Въпросът с произхода и религията на българите – въпрос на християнска и славянска интерпретация

По стара културна постановка на цивилизацията знанието е власт. Това е лигитимистикя път към властта, а не мистичната конспирация, която управлява живота в България след 1878 година пренасочвайки идеята за свято ощонародно дело за запазвне на вярата, както е било през османския период към норми на общо дело в името на Велика България, етап от което са считани войните за национално обединение. Затова извън конспирацията, знанието и неговите форми и приложения дефинират състоянието на властта. Затова ако искаш да владееш един народ или един човек трябва да са наместиш в характера на знанието му и оттам да дефинираш процесите в страната и живота на личонстата като го накарш да ти служи, в българския случай по взмжоност безвъзмездно, практика и на БПЦ. Затова достоверността и правомреността на знанието прави народа и човека еманципиран и затова у нас толкова се е държало на знанието през Възраждането до времето на революционните комитети през 70-те години на ХІХІ век. За съжаление намесата на външни грамотни фактори не са позволили ниие да имаме самостоятелно и сувренно знание ,зтаво често пъти България е играчка в ръцете на грамотни чужди сили. Това се отнася за състоянието и на историческата наука, която е най-силната хуманитарна наука в България и с най-голямо въздействие върху съзнанието на модерния българин, замествайки дори религията в избрани актове на личностно и общоствено поведение и начин на мислене. Затова въпросът с произхода и религията на българите е от особено значение както за историята сама по себе си, така и за нейната функция за самостоятелна и суверенна България. Затова един преглед на състоянието на религията и произхода на българите ще е от полза за нашето духовно и интелектуално освобождение, което предшества в европейския случай свободата и механиката на институционалните отношения.

Работата на историка, както и занятието на всеки книжовен човек не се състои в нагаждането на суровия документален и необработен материал към готовия антиципиран философски и исторически отговор на задачата, а в правилното разработване на фрагментарното по същината си извороведско условие до получаване на вярно историко-повествувателно решение. Решението, т.е. заключението на историографския текст, от своя страна следва да бъде опитно проверимо чрез сравнителен и съпоставителен метод на основата на глобалният аналитичен описателен модел, ако желае , решаващото и най- въздействащото на читателя крайно заключение да бъде прието за верно от правомерна логическа гледна точка. Точните науки проверяват заключенията си опитно и това решава въпроса с методиката на изследването, обосновавайки теоретичната важност на научния проблем, успешната перспектива на неговото разрешаване, както и верността или недостатъчното основание на учения за априориорно приемане на антиципирания възглед, който в историята много лесно и бързо се приема на доверие поради схоластичният елемент в историческото познание. Историята не е наука, чиято крайна постановка на проблематиката е проверима в реално време. Верността на нейните заключения и постановки проличават най-рано след 50- 60г., когато има натрупан нов или непознат изворов материал и когато философските заключения на предходната историография е показала сила или слабост в крайния извод на историческото дирене, интересуващо се в крайна сметка от глобалните схематични конструкцияя на поместните или световните цивилизационни прояви на човешката култура. Ако историческата наука като философска наука беше непосредствено опитно проверима в реално време, то похвати от рода на "прабългаризма", например, щяха да изпаднат в несъстоятелност още в първите секунди на лабораторния експеримент. Защото естественият език на документа, както и опростените и близки до езика на извора исторически твърдения са по-силни от изкуствените конструкции, наложени от прагматичната интерпретация на историята. Нито едно слабо обосновано или кабинетно въведено понятие не е издържало проверката на времето и в това отношение българската историография не прави изключение от закономерностите на реалната теория и практика на науката.

Въпросът с произхода и наименованието на старите българи е от ключово значение за правилната постройка на глобалната българска историческа концепция, затова преоценката на досега битуващите представи ще спомогне за нова, по-жизнена и независища от политическите конюнктури носеща философска ос на българското себепознание и за представите относно древността. 2 Впрочем нито една уважаваща себе си наука за старината не променя свойствения за обекта на изследването й език. В националните истории на континента това изискване е спазено. Французите не наричат франките прафранки, нито германците наричат дедите си прагерманци, нито русите четат вместо руси - праруси, макар, че и в техните летописни документи славяни и руси (росомони) не показват в анализа им безупречно тъждество. Неудачният според нас термин "прабългари", превръща славната ни и благочестива ранносредновековна старина в ненужно отчуждена от понятийна гледна точка на съвременната представа в популярният й учебников вид. Въпросът за народностният произход и себенаричането на първите основатели на държавата е важен, защото от техните характеристики посредством сумата от исторически принципи на разследване като анализата, аналогията и сравнителният аксиологичен метод се правят заключения за равнището на висшата цивилизация на даден народ, както и за културно- строителните му способности. А в българската старина културно- строителните феномени са толкова много и толкова устойчиви, че без висше определение на народностната и езиковата принадлежност на българите обясненията на фактите и ключовите събития в хода на историческия развой неизменнно ще придобият неправилен логически знак в тяхното тезисно обяснение. Неподправените исторически документи - писмени византийски, латински, арабски, арменски, славянски и български, както и нашето устно историческо предание никъде не казват, че българите са тюрки, турци или тюркизиран народ както пише популярната историография. Идеята, че българите са тюрки принадлежи на немското езикознание от ХVІІІ век и после по инерцията на научната традиция се наслагва и се приема от историците. Немската езикова школа обаче не е направила пълен свод от документи относно вярата и народността на българите, нито е правила съпоставителен анализ на документите от античността и тези на средновековието.Фактически проблемът за произхода и религията на българите се разглежда по схемата на просветителската история, доразвита с националните философски идеи и съобразно философията и фактите на историята , която е протекла в Западна Еворпа. Това налага щампа на мислене и представи, които произлизат от френската и немската философия на науката, която обаче е родена от други категории и идеи, различни от категориите и идеите на историческия развой, който е осмислен от българското народно предание, било то устно или писмено. Историята на народите от Югоизточна Европа протича по друг начин, различен от историята на западната част на континента и не само в контекста на византийската държавно-философска и религиозна традиция. Ако етничността и езикът са двете крайни инстанции на френския и немския исторически модел, разработен от тамошните историографи, т.е. богосолви и философи, които предопределят тълкуванието и анализа на фактите от миналото, то на Балканския полуостров основен критерий за извеждане на философията на историята е религиозността и културата. Затова логиката на интерпретацията на документите досежно 3 българската старина следва да се развива чрез религиозен прочит на свидетелствата от миналото и чрез религиозен фундаментализъм на историческото мислене да се върви към обяснения на събитията и явленията от старината. На Запад съществува религиозен интерпретативен модел на историята, но той не е приложим за българското минало, защото българите първо са православни християни и от позициите на православния светоглед (не само византийски) трябва да се обяснят устойчивите параметри на фактите и на явленията от историята. Римокатолическият модел и протестантското мислене не са способни да обяснят явленията от православната история, защото не са универсални като тип цивилизационно мислене. Православният светоглед е адекватен на житейската философия на предците ни и в завръзката на религиозния въпрос се крие успешното решаване на научната задача поставена пред историка. Навремето основателят на историческата наука в България Марин Дринов си е давал сметка за важността на религиозния въпрос и неговата свръзка с въпроса за произхода на българите, но поради липсата на разработена православна философия на хуманитарната накуа той не е могъл да създаде глобална интерпретативна схема на българското минало. След него българските историци по силата на своето образование, което са получили главно във Франция и в Германия развиват фактографски историческото познание, но остават впримчени в интерпретационната схема на неправославното мислене и така чрез вносните исторически школи в България се развива една неправославна философия на науката , което не дава възможност на историческия извор да проговори на учения със своя естествен език. В науката, която освен неправославна по философията си е и атеистична след един определен период от време се лансират всякакви експликативни теории съобразно модата на деня в европейските университетски центрове. От тяхната глобална визия произтичат крайните научни заключения в българската историография и така акцентът на българската история се променя, но не поради развоя на анализа на документи, които се събират напълно едва след 50-те години на ХХв., но поради състоянието на философията на историята съобразно небългарската историческа традиция. Редица компетентни историци като проф. Петър Ников например съобщават, че в областта на философията на историята в България е работено най-малко и дори още не са събрани пълния корпус от исторически извори, които едва след прочитането им от страна на професионалните историци и богослови могат да бъдат интерпретирани. Това се отнася с пълна сила и до наши дни, защото в областта на общото научно познание България е извървяла сериозен път от Освобождението до наши дни, но достиженията на общата научна мисъл не се използват от историците, които остават закрепостени в схоластиката на мислене, завещана от Златарски, чиито трудове, заедно с текстовете на проф. Петър Мутафчиев трябва да бъдат преосмислени от общонаучна гледна точка с оглед достиженията на историческите дисциплини през съвремеността. И с оглед поуката от българската историческа съдба след 1944г.

Така или иначе обаче религиозна теория за българската история не е съставена, независимо от факта, че българските документи до 4 Освобождението, с изключение на революционните текстове, са религиозни по произхода си и независимо от факта, че българите изповядват православието от ІХ век насетне, което значи, че главната философска нишка до текстовете на Ботев и Левски е религиозната нишка в българската културологична нагласа. Религиозният мотив на експликация на фактите обяснява също така защо едни документи са се запазили, а други са се загубили, както и обяснава и характера на старобългарската литература, която е изцяло религиозна и носи свой собствен дух, неоткриваем в документите за старината на други народи. Търсейки национална уникалност , което е императив на френската и на германската историческа визия българите следва да направят това след като първо са дефинирали религиозната си уникалност, което значи разработването на философията на наукатя през достиженията на православната богословска и историческа мисъл. Само така ще се открои общата логика на ставане на фактите в българската история и заедно с рационалния мотив на експликация ,който е типичен за френското и германското мислене ще се открои и ирационалната и мистична страна на българската история. Защото обяснението на факта в науката е по-важно от знанието за самия факт и когато се говори за смисъл на историческото познание, то това не е регистрацията на фактологимен обем от данни , а философската поука и извеждането на културологични категории, откъдето любителят на старината да тръгне в изграждането на свой възглед за света. Затова православното тълкувание на българската история като глобална философска визия е повече от необходимо за да може да се постигне ефективно знание относно вярата и произхода на българите, на които им е съдено да живеят в православния културен кръг, който Божията промисъл е създала в югоизточните части на европейския континент. Идеята за вярата и народността е идея, която философски е защитена от българското Възраждане, когато на тези два принципа са построени категориите на българското битие през целия ХІХ век. След Освобождението идеята за вярата отпада, заради либералния демократизъм и просвещенческа философия на българската държавност и остава едниствено принципа на народността. Същевременно в интерпретациите на науката се намесват много политически фактори заради незрялостта на българския обществен живот. Така дефиниращата линия в изследването на историческия развой и в неговата философска причинно-следствена връзка става делението на русофили и русофоби, а по-късно това деление става между комунисти и антикомунисти. Тези две разграничителни линии задължават историка и философа да работят в контекста на управлението на обществото, което управление преминава главно през контрола на съзнанието на човека, защото всички постъпки в живота на човека се ръководят от неговото съзнание. Така хуманитарната наука в България от идеален обект на изследвания, предопределени единствено от разума и чувството на човека се превръщат в инструмент за управление на обществените нагласи. Това обстоятелство на идеологически и философски ценозр беше наследено от комунизма, която обаче въведе една тотална философска експликация на историята, която е породена генетично от развитието на западната атеистична философия и от 5 състоянието на материалистичната мисъл, която изключва идеализъм в тълкуванията на науката , а идеализмът е ключова предпоставка за изграждането на религиозна представа у кой да е човек. Затова историческата наука след 1944г., а най-много научни хуманитарни усилия преди 1944г. се хвърляха точно в развитието на историографията, се превърна в плацдарм на идеологическа война, от която се извеждаха философските основания за защита на комунистическия и антикомунистическия възглед.

Затова търсенето на националност и на религиозност в тълкуванието на фактите от историята носеше със себе си вече не провинциализма на Третото българско царство във философско отношение, а носеше една по-мащабна идеологическа натовареност, която беше идейна платформа на общите философски постулати на режима. Затова въпросът с произхода на българите и тяхната религия беше разглеждан като опора на българския национализъм, който беше едниствената сериозна идеологическа и общофилософска опозиция на комунизма в България. Това доведе до известна функция на свещеност на историографските текстове и оттам до могъщо въздействие върху съзнанието на хората от страна на историографията. Историческото познание в България заради цензулата на християнството се превърна в нещо подобно на религия и историческите текстове имаха, а и все още имат функцията на свещени текстове. Затова въпросът с тълкуванието на историята се превърна и в сериозен религиозен въпрос, който даваше храна на религиозното съзнание или създаваше предпоставки за изграждането на такова сред българите. Влиянието на историческите твърдения в българското обществото беше много сериозно. Фактически едниствените сериозни философски дисиденти през комунизма бяха историците, които се занимаваха с националния въпрос под каквато и да било форма в предмета на своите проучавния.

