Национална идентичност и история . Към проблема за познанието на българите

Значението на историята и нейните помощни дисцпилини в отстояването и защитата на вярата е много голямо. Заради комунизма, чиято основна философия е връщане назад в историята към първобитното общинно общество според представите на европейците за първобитност от живота на непознаващите християнството технологично примитивни народи из Америка, Африка и Океания, ние днес не разработваме подобаващо християнските обекти на територията на България , не сме направили многотомна академична история на Църквата по нашите земи и нямаме академична енциклопедия на религиозните култове и практики от праисторията до наши дни. Същевременно опитите за построяване на националистическа “българска” религия, която да бъде отделена от християнството са налице. Нещо повече – популярни модерни писатели, абсолютни аматьори в историята, но много четени днес поради връзката си с комунистите и незачитането на професионализма в новата българска култура, правят широко пропагандирани твърдения, че християнството ни е обезличило като нация и е унищожило нашата автентичност.

За цивилизационния прелом на българската култура и народопсихология след Покръстването от 864 година ние сме писали на не едно и две места. Затова отстояването на вярата на Балканите преминава не само под параноята от конкуренцията на католицизма и протестантството в еклезиолигичен и политиконоимчески аспект, каквито са страховете на днешната БПЦ, но и през внимателно анализиране и проучване на фактите от миналото, които оспорват или доказват християнска съпричастност на българския народ. Защото българите живеят от векове на новозаветните библейски поля и ако те не са разбрали нищо от християнството, то това означава, че или християнството не носи истината и познанието в себе си, каквато е тезата на атеистите по цял свят, или че българите са нещо генетично и културно увредени за да не разберат посланието и мисията на Църквата.

Защото историята и археологията имат две основни функции в човешкото познание. Едната е да подкрепят богословието, философията и културата на дадено общество. Другата е да ги отрекат, като в дохристиянските времена, в културата на нехристиянските народи и в простонародната етнография търсят алтернатива на религиозното изповедание на Църквата. Затова възможността християнската религия да бъде атакувана през постулатите на историята и археологията в България се използва както от интернационалните и латиноговорящи атеисти, така и от хората, които търсят друга вяра извън християнството, което позволява историята и археологията да бъдат потенциал резервоар на другорелигиозност в бъдещия европейски живот на страната. С това обстоятелство вярващият трябва да се съобразява, защото цивилизованото езичество, което ни предлага гръкоримската дохристиянска античност на сергията на религиозния избор днес не беше в основата на нашият порив към религиозна свобода през комунизма.

Напоследък в обществото се експонират данните от археологическите находки и се популяризират приносите на архелоогическата наука. Археологията е аткрактивна със загадките си, експонирани в световен мащаб, с аткрацията на предметната останка и с факта, че тя е материално-осезаемо проверима – може да се пипне, да се види и крайният ефект на любопитството към миналото е задоволен еднозначно – окото вижда, ръката пипа. В сериозната история и оттам създаването на фундамент на обществената и националната самоличност археологията е подкрепящ довод на историческо, философско или литературно произведение. Първенстващо значение при създаването на знание на човека и оттам на личностна или национална самоличност е словото. ТО се изразява чрез писмен текст и устно предание и е много сложно – в текстовете има кодове, символи, алегории, метафори и скрити смисли, особено когато са лапидарни и затова акцентът на интелектуалните усилия попада върху умението за работа с писмен и устен текст. Едва след сложната и много мъчителна работа с текста и словесността идват данните от устното предание и едва след това, като подкрепящ довод, а не като самостоятелна философия, която се ражда от широк перспективен културен хоризонт идват данните на археологията, които със своята осезаемост могат да подпомогнат мистиката и загадката на отминалите и забравени времена, но не могат самички да създадат пълноценна представа за състоянието и духа на времето.

