на всеки отделен член от “колектива” - заменил в марксистката лексика цивилизационното понятие “общество”.

Новото “общество”, наречено простовато “колектив” е идеално не защото проблемите на богатството и беднотата са решени по мирен, социалноангажиран път, а защото противниците на пролетариата и беднотата са унищожени физически по възможност чак до девето коляно. Наистина, късният ленинизъм, късният сталинизъм и димитровизмът допускат превъзпитание на “лошите” богати, ”инфектирани с греха на частната собственост и наемния труд”. Разчитайки на влиянието на фенотипа върху генотипа, марксистът така или иначе очаква едно пречистване на колектива, обусловено от създаването на съвсем нов интелектуален и духовен генофонд, изключващ по дефиниция дори бъдеща поява на нови “експлоатиращи класи” в световната история.

Казано с езика на вероизповеданието, социализмът и комунизмът поставят човека за бог, а в новото време на диктатура на пролетариата се установява блажено царство на земята. Блаженстовото и насладите идват обаче не от даренията Божии, а от пълното механично изравняване на хората в битово-материален план. Само така според марксизмите всички хора ще бъдат безгрешни, защото на дело ще изчезне първопричината на “греха”– няма да има частна експлоатационна собственост и ще отсътват напълно хора, които ще искат нейното възстановяване. Движейки се по екстремната трактовка на Русо за видовете обществен договор и трудовата позиция на човека в него, следовниците на ленинската идеология, като наследница и продължение на марксистката, определят труда като човекоспасителен и само онзи, който се труди аскетично с делата на ръцете си и според “правилните” виждания на работническия си ум може да влезе в бъдещата блажена Народна Република, която всъщност чрез политическата система на “народния демократизъм” гарантира “раят на земята”.
Бидейки еклектичен, комунизмът предполага и суров личен и колективистичен морал, основан обаче не на изграждането и възпитанието в личностно защитени духовни ценности, а опрян на потискащият принцип на задължителния и еднопланов колективен морал, взимащ механични решения в механично управлявано общество, чиито изисквания, нетърпящи възражения, са задължителни за всички. Комунистите слагат политическата партия на мястото на Църквата, а личността на “свещения” – защото е беден и трудов – партиен водач поставят на мястото на пророк или дори наместник на Бога. Съответно светиите, ангелите и херувимите не са друго освен душите на починалите и/или живите партийни функционери, които са свети, защото са бедни и трудово-работнически. Оттук се ражда култът към личността в тоталитарната Народна Република, но не култът към религиозната личност – мъченик или светец - силна с вярата си в Бога, а почитта към “колективната личност”, силна с изпълнението на партийните решения и подчиняваща се на теоретичния марксистки авторитет, почитан с такава ирационалност, каквато малко религиозни възгледи в човешката история допускат. Култ към личността, но не култ по християнски, мюсюлмански или будистки, а култ по езически, по античному, по аристотелиански, където боговете и хората стават зависими от политическата конюнктура. Това е всъщност възобновеният култ към паметника на живия император, почитан като божество през езическия период на Римската империя. И тук парадоксално заявената за демократична по философията си обществена система търси чрез ритуалите си власт, много по-силна и здраво пазена от абсолютната монархия, противопоставена в древността на античната демокрация.