Да се говори за православие и за християнство през комунизма като за базисна философия на хумантарната наука обаче не беше възможно. Църквата и християнството бяха основния идеологически противник на режима и спойката между православие и национализъм беше най-опасната идеологическа смес, защото тази спойка през Възраждането беше довела до културно-политическата еманицапиця на българите чрез фермана за Екзархията през 1870 година , а оттам се достигна до появата на българите като суверенен и самостоятелен политически субект, който след фермана много лесно дефинира както етническите си територии, така и политическите си претенции за независимост. А философски много грамотният комунистически режим не искаше да допусне точно философска еманиципация на българите на основата на теорията и практиката на науката, защото отам щеше да дойде и съпротива срещу принципа на съветизма, който социализмът поддържаше като ръководен принцип в своята национална политика. Затова християнството като мисъл, чувство и дух на поведение беше отстранявяно от обществото и тук, в тази борба на комунизма срещу православието много помогна факта, че преди 1944 година православна философия на българската хуманитаристика не беше направена. Наистина, в късните години на социализма бяха допуснати фактографски проучавния върху историята на Църквата, но факта е, че пълна и 6 цялстна позиция по отношение на църковната история и богословската проповед в българските земи на акадамечино равнище не се създаде. Църквата се разглеждаше едниствено в контекста на революционно-националните борби в края на ХІХ век, което силно повлия представите за Нея като за Богочовешки и вселенски организъм. Борбата срещу християнството в България доведе до силно стесняване на полето на богослвсикет изследвания в полето на академизма и на авторитетната хуманитаристика, поражениято от което явление се виждат с просто око и до ден днешен. Срещу национализма обаче комунизмът не можа да противостои философски главно поради факта, че национализмът беше много широко застъпен в българската културология до 1944 година и поради обстоятелството, че българите бяха дали много жертви във войните за национално обединение и естествената народна памет, непомрачена от идеологията на официалното образование ревностно пазеше спомена за българските герои, които бяха обкичени с воинска слава от дългите години на борба за етническо обединение на българите. Затова национализъмт като настроение и начин на мислене не можеше да бъде победен в България от страна на комунизма и затова комунизмът провинциализира българският национализъм като го сведе до регионално явление с модерни философски конотации, ограничавайки българския национализъм до въоръжените борби в края на ХІХв.. Така въпросът с произхода и вярата на българите се провинциализира и той не можеше да противопостои глобално философски идеологически на марксистко-ленинската- сталинската трактовка на световния исторически развой, а оттам не можеше да оспори и фундамента на марксистката философия и идеология, която във философския си довод за верността на своето учение се позовава на представата за историята изобщо. От успешния културно-философски поход на комунизма в областта на историята се достигна и до формулеране на въпроса за произхода и вярата на българите. Във верово отношение българинът беше представян като богомил-апокрифен еретик или до крипто-езичник, склонен към атеизъм по национално определение в пълния биологически и социален смисъл на понятието «национален». В етническо отношение българинът беше мислен като генетична спойка от тюркски(немско езиково определение от ХVІІІв.), славянски (българско и руско етнокултурно определение) и тракийски (българско определение на проф.Богдан Филов) расов елемент, който е живял заедно поради страха от Византия и чрез християнството и славянския език се е споил в една народност, която живяла в единство и с успех в историческите периоди главно водена от самосъзнанието за запазване на държавата или на държавния спомен в годините на робствата.

Главен проводник на комунистическата представа за народността и вярата на българите беше покойният академик Димитър Ангелов. Той официализирано свърза етническия произход на българите с типа религия, като даде етническата «рещепта» за създаването на българската народност. От трите елемента на народността в историографията през комунизма като реакция на съветизма в науката се преекспонираха прабългаризмът(тюркското начало) и тракийският елемент(античното начало), които станаха знаме на 7 интелектуалната съпротива в историята и философията на културата срещу съветския комунизъм в историческата наука. За съжаление православната религия не беше толкова силно противопоставена н аофициалнат аисторическа наука, защото християнството носеше повече антикомунистическа философия в себе си и като такова беше считано за изключително опасно за идеологията на режима. Затова в историографията особено място заема академик Иван Дуйчев, чиито текстове единствени реабилитираха вярата на старите българи като световен културен феномен. От желанието за контестация на русизмите, които се налагаха посредством силите на властта, българското историческо вислене наблегна на прабългаризмите, като по този начин експонира идеята за произхода и религията на българите преди «славянизацията» на държавата. Този прабългаризъм вървеше успоредно с усилено търсене на антични останки, като по този начин философски българската наука търсеше да се закачи за некомунистическата философия на историята, която е популярна на Запад. Пресечна точка на темата за прабългаризма и за тракийското наследство са трудовете на покойния професор по археология Иван Венедиков, който като член на националната организация «Отец Паисий» преди 1944 година беше един от философските противници на комунизма у нас и фактически беше един от малкото истински дисиденти, с които България можеше да се похвали преди 1989 година. Съсредоточаването върху прабългаризма и тракологията обаче , колкото и ефективно да бъде за поддържане на националното чувство през комунизма създава сериозни проблеми на българската историческа наука и главно на обезпечаването на християнско религиозно съзнание през модерността. Православната Църква и славянството не присъстват по никакъв начин в тази интерпретационна схема на българската народност. А това означава, че философия на историята и оттам трактовка на българското религиозно съзнание не може да се направи, първо защото прабългаризмът е детайлизиран във времево-пространствено отношение исторически факт, и второ защото философията на национализма е частична спрямо философията на религията. Национализмът изобщо е частен случай в историята на човешките идеи и без религиозна поддръжка от страна на световна религия не може да им апретенцията да бъде културно-философско знаме не само на образованото съсловие, но и на всяка една общност от хора, която има задълбочено философско мислене, каквото има българският народ по етнокултурната си дефиниция. Тази слабост на научния подход в ексипликацията на вярата и народността в България доведе до детйлизиране на историческите проучавния, които съсредоточиха много интелектуални и материални усилия на много малък периметър от въпросите на историята и на религията от една страва, а от друга страна доведе до свръхинтерпретация и екстраполация на много от данните за българското минало в различнит ехумантирани дисциплини.

Пропускайки сведенията от старобългарската литература, а те са най-важните от ІХ век до Освобождението на България от турско робство, българските историци се лишиха и от възможността философски да еманиципират българската наука чрез спойка на православния и народностния елемент в нейната интерпретация, който 8 народностен елемент носи подчертано славянски етнически и културен облик. Прабългаризмът и тракологията искаха своя религиозна обосновка на изследваната историческа тема. Така чрез историята християнството беше отново лустрирано от културно-философския живот на България, а когато се говореше за християнство то или се мислеше типично прагматично- рационалистично, както се вижда от книгата на Тончо Жечев «Българският Великден или страстите български», като етноспояващ елемент – каква материалистична идея!- или се мислеше като съвкупност от държавна иделоогия и езически религиозни останки, които влизат в битово-обредния цикъл на българското селско население, защото българското село през Възраждането беше основа на българския национализъм като поведение и източник на човешки ресурси. Така въпросът с прабългаризма и тракологията стана въпрос на религиозен интерес от страна на българското общество и етническия и верски произход на прабългарите заедно с интерпретацията на тракологията всъщност окупира научното пространство в България. Интересът към тракологията и прабългаризма днес окупира и по-голямата част от интереса към историята и религията сред българската интелигенция, което стигна дотам, че дори в Казанлък се възстановиха езическите Дионисиеви мистерии изцяло под влиянието на тракологията, а прахта на покойния проф.Алексаднър Фол, доайена на тракологията в България беше разсипан по езически обичай върху един археологически обект, обявен за реликт на тракийското културно наследство! Тези обстоятелства, както и пропагндата на тангризма, защото в официалната наука се счита, че Тангра е бил върховен бог на прабългарите до Покръстването показват, че съвременната българска историческа наука се движи във философското русло на нехристиянството, защото християнството поради ограничаване на обхвата във времето и пространството на историческия обект изпада от интереса на учения и интелектуалеца. Ние нямаме обемна и пълна история на християнството в българските земи не защото тази история не се е случила и не защото тази история не е ортодоксална, а защото вниманието на интелектуалеца у нас е акцентирано главно върху езическото минало. Така интересът към прабългаризма и тракологията водят до рекреация на езичеството, защото за да се разберат основите на българската религия до Покръстването трябва да се познават дохристиянските религии в Европа и в Азия. Фактически тук атеистичният комунизъм успява да направи пробив и не е случаен факта, че атеистите в България днес издигат за свое знаме прабългаризма и тракологията, разумно и интуитивно долавяйки, че езичеството със своя теологичен плурализъм и богословско безличие, позволява повече да се говори за материализъм и в науката да се прилагат експликативни събитийно философски теории, които подпомагат нехристиянския мироглед. Днес в България за тракийски археологически разкопки се отпускат несравнимо повече средства, отколкото за възстановката на християнски обекти или за написването на една християнска история на България. Затова научното разглеждане на въпроса за произхода на българите и тяхната религия е от същестевено значение за създаването на религиозен мироглед у читателя или слушателя на историческото 9 слово.

Първо изясняването на религията и етническия произход на българите ще спомогне да се създаде представа за това какво е направило християнството в дългите години на своето съществуване на Балканския полуостров, защото очевидно от изворите за религията на българите е, че българският народ изцяло е изоставил обичаите и поверията от дихристиянския период, което доказва, че Покръстването не е било повърхностно или прието по прагматично-политически съображения , а е представлявало дълбинен философски акт, който е проникнал изцяло в съзнанието и морала на българина. Второ, след обстойно проверяване на въпроса за религията и произхода на българите ще се пресекат религиозни и философски спекулации с религиозното познание в българската културология, защото основите на тангризма, който днес е знаме на някои български националисти ще бъдат иззети от научните аргументи. Трето, въпросът с вярата и произхода на българите води до създаване на представа за историческия развой в Югоизточна Европа, който е свързан не с историята на Азия, както настоява тюркската теза и представата за далечното минало на българите, а ги поставя в един изцяло европейски контекст, който позволява българите да използват историческите данни за своето философско конституиране в Европа. Защото твърдението, че българите са пришълци на континента сериозно оспорва тяхната историческа легитимност, имайки предвид факта, че в европейската историография се търсят всякакви историко- философски доводи за европейска автохтонност на народите, живеещи на Стария континент. И най-накрая – философията на българския национализъм трябва сериозна да се замисли дали чрез езичество и «азиатско-шаманско» минало, екстраполирано от историографията българите могат да разработят своя ефективна модерна национална доктрина, имайки предвид факта, че европейската цивилизационна платформа е християнската философия, която днес усилено се разработва както в Германия, така и в Русия, които са двете големи научни сили, дифинирали философията на историческата наука в България през модерността.

Разбира се като важно следствие от разрешаването на въпроса с вярата и произхода на българите ще бъде и съсредоточаването на вниманието на историците върху християнския период от историята, а това значи и обстойно разглеждане на старобългарските документи, чието съдържание и коректно научно тълкувание би трябвало да бъде платформата при построяване на философията и теорията на българската история, защото практическите археологически разкопки, толкова популярни днес се управляват интелектуално и научно от предпоставените философски теории, защитени от текстовата част на историческата наука. В този смисъл трактовките на археологията в България ще добият други очертания, защото философията на християнството и на славянството в българската старина ще изискват внимание върху библейската археология, тъй като българите през средновековието се заселват върху новозаветните библейски поля, а това предполага и търсенето на философска приемственост не с езическата тракийска религия и култура, а с раннохристиянската история като философия и като дух на религиозната проповед. Именно интересът към новозаветното християнско наследство е главен предмет на 10 философията на интегралната българска история и следователно идеологическа опора на автентичния български национализъм, а не търсенето на останки от езически светилища и истеричното съсредотачаване върху азиатски религиозни култове, обявени за «изконно» български от страна на прабългаристите.