Това познавателно правило – от писмен и устен текст към веществена проверимост на постановките в тях важи както за науката, така и за религията. За съжаление политиката на комунизма превърна БПЦ в битов реликт, където на словесността, на познанието и на развитието на образованието не се дават шансове, а Църквата предпочита да експлоатира историческия материализъм, като дава луди средства за материални форми на култа, а за познавателната подготовка на своите кадри не дава и лев, като разчита Държавата да подготви религиозните специалисти или както и политическите централи в духа на новото интерна.ионално време праща специализанти в чужбина, където обаче властва византийско-католическата интерпретативна матрица на религията и историческото познание и следователно българистичния ценз както и на политолозите и социолозите ни в модерността, така и на религиозните ни дейци остава много нисък. Освен това принципът на устройство на живота ни по нормите на мистичната конспирация, наложена като цивилизационне модел в България от времето на революционните комитети през късното Възраждане не позволява обективната и адекватна интерпретация на словесността и хората, които я представляват да формират обществено мнение досежно функцията и данните на историческите и религиозните науки у нас. А те се пресичат точно в книжовното и устното наследство на българското историческо предание, което не иска нито да е римско, нито да е гръцко , нито византийско, нито елинистическо, а иска да е българско и поради това развива историята и археологията в България видно от темите на историческите и археологическите разработки през епохата на самостоятелното българско Възраждане, когато имаме изключително сериозни опоненти с университетска култура каквито са католици, протестанти и елинистите в Гръцката църква. Затова следствията от работата с история и арехология са сериозни аргументи на националната ни самоличност и собствено българознанието и не са само аткрацион за културния и поклонническия туризъм, а носят своя философия и послания от миналото, които българите следва да разгадаят не като периферия на гръкоримския свят, а като централен обект в историята, която може да се изразяв на славянобългарски език и да разработва със средствата на словесността платформа на познавателно отношение към проблемите на нацията, а на да дава исторически бекграунд на имотите и лукса на днешната БПЦ и да възпитава в гордост българите, които в своята начинаеща стъпка към сериозните достижения на науката и религията след 1878 година опасно си въобразяват, че малка България на основата на националната гордост от историята може да излезе победител във въоръжен конфликт с Великите сили. Поради важността и експонирането на археологията, чиито български представители са на много високо професионална равнище ще си позволим да отделим няколко реда на същността на архелогическото познание според философията и системата на преподаване на тази наука в България и по света.