Демокрацията през комунизма би трябвало да бъде “народна”, т.е. ограничена до трудовата класа, схващана като истински народна, докато богатата, висша прослойка е считана за антинародна и като такава враждебна на самия народ. Ето защо при налагането му като обществен строй в коя да е държава марксизмът неизменно предизвиква гражданска война. Делението на правоверни и неверни вътре, в самото общество подсказва сектантски характер на революционните социал-демократи (партийното название на комунизма в европейското политическо пространство-б.м.Ст.Чурешки), които наистина действат като сектанти в общия план на социалните движения от ХІХ и ХХв. Сектантският характер на комунизма е обусловен и от пирамидалната структура на класата, партията и по-късно на социалистическата държава, изключваща от своите редици всеки, който не се подчини на мъртвия или живия авторитет, приеман за “класов водач”. Врагът по дефиниция – идеологическият противник – след физическото му премахване или изпращането му в изгнание е сменен от “врагът с партиен билет” , т.е. инакомислещите или недокрай мислещите по марксистко-ленински комунисти, излизащи от устава на компартията или несъгласни с кое да е решение, постановление или просто банална мисъл на “вождовете”. На определени места и особено в СССР и България “врагът с партиен билет” е бил също толкова наказван, колкото и неверните в комунистическата есхатология или скептиците в пролетарскатасоцилогия на “социалистическия индивид”.
Врагът на “човешкия род” (човешкият род за марксистите е сведен до механична смес на колектив от трудови индивиди) е враг от плът и кръв. Враговете са всички онези, които с думи, мисъл, слово, дело или намерения застрашават комунистическата идеология. След елиминирането на този враг, идва врагът-противник на социалистическото строителство. Този враг е по-малко опасен, по-малко наказван и според логиката на късния сталинизъм и на българския димитровизъм може да се поддаде след задължителни физически и духовни страдания на превъзпитание. Ако първият противник е преследван до трето и четвърто коляно и отказът от синовство е единственият начин за публична кариера на потомците, то вторият враг е по-лесен за превъзпитание и след публично покаяние – типично по сектантски – по-малкият враг на социалистическия градеж може дори да направи кариера, но с ограничен достъп до обществени постове. Цената е връчването на “новопосветения” в марксисткото “тайнство” на партиен билет, чийто ритуал задължително предизвиква една мистична, ирационална съпричастност “во веки веков” с комунистическия възглед. Както и мълчаливо съгласие с всичко, което вършат и говорят пролетарските вождове. Третият враг, преследван само личностно, но не и родово, представлява врагът с партиен билет. Тук отново се иска покаяние, като на провиненият е наложена своеобразна “епитимия”, зорко следена от отговорниците по идеологическата чистота. Центровете по идеологическа и доктринална чистота са задължителен кадър в университетите и производствените средища на страната, издържан с парите на цялото общество.

Самата държава е считана за враг на космополитно мислещият интернационален комунист, чиято вселенска мисия се заключава в това да убие вярата в Бога, точно по ницшеански, а след това, точно по религиозно-сектантски да наложи земният рай, “освободен” със силата на принудата от присъствието на разни вярващи християни или мюсюлмани, от богати хора или просто от всички немарксистки мислещи личности. Затова средищни цивилизационни понятия в свода на обобщената човешка култура като “Религия” и “Държава” директно се изключват от възгледите на партиеца, който превръща държавните институции в собствено “свои”, партийни, за да потиска в дълбинен социално-битов аспект всички инакомислещи индивиди, насила затворени в границата на страната, без право да я напускат. Или пък държавните институции се използват за износ на марксистко-ленинска революция в други държави, нарочени от върха на партийната пирамида като удобен плацдарм за бъдещи социално-икономически и политически експерименти. Защото абсурдната логика – революцията като естествен завършек на социалистическата еволюция – е движеща в глобалният взор на правоверния марксист, претендиращ за световна мисия с предопределен брой избрани – типично по сектантски ограничено, действащ конспирационно-агресивно по почина на затворените мистични общества с езотерична насоченост. Елементът на езотеричност и окултизъм в процесията на комунистическата символна и знакова изразност –петолъчката, сърпът и чукът, работническата престилка и статуите на трудещи се хора - предоставя довод на някои религиозно мислещи хуманитаристи да виждат марксизма-ленинизма като част от световното масонство. Многобройните комитети, лоялността към вождовете и подражанието на техния пример от страна на младежи и хора в зряла възраст, униформите, инициациите от детска до зряла възраст (септемврийче, комсомолец, кандидатпартиен челн, партиен член и секретар) и едномерната плановост с “етапи” и “надграждане” – всичко това свидетелства за правила и принципи на затворена общност с езотеричен или откултен характер, която затворена общност се налага на цялот ообщество. Причината за да се направи подобна категорична социална квалификация се състои не само в степените на посвещение в партийната йерархия, непреклонната йерархичност и решенията отгоре надолу, но и в характера и смисъла на философските понятия, които се използват в комуникацията на партийно и държавно равнище. Ключовите понятия от патетичната лексика на историческия материализъм, според някои църковни изследователи на човешкте идеологии, също притежават пресечна точка с кодовата изразност на масонството.