Тук е мястото да се направи едно отклонение по отношение на арехологията. Археологията е помощна поднаучна дисциплина на историята , но нейното влияние е много силно, защото археологията се занимава с предметни останки, които са лесно осезаеми за човека. По тази причина данните от арехологията се приемат като най-достоверни и се забравя, че всъщност предметната археологическа останка е само веществено доказателство за верността на казаното в даден исторически текст. Главното в създаването на представа за историята не е самата веществена останка, а нейната текстова интерпретация в контекста на казаното от историческите извори и теорията на историята. Това означава, че интерпретативната схема на археологията е изцяло в зависимост от философията на историята и от познанието по цивилизации, което археолога е придобил в хода на своето обучение. За съжаление в България поради материализма, който много ценеше археологията като средство за насаждане на култ към материята, религията и религиозните системи не са добре познати на арехолозите. Това води до сериозин проблеми при интерпретацията на арехологическите останки. Оттам – от непознаването на общата философия и религията на изследвания обект – се стига до прескачания на писмени извори и на данни в народната памет при обяснение главно на предметите и изображенията от религиозен произход. Така тълкуванието за религиозните системи на база само на археологическите данни води до неправомерни изводи и заключения в арехологическите текстове и оттама до неверни представи за религиозността на древните народи, които представи са съзадени от археолозите единствено въз основа на предметните останки от разкопките. Така например без да бъдат съпоставени с исторически извори досежно вярата и етническия произход на българите много вещеви останки от археологията получават модерно историографско тълкувание, което не е съобразено нито с логиката и действията на вярващия човек, нито с религиозно-философската ситуация ,описана от историческите извори. Така се получават твръдения за религиозността и произхода на българския народ, които не са адекватни на реалната историческа обстановка преди и след Покръстването. Често пъти в археологията се посочва присъствието на остатък от антична каменна колона в олтара на християнските храмове и оттам се правят невероятните заключения за приемственост между античната философия и християнското богословие, което е абсолютно неверно както исторически, така и чисто философски. Всеки запознат с реалната история на Църквата, в това число и на българската Църква знае много добре, че според каноните на Църквата и според установената практика в Нея според заръките на светите отци нищо, което носи езически дух или спомен за дохристиянската епоха не е прието от философията на вярващите. Фактът, че парчета камъни са използвани за 11 материално строителство, не означава че смисълът и духа на християнската проповед е взаимствала нещо от дохристиянския период за осъществяването на християнското изповедание. Историята и решенията на църковните събори, както и практиката на християнските интелектуалци да разпознават първо същината на учението, а после неговите детайлни прояви, каквото е например материалното строителство не позволява на запознатия с историята на християнството и на религиите въобще човек да твърди, че предметните останки от дохристиянски времена могат да предадат религиозна окраска на официалното вероизповедание.

Историята на Балканския полуостров е изключетилно история на писаното слово, което действа в пресечни точки с простонародния фолклор, като двете работят в непротиворечива система без да се противопоставят една на друга. Затова е невъзможно без наличието на писмен текст, който да доказва езически заемки в християнската вяра да се говори за философска приемственост между християнството и неговите предшественици. Това се отнася с особена сила както за тракийския орфизъм, така и за тангризма, които не са оказали никакво влияние върху догматиката и каноните на Църквата, а напротив – те се считат за противници, които с течение на времето са били унищожени от официалното църковоо учение, така както е била унищожена и богомилската ерес от Средновековието. Всички твърдения, че християнството на Балканите пази спомен за езичеството са родени от антихристиянската философия в световен мащаб, чиито достижения комунизма познаваше много добре и чиито аргументи той прилагаше във всички сфери на хуманитарното познание. Затова и археологическите заключения относно вярата на българите и техния произход, които не са съобразени с богатия извороведски свод от данни остават като опорен философски довод на онова направление в българската хуманитаристика, за която религията не беше никаква ценност сама по себе си. Поради заимстването на глобални философски концепции и теоретични постулати в обяснителната тъкан на своя предмет, българската историография прави неправомерни похвати при построяването на своя изворов материал. Тук става въпрос за методологията на науката, защото тънкостта на метода се състои в начина по който ще се подреди материала, така че той да може да се разложи в познавателна функция от само себе си. Тъй като няма наука българистика през Новото време в световните университети, то и историческата наука разглежда българската история в контекста на византийската история според принципа на изследване, заложен от Дю Канж. Тъй като в света на идеите в науката съществува влияние и критерият на просветителското начало е заимстван от много учени без оглед на техния народностен и религиеозн произход, то когато изследват българската старина те преминават през византиноцентристкият повествувателен метод на изследване. Това го правят и немската, и руската историография. Затова подреждането на българските старини върви съобразно подреждането и тълкуванието на изворите от византийската историографска среда. Това води до антиципирани представи и заключения, които отреждат на българското минало периферно място в рамките на 12 византийската опознавателна среда и в контекста на измеренията на византийската култура, каквато са я определили изследователите. Всеки историк, който изследва въпроса с религията и произхода на българите първо започва от византийските и латинските документи досежно българската старина. Този подход е неправелн, защото целият философски контекст на българската история с нейната събитийност доказва, че българите имат собствена културно-философска интерпретация за самите себе си. Тази интерпретация е главно религиозна, но не е богомилска, и съдържа знание, което е отразено в старобългарските книги, които са толкова много унищожавани и скривани през по-ново време от страна на българофоби и неправославни. Затова при анализа на сведенията относно вярата и произхода на българите методологически по- правилно е да се тръгне от сведенията в българските текстове, после от данните, запазени в българската народностна памет – текстовете на СБНУНК, после в данните за славянската книжнина, най-вече руските и полските Хронографи, и едва след това да се търсят успоредици във византийските и латинските летописи, които по отношение на произхода на българите в смисъл на родово-племенен произход са много противоречиви и много непоследователни в зависимост от граматизационната подготовка на писателя, като следва да се знае, че най-добре византийците познават българите. Когато византийците сравняват народите в своите текстове или пък определят степените на родство между племената от покрайнините на северните имперски граници, те винаги имат предвид не само кръвно-езиковите връзки, но и политическото устройстово, историческата и етнографската традиция или метафоричните поетични сравнения с Библията и «Илиада» на Омир. Българите не правят изключение. Затова във византийската и следващата я латинска книжнина няма единна системна класификация за етническото наименование на българите, но има податки за единно мнение за произхода и религията на българите, което препраща изследователя в други сфери на историческото познание, . коренно различни от строго езиковедската азиатска хипотеза за българското народностно и религиозно начало. Впрочем съвсем логично е за мащабно мислещия историк, снабден с достатъчно инфорамиця за философията на науката в общност и за конктретните исторически факти в частност, че за да се установи произхода и религията на българите трябва да се направи пространствено –времеви историко-философски разрез на сравение и аналитично функциониране между данните, с които дохристиянската и средновековната епоха разполагат. Във философията на западната историография такъв разрез не е направен, защото там съществува ясна доказателствена нишка, която доказва, че франките и алеманите са преселници от по- далечни територии.

За контактната зона на Източна Европа обаче съществува друго мнение в историческите документи и народната памет, което свидетелства, че източноевропейските народи са съществували на територията на континента само че не са обозначени с техните езиково присъщи названия, а съществуват под други имена в старогръцката, латинската и ранновизантийската традиция. Ако примем тази историческа версия, а ние имаме основание да вярваме повече на 13 религиозните старобългарски и славянски хроники отколкото на методологията на Ренесанса и на атеистичното Просвещение, то това означава да се търсят връзки на средновековните народи с народите от Античността. Тук не става дума да се търсят връзки между пришълци и заварено тракийско население, което е всъщност тъканта на историческия развой на Запада, който изследва контактите между германци и гало-римска аристокрация както е например доказано във френската история. Българската история както казахме е друга и тук става дума да се търсят връзки между народите от европейските степи през античността и по-късните конни народи до татарското нашествеие през ХІІІ век. Тук става дума да се търси родова и религиозна единосъщност между така наречените от науката «скити» и средновековните европейски народи, които с конете си са стигнали чак до унгарските степи. Това означава не да се правят екстраполативни езиковедски анализ на базата на откъслечни документи, какъвто е случаят с интерпретацията на документа, известен като «Именник на българските ханове». Тук става дума да се направи пълна съпоставка с казаното в средновековните документи за произхода, културата и вярата на българите с казаното за скитите в античните документи и заедно с данните от археологията , вече осветлени в друга логико- познавателна интерпретавина верига, да се върви към установяване на истината за произхода и религията на българите без да се плаща данък на остарели канони в науката и на идеологически схеми, породени от политическата функция на историята. Търсенето на скитска следа в експилакицята на данните от българската старина е направено още през 1913 година от художника Даскалов на базата на изкуствоведски анализ между изображенията от скитските съкровища - т.нар. зверинен стил - и украсата на старобългарските ръкописи. Подобна връзка е установена и от проф.Богдан Филов, който забелязва , че между античното негръцко изобразително изкуство, и старобългарското изобразително изкуство има много дълбинни философски сходства.

За съжаление търсенето на скитска следа в старинната българска история е прекратено по конюнктурно –кабинетни съображения, а от друга страна руската историческа наука, която разработва философски скитския въпрос се намесва много бързо и ефективно, защото обсебването на скито-славянската връзка е в основата на евразийския проект на идеолога на модерната руска държавност Трубецкой. И днес евразийската логика на руската политическа доктрина е стъпила идейно-философски върху търсенето на корени на историко-философска приемственост между скитската античност и славянското средновековие, когато се търси цивилизационна легитимност за правото на русите да управляват Евразия. Затова опитите на българските историци, които търсят връзка между българското и скитското ще бъдат пресечени от страна на руската идеология, боравеща с исторически податки. Въпреки това изследването на вярата и произхода на старите българи в свръзка със скитското начало ще доведе до обективно осветление на българския въпрос, а оттам въпросът за покръстването и християнизацията на българите ще добие интернационалин измерения, защото от историко- фактографска гледна точка ще стане ясно как всъщност 14 българите чрез религиозния си изобр през ІХ век са успели да повлияят огромни териториални пространство в пределите на Източан Европа и Предна Азия. И така, какво казват документите за произхода на българите и тяхната религия до епохата на Покръстването? Вероятното присъствие на българите в хунския съюз на Атила води до хипотезата, че под етнонима "Хуни" срещаме в Прокопий Кесарийски.1 Същото казват патриарх Никифор2 и поетът Йоан Цец3. Известният и превеждан през средновковието в България историк Йоан Малала разказва за нападение на хуните през VI в., когато те пленяват двама византийски военачалници.4 Същият случай е разказан от Теофан Изповедник, само че вместо хуни стои българи.5 Продължителят на Теофан е категоричен, че българи и хуни са едно и също.6 Някъде византийските писатели използват "хуни", а някъде - "българи", когато описват едни и същи събития, което дава основание да се мисли, че хуни и българи са близки народи. Но това не значи непременно тюркски произход, защото "хун" е повече политическо и идеологическо понятие отколкото народностно. Затова в прилаганите като косвен или аналогичен довод с обичаите и традициите на хуните, сравнени с първобългарските такива историците нямат достатъчни основания за преки извлечения и афирмативини заключения относно старобългарската култура. В хунския съюз е имало много славяни, а както е известно византийските и латинските хронисти свръзват хуните със скитите в етнокултурно отношение и много легенди, разкази за хуните от страна на античнит еавтори се преразказани за скитите от страна на средновековните историци. Освен "хуни" българите са наричани пряко и "скити", което е най-сериозният аргумент за поддържането на скитска версия за българския произход съответно дохристиянска религия. . Античният етноним "скити" и прилагателното "скитски" са използвани от много сериозни византийски авторитети като Лъв Философ7; скитски като определително за български се среща в Житието на Лука Нови Стирийски8; скитска дефиниция на българското е направена и от философа и историка Михаил Псел9; но най-поразителното е, че вместо българи в Епитафията на Василий II Българоубиец (sic!) стои наименованието «западни скити».10 1 по тълкуване на В. Бешевлиев - вж. "Произходът и етническата принадлежност на първобългарите според византийските и латинските извори ", Сборник в чест на Станчо Ваклинов, С., 1984г. 2 ГИБИ, т. III, с. 303 3 ГИБИ, т. X, с. 104 4 ГИБИ, т. II, с. 214-215 5 . ГИБИ, т. III, с. 237. 6 ГИБИ, т. V, с. 113 ГИБИ, т.IV, с. 167-168 8 ГИБИ, т. V, с. 231 9 ГИБИ, т. VI, с. 92, 118 10 ГИБИ, т. VI, с. 65. 7 15 Заедно с хуни и скити средновековните хронисти отбелязват етнокултурни (или политически?) връзки с неиндоевропейски племена и народи като хазарите и куманите. Сравненията с хазарите и куманите са направени от историците и писателите Стефан Александрийски11; Христиан Друтмар12 и участника в похода на Йоан Цимисхий в България географ и военен летописец Лъв Дякон.13. Патриарх Николай Мистик, съученик на цар Симеон І в Магнаурската школа и негов дипломатически опонент отбелязва, че българите са авари.14 Важно е да се отбележи, че византийските и латинските историци са повторени от оригиналните български текстове в сравненията с куманите. Апокрифната българска летопис от ХІв. разказва, че «българите се отделили от куманите".15 А староруската летопис «Повесть временных лет» твърди, че българите се отделили от хазарите.16 Широкото название "славяни" замества конкретното "българи" в редица случаи на оригинална и преводна историография. Подобен е случаят със старобългарския превод на "Хроника" на житиеписеца и преводача Симеон Логотет и Метафраст, където думата "славянин" е заменена с "българин".17 Същото равнопоставяне на двете глобални народностни названия (или военно-политически прозвища?) срещаме при арабският писател и дипломат Ибн Фадлан в пътешествието му до Волжка България.18 Сравнение с турките (маджарите) виждаме при един от най-плодовитите писатели и мъдреци на Византия Лъв VI Философ, но то е формално – сравняват се бойният строй и монархичната (едноличната) форма на управление при двата народа.19 Филологът Стефан Александрийски също прави формално сравнение между българи и турки.20 Както и астролога и исотрика Методий Патарски.21 И в трите цитирани случая категорично става въпрос не за именуване въз основа на исторически разказ, на епос или на старинна генеалогия, а за формално - онагледяваща съпоставка, присъща на литературно- наративната метафорична илюстрация. Което по определението на Аристотел не е история, а публична метафора с цел извличането на политическо или нравствено послание. Що се отнася до подробностите на племенното название "оногундури" (уногундури), считано от германски тюрколози и техните ученици - български историци - за племенно название, изведено от българското име, то се вижда използвано от монаха-историк Теофан Изповедник22, от висшия византийски имперски идеолог Патриарх Никифор23 както и от император Константин Багрянородни, оставил ценно описание за церемониите във византийския владетелски двор24. Оногури пък е племенно име, използвано от Агатон, без да се посочва каквато и да била родствена връзка с късно появилите се във военно- политическия си блясък българи на Аспарух.25 Историкът Агатий Миринейски отнася оногурите към хуните, с което може да се изключи специфично българска етническа следа в етнонима на тези моменто появили се и изчезнали народи от политико-географската карта на Стария континет.26 Йордан, готски историк от VI в. отбелязва само териториална близост между българи и хунугури. 27 Въпросът за произхода на българите е документално разгледан от проф.Веселин Бешевлиев, макар и вкратце и без допълнителни опити за логически и хипотетични исторически конструкции.28 Както се вижда от езика на изворите – български и чужди - народностният произход на българите носи по-скоро отколкото туркски черти, съобразно индоевропейски, характеристиката на старинните народи в етническата ранглиста на европейската историография от Ренесанса до наши дни. Очевидно не обективни историко-философски доводи, а прагматично-политически съображения са довели до устойчиво фиксиране в родната историграфия на хипотезата за тюркския произход като меродавна етническа теза в издаваната книжнина за българската старина. Вследствие на антиципираният и основаващ се на езикови калки тюркски довод за произхода на българите, новооткритите - към датата на поява на туркската теория - документи, надписи, предмети на бита или архитектурни постройки задължително получават тълкувание въз основа на антиславянската теория. Старобългарско е, значи е тюркско - общо взето това е «обективизираната» логика в доказването на популярните постулати на философията или културологията, определящи народопсихологията на българския народ. И съответно дълбоко погрешно, защото така не само се изолира българистиката от паневропейската култура, но и се вменява известен комплекс на «устойчива варваризация» в съзнанието на читателя или младият специалист. Неслучайно в пропагнданата историография на някои държави българите са считани за азиатски народ, с което се оспорва етнокултурното им право да бъдат част от Европа.