Археологията е наука за веществените останки, запазени до наши дни или под земята, в руините на старинните градове и култови средища, или в стенописите, мозайките и украсата на старини храмове и частни или обществени сгради. Занимавайки се само с веществените останки археологията обаче остава едностраничва наука ако не се възползва в изводите и заключенията си както от историческите документи, така и от устния спомен на хората, които или са живяли във времето, от което са останали веществени останки, или са били по-близо до него отколкото ние и следователно, по логиката на по-близко=по-познато, могат да ни съобщят повече неща. Археологията без данните на писаната и устната история е поле за изява на фантазията и общата култура на учения. Тя без подкрепа на документ и свидетелства на устния спомен е несигурна и подвеждаща, защото откриването на функцията на всеки новооткрит предмет зависи от интегралната историческа аналогия и от формално-типологичния метод на сравнение с други находки при интелектуалното разследване на откритите ценности. А тези методи сами по себе си без помощта на кръстосан анализ с данните от писмените и устните извори са с малка степен на убедителност, особено за находките от праисторията, когато нямаме запазена писменост и устен спомен сред народа и следователно формално-типологичното сравнение се прави или с културата на безписмените народи от епохата на Великите географски открития, или с културата на древни цивилизации, за които в историята има писмени данни и данни от произведенията на изкуството. Както казваше обаче световният български археолог професор Людмил Гетов в неговите лекции по археология през учебната 1987-1988 година на Историческия факултет в Софийския университет - новите диваци от епохата на Великите географски открития не са старите праисторически хора, та да можем само чрез формално-типологичен анализ на праисторическите находки чрез сравнение с културата на индианци и аборигени да правим правомерни изводи за състоянието на религията и културата на древните хора. В праисторията надежден остава датиращия метод на въглерода, но той е датираща точна методика на предмета, на органичната останка от житни култури и животински остатъци, не и възможност за цялостна обяснителна интегрална система на философско и религиозно тълкувание и обяснение на типа култура на праисторическия човек за когото няма следи в писмената и устна история на човечеството. Няма нищо по-несигурно от това да се обявява за предмет на религията реликт, който очевидно не е битов, защото ние не знаем от безписмената история и липсата на устен спомен нищо достоверно за религиозните представи на древните хора освен ако не ги приравним типологично с известните ни данни за културата на праисторията по света, за която има писмени данни.
Освен това много начинаещи археолози и иманяри ценят благородните метали, от които са направени старинните съдове, служещи като престижни съкровищни колекции, като технически предмет на бита и като символ на статуса на древния човек в обществото. По-важното за историята и религията с оглед философското послание на тези много сериозни и много културни научни дисцпилини е обаче как са направени изделията с оглед нивото на технологиите и природно-естественото знание на древния човек, какво е изобразено върху тях като абстракция и възможност за описание на света и какво е било тяхното обществено и художествено предназначение според вкусовете на древните и според културните и религиозните им представи. За това нещо обаче се изисква познание по религиите и представите на писмените цивилизации и на онези устни предания, които пазят спомен от старинните епохи. Затова никой в света не прави сериозна археология без да е изчел томове антични и средновековни документи, или пък данни на етнографията, където намират описание както нравите и обичаите на хората, забелязани от философи и църковници, така и архитектурното и занаятчийското умение на предците. Ние нямаше да можем да разчетем нищо от изображенията на тракийските съдове от Рогозенското и Панагюрското златни съкровища, ако не бяхме чели “Митологическа бибилотека” на Аполодор, “Дела и дни “ на Хезиод, или “Илиада” на Омир, където се разказва за балканската митология и се говори за видовете и функциите на старогръцките божества в елинския пантеон. Защото данните от тракийската архелогоия по смисъла на модерната им културна функция водят до интерес към елинизма и дохристиянската римска религия и философия и като такива данните от античността водят до пропаганда на дохристиянския елинизъм и езическото латинство сред по-непосветените религиозно и философски млади хора, интересуващи се по силата на романтичния чар на миналото от история и археология. Защото германска и руска Европа са много облагодетелствани – те нямат антично наследство и затова културната контестация на християнството през разработките на историята и археологията е невъзможна в тези народи.

За Балканите обаче контестацията на християнството чрез насочване на интереса на интелигенцията и търсещите хора към дохристиянското минало – собствено българско и миналото на нашите земи – е твърде възможно, още повече че интересът към дохристиянские култове през годините на комунизма имаше политическа закрила на най-високо равнище в политическия ред на страната. Но това – езическата елинизация и латинизация на българската хуманитарна интелигенция и възстановката на езическия култ не е единствения проблем на функцията на археологическата наука, която във философията на комунизма имаше за цел да поддържа историческия материализъм, защото обекта на арехологията са материалните останки. Няма нищо по-хлъзгаво и несигурно като представа от философско тълкувание на религията и обредите на отминалите поколения от тълкувание на религията на старинното общество само въз основа на безмълвен материален паметник на културата, пък бил и той златно или сребърно съкровище. Още по-страшни за представите на доверчивия читател са тълкуванията за произхода на човека и обществото въз основа на математически изчисления и физически анализи на материални останки от погребения и задгробни ритуали, основани на някаква предварително композирана теория, несъобразена с писмените данни и с известията на старите летописи. Например популярната теория на руско-съветския учен Ернст Мулдашев за произхода на човечеството не може да бъде доказана по никакъв сериозен археологически начин, защото за нея не се предоставят писмени известия, или ако има такива, то те се представят на читателите след литературно-философска обработка без да бъде използван техният естествен език, което е задължителна предпоставка за достоверност на археологическите предположения. Затова ако археологията не търси евтини сензации и религиозни спекулации трябва да се каже, че разкопаваните обекти следва да се интерпретират въз основа на интегрален и правомерен логически анализ на данните от писмените свидетелства и на устния народен спомен. Ако такива данни отсъстват всички формално-типологични и аналогични сравнения с други старинни култури могат да подведат, а да не говорим, че в българския случай интересът към дохристиянската археология изтласква от общественото внимание данните и проучванията на българската и християнската археология , чиито данни предоставят доводи за собствено българското присъствие в полето на цивилизационни идеи на модерността.