Твърде свободните от фактологическа гледна точка и опростени в смислово идеен план формулировки, непрекъснатите указания от партийното ръководство - праведно, дори когато съгрешава – пирамидалното устройство на партията и съдбовно оплетената от пролетарската класа държавност, както и “свещените текстове” на авторитетите, забранени за тълкование освен от “чистите” комунисти, съвсем ясно дефинират некомуниста в абсолютния му вид. Нещастието и малтретирането сполетяват всеки, който не мисли ограничено, който не е космополитен във възгледите си, който е национално и държавно отговорен, който не е партиец по дефиниция, който е изучен по друга образователна схема от марксистката и който е вярващ в Бога, независимо от догмите на изповядваната религия. Космополитизмът се разбира в духа на програмите на Интернационалите от Маркс до Ленин и Сталин – агресия над всички другомислещи с цел налагането на един нова културен и дори биологичен вид – вида на мислещия в схемата на пролетарската идеология, изключваща друга класа освен работническо-селската. Това е космополитизъм, основан на сепаратизма и на манталитета на новия завоевател-варварин, силен с елементарността и първичносттаси, както и с желанието да изпални - той и само той - специфична революционна историко-културна мисия. Става дума за стремеж за налагането на нова световна духовност, родена от отрицанието на досега съществуващите космополитни модели на християнската църква и на университетските традиции, пред които са предпочетени материалистичния възглед и образованието на “житейски опит”, който в смисъла си на работническо-партийни отношения трябва да замести “упадъчната” и “буржоазната” университетска култура.* Духовността на материалното – абсурден термин от съчиненията на “класиците” – се противопоставя на духовността на идеалното. Затова съвсем естествено идеалистът е посочен за противник, особено ако признава друга власт и авторитет, различни от наложените колективистични кумири. Наистина, така се създават доста врагове, но все таки една категория хора заемат първенството по важност за надлежно отстраняване от бъдещото обществено благо.

От достъпните ни проучвания в държавните и специализираните архиви, както и от личните ни срещи с пострадали - но наистина пострадали лица – обликът на врага се очертава от дознанията на специалните служби, изпратени по канален ред до Политбюро на партията, както и от подробните партийни указания за действие по места. Те свидетелстват, че основният несъгласен с комунизма е “българин, православен, грамотен, неосъждан, женен”(така започват почти всички показания, написани собственоръчно от жертвите в милиционерските участъци), а лично бихме добавили определението “държавен служител до 1944г.” Чисто количественият подход в преброяването на жертвите от т.нар. Народен съд от 1945г., жертвите на изстрадалите в лагери и трудови отряди показва, че вярващият християнин, националиста (така са определяни от специализираната класификация патриотите, считани като много опасни за интернационалния стремеж на комунизма), държавния служител и по-грамотният човек съставят облика на несъгласния с пролетаризиращата идеология. През комунизма най-опасното обвинение беше обвинението в идеологическа диверсия, най-страшната от която беше изповядването на определена религия, а следващата, не по-малко страшна беше клеймото “великобългарски шовинизъм”.

Понятието “държавно чувство” бе приравнено със строго изисквана лоялност към партията на марксизма и съвсем цинично, по античному превратно, “виновниците пред съда на историята” бяха предимно държавни служители до 1944г., защото държавата на българите бе по принципите на строежа си безпартийна между 1934 - 1944г. Комунизмът в България атакува най-лоялните и жертвеготовни българи, проявили висок морал и чувство за семейност и общественост, благодарение на които те, включително и църковните служители, проявяваха най-голяма любов към Родината. И тук отново блясва абсурдната логика и философска закваска на комунизма – стремежа да се забрани всяка любов, която отклонява от пиетета към вождовете и партията. Затова и пазителите на любовта – любовта към Бога, любовта към Отечеството, любовта към науката и знанието бяха посочени като врагове и виновници за марксистките функционери, които се постарах неимоверно много да подменят или изкоренят най-присъщата черта на човешкото същество – да обича по повелята на сърцето си, често пъти ирационално и неразумно, но много истински.