Наистина, в личната именна система, по-точно във фонетиката на интерпретацията на някои военни старобългарски титли съществува набор от доводи за наличието на тюркско влияние. Например в личното болярско името Боян (Баян) или пък в титлата багатур. Благоприятното за казионния възглед ономастично тълкуване обаче е извършено след анализ на късни по време имена и титли, разпространени сред народи като авари, хазари, татаро-монголи и др. Но българите, както е добре известно от синхронизираната с много извори летописна хронология, излизат на историческата сцена седем века преди Чингиз Хан. Нищо чудно в течение на дългото време, както казва Херодот за старинни конни народи, личното име Боян или титлата «багатур» да са преминали от Европа към Азия през Античността и после да са се върнали обратно, носени от други народи, изпитали политическото влияние на българите в обширните степи на Азия. Няма теоретични пречки степната традиция от Античността, откриваема като формули и традиция и в ранносредновековната българска държавна доктрина, да е оказала влияние върху далекоизточната династическа и благородническа традиция. Коректността в историческата наука, която във фактологично отношение е точна наука, изисква стремеж към общи културни корени, като се върви откриване на последователно и йерархично от стародавните дни към близките до съвремието времена. Или казано другояче търсене общи места в предварително стратиграфираните сведения от Античността и Раното средновековие, когато може с прецизност да се забележат и обосноват съвпадения в религията и политическата мисъл на инодевропейските народи. Защото приемствеността в глобалните периодизационни схеми на европейската история вижда историческото наследство от гледната точка на старогръцката и римската история. Подобен поглед от небългарска камбанария изпуска от очи континюитетът в Северните и Ютоизточните зони на Европа, откъдето пристигат новите народи през епохата на Великото преселение на народите. Съпоставките в описанията на древните народи отвъд река Дунав, наблюдавани от Херодот и облика на северните народи, обследвани от византийски и римски леторисци, представляват най-надеждното средство да бъдат открити устойчиви културни реликти, достатъчно и правомерно обощаващи културната окраска на неримските и негръцки народи. Защото – и това е неоспоримо - вариантите на континюитет в неелинизирания и нероманизиран индоевропейски свят предполагат съществуването на различен от римската традиция исторически феномен, доказано присъстващ в старобългарската държавна и етнологична традиция от VІІ-ХІв. Защото старобългарският феномен е защитен не само от военните операции и титулатурата на българския владетел, но и от специфичната политическа традиция, изведена писмовно за първи път в Именника на българските князе.* * Правилното название на документа е “Именник на българските князе”, както твърди непосредственият и неподправен текст на извора. Екстраполацията в историграфията, която прилепя туркската титла “хан” е необоснована от езиков и археографски поглед, чиито доводи за правомерност и адекватност изискват изследване на кой да е текст в съответствие с азбучната и квижовната среда на документалния паметник. 18 Погледнато професионално методологически, присъствието на отделно име и няколко титли не означва нищо, ако се изследва съдържанието на езиковите остатъци, взети сами по себе си. Те доказват влияние, съжителство, заемки, културна специфика, но не и структурно-системно определящи културни или народностни характеристики. По тази логика - да бъдат съставяни исторически декларации за народностната принадлежност, вярата и културата на един народ въз основа на хипотетичното разчитане на две-три податки - европейските учени спокойно биха обявили римляните за гърци, защото в речника на латините близо 20% от лексиката има гръцки произход! Да не говорим за митологията и изкуството, където синкретизма на култовете може да препрати произходът на римляните в Мала Азия или Сирия. Дори учените биха имали много по-голямо основание да заявят, че римляните са гърци, отколкото съвременните българисти да настояват въз основа само на "багатур" и "Боян", че старите българи са били по произход турки. . Защото като доказателство за етническа принадлежност може да се приеме съществуването на системно обвързани културно-етнически признаци, принадлежащи към различни сфери на личностната и обществената деятелност, посочващи старинната действителност като изключително българска, византийска, латинска и т.н. Защитата на скито-славянския произход на старите българи представялва много по-силна философска теза и е много по-правдива от неясната хипотеза за хуно-чергарския произход. Освен всичко християнското основание на българската култура намира признание посредством изтъкването на факта, че всички християнски документи в България всъщност са написани на славянски език.

Защото основният проблем чрез който може да с е дефинира етничността в българската история е религиозните обичаи и поверия да бъдат поставени като определящи и оттам да се търси системна етнокултурна дефиниция на въпроса за зпроизхода н абългарите. Системният анализ на комплекс от данни за религията и културата е по-надежден метод в историографията отколкото свръхинтерпретациите, построени едниствено въз основа на малко запазени езикови данни. Сериозна историческа хипотеза относно характера и произхода на религиозните представи сред българите преди Покръстването може да бъде съставена, с оглед на правилата за историческа разработка, единствено според недвусмислените или лесно тълкуваемите писмени свидетелства. Почтеният историк няма право да прави с увереност заключения единствено въз основа на археологически находки, етнографски успоредици от различни времена и различни пространства, както и върху откъслечни данни от епиграфски текстове. Законово положение за историята, за да бъде разбран нейният смисъл, е правилото изследвачът да тръгне оттам, откъдето самите участници в събитията вярват, че се намират. Естествено, настояването от средновековните писатели, че славянин е равнозначно на българин тежи над всичко друго и като български би следвало да бъдат разгледани и славянските вярвания, доколкото за тях съществуват запазени писмени известия с научна стойност. 19 Когато се започва с писмени данни, най-добре е да се започне от домашните извори. Цялостни домашни извори за вярата на българите преди Покръстването, съставени нарочно за старинните времена и епохи напълно липсват на историографията. Не може да се направи и заключение по определенията и обръщенията в текстовете. Навсякъде в неподправените български свидетелства стои думата "езичници", "неверници" и т.н, които са традиционни християнски определения за нехристияните.

Точно и систематизирано описание на обредите, природните представи и свръхестествените вярвания на българите обаче липсва. Не са запазени и никакви значими славянски текстове за дохристиянската вяра на балканските славяни, но има запазени за руските, чешките и балтийските славяни, което дава известно право да се прилагат аналогии, да се правят съпоставки и да се прехвърлят заключения от един вид извори за друг, каквито са археологическите. Да се правят обобщения от частични, местни култове обаче е немислимо. Подобнен произвол не е обоснован от успешните познавателни методи на историята. Щом липсват запазени писмени данни с достатъчни подробности в тях, изследователят не е в състояние да прави каквито и да било сигурно заключение. Още по-малко да прави сравнения с народи, за чието вероизповедание историческата библиотека разполага със стотици томове, археологията с хиляди първокласни обекти и езикознанието с десетки и стотици културни понятия. Славянската "митология" не може да се сравни с разработената митология на гърци и германци, притежаващи пълен каталог на божествата си в своите епически песни. Славяните като отделна езикова и културна общност не притежават епос от вида на германския или келтския, а следователно подобна липса спира всякакво достоверно осветляване на въпроса според германо-романската версия на историческото резследване. Това обаче не означава, че славянската релгия не може да бъде разглеждана посредством друг исторически възглед, или че няма нужните малцинствени данни за нея, около които да се създаде необходимия хоризонт на изворите, след което да се пристъпи към разработване на проблема. Липсата на епос означава, че данните за славянската религия се намират на друго място в жанровата и специфичната литература. Това означава също така, че историята на славянските племена е протекла по различен начин от латинската и германската. Отсъствието на епос при наличието на обилна християнска богословска и всякаква друга познавателна книжнина може би означава, че славяните се разпознават в преводните хроники или в античните етнографски текстове (а защо не и в античната митология!). Ако не се приеме от науката историческата традиция народите да бъдат извеждани от казаното в Библията, то тогава според метода н аПросвещението славяните трябва да се разпознават под названия в античните документи от гръцки и римски поризход. А там като предшественици на славяните се открояват скитите и народите в Източна Европа, описани от Херодот насетне в античната 20 историографска традиция. Това означава, че обичаите и обредите на скитите са били обичаи и обреди на славяните.

