За тълкуванията на изворите в историческата наука

© Стефан Чурешки
Историята е наука, която се прави от свидетелства, наричани в историографията извори по аналогия с чистата вода. Без извори историята се превръща в поле на фантазията, религията и общата начетеност на учения. Прието е да има три вида извори – писмени, веществени, устни. Тяхното събиране и въвеждане в интерпретационна среда на общността е много важно, защото те правят перспективен свод на историческото познание и ако подборката на изворите е цензурирана, редактирата и превратно представена, то историческата визия ще бъде изкривена, анализите неверни и оттам историята не може да изпълнява базисната функция като прогностика на бъдещето въз основа на научните закономерности, издирени от науката. Затова базисното знание на извора, неговата интегралност, правомерна интерпретация и надеждна логически и общопознавателно интерпретационна среда детерминира нашето познание и представи по историята на дадено общество или народ. Без извори не може да се прави нито теория на историята, нито философия, нито пък надеждни художествени произведения на историческа тематика. За съжаление в България изворовата база е конструирана след намеса на политиката в науката и от специализанти , които са подвластни на чужда интерпретационна среда, различна от автентичната българска традиция. Затова работата с оригиналните извори, привличането на допълнителна изворова база, дори и нейните сведения да не са приятни на нашето национална самочувствие и изградена представа за историята е нова предизвикателна задача пред българската историография и с оглед коркорданса между историята и другите хуманитарни науки у нас, както и представителните образци на българската културология.

От историческите извори на първо място по важност стоят писмените извори или документите. Писмените исторически извори предоставят най-много данни от всички исторически извори. Те са пълни с фактология, с последователно изложение на събитията за даден исторически период или за делата на дадена историческа личност, имат често пъти точна датировка съобразно християнското летоброене и създават предпоставки за правомерно и достоверно тълкувание от страна на историците, когато ги четат. Писмените исторически извори са най-пространни в описателно отношение, те съдържат освен известия за най-главното, което се е случило така и разширени подбробности за детайли от миналото, както и препратки към други писмени произведения и писатели, които или са създали предхождащи документи, или са били успоредни съвременници на историописците и са написали свои съчинения върху разглеждания период. Писмените исторически извори освен безпристрастни исторически факти и описания ни предлагат и становището на техния създател, когато авторът на документа пожелае и иска да коментира някой исторически факт, към който не е безпристрастен по силата на своята религия, изповядвана философия или национална принадлежност. Така че в писмените документи освен суха фактология и последователно изброяване на събития има и коментари, анализи, тълкувания и мнения изказани от самия автор, които коментари и анализи са полезни за съвременния читател, който иска да види освен изложението на фактите и някакво тяхно осветление, почерпано от самият документ. Писмените извори са осъзнати като исторически още от самите им съвременици и от техните наследници, затова се преписват през вековете и се предават от ръка на ръка за да стигнат до наши дни дни. Освен това писмените извори се пазят в специални книгохранилища и за тях се грижат подготвени архивари или специални библиотекарски служители, които освен специалсти по съхранение на документа са и познавачи на историята. Затова често се случва в преписите на историческите свидетелства да има добавки и оправки от страна на последващите ги по време читатели, които със своите разширени знания искат да допълнят или да коригират нещо, което авторът не е представил подробно или както трябва от историческа гледна точка. Случва се върху преписите на документите да има поставена номерация на листата, да има вмъкване на фрази и изрази на полето на страницата, да има писмена намеса в самия оригинален текст или да съществуват приписки, които да се добавят към отделните глави или абзаци на писмения документ. В книжните извори за старинната българска история много често се случва да се появяват приписки към основния текст. Тези приписки поясняват както мястото на целокупната българска история за определен период от време или дават сведения за делата на световно известен владетел. Случва се обаче приписките д аразказват за частни сведения и за събития и случки от поместната история на дадено село или малък град. Макара да бъдат считани като вторична намеса в документа приписките и бележките също са извор на епохата и тяхното познаване е задължително условие за добра историческа грамотност. Понастоящем българските приписки от Средновековието и османския период са издадени в отделни извороведски томове и тяхното познаване разширява кръга на знания на историка чрез опознаване на специфично българската историческа представа.

Но приписката е кратка и често пъти несъществена, затова важното при прочита на историческото писмено свидетелство е централното съдържание , изложено от автора на документа.