За сравнение може да бъде посочена комунистическата репресивна машина в другите държави, в това число и СССР, където след 1945г. няма обвинение във великоруски шовинизъм, макар царската династия и благородничеството да бяха заклеймени като антинародни във вариантите на съветската историография и публично разпространените текстове. Любовта към Родината, благодарение на усилената работа на мъчениците на комунизма постепенно бе реабилитирана, макар да ставаше дума за “социалистическата Родина”, но вярата в Бога бе призната едва с рухването на комунизма като социално-политическа система в бившите “социалистически държави”.

Неправилно би било обаче правоверно изповядваният държавен модел на социализма да се мисли днес като нещо еднотипно и протяжно във времето. По една или друга причина ( не на последно място прагматично социално-икономическа – трябваха хора за да работят физически труд) репресиите с течение на времето, постепенно намаляха. Затвореността на режима откъм външни влияния – от предметно-битови до художествени – осигуряваше достатъчно високо равнище на еднопланово мислещи мозъци, а правилото за идеологическата “чистота” и споменът за безкомпромисните актове на преследвания и мъчения почти не позволяваха в държавните служби да се промъкнат “враждебни елементи”. Но опитът и професионалната квалификация на несъгласните -или по терминологията от епохата на “враговете на народа” – беше активно включен в стопанските планове и огромните на брой строежи из цялата страна. Постепенно режимът беше смекчен и през 80-те години можеше да се слуша западна музика, купоните, наречени “терени” също се допускаха, дискотеките бяха отворили врати, а ресторантите и кръчмите приютяваха вече и инакомислещи, които се опитваха да дисидентстват умерено на чаша ракия или на модерната тогава водка с кола. В службите и партийните звена се позволяваше умерена критика на “обективните причини” за назряващата икономическа криза, а някои художници и музиканти си позволяваха критика на битовите условия при социализма. Тясната партийна затвореност на държавата се отваряше. Всичко обаче си беше в рамките на позволеното от властта и всеки намек за ревизия на догмите или постулатите на марксистките авторитети бе преследван от партийните инстанции, задължителни до последния момент - 1991 г. – когато се гласува друга конституция, различна от Димитровската. В едно нещо деятелите на димитровската или сталинистката партия бяха – и все още са – напълно последователни. Това е идеологическата, антидуховната и антиидеалистическа борба.

Единствената хуманитарна дисциплина, която можеше и се съгласи да приеме идеализма и духовността, дори и само като теория, беше историята, в нейните научни и популярни форми. Промените в историческото мислене и историческото възприятие е първа задача на комунизма в България и новата историографска схема е донесена от съветския акад.Державин през 1945г., а в доводите на комунистите историята заема мястото на религията като общофилософски довод , обосноваващ действията на партийните функционери, независимо дали иде дума за конфискация на имот или смъртна присъда “в името на народа”. Историческият материализъм е фундамент на телеологията и ирационална есхатология, свеждаща общественият мир и социален ред до натрупването на битово-предметни блага, съчетани с безплатно образование, но образование твърде ненадеждно в областта на хуманитаристиката. Фактът, че филологията и общата хуманитаристика пряко преразказваха Маркс и Енгелс, а студентите трябваше да познават съчиненията на авторитетите дори и с езиковедски анализ доказва изборът на религиозното мислене – атеистичният материалиъзм, доказал себе си чрез историята, която е история на класовата борба, т.е. на борбата за усвояване на повече материални средства, от които зависи мястото на човека в обществения ред. Тук идеализмът е изключен и по този начин редица прекрасни примери на човешката история, основани на факти, родени от идеализма биват унищожени. А известно е също така, че религиозното чувство почива на идеалистичното възприятие на света и схващането на човека като Божие творение е неотделимо от абстракцията на позитивния идеализъм.