Но да се върнем на средновековните документи. Първи сигурни данни за славянската религиозна система намираме у Прокопий Кесарийски, като данните са почерпани от "История на войните с готите", кн.IV,22-24. Ето какво казва Прокопий: "Племената на славяните и антите не се управляват от един човек, но от незапомнено време живеят в народовластие (демокрация според оригинала- б.м.Ст. Чурешки) и по тази причина различните дела се вършат общо. А също така и другото е едно и също, може да се каже и у едните и у другите, установено отколе при тях. Именно тези [народи]считат,че един от боговете е създател на мълнията и именно той е единственият господар на всичко, и на него принасят в жертва бикове и всякакви жертвени животни. Не са и чували за предопределението и не го признават, че то има някакво значение преди всичко друго у хората. Когато изведнъж се изправят пред смъртта, било поради болест или във време на война, те дават обет, че ако избегнат бедата, веднага ще направят жертва на бога за смъртта си и ако се измъкнат от нещастието веднага принасят обещаното и си мислят, че чрез него са си купили избавлението. Също така почитат и реките, и нимфите, и някои други божества и също им принасят жертви, и в мига на приношението правят гадания." Освен Прокопий за религията на славяните пише арабският пътешественик Ибн Фадлан, който през Xв. стига до Волжска България, минавайки през земите на многобройни и различни народи. Следователно Ибн Фадлан разполага с превъзходен етнографски материал за сравнение, използван от него в заключенията му. Ибн Фадлан направо приравнява българите и славяните в своето описание на Волжка България. Още в началото на своя пътепис Ибн Фадлан нарича българите "славяни" и дори назовава имената на двама техни владетели - Алмуш и Балтасар (Балтазар). Арабският дипломат съвсем ясно разграничава племената или племето славяните от турките - Такин ал -Турки и Барис ас- Саклаби са две различни неща. Съвсем правомерно ще бъде ако четейки обстойно текста на арабския дипломат и разсъждавайки над него, се достигне до извод, според който българите не са турки, а живеят в тюркска среда. Обичаите на българите -славяни-мюсолмани, живеещи по река Волга много приличат на обичаите, забелязани при дунавските им роднини от византийските писатели. Впрочем ето какво пише Ибн Фадлан: "Забелязах, че имайки за добра поличба лая на кучетата, радват му се и смятат, че той ще им донесе година на изобилието, благословия и благополучие. Видях, че змиите са в изобилие и на всеки клон са омотани десетина, та и повече. Те не ги убиват,а и змиите не им пакостят [...] .Видях в страната им много гръмотевици и ако гръм удари дома им, то те не се доближават до него, оставят го такъв, какъвто е и всичко, каквото има вътре - хора, имущество и друго, оставят го, докато времето не го унищожи, и казват: Това е дом над чиито жители съдбата се е разгневила. Ако срещнат или видят човек, притежаващ енергичност и гъвкавост и познание за нещата, те казват: "Този 21 има право да служи на нашия господ". И така, взимат го, слагат му въже на шията, закачват го на дърво, държат го докато изсъхне." От казаното дотук ясно се вижда, че върховният бог при тези хора е същият както и при славяните, наблюдавани от Прокопий. Това е богът на мълнията. Видно е от текста и контекста на това толкова важно съчинение, че славянин е равнозначно на българин и това свидетелсво на арабския пътешественик съвпада с принципа на превод на понятието "славянин" в старобългарската литература и с разказите за славяните у Прокопий Кесарийски. Писледният не споменава нищо за българите, но на разни места твърди, че славяните имат хунски обичаи, т.е. приравнява по някакъв признак хуни и славяни. Това обяснява защо българите се наричат и хуни от византийските историци като например Теофан Изповедник и патриарх Никифор. Те са равнопоставени на славяните и българите. Затова бележката на Теофан Изповедник, че Аспарух разселил славянските племена и им поверил охраната на проходите може да се разтълкува като вътрешна движение на вече дошлите славянски племена под водачеството на българите – факти, които се съобщават в различини византийски документи за събитията преди създаването на Онгъла и битката край него през 680г. Ранните сведения за вярата на българите, без да приемаме, че те са нещо различно от славяните, несъмнено са повече. Тяхната многобройност обяснява две неща. На първо място обясняват защо липсват податки за обичаите на славяните у византийските историци - очевидно те са мислили, че говорейки за обичаите на българите същевременно казват и за вярата на славяните. Учудване буди факта, че промените във Византия, подтикнати от славянското заселване и продиктувани от амбицията на Юстиниан Велики да ги покръсти не са съпътствани от подробни сведения за езическата религия на славяните. Подобен свод, използван в други случаи за наръчник по християнството от византийците, се прави често от цариградските писатели. Направо изключено е подобен наръчник да не е съставен за славянското море, което през VІ-VІІв. направо опустошава целият Балкански полуостров, а един историк «Пославянчиха цялата земя», имайки горестно възкликва предвид европейските части на империята. За да няма данни за религиозността на славяните, а да има подробен свод за българските култове и религиозни практики причината ще да се корени в единосъщността на глобалният етнически термин «славяни» и конкретизираният държавно-политически термин «българин». На второ място данните у византийците обясняват историческата връзка или казано другояче - приемствеността, съществуващата между античните народи от степите и българите. Ето текстовете на документите относно религията на българите преди Покръстването: 1. "Прочее българите дошли чак до градските врати без никой да излезе насреща им или да ги спре. А Крум направил жертвоприношение вън от Златната врата според обичая си, като 22 принесъл в жертва много хора и животни. Той потопил краката си във водата на морския бряг, умил се и поръсил войниците си, приветстван от тях, той преминал между своите наложници, които му се кланяли и го славели."29 2. "С тези дела се отличил Лъв V, врагът на истината спрямо божествените работи и спрямо тези,които живеели с почит. А кой не би оплакал най-горещо приятелството или договора, който сключил със съседните хуни (българи-б.м. Ст.Чурешки) като постъпили така срамно и безчинно? Защото той си послужил с техните обичаи, а те с нашите и по този начин се доверили на взаимните си споразумения. Тогава можело да се види императорът на ромеите със своите ръце да излива на земята вода от чаша, да обръща собственоръчно конски седла, да се докосва до тройна юзда, да вдига трева нависоко и да се гордее с всички тия неща, а езичници да се докосват с нечистивите си ръце до нашите божествени символи и да се кълнат в силата им. Това не е ли сродно с безчовечността?"30 3."Новият Сенахерим - Крум - като се възгордял за предишната си победа, оставил собствения си брат да обсажда Адрианопол, шест дни след самодържавието на Лъв V, стигнал столицата и обградил стените от Влахернската до Златната врата. Като изтъквал своята мощ, той извършил също и скверни жертвоприношения на ливадата пред Златната врата. Той поискал императорът да сключи мир или да забие копието си върху Златната врата.[...](Крум) разгневен поради това (опита за убийство, организиран по време на преговорите - б.м.Ст.Чурешки), изпроводил конници в Свети Мамант, опожарил тамошния дворец и като натоварил на коли медния лъв от Хиподрума, заедно с мечката и дракона от фонтана, както и прекрасни , мрамори, завърнал се назад."31 4.Относно вярата той - (Лъв V - б.м. Ст.Чурешки) - толкова много безумствал, че не считал за нещо добро да спомене името на Бога. И наистина, когато вързвал чрез клетва тридесетгодишния договор с тези хуни, наречени българи, и установил мирното споразумение, понеже трябвало да бъдат утвърдени искрепени чрез клетви, той не използвал обичайните наши клетви, призовавайки Бога и Небесните сили или пък Майката по плът на Христа Бога като надзорници и свидетели на онова, що се пговори и прави. Но подобно на някакъв варварин,чужд на богопочитанието, разсякъл кучета дори на които беззаконните племена принасят и жертви и ги употребил за свидетели на онова що се правело."32 5."Той (Крум) отрязъл главата на Никифор и я провесил на едно дърво, а след това оголил черепа,посребрил го наоколо и накарал българските велможи да пият от нея, като се гаврел с ненаситния(Никифор І Геник), който не искал мир."33 29 30 31 32 33 Неизвестен автор -ГИБИ, т.IV, стр.20 Житие на Никифор от дякон Игнатий - ГИБИ, т.IV, с. 36-37 Георги Амартол, ГИБИ, т.IV, с.56 Продължителят на Теофон - ГИБИ, т.V, с.113 Лъв Граматик, ГИБИ, т.V, с.154 23 6."Симеон имал двама сина, единия на име Баян, а другия -по име Петър, който и сега е жив и властно царува над българите. Баян дотолкова бил изучил силата на магията, че внезапно могъл да се превръща от човек на вълк и на всякакъв друг звяр."34 Това са всичките типологически различни позовавания със самостойно звучене в чуждите хроники- гръцки и латински, засягащи вярата на българите от езическия период на държавата.