Археологията може да бъде прекрасен помощник на християнството и да даде много сериозен научен продукт със световно значение. В България обаче, понеже модерното развитие на археологическата наука съвпадна с управлението на атеистичните, интернационални и латиноговорящи комунисти философията на археологическото познание в неговата обществена функция води към утвърждаване на интереса към езичеството според възгледа на историческия материализъм, защото естеството на предмета на археологията – материалната останка - води до разпространение на философията на материята. С това обстоятелство библейската и християнската археология у нас и по света следва да се съобразяват и хората от Богословския факултет следва да проявяват по активна обществена деятелност, щото резултатите от християнската археология да се популяризират повече в България и по света. Защото онова, което е със световно значение в българската култура е християнството , коeто e разцъфтяло ортодоксално на старинните библейски поля, какъвто е Балканският полуостров, и ако идеята на духовното християнство не получи подкрепа от разработките в националната археология, то религиозното и културно значение на нашата автентична култура ще бъдат забравени и подценени от потомците ни и от онези, които се интересуват от България дори и само от чисто туристическо любопитство.

Факт е, че напоследък в България масово се говори за културно-историческото наследство на българите и за приоритети в областта на науката и културата. Най-често в тези публикации се визират сериозните и много интересни находки в областта на археологията, която в България е на световно познавателно равнище с изключително подготвени наши специалисти. Интересът към праисторическата и античната археология премина българската граница и от праисторията и античното население на Балканите се заинтересоваха престижни издания като “Нешънъл Джиографик”. Освен бизнес приноса си към културния туризъм, археологията обаче има и за задача да развива научното знание и да носи полза на каузата на българската културна идентичност. В научно отношение, според опита и практиката на европейската културна политика и научна организация анализът на предмета стои като вторичен по степени на важност от анализа на писмения текст и устното народно предание. Без пълното познание на писмените извори и на народностния устен спомен в адекватна интерпретационан среда анализа на предмета често пъти става волунтаристичен и пълен със субективни възгледи, родени от въображението и общата култура от страна на изследователя. Освен това изучаването на археологията по света и в Европа води директно или към казаното в базисни свещени текстове и културни образци като Библията, например или към културното предание, без които основите на обикновеното познание, лишено от свръхестествени откровения биха се срутили. Факт е, че християнската и чисто българската археология в България е слабо изучавана и пропагандирана, за сметка на дохристиянския периоди и гръколатинската културна ситуация на Балканите.

Така въпорсът с функцията на културно-историческото ни наследство е сериозен въпрос на отношенията между вяра и наука и въпрос за познавателната полза от науката в общоевропейския процес. От синтезираната притча на българската история е известно, че борбата на българите за място под слънцето се състои във философска еманципация на народността въз основата на защитата на християнството, кирилицата и националната традиция. А това значи перфектна културно-философска подготовка на българите за обяснение на световните явления въз основа на работата с писмен текст, оригинално устно народно предание и изключително добро познаване на старобългарския език. Затова предимството на културната интерпретация на философски и художествен текст преди интерпретацията на веществената останка е факт в световната култура. Венецът на човешките интелектуални усилия е разработката на писменото слово, логиката, етиката, граматиката и риториката. В тези висши културни дейности на практика са участвали най-големите умове на цивилизацията и фактически умението за работа с текст на различни езици е довело до установяване на нормите на човешкия прогрес. Защото роботът преди да стане машинна част от материалното производство първо е бил художествена фикция в главата на европейски писател, както и идеята да се пътува до Луната, която технологичните американци осъществиха на дело през миналия век. Словото в устоите на европейската цивилизация като способност за създаване на светове превъзхожда скромното и ограничено послание на материята, колкото и аткрактивна и екзотична да е тя. Словото може да поражда дух, за разлика от предметната останка, която има пазарна антикварна стойност , но не е по-ценна от книгата и умението да тълкуваш световни религиозни и философски текстове. Затова философията на познанието в българския случай изисква първо да се познава езика на старобългарските документи и посланието на устното народно предание, национално и поместно, а после да се търси прагматичната туристическа полза от предмети.