Добросъвестният изследовател на маркс-ленинизма непременно ще забележи, че властта на компартията отслабва, натисната от два фактора – външният или пазарно-икономическият и вътрешният – нравствено – религиозният. Така, ако 90 (по други данни 93) свещеника са били убити през 1944-1945г., а носенето на кръстчета се преследва като криминално престъпление и е по-опасно дори от незаконно притежаване на оръжие, то през 80-те години на ХХв. църквите вече посрещат приходящи почитатели на Христа, а верните вече не се преследват така жестоко заради приемането на свето причастие. Нещо повече – някои от храмовете, макар и затворени през началните десетилетия на комунизма по-късно дори са обявени за народни светини, за “историческо наследство” и са включени в специална програма за защита на паметниците на “социалистическата Родина”. Реабилитацията на додеветосептемврийски историци и народоведи през 70-80-те години както и появата на книгите на проф.Тончо Жечев, проф.Васил Гюзелев и проф.Николай Генчев доказват промени и във философско-партийната констелация в България. Именно историята и нейната трактовка се превръщат в главен белег за промени в манталитета на партията, защото първото изречение в “Комунистическия манифест” гласи: “Историята на човечеството е история на класовата борба”. Следователно за атеистичния възглед историята е първото по важност хуманитарно знание след като религията е забранена като “опиум”. Тълкованието на историографията се превръща в неразделна част от “социалистическия” мироглед въобще и епичните битки на българските историци и хуманитаристи да променят отгоре спусканите трактовки на миналото на практика могат да се считат равни на религиозна борба на християнското мислене.

Християнството е исторична религия и поради своята историчност, т.е. фактологическата си проверимост е по-опасна за основата на идейните постройки на марксистите от всички религии, познати от миналата и съвременна география на света. Християнският културен модел е задължителен в българските условия за запазване на чистата, докомунистическа народностна самоличност. Затова на шест пъти от 1944 до 1989г. компартията обявява идеологическа война не само на християнството като вяра и обред, но и на християнството като мислене и телеологична представа, отричаща по същество както убийството на Бога, така и сляпото търсенето на материален земен рай, издигнат като противостояние на Небесното Царство, обещано от Христос на верните. Унищожаването на тонове християнска книжнина – никоя друга религия не е била така интегрално атакувана - показва прагматичният и ирационален страх на функционерите от коя да е изява на християнския културен модел. Наистина мюсюлманите също пострадаха, но заради държавната обвързаност на християнството преди 1944г. именно последователите на Христос се превърнаха в жертвен агнец. Ако се сравнят броят на жертвите, количеството опустошени храмове, както и количеството и качеството на инкриминираната литература лесно ще се забележи първенстващото мъченичество на православните. Наистина, хора от нетрадиционните за България вярвания също пострадаха, но техният брой, не и личностни качества, не отговаря по степен на тежест и продължителност на преследванията над християните.