Много от приведените текстове често пъти се повтарят в други хроники на Константиновата монархия или в близките на византийците книжовни кръгове. Особено разпространен е разказът за Крум и немското наблюдение за способностите на Боян. Но повече сведения за вярата на българите, носещи различно и качествено ново съдържание практически липсват. Ако се допусне изравняване между хуни и българи и по такъв начин се включат византийските сведения за хунски покръствания през VI век по Боспора кръгът на свидетелствата би се увеличила , но предпазливостта изисква първо да бъде направено внимателно проучване дали хуните на покъстения от византийците хунски вожд Грод имат нещо общо с българите. Макар в някои по-нови съчинения да се настоява за такава близост, тъждеството на боспорските хуни и воините на Аспарух не е доказана окончателно. Но е много вероятна. Най-сериозните в смисъл на най-тежки документи за езическата вяра на българския народ намираме в писмата на патриарх Фотий до княз Борис и в Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите. И двете сведения датират от IXв. Щастливо обстоятелство е, че тези книги съвпадат с епохата на Покръстването, т.е. могат да бъдат съотнесени към сведенията за Омуртаг и Крум. И двете преписки са излезли изпод перото на последната културна инстанция в християнския свят по онова време. Важността на повдигнатите въпроси не буди съмнение и затова редно би било двата текста да се отделят от цитираните извори, защото са излезли изпод перото на капацитети. Тъй като наставленията на Фотий са изцяло в християнски дух, ние предлагаме тук част от "Окъжно послание на патриарх Фотий до източните патриарси цариградския Александрийския и другите." Ето и част от съдържанието на самите писма: Окръжно послание до източните патриарси от патриарх Фотий: "Но и българите, народ варварски и христоненавистен станаха толкова много склонни към богопознание и питомност, че като се отказаха от отческите си бесове и оргии и отхвърлиха заблудата на елинското суеверие, по чуден начин се обърнаха към Християнската вяра." Прави впечатление, че патриарх Фотий не назовава българската вяра като тюркска или като примитивна , но като 34 Луидпранд , ЛИБИ , т.II, с.323 24 "елинско суеверие". Колкото и да е условна поради характерния метафоричен и символен език на византийските богослови, терминологията на патриарха, чийто секретар не е кой да е, а самият Св. Кирил Философ, предизвиква интерес. Запознатостта на св.Фотий с българските работи и сериозноста на повода на писмото допуска съществуването на възможност, априори отхвърлена от историците и религиоведите. Твърде е вероятно споменатите "елински суеверия" да не са просто метафора на езичество, а историческо сравнение с разпространените през елинизма езически култове, синкретични по характера си и обединяващи , източни, римски и местни култове. Характерно е и че самите българи са определяли езическите суеверия като елински. "Елинските суеверия" са отбелязани от по-късни писмени текстове- например в Богословския сборник, писан от Висарион Дебърски през ХVIв., където езическите обичаи са представени като елински. Същото нещо се среща и в Синодика на цар Борил, където вместо "езически" или "погански" стои "елински". Ако в някое бъдеще разследване опорно се използва въпросното сведение на патриарх Фотий като податка за културна елинизация на българския политически елит, осъществена в Северното Черноморие (за което има хиляди податки от страна на археологията - т.нар. "скитски и тракийски съкровища") - то тогава версиите за почитание на божество от тюркски тип отпадат. Елинизацията на българите преди идването им на юг от р.Дунав е възможно най-естествения процес, имайки предвид мястото на първоначалната българска столица, произведенията на изкуството, които днес погрешно се определят като тракийски и гръцкия език, с който владетелската канцелария на Плисковските князе си служи още от управлението на Аспарух. Подобен исторически профил на сведенията опровергава твърденията, че българите почтали Тангра, защото ако воините на Борис са били единобожници, то Фотий нямаше да се въздържи да не атакува езическия монотеизъм на българите. Практиката на християнските автори е внимателно да издирват в историческите документи и съвременните обичаи на народите монотеистични вярвяния за да могат посредством тяхното разобличение да апологетизират върху православното богословие. Фактът, че патриарх Фотий говори за многобожие, а същото правят и Прокопий Кесарийски и Ибн Фадлан, означава недвусмислено, че българите почитали природни божества и разни богове, подобно на повечето индоевропейски народи до Покръстването им. Текстовете на папа Николай I също потвърждават отсъствието на монотеистични настроения сред българите или почитания на Тангра. Ето и всички податки за религиозните обреди и поверия сред хората на св.цар Борис I: Отговори на папа Николай I по допитванията на българите, 13 ноември 866 година. " 4.Колко време или дни в течение на годината трябва да се въздържате от месо, считаме, че е излишно да ви изпитваме подробно, тъй като сте неопитни и що годе твърде млади във вярата." 25 "35.Вие разправяте, че сте били свикнали, когато отивате в сражение да съблюдавате дни и часове и да извършвате заклинания, игри, пеения и някакви гадания, та желаете да ви поучим, какво трябва да вършите сега в подобен случай." " 62.Вие разправяте,че преди да приемете християнството, у вас е бил открит един камък от който, ако някой поради немощ вземе нещо, случва се да добие лек за тялото си, а някога да остане без полза." " 67.Вие заявявате, че сте имали обичай, когато сте решавали да обържете някого с клетва за някаква работа да слагате пред себе си палеш (двуостър меч) и в него да става заклеването." " 79.Заявявайки, че у вас има обичай да вземат немощните заради здравето си някаква превръзка и да я носят окачена под шията си питате, дали ние заповядваме да се върши това и по-нататък." " 89. Да се посвещават новите плодове и първаците измежду нещата са имали обичай и древните. Това в почти самото начало на света е сторил, както четем Авел и Каин. (Бит.4:3,4)". " 90.Вие питате дали е позволено да се ядат животни или птици, ако бъдат умъртвени без нож и нздъхнат само от удара на човек." " 100. Дали трябва да се занесе обратно в собствената му земя оня, който е загинал в сражение,ако неговите родители или другари пожелаят, можете да заключите от предходната глава." " 103. Вие питате какво трябва да се направи с нечестивите книги, които както заявявате сте получили от сарацините и се намират у вас. Вие, твърдите, че от някой евреин, не знаете дали е християнин или езичник, мнозина били кръстени в отечеството ви и питате, какво трябва да направите с тях." От казаното у папа Николай I се разбира, че българите следват поверия, близки до езическите вярвания на народите от скитската общност. Защото успоредиците на обичаите, забелязани у папа Николай I могта да бъдат открити единствено у сведенията за скитските обичаи у античните автори като Херодот и др. Силно впечатление правят отговорите, в които се съобщава за "сарацински книги", т.е. за мюсюлманска проповед сред българите, както и за религиозната проповед на един евреин, т.е. юдейско влияние в избора на българите. Това е съвсем неразработена тема в българската историография, а тя е една от най-важните, защото данните за мюсюлмани и евреи променят тълкуванието на избора на св.цар Борис I. Очевидно изборът на монотеистична религия от първобългарите е имал решаващо значение за успеха на средновековните вярвания на мюсюлмани и християни, затова и българският владетел е бил толкова ухажван от проповедници и мисионери. Но всички останали данни - и за клетвата пред меча, и за клетвата пред камъка и за носенето на повезки - всичко това отхвърля тезата за почитането на Тангра, защото ако имаше и за момент подобно почитание, то папата нямаше да пропусне да го разобличи, макар и под друг предлог и по повод на друго питане. Видът на сведенията, подредбата им и поводите, по които те са отбелязани изключват друга религия на българите преди 26 покръстването, освен религията на езическото многобожие, преклонението пред стихиите и почитанието на предмети от поминъка и военното дело. Историческият преглед, проведен посредством сравнения и съпоставки с познатите писмени и археологически сведения говори за връзка между българите и племената от античността, които по езиково-народностната си принадлежност не са тюрки, а индоевропейци. Какви са домашните извори за предхристиянската вяра на българите? Те са само няколко и произлизат от Х-ХIв., т.е. от историческия отрязък веднага след Покръстването. Колкото и невероятно да звучи - но то е факт - сведенията говорят за човешки жертвоприношения, и то извършвани в средите на държавния култ. Първата податка се намира в текста на презвитер Козма. Презвитер Козма в своята прочута и блестяща книга "Беседа против богомилите" говори за човешки жертви на "синове и дъщери", извършвани по билата на хълмовете и в дъбравите. Второто сведение е извлечено от апокрифната "Солунска легенда", където българите са наречени "човекоядци". Третото сведение го дава Теофилакт Охридски. Теофилакт Охридски определя прародината на българите като "скитски предели", а религията им нарича "скитско невежество". Архиепископът на България казва дословно следното:"Те (българите) не познаваха името на Христа и със скитското си невежество служеха на слънцето, месечината и други звезди. Имаше и такива, които принасяха жертви на кучета". Тук се срещат успоредици с казаното от Ибн Фадлан за волжките българи, както и с текстовете за жертвоприношенията на Крум и Омуртаг. По интересното обаче е, че почитта към слънцето и месечината при езическите българи най-вероятно е дала отражение върху разказвателните и занимателни песни, приказки и гатанки сред българите. Нещо повече - тези разкази и песни се засичат с вярата на останалите славяни, чиито божества са били виждани именно като природни стихии - Перун (мълнията), Дажбог (слънцето) и т.н. Народното поетическо предание притежава любопитни образци в тази насока, отдавна събрани и изследвани от българските учени. Изглежда човешките жертвоприношения били твърде разпространен обред в дохристиянските вярвания. През 813г. при обсадата на Константинопол Крум принася в жертва животни и хора, извършвайки куп други гнусотии, ужасявайки византийските наблюдатели. Що се отнася до археологическите податки и данните от произведенията на изкуството, то образите на съкровището от Наги Сент Миклош потвърждават жестокия характер на военните български обреди. Което поставя други измерения на Покръстването и доказва, че християнските проповедници са имали сериозна работа в България за да превърнат жестоките нрави на българите в смирено човеколюбие и богобоязливост, която откриваме в българската история векове след избора на св.цар Борис І. С тези най-важни по културнто си значение сведения историците изчерпват сигурните си знания относно вярата на българите преди Покръстването. От цитираното се вижда, че те 27 не са били монотеисти, а многобожници. Извадките във визнатийските, латинските и арабските текстове, както и описанията на патриарх Фотий и папа Николай I характеризират българската вяра по-скоро като елинизирана варварска религия с човешки жертвоприношения и мистически обреди, отколкото като татаро-монголска религия, почитаща Тенгри. Определено важно място в обичаите на българите е заемал военният култ, което подсеща за присъствието на специален бог на войната или за директно почитане на гръцкия Арес, защото мечът е символ на Арес в античиния гръцки, както и периферния нему свят. Но нека тръгвайки от данните във византийските и латинските сведения, съчетани с данните от българските известия да потърсим антични паралели за вярата и произхода на българите за да се докаже културно-генетичната връзка между древните българи и скитите. Правенето на чаши от черепи е древен обичай, споменат за първи път от Херодот за скитите. Ето какво пише в "История": " ... Това им са (на скитите) обичаите в тези случаи. А що се отнася до самите глави, но не на всички, само на най-големите им врагове, те постъпват по следния начин: отрязват частта достигаща малко под веждите, и я изчистват; ако скитът е беден, той я обвива само със сурова волска кожа и така я използва, а ако е богат, след като я обвие отвън със сурова кожа, я позлатява отвътре и така я използва вместо чаша.[...] Скитите, които са успели да сразят твърде много неприятелски воини, имат по две чаши и пият едновременно с тях." Коментарът на казаното от Херодот е излишен, защото сведението почти преповтаря казаното за Крум. Освен Херодот за обковаване черепа на враговете със злато и сребро говорят и други антични писатели. Например Неизвестен автор в "Нравствени беседи, изложени на дорийски диалект" в беседа втора казва така: "Скитите смятат за прекрасно, ако този, който убие мъж, одере кожата от главата му и понесе скалпа пред коня, а след като позлати и посребри черепа, пие от него и възлива на боговете". Същото предава и Гай Юлий Солин в книгата "Сбирка от забележителности": " Обичайният начин на живот на скитите, които обитават по- отдалечените във вътрешността области е по-суров: те обитават пещери, правят си чаши не като еседоните, а от черепите на враговете си; обичат сраженията." Силий Италик , един автор от I в., също споменава за чашите от черепи, но този път за келтите: " А Келтите, о, ужас! на драго сърце обковават костите на очистената от мозъка глава и правят по този начин чаши за пирове." Друг известен античен автор, Помпоний Мела в значимата си книга De chronographia, също свидетелства за подобен обичай, но сред скитите - неври: " Във вътрешността на страната жителите й (т.е. скитите-неври) имат по-суров нрав и земята там се обработва по-малко.[...] Чашите си правят от черепите на най-злите си врагове, както еседоните правят това от черепите на родителите си." Известието за неврите е важно, защото за същото племе в 28 античните свидетелства е предадена и легенда, според която те се превръщат във вълци. това вече е друга успоредица, повтаряща сведението на Луидпранд за Симеоновия син Боян. И най-накрая за чашите от черепи става дума и в ключовия документ за руската и славянска история "Повесть временных лет": "Пролетта на 972 година Светослав тръгна на поход. И тогава го нападна Куря, печенежския владетел ( княз) - и убиха Светослав, и му взеха главата, и от черепа му направиха чаша, обковавайки челото му и пиеха от него". За първи път сравнителното проучване за правене на чаши от черепи в българския военен култ е направено от проф.Веселин Бешевлиев. Сред българите важно място е заемал военният култ, което подсеща за присъствието на специален бог на войната или направо за почитане на гръцкия Арес, защото в елинския и периферния нему свят, мечът е символ на Арес. Почитанието на меча сред старите българи или сред воинското им съсловие е важна податка, защото тя доказва политическа връзка със скитските военни обреди. Успоредиците на почитта към меча, отново започват от Херодот: "На останалите богове (скитите) принасят в жертва казания добитък по описания начин, а на Арес така. Във всяка област на царствата им е издигнато светилище на Арес, което има следния вид: образувано е от натрупани снопове съчки, на дължина и ширина колкото три стадия, а на височина по-малко и отгоре се прави една квадратна площадка. (...) Във всяка една област върху купа има древен железен меч - акинак - това е изображението на Арес. На този меч ежегодно принасят в жертва добитък и коне. Освен това принасят и следните жертви, които не принасят на останалите богове: от сто мъже неприятелски пленници един принасят в жертва, но не по начина, по който правят това с добитъка, а по по-различен; правят възлияния с вино по главата им , след това ги заколват над някакъв съд и като качат съда горе на купа от съчки, изливат кръвта върху меча..." Сведението на Гай Юлий Солин в цитираната му вече книга е не по-малко важно, защото то обединява преданието за превръщането във вълк (казано за Боян), почитта към мечовете (съобщено в Отговорите на папа Николай I) и обичая главите на противниците да се превръщат в чаши(сведението за Крум и главата на император Никифор I Геник): "В земята на неврите извира река Бористен, в която има риби с изключителен вкус, нямат кости, а само много меки хрущяли. А неврите, както знаем, в определено време се превръщат във вълци, а след като изтече срокът, който е определен за тази участ, си възвръщат предишния вид. Марс е бог на тези народи: те почитат не божески изображения, а мечове. Принасят в жертва и хора." Засичането на успоредици и общи места в система, както става в този случай е много сериозен довод в определението на българските религиозни представи като езически и близки до старинните скитски обичаи. Същото сведение, какво дава Солин се среща и при Арнобий в трактата му " Срещу езичниците :" Присмивате се на това, че в древни времена Персите са почитали реки, както посочват паметните записки, Арабите пък безформен камък, а скитските племена- Акинак". ***** 29 Известният Амиан Марцелин, чието историческо съчинение "Дела" е основополагащо при съставяне на историята на Великото преселение на народите, разглежда почитта към меча като характерна за племената на аланите: "