Историческият документ се създава от грамотни хора, които умеят да четат и пишат, които са получили образованието си в надеждни и престижни университети или под ръководството на частни лица и които хора имат отношение към историчеността и към запазването на обществената и частно-лична памет за вековете. Историкът е грамотен човек и познавач на своята съвременност. Историкът е близък до царския двор или държавната президентска канцелария и е запознат с принципе на ръковдство и насочване на обществената и лична памет. Той знае какво трябва да се запомни и какво трябва да се премълчи, какво да остане за поколенията и какво да се спести с оглед на различни съображения от политическо или идеологическо естество. Историкът не е случайно лице, което е поело хазартно отговорността на напише нещо, което по-късно ще се чете и интерпретира от наследниците. Затова в писмените документи се наблюдава коректност, почтеност, изчерпателност и ясна заявка на писателя към какво идеологическа схема принадлежи и каква философия или религия изповядва. Честният историк, а историците са повечето честни хора, не крие нищо от своите бъдещи читатели, защото предназначението на историята е да разказва и да бъде изчерпателна, а не да съдържа недомлъвки и скрити смисли, които да хвърлят в трепет и смут потенциалните ползватели на документа. Когато историкът не може да изкаже ясно своите убеждения и да напише истинската история той или не пише изобщо, за да не лъже и да не скрива нищо, или прави опити да запише истината на друг носител, защото понятия като дух на времето и политическа зависимост не са чужди на историка, който е човек като всички нас. Например когато известният подробен историк на византийския император Юстиниян І - Прокопий Кесарийски - в официалната си история не може да съобщи някои факти и да даде свое мнение по ставащите във Византия събития то той написва “Тайна История”, в която излага фактите такива, каквито те са били. Пишейки “Тайна история” Прокопий е съзнавал много добре, че тя няма да бъде четена в широк кръг от читатели, които ще ползват официалната история. Но Прокопий е знаел много добре, че истината не може да се скрие и един ден “Тайната история” ще бъде извадена от хранилищата и тогава читателите на неговия текст ще научат правдата, заради която всъщност историка прави своя документ. Това е пример за надеждност на историческите писмени документи, защото случаят на Прокопий Кесарийски не е единствен – науката разполага и с други подобни примери. Така че писменото свидетелство, въпреки, че някои съвременни историци са склонни да подлагат на съмнение всичко, може би следвайки девиза на Карл Маркс да се съмняват във всичко, писменото свидетелство е най-надежденият исторически извор, защото не предоставя или почти не предоставя на непочтените писатели и тълкуватели интелектуално пространство да злоупотребяват с писаното слово.Когато всичко е казано ясно и изчерпателно вторична намеса от интерпретацията на заинтересовано идеологически или политически лице не може да промени смисъла на прекия изворов текст. А ако ние нещо не сме разбрали или има неясноти в текста от смислово естество, то тогава причината не е в древния летописец или книжар, а в нашите ограничени знания, които не ни позволяват да разберем дословно идеята на автора. Когато има разминаване например между исторически писмени свидетелства и археологическа среда на новооткритите находки, тогава предимство не се дава на безмълвния веществен свод на археологията , а на писмения извор, който трябва да бъде разчетен и анализиран още няколоко пъти докато разберем какво точно не знаем и къде методологично бъркаме, когато го интерпретираме. Но такова разминаване между писмени извори и археологическа веществена среда е рядко и несъществено и се получава тогава, когато има тематитична и количествена оскъдица на писмените извори, какъвто и случаят с българската ранносредновековна история или историята на тракийските племена по българските земи.
Писменият извор се превръща в такъв, когато се запише на книга, на кожен свитък или на пергамент. Често пъти историческият документ е съставен дълги години след историческото събитие и като такъв той носи в себе си натрупвания и информация за последвалите исторически времена, както и отпечатък от духа на епохите, за които понякога няма пряка информация в писмения извор. Например “Илиада” на Омир е настолно литературно-историческо произведение и се изучава от всички ученици в европейските училища, защото е класически пример за исторически епос. Илиадата обаче първоначално е била рецитирана от Омир като народна песен и слепият рапсод е бил истински фолклорен разказвач на паметната битка между троянци и ахейци, станала заради предателството на Парис към Менелай и заради изневярата на хубавата Елена. Едва по-късно, през VІв.пр.Хр., в Атина Илиадата е записана от Ономакрит и така се превръща в надежден писмен извор, който правдиво ни предава събитията от Троянската война и заедно с нея ни дава сведения за устойчивите старогръцки митове и легенди. Илиадата е класически пример за първовърховенството на историческия писмен документ в йерархията на историческите извори, защото немският търговец Шлиман разкопава Троя и слага началото на троянските археологически проучвания след внимателен прочит на Илиадата и след като дословно претърсва околностите около древния Илион за да намери жалоните на географските описания на древния поет. Илиадата е световен пример за стабилността на информацията в писмените свидетелства, защото старинният епос е най-издаваната книга в света след Библията за всички времена и като такава важна книга всеки историк трябва да е чел Илиадата.Още повече