Така, лека – полека, макар и с огромна съпротива при комунизма се появи пукнатина в самосъзнанието на българите – вече тяхната държава започна да придобива измеренията на модерна държава в преход , към която я тласкаха философите и идеолозите на материализма, защото модерността беше основният довод на марксистите, виждащи в Средновековието и доантичният период научно фактографско и оттам популярно идеологическо опровержение на своята политологична теория.* Философският ангажимент на модерните възгледи малко или повече се влияе от антропоцентричния, атеистичния ( субективно религиозен) възгледи за произхода на мирозданието, от технократския и либерално-прагматичният подход в политическите и социални, и от стремежа за естетическа и етична ревизия на някои класически и исторически устойчиви жанрове и теми в хуманитаристиката, най-вече в областта на изкуството. Модерността е пряко обусловена от материалистичната философия и така някои идеи и хрумвания, родени в некомунистическа среда, но изведени от постулати, които и марксизма приема за верни, подкрепяха маркс-ленинската философия в нейяния стремеж да се разграничи от идеалистичното и символното, което идеалистично и символно световъзприятие малко или повече беше дефинирано от християнските мислители и творци.
Затова най-голямо внимание в целенасочената и планово обмислената дейност комунизмът отделя на “идеологическата работа”. Опитът на съветския болшевизъм и китайската културна революция беше напълно използван от властта в България между 1944 и 1989г. Грешно е да се мисли, че формираната и мобилизирана чрез социалните поръчки социалистическа интелигенция не е в състояние да се противопостави на некомунистическите възгледи и идеологии. Наистина в началото на общественото елиминиране на другомислещите цензът е бил нисък и сравнително безпомощен, затова репресивния апарат си служи непрекъснато с терор и заплахи. Но обектите на преследвания бяха спускани отгоре, т.е. предварително участниците в Комунистическия интернационал бяха забелязали основните си идейни съперници още през 20-те и 30-те години на ХХв. и с обсебването на управленските лостове веднага взеха мерки за надлежно отстраняване на “неблагонадеждните”, отнемайки живота на “непоправимите” или изпращайки в страшни концетрационни лагери по-склонните на компромис или по-безопасните - съобразно философската значимост на изповядваните от тях политически и научни възгледи. Но във всяка стъпка, всяка дума и всеки лозунг на управляващите съвсем ясно се проследява опитът на , латинската по културните си корени, материалистична мисъл, взаимства ща избирателно всичко, което подпомагаше крайната цел на “борбата на пролетариата”. От написването на “Капитала” и програмата, наречена “Комунистически манифест” от средата на ХІХв. до 40-те и 50-те години на миналото столетие, т.е. в течение на повече от 100 години, интернационалният поглед на марксистите успя да проучи философските и цивилизационни възражения срещу своите тезиси. Развятото знаме на революцията наказваше дори и използването на понятия, които стояха в логическата основа на граматизацията ( под граматизация разбирам университетски възпитаната способност да се мисли с понятия , а не в образи), и така смислово управляваха изразната обосновка на критиците на историческия материализъм и атеизма в откритата им агресия срещу положителните знания. Преодолели със силата на оръжието мощната и научно построена антикомунистическа пропаганда до 1944г. (доколко тя е била правилна и обективна това е друг въпрос), тесните партийци заеха много от похватите и плановете на действие на своите противници. Успоредно със своето усъвършенстване марксисткият мироглед бе подпомогнат от научно-техническият прогрес. Радиото, телевизията, киното, театъра, и мащабното плакатно изкуство бяха въведени в експресивната изразна култура на обществото със своето масово послание точно в годините, когато пролетарският строй беше най-могъщ, а пропагандата на Интернационала беше най-силна.

Подобно на национал-социалистите в Германия и болшевиките в Съветска Русия, българските им епигони виждаха наченките на епохално ново естетическо и етическо послание, отразено в масовото изкуство. Подпомогнат от лесната достъпност и зрелищна изразност на ефирното творчество марксизмът къде със силата на социалната и битова принуда, къде със силата на големи материални поощрения, къде с манипулативни култур-пропагандни похвати вкарваше “масите” (колективите) много организирано, йерархизирано и субординирано на “културни мероприятия”. Там атеизмът и атаките против Църквата бяха най-силни, но несъмнено най-опасните пропагандни зрелища бяха онези, които развращаваха и отвличаха младите от храма, показвайки им “нов морал” за подражание и материалистични примери за съществувание, “наливащи основите” на “новото” общество. В интерес на истината можем да отбележим и съвременната, наистина технологично по-висока, но идейно-философски същата безбожническа подкана, защитавана от екшъните, “модерната музика” и “стил на живот”.
Факт е, че комунизмът допускаше в България да се разпространяват “западни” и “упадъчни” кинофилми както и естрадна музика от чужбина, но за прожекцията на християнски религиозен филм или разпространението на църковното песнопеене и дума не можеше да става. Това беше така, защото марксизмът беше нещо като модно увлечение и философско кокетство точно в средите на художествената интелигенцията не само в България, но и в чужбина, където марксизма не управляваше, но съществуваше като нагласа за мислене и личностно поведение. . Приемствеността в етическите и естетически вкусове, защитавани от гилдията на свободните професии преди и след 1944г., както и свободата да се правят шоупрограми и кабаретни представления много преди 1989г. показва, че аскетичната проповед на комунистите не е религиозна или пуританска. Става дума за една демагогия, която фалшиво представя себе си за тотално свръхморална, докато в същото време много лесно поддаваше на недостойни и обиждащи християнската нравственост и религиозна съвест явления. Които явления не бяха чужди и на религиозно разколебания некомунистически свят. Затова и в този пункт – естетическото преживяване на българите през комунизма - сблъсъкът между марксистите и вярващите в България бе много тежък.