Почти всички алани са високи и хубави, с умерено руси коси, страшни със сдържаната свирепост на очите си и подвижни поради лекостта на оръжията си, подобни във всичко на хуните, но по-изнежени в начина си на живот и храната; за разбойничество и ловуване те достигат чак до Меотийските блата (Азовско море) и Кимерийския Боспор, а също така и до Арменците и Мидия. Не се вижда при тях храм или светилище; не може да бъде видяна някъде дори и колиба, покрита със сламен покрив, а по варварски обичай в земята се забива изваден меч и него почитат с благоговение като че е Марс, покровител на областите, по които те бродят". Освен почитта към меча тук като податка може да се използва и номадския (полуномадския) начин на живот, живян от българите преди създаването на Велика България. Един от известните старогръцки прозаици - Лукиан Самосатски - потвърждава обичая скитските премена да се кълнат в меч: " ...Други вярват в други неща: Скитите принасят жертва на меч, Траките - на Залмоксис..." Християнският апологет, философ и филолог Климент Александрийски отбелязва почитта на към меча: " В древността Скитите се молели коленопреклонно на меча, Арабите - на камъка, а Персите - на реката(...) Както ми се струва, твърде много (племена), след като забият само меч, му принасят жертви като на Арес. Сред Скитите Савроматите, както казва Хилезий в съчинението си "За мистериите", изпитват страхопочитание пред меча." Същото, което казва Климент Александрийски е повторено и от Епифаний. Приск Панийски, пряк участник в събитията, свързани с хунското нашествие в Европа, разказва за интересно поверие, легализирало властта на Атила над многобройните народи, подчинени на хуните: "...И не след дълго ще има нарастване на сегашното му могъщество. Това бил разкрил с поличба (сам) богът, който бил извадил наяве меча на Арес, който бил свещен и бил почитан от скитските царе като посветен на господаря на войните. Той бил изчезнал (още) в древни времена, а след това бил намерен с помощта на крава." Йордан в своята " За произхода и деянията на гетите" (Гетика) преповтаря Приск Панийски, вероятно за да вложи тежест на едно устно предание, с което лично е бил запознат: "... Той (Атила), макар и да беше по природа такъв, че винаги бе твърде самоуверен, допълнително (увеличи самонадеяността му намереният меч на Марс, който винаги е бил смятан за свещен от скитските царе. [...]След като изровил меча, овчарят веднага го отнесъл на Атила. Той се зарадвал на този дар и както (и без това) бил високомерен, сметнал, че е определен за владетел на целия свят и че чрез меча на Марс му е предоставено надмощие по време на война." Почитанието на меча има своите обществени , властнически и обредни значения. Важното в разказа на Приск Панийски и Йордан за откриването на меча на скитските царе е подчертана 30 идея за примственост в легитимността на върховния владетел. Същата идея на примственост в знаците на властта се проследява отчетливо в Именника на българските князе, представена чрез остригването на князете. Почитта към меча, чашите от черепи и жертвоприношенията на хора, забелязани от българските книжовници и византийски хронисти насочват вниманието към едно главно военно-политическо божество от вида на гръцкия Арес, германския Один (Тор) и т.н. Като допълнително доказателство за близостта между обичаите на българите и античните степни племена като скитите и ранносредновековни като хуните, служи обредната победна символика на кесар Тервел, представена от Свидас. Издигането на камшика там е знак за върховна власт. Херодот казва същото, когато преразказва интересна случка от ранната скитска история. В нея скитските роби разпозвали господарите си именно по техните вдигнати камшици. Издигнатият камшик е знакът, даден от аварския хаган при началото на атаката срещу Константинопол според Пасхалната хроника. Агатий Миринейски от своя страна съобщава, че хаганът на тюрките също използва бича като знак на върховната си власт. Същият факт е споменат и за кутригурите от Прокопий Кесарийски. Що се отнася до пръскането на злато и сребро от кесаря Тервел в двете посоки, то успоредицата и тълкуването на този обред се намира във философията на погребението на Атила. Ето какво казва готския историк Йордан по този повод:"Тайно през нощта тялото (на Атила) било скрито в земята и го обвили с (три) ковчега, първият от злато, вторият от сребро, третият от твърдо желязо. Със следния довод те посочваха, че всичко това подобава на най-могъщия крал: желязото, защото е подчинил племената, златото и среброто, понеже е получил украсата (данъка) и на двете империи." Друг интересен обичай, забелязан у българите-езичници е повесването на дърво на трофеите и на телата на престъпниците, както Крум постъпва с главата на император Никифор I Геник, считайки го за военнопрестъпник. Арабският дипломат Ибн Фадлан отбелязва същия обичай и за волжките българи, вече цитиран тук. Повесването на дърво като жертвоприношение е отбелязано и за други антични народи, живеещи в областите около Кавказ.. Ето какво съобщават античните документи: "И върху най-високите им места: защото не било обичайно при Колхите мъжките тела да бъдат горени или заравяни в земята, а след като ги обвивали в пресноодрани кожи, окачвали (на дърветата) мъжките тела, а женските - предоставяли на земята, както казва Нимфодор, когото е следвал (Аполоний). А най-вече почитат Небето и Земята." Същите сведения за обичаите на колхите предоставят Николай от Дамаск в книгата си "Сбирка странни обичаи" и Клавдий Елиан в "Пъстра история". Обичаят на античните колхи взет с неговите успоредици при Ибн Фадлан, както и с действията на Крум спрямо главата на Никифор I Геник отбелязват изненадваща близост на българската обредно-погребална традиция с обичаите в Северен Кавказ. Подобна връзка доказано съществува в именната система 31 на българи и кавказци, както и в руските генеалогични предания от Средновековието - Хронографите. Данните за носене на повезка сред българите, отбелязани в Отговорите на папа Николай I се засича както от един текст на известния философ Сенека, така и от изображенията върху предметите на изкуството - кратери, фиали или кани. Откъсът на Сенека е изваден от сборника, наречен "Нравствени писма". "Виждаш ли този скитски или сарматски цар, украсен с царските украшения за глава? Ако искаш да го оцениш или узнаеш всичко за това какъв е той, развържи тази повезка; под нея се крие много зло." Едно от най-разпространените сведения, будещи любопитството на истрици и етнографи е сведението на Луидпранд за превръщането на Сименовия син Баян във вълк. Успоредиците на тази любопитна податка в античните текстове се оказват изненадващо много, като всички данни произлизат или насочват вниманието към скитските области от Северното Черноморие. Филосторгий, продължителят на "Църковна история на Евсевий Кесарийски" отбелязва начина, по който неврите, скитско племе, за което Херодот твърди, че неговите членове се превръщат във вълци, преминава р.Дунав и се заселва на юг въ византийските провинции. "Отвъддунавските скити, след като хуните ги нападнали, напуснали земите си и преминали като приятели в ромейската земя. Тези хуни ще да са така назоваваните някога неври, които обитавали при Рипейските планини, отгдето Танаис се насочва към Меотидското езеро и влива /в него/ водите си." Отново Херодот е този, който за първи път съобщава обичая неврите да се превръщат във вълци: "Неврите имат скитски обичаи. Едно поколение преди похода на Дарий им се случило да напуснат страната си заради змии. В страната им се появили много змии, но още повече били змиите, които ги нападали отгоре, от пустинните земи. Били толкова притеснени (неврите), че изоставили страната си и се заселили при будините и заживели с тях. Изглежда, че тези хора са магьосници.

Скитите и елините, които са се заселили в Скития, разправят, че веднъж годишно всеки мъж от неврите става вълк за няколко дни и после пак си връща своя образ." Това е първото и много важно споменаване на неврите и техните странни обичаи. В сведението са предадени всъщност три легенди, които могат да се открият и в други текстове, но разделени една от друга. Нашествието на змиите (грифоните) има успоредици в други текстове и в преданията на някои източноевропейски народи. Легендите за змиите изобилстват и в българските народни разкази,като още Димитър Маринов обръща внимание на това. За змии говори и Ибн Фадлан в цитираното вече "Пътешествие до Волжка България". Второто важно сведение на Херодот е легендата за магьосничеството. Какво точно разбира Херодот под магьосници не може да бъде изяснено. В никакъв случай те не могат да бъдат сравнени с шаманите от Сибир, индианците от Америка или австралийските знахари. Херодот не познава обичаите на тези далечни племена, а принципът на историка е да сравнява с известните нему обичаи и нрави. Следователно поверията на неврите са били разпознати посредством техни аналози от 32 областите около Черно море, Кавказ или от Мала Азия, защото Херодот тях познава най-добре. През Средновековието са познати някои случаи на опиянение от билки и треви, които водели хората до екстаз и предизвиквали халюцинации. Подобни данни съществуват за викингите. Вероятно това е отговора на сведнието за превръщането във вълк. Така го разяснява и Публий Вергилий Марон в поемата си "Буколики": "(думи на Алфесибей) Тези треви и тези вълшебни билки, събрани в Понта, гдето се раждат в изобилие, ми бяха дадени от самия Мирис (Moeris): аз често съм виждал как Мирис с тяхна помощ се превръща във вълк и се скрива в горите, често е извиквал душите от дълбините на гроба и премествал посевите от едно място на друго." Логиката и мисленето в разказания случай имат близост с разпространеното знахарство и билкарство в българската народна култура, вероятно наследило уменията и знанията на античните и ранносредновековни билкари от Черноморието. В руския опит за епос, наречен "Слово о полку Игореве" също може да се намери податка, макар и не толкова убедителна заради метафоричния език на поета:" ...Че вещият Боян, речеше ли за някого да пее песен, мисълта му се понасяше като катерица по дърво, като сур вълк по земята,като сив орел над облаците." Несъмнено възхваляваният Боян има историко-ономастична връзка или поне автора на епоса е повлиян в литературните си образци от същия онзи Симеонов син, за когото ни известява Луидпранд. Съвпадението е налице, а в някои произведения на руското народно творчество, какъвто е богатирският цикъл могат да се открият персонажи с други имена и със същите възможности на тайнствена сила. Такъв класически персонаж е юнакът-магьосник Волх, който може да се превръща в различни животни. Освен Херодот и Луидпранд, способността за превръщане във вълк за българи и скити е забелязана от средновековния латински хронист Зигеберт , римските автори Помпоний Мела , Гай Юлий Солин и др. Обкованата със злато или сребро чаша от черепи на противника, преклонението пред меча, остригването на главата в кръг, отбелязано в Именника на българските князе, носенето на повезки, човешките жертвоприношения, превръщането във вълк и куп други сходни обичаи показват, че античното некласическо елинистическо влияние върху българите (или българската знат) от страна на скитското и Боспорското царство е прекалено силно. То не може да се сравни с никое друго, било то тюркско или иранско, защото историческите податки в изворите отговарят едновременно на всички изисквания за надежден исторически паралел. Обичаите и верските представи са съществували на същото място, откъдето идват и българите; имайки предвид тяхната консервативност и политическа устойчивост не може да се приеме формално-типологическо сходство на осново "битова единосъщност". Още повече, че визнатийските и латинските писатели наричат българите "скити" или "хазари", което подчертава етнокултурната връзка със степите и местата от Северното Черноморие. 33 Както се вижда от направения преглед в средновековните свидетелства съществуват премного успоредици на античните документи, които преповтарят папа Николай, но вече изследвайки скитите или хуните. Всъщност това са двата народа, сравнявани най-често с българите във византийските и латинските летописи. Широко известните в историческата наука текстове на Херодот, Приск Панийски и други антични автори просто преповтарят на места данните за българите у патриарх Фотий и папа Николай I. Античното влияние върху произхода и религията на българите от страна на скитското царство е толкова вероятно, колкото никое друго, защото то отговаря едновременно на всички изисквания за надежден исторически паралел - съществували са на същото място, а други по тип данни относно начина на воюване и политическото устройство съвпадат, средновековните писатели ги сравняват направо в текстовете си и някои обичаи от фолклора и обредите на народната култура съвпадат. В хода на тези разсъждения може да се каже с увереност, че откриваните в България несметни съкровища, определяни като тракийски или скитски всъщност принадлежат на българската аристокрация от езическия период. Херодот и много други писатели след него непрекъснато разказват за "скитското злато" и за богатствата на скитите. А скитите, или поне онези, които ги управляват, наричайки себе си "Царски" обитавали областите по Северното Черноморие чак до Иран. От тези места са дошли и българите. Затова твърде вероятно е откриваните в огромно количество "тракийски" находки да са изработени през елинизма, но да имат същинска историческа функция в българската пред и раннаистория като предмети на българската езическа аристокрация. Във всеки случай обоснованите и сериозно подредени в научно-правомерен вид логически основания съкровищата на "траките" да бъдат считани за старобългарски са много повече от противните твърдения. В тази връзка може да се помисли и за тракийските гробници, откривани в несметни количества именно на територията на българското присъствие през Ранното средновековие и да се попитаме защо нищо не знаем за гробовете на старобългарската аристокрация? Не е изключено античните археолози да разкопават старобългарски гробове, обявявайки ги по намерените там елинистически съдове за "тракийски". Защото в областта на изкуството, а изкуствоведския анализ е единственият довод на арехолозите, в областта на изкуството на практика няма разлика между тракийските и скитските сюжети и теми на античните торевти. Ритуалите на Крум пред Цариград и действията на Омуртаг при сключването на мира с византийския император носят отпечатъка на вяра, изповядваща стихиите и почитаща идолите . В подкрепа на подобно схващане може да се приложи сведението, съобщаващо за задигнатите медни статуи от Крум при походите му срещу Константинопол. Свирепият хан неслучайно задига медни статуии и мраморни блокове от предградието Свети Мамант . Те му трябват за поклонение наместо дървените и каменни идоли, намиращи се без съмнение в столицата Плиска, за което свидетелстват останките от капища 34 и рисунките-графити по стени и предмети от Североизточна България.. Вярванията на славяни и българи, както се видя от прегледа на запазените сведения се доближават повече до елинистическите поверия, отколкото до тюркските религиозни представи. Добре, би запитал интересуващият се читател, тогава,откъде идват аргументи в полза на тезата за тюркската религия? Защо историците фанатично настояват за почитанието на Тангра сред българите на Аспарух. Имат ли те извори и документи за подобно нещо? Твърдението за религиозност от тюркски тип не почива на никакви разчитаеми писмени документи или надписи. Защото никъде не се съобщава името на предполагаемото божество - "Тенгри" - нито в записите на езическата канцелария, нито от по- късните християнски надписи върху камък . Единственото, с което разполагат учените това е само един повреден надпис, където с уговорки би могло да се прочете и името "Тенгри" ако човек притежава силна фантазия и знае добре гръцки език. Защото думата там е непълна, парчето камък е отчупено и не може да се възстанови в пълнота изречението с комбинацията от гръцките букви алфа, гама и ро. Както се вижда от правомерния исторически анализ на базата на известнит еданни историците нямат основание да твърдят, че българите са тюрки и са почитали азиатското божество Тангра преди Покръстването. Въпросът със скитското влияние над българите е много сериозен от библейска гледна точка. Скитите присъстват споменати в Библията, както в Стария, така и в Новия завет.