В българската кулутрология важно място заема текста на преп. Паисий Хилендарски История славяноболгарская. Този манифест на българското Възраждане съдържа някои важни констатация за притчата на българската история и смисъла на българската кауза през вековете. История слаявноболгарская казва, че българите са по.евангелски и ичсти християни от елините, които използват Църквата за провеждане на своя културна и националистическа политика, измъчвайки несправедливо подчинените им българи до 1870 година. Този факт е подкрепен от докладите и анализите на американските мисионери в България от този период. За опасността от елинизма пише и Екзарх Йосиф в своя Дневик, забране за издаване и разпространение през комунизма. От друга страна католическите мисионери в България през ХVІІ век пишат, че българите не искат да четат античните латински надписи в София, като нито се доверяват на католиците, нито имат вяра на управляващото ги по решение на турския завоевател гръцко духовенство. Затова Паисий пише, че историята на българските царства е алтернатива на гръкоримския свят, като силни римляни и мъдри гърци са плащали данък на българското царство. Сумата от известните ни факти и свидетелства на историята, писмени, устни и веществени показват, че идеята на българското присъствие на картата на Европа може да се изрази като християнство, славянобългарска култура и народностно органическо единство със силна философско-религиозна памет, поддържана от функцията на историята и анализа на културно-историческото ни наследство. Затова ако функцията на историята, археологията и културно-историческото ни наследство ни води към елинизъм, който е световен културен факт, към латинизация и паганизация, то е редно да си направим справка както със смисъла на официалната българска публичност през Възраждането-религиозна и образователна, така и с текстовете и делото на такива личности като Черноризец Храбър и Стоян Михайловски, писали за словото и способността на българите да конструират познавателни светове, в които вярата, познанието , истината и проницателността на текстописеца и тълкувателя имат световно покритие и заедно с нашите неоспорими от никого военни успехи конструират автентичната българска народопсихология като нация от воини и книжовници по чиито достижения обективната историография измерва възходите и паденията в българското историческо битие.

Разбира се настоящият текст би следвало да излезе от перото на актуален висш български духовник. Поради историческия материализъм на новото българско духовенство, участието им с дух и дело в мистичната конспирация на българите и поради някои особености на българския национален манталитет вскоро време подобен текст от български духовник няма да излезе, а БПЦ ще се прилепва към бизнес приноса на религиозни и културни артефакти у нас, като ще поставя въпроси главно за имоти и за доктринално вероучение в държавните училища, макар устоите на модерната българска държава да не са получили никаква подкрепа от Църквата. Но какво да се прави – формулата на успешното българско Средновеквоие, което националната историография иска да бъде повторено в бъдещето, а именно – силна Църква, българско училище и боеспособна войска днес е изоставена за сметка на аткракциони и социално-икономически мероприятия, интернационално вписани и организирани по принципа “вся власт комунистов и их наследники”. Затова и скоро проблемът с функцията на историята, археологията и културно-историческото ни наследство няма да намерят нито независима и обективна научна рецензия, нито ще има своето сериозно цивилизационно послание с оглед интригата на българската история, заключена в разработката на религията и етничността като два основни лайтмотива в житейските пориви на автентичните български исторически личности в свободните държавни периоди от нашата старина.
 

Публикувана на
2010-08-07 07:03:44
от  chingis 

Нужна е
регистрация

Изпрати на
приятел

Отпечатай на
хартия

Вашият E-mail:
Вашето име:
E-mail на приятеля ви:

Виж всички снимки към статията:

Национална идентичност и история . Към проблема за познанието на българите