Съчетан с ефекта от задължителното и всеобщо училищно образование, идеологическият похват в крайна сметка завършваше с планомерно създадени психологически образи и щампи, запечатани в главата на средностатистическия човек и те подобно на кодове отключваха съзнанието на масите при правилно подаден сигнал или при определен израз, подаден от управляващите.

Например честата комунистическа магично-символна дума “етап” имаше за цел да потисне желанието за коренни преобразувания, обещавайки бързи промени и увещавайки колко скоро ще настъпи лелеяното общество, но не казвайки, същевременно, нищо конкретно. Всъщност социализмът беше един безкраен преход към комунизма, в който всичко, що не носеше атеизъм и материализъм в посланията беше старателно отстранявано и заличавано. Ивестна инерция на лингвистично- социологическия речник, както и кабинетни маневри в технико-административен похват могат се открият и в някои явления от следкомунистическия “преход”, който използва ключови думи, някои от символите и част от социално-икономическите понятия на марксизма. Едва ли обаче може да се очаква и нещо друго, като се знаят добре фактите от погромите над християнството, некомунистическиат начин на мислене и унищожението на довоенната публична мисъл, крепяща се на образци от висока отговорност. Както и силен личен и публичен морал, който морал не позволяваше да се лъже и да се спекулира с обществените нагласи на обществото. И тук Църквата е в дълг на днешните българи, защото те очакват от нея точно такима образци на коректност и чувство за дълг, каквито народът ги познаваше до 1944г.

Така и гражданинът на “Народната Република” - републиката дойде в България носена от комунизма, защото монархията е естествен съюзника на вероизповеданието и националния традиционализъм на историческа основа, гражданинът на новия строй в нова политическа формация, приемаше чутото и видяното на кино, по радиото или на митинга (митингите са републиканско-професионална изява на модерното мислене) за чиста монета, подценявайки естественото и неподправено българско обществено развитие, защото било “демоде”, “селско” и етнографски запазено?! Понякога не само заради предметно-битовите облаги, но и поради вътрешно убеждение, родено от образователно-възпитателната цензура на комунизма обикновеният човек се нагърбваше да стане посредник между посланието на ЦК на БКП и строгата общественост, атакувайки и Бога, и Царя, в съзнанието на по-грамотния и цивилизован представител на “бившето време”. Факт е,че с течение на времето партийният строй в България се интелектуализираше и абсурдните културни послания за саморазправа с граматизираните остатъци от “царизма” , отстъпиха място на добре преработени и логически последователни, но затворени в рамките на една и съща логическа система доводи, които “научно” обосноваваха борбата с вероизповеданието и идеалистичните интелектуални системи, отхвърлящи марксисткият начин на мислене като лишен от продуктивен идеен хоризонт за възсъздаване на непрекъснати културни модели с общ корен, какъвто е случаят с религиозната интелигенция. Абсурдите, защитени и със силата на оръжието много лесно прозират в помпозните лозунги, призиви и социални емблеми в партийните директиви на ленинизма в Съветска Русия и димитровизма в България (Тодор Живков никога не е имал претенцията да бъде идеолог, защото със своята здраво вкоренена и афиширана селска съпричастност не беше достатъчно интернационален за марксистки идеологически водач). Всичко в социалистическия ( или социалкомунистическия) лагер, дори вицовете и иронично-саркастичните забележки в ежедневния разговор беше сведено дознание, изучено от звената за идеологическа чистота и после преработено от средите на “новата” интелигенция, чиито представители получаваха много по-лесно и бързо битовите си иждивения от която и да било прослойка в България с изключение на партийните деятели. Наивно би било да се мисли, че организация, която си поставя за цел да проникне във всеки дом и всяка словесна изразност на гражданите си ще пропусне нещо извънредно и опасно за идеологията на властващите, каквата опасност крие почитта пред Бога и иконите, която почит е несъвместима с колениченето пред пролетарските вождове.*