Тяхната култура е обект на многобройни и сериозни проучавния от страна на европейските историци, а скитите са по-популярни от траките в класическата литература. Това означава, че въпросът с българите съвсем не е банален факт от пъстрото преселение на народите през Средновековието, а е сериозен проблем на световното религиознание и етническа история. Свръзката българи-скити ще изясни до голяма степен основите на българската религиозност, както и мотивите на св.цар Борис І при избора на християнската религия през ІХ век. Сложната обстановка в България през IXв., когато показва държавата граничи с известния дотогава свят недвусмислено, че Покръстването не е било елементарен политически шах. Приемането на християнството по историко- философското си значение представлява остър сблъсък на вероизповедания и религиозни философии, от който сблъсък зависи културната съдба на Източна Европа тъй като скитският въпрос е основният етнокултурен въпрос на Евразия. Ожесточеността на религиозното противоборство в българската държава, завършило с победа на християнството едва при св.цар Борис Покръстител, както и високата грамотност на владетелската канцелария, и богата религиозно-историческата традиция на района изключва българите да бъдат банален народ с безлична религия от азиатски тип. Поставена на ключово военно-стратегическо място на религиозен кръстопът България през ранното Средновековие несъмнено е избирала между три вери - юдейската, мюсюлманската и християнската които са били алтерантива на античната некласическа религия на скитите, 35 наречени по-късно хуни и по-късно българи. Защото за скитите както твръди Херодот най-важно е било спазването на бащините обичаи и традиции, което е характерна черта и за българската народопсихология през всички векове на нейното проявление. Историческият пример недвусмислено показва проблемът на избора и съответно значението на религията на българите за народностното им и политическо битие. Изборът на юдейството и мюсюлманството завършва с гибелта на народа и държавата какъвто е примерът на българската държавност при река Волга, а изборът на християнството завършва с духовно и политическо тържество, славно белязали историята на Преславска България. Двата пътя - на Волжка и Дунавска България онагледяват дилемата на верския избор, безкрайно тежък и безкрайно отговорен за да бъде подценяван от съвременните историци като политическа маневра в стил Хенри VIII. Както се вижда ясно от политическия преглед на историческата концепция за българската история, анализа на авторите в нея и анализа на главните документи за идеологията на ранната българска държава неславянският елемент в българската история изобщо не се е състоял. Затова, почтено би било самоопределенията на средновековните преводачи, византийските летописци, латинските хронисти, Черноризец Храбър и Паисий Хилендарски да залегант в историческата идентификация на българите и в историографията да се обяви несъмнената скито-славянска принадлежност на българите в езиково, културно и битово отношение. От защитата на скито-славянският произход и религиозна принадлежност на българите ще се рабере по-ясно задачата на българската религиозна мисия, а освен това ще се коригират политическите спекулации с историческите данни. Веднага ще се обясни напълно естествено произхода на старобългарската азбука и всякакво противоречие в целенасочено усложните исторически разработки ще изчезне. От друга страна българската история ще се впише непротиворечиво и успешно в по-общата картина на световната история, защото славянското минало, макар и да е лишено от величествени политически мигове (т.е. славянският език все още не е станал световен език) има определено послание към света. Разработената линия на връзка между античните скити - средновековните славяни- и интересните българи би позволила разкриването на далечни спомени от пътя на българите през дохристиянската епоха, от Вавилон и Персия на север и северозапад в посока Балтийско море, откъдето през Ранното средновековие те последват готите в слизането им на юг. Свързването на славянската история с Ветхозаветната ( за което съществуват обективни предпоставки в сведенията на писмените документи) неминуемо ще направи от славянската история класическа библейска история и сигурно ще обясни законовите основания, обобщени от св.Константин Кирил Философ в защита на правото на българите да получат собствена азбука.

За да оставите коментар е необходимо да се регистрирате първо.

Още статии от категория Анализи

Цървули и ботуши

Преди 65 години комунистите извършват най-забележителното масово убийство в българската история. В една яма от бомба край софийските гробища са разстреляни 150 души - целия политически елит на Царство България. Убити са Принц Кирил Преславски, ген. Никола Михов, проф. Богдан Филов, всички царски съветници, министрите от правителствата през последните 3 години и народните представители от последните 2 парламента, командирите на всички родове войски и на основните "стратегически" подразделения. Световният учен - хирургът проф. Станишев - един от най-забележителните и високообразовани хора на България - е принуден да установява смъртта на всеки разстрелян. Последен в ямата с негасена вар пада самият той. Има пряка връзка между това събитие и факта, че българите избраха Димитровград за строеж на века... Унищожението на държавния политически елит не е само ужасно нехуманно масово убийство. То е преди всичко "програмна" проява, своего рода "манифест" на новата власт. Комунистите са наясно, че за да наложат властта си, трябва преди всичко да потъпчат елита на нацията - всички образовани, знаещи и можещи хора трябва да бъдат смазани, за да могат на тяхно място да виреят примитивните дейци на работническото движение и емигранти от СССР. Тази политика, започнала зловещо и решително в нощта на 1-ви срещу 2-ри февруари 1945г. се провежда...

От къде идват корените на българската република и на днешната политическа култура и традиция?!

При всички случаи портретите на Левски и Ботев или на който и да е друг национал-революционер тук нямат нищо общо...!  Аз бих добавил към тях и професор Александър Цанков. Разбира се и той е обявен от днешната демокрация за "спорна личност", наред редица други абсолютно безспорни и доказани национал-патриотични личности от времето на Царство България- политици, учени, журналисти, писатели, индустриалци, банкери, военни... Хора ,които са действителен пример за подражание и повод за гордост на българските поколения! Тук искам да спомена поне още две имена през чието идейно и политическо наследство минават моите корени и които са също толкова чужди за днешнитя елит,колкото Ванче Михайлов и Александър Цанков, например. Става дума за Тодор Икономов и Атанас Буров.Представители на българския политически консерватизъм, който вообще липсва от историята на българската република... Наред с Ванче Михайлов върху "кървавия професор" са изсипани и натрупани най-големите купища лъжи и клевети. От обслужващия персонал на българската република...Но да видим откъде тръгват и докъде стигат корените на тази българска демократична република: "...Парламентарната система на управление, когато е без контрол от опозицията, бързо се изхабява и разлага. Правителствата у нас, в България, падаха от власт не поради борбите на опозицията, а от...

Дебългаризацията и историята у нас

Дебългаризацията и историята у нас © Стефан Чурешки В областта на човешкото познание от изключително значение е надеждността и устойчивостта на общата визия за живота и създаването на нейната надеждна и устойчива база перспективен модел за развитие. В знанието е известно, че познанието е пирамида, където в основата лежи философия и религията, а другото е надстроечен материал, който се изчислява въз основа на закономерностите от математическите величини – математиката е точно знание без възможност за измама в нея – съотнесени към характеристиките на основата. В областта на знанието и живота на човека обаче съществуват деформации, особено когато се пренебрегнат базисните постановки на знанието – натрупан исторически опит, познание, дарби и талнати и интелект на хората  и се тръгне от детайли да се прави обощение върху характеристиката на цялото. Друга грешка в познанието, което води до деформации и извращения в живота на хората е пренасянето на аналогии от несравними величини и от пренасянето на свойства на генезисно различен обект към обекта на проучванията. Основната цел на живота на човека според главните постановки на вярата и философията е откриването на истината – истината според християнството, което българите познават перфектно е гаранция за спасение на душата на човека, ако приемем че освен тяло човек има дух и...

Dominus Michael princeps Bulgarius

Dominus Michael princeps Bulgarius Съобщeния за Михаил – Борис I. (bozman) І манипулация От съч. на А. Библиотекар: Написано : "...Dominus Michael princeps Bulgarius...". Разчетено от М. Соколов в съчинението му " Изъ древней истории болгаръ" като: "Господин наш Михаил, прежде Борис...". Термина "прежде Борис"  никъде не е използван от А.Библиотекар  ( на латински естествено). Той е изцяло измислица на Матвей Соколов. ІІ манипулация от посланието на Фотий. „Отъ посланието на Фотия, светейшия цариградски патриарх, до Михаила, княза на България, - Кое е работа на един князъ.” Български Старини, книга V. ОТ заглавието ДО последна страница на паметника, име БОРИС няма в текста. Липсата на такова, се компенсира от преводача Митрополит Симеон с методите на Гьобелс – повтори сто пъти една лъжа и тя ще стане истина. Това буквално е изпълнено от Митрополита ( Гьобелсовият патент очевидно е късно явление и оригинала е на представителя на българската БПЦ) който на всяка страница горе, извън текста поставя рефрена: „До българския князъ Бориса”. Освен това в предговора (от който имам налице само последната 31 стр.) името „Борис” е повторено 4-5 пъти и нито веднъж името „Михаил”. Митрополита очевидно надминава числото 100, изказано от Гьобел двайсетина години по-късно. В предговора митрополит Симеон пояснява, че превода му е по...

Кан(Княз) Борис -1 и неговите въпроси към римския папа Николай-1

  Оказа се, че е наложително , да се обърне внимание и на този въпрос - отново  малко известен от историята на българите. Борис бил сложен на трона още като голобрад юноша през 852 г. от Охридския боил(велик болярин) Карамат, който станал отново регент на поредния малолетен цар...Преди това той самовластно управлявал не само своята област - Турун(Македония), но и цялата страна седейки си в Охрид.Преди Борис управлявал законния наследник на трона - неговия брат Бирджихан. Баща им Пресиян(Сабанша) бил брат на Маламира. Карамат не искал да изпуска реалната власт в страната и сложил на трона друг малолетен син на Пресияна от една негова славянска наложница - Борис. Той "приел царството на река Брегалница в Македония" както гласи преданието именно от Карамата а на миниатюрата е изобразен като глобрад младеж... В началото Карамат продължил да си управлява както преди, но след това Борис при помоща на славянизирани български родове, унищожил неговата власт а по-късно го обезглавил(заради отказ да се кръсти). Властта на рода Дуло не била прекъсната, но при Бориса тя била вече с подкрепата на прославянската( и прохристиянска) групировка в страната! Това предопределило и по-нататъшната политика и историческо развитие на България. Фактите и последвалите събития показват, че в новата политика на тази групировка няма никакво противоречие относно...

За сложната и трагична история на древнобългарските летописи

  Може би тази публикация трябваше да излезе преди първата тема от цикъла "Малко известната история на българите", тук в този сайт...Може би тя, тази история не е вече чак толкоз малко известна, но така реших от самото начало и сега след темата - "Волжка България през 15 -16 век", дойде време читателите да научат и за това. За сложната и трагична история и на тези древнобългарски летописи! Но поне половината текст от тях е дошъл до нас и тук явна заслуга има и невидимата ръка на Провидението! Въпреки това ,измислиците и лъжите по техен адрес не спират и до днес ,но процеса на българското възраждане не е спрял а дори вече е  необратим!!! Въпреки изкуственно създаденото тежко и вечно кризисно състояние у нас ние не сме вън от този процес и в недалечно бъдеще това ще го осъзнават все повече и повече хора. И така, уводните думи на акад.Нурутдинов при първото официално издаване на историческия сборник "Джагфар Тарихи"! Тях ги дължа на читателите и заради частта на моите преводи и публикации тук. Валентин Иванов - Атил   НЯКОЛКО ДУМИ ЗА СБОРНИКА "Джагфар Тарихи"("Историята на Джагфар") - това е единственния известен досега сборник с исторически летописи, достигнал до нас. Както и при много други български източници, и този е със сложна и трагична история. Сборника е бил съставен и написан през 1680 год. по заповед на вожда...