Характерно за всички комунизми е разделянето на тяхната история на три големи постъпателно състояли се раздвижвания, породени главно от вътрешното напрежение на обществото, а не от международни събития или дипломатически забележки към режима. Наистина и за Русия , и за България болшевизмът беше привнесен отвън като следствие от загубени войни на бойното поле – Първата и Втората световни войни. Злощастният съюз на България с Третия Райх и режимът на Мусолини, превърна страната в изкупителна жертва, защото международните конвенции за бъдещето на България виждаха в комунизма тежко наказание за военния противник, непобеден на бойното поле, но силен традиционалист и достатъчно упорит за да се присъедини към антихитлеристката коалиция още в началото на войната. България трябваше да бъде наказана за съюзите си през двете войни и какво по-хубаво и по-дълбинно наказание от безпрепятственото влизане на съветските войски, които се разправиха не само с противниците на марксистката идеология, а и с политически партии, които по правило носеха републикански и либерални ценности в българското политическо пространство.

Съветският опит беше възможно най-лошото влияние, което нахлу в страната след 1944г. Саморазправата на болшевиките с православието беше прекопирано и задълбочено в България, защото научно-техническият прогрес предостави нови форми на тоталитаризъм и съграждане на общественото мнение. Православната църква няма свое лоби в западноевропейските държави, а властващите там римокатолицизъм и протестантизъм не предпочетоха да подпомогнат религията изобщо, защото имаха свои представители, верно , малко на брой, но все пак свои, още преди да започне Втората световна война. Така ударите на партизанските отряди, летящи тройки и наказателни дружини не трябваше дори да мислят кого да наказват – списъците с потенциалните врагове и некомунизмите беше вече съставен и православието беше ударено също толкова жестоко, колкото и при османското нашествие на Балканите през ХІVв.

Църквата в България беше поучена и предупредена от фаталните исторически революции в Европа през ХVІІІ и ХІХв., а също така и от събитията в Русия след 1917 година. Нагърбила се да бъде морален, духовен и интелектуален страж на обществото православната християнска общност постъпи като страж пред народа - както повеляват текстовете на св.пророци в Библията - като първа понесе най-тежките удари. Преследвани до трето поколение, българските радетели на Христовия мир предпочетоха заколението пред сътрудничество, имайки предвид сборно и обобщено изчислените им жертви.

Затова ако евреите поддържат спомена за гоненията си след 1933г. от страна на националсоциалистите и непрестанно говорят за Холокост, т.е. жертва всесъжение пред Бога, , то българите, жертви на комунизма също толкова справедливо могат да говорят за “кръвен принос”, т.е. жертва заколение пред олтара на езическите капища. Защото както при евреите антисемитската идеология водеше лагерни надзорници и щурмови отряди, така и при българите антихристиянската и антинационална идеология водеше лагерни надзорници и “летящи” отряди в злокобния им план за генетичното унищожаване на българската свяст. И това не е метафора, а наставление “отгоре” в секретните документи на комунистическата партия.

Тодор Живков

Профил |Статии

Публикувана на
2010-07-11 08:12:33
от  chingis 

Нужна е
регистрация

Изпрати на
приятел

Отпечатай на
хартия

Вашият E-mail:
Вашето име:
E-mail на приятеля ви:

Виж всички снимки към статията:

Корени на противоречието между християнството и марксизмът през комунизма в България. Към философията на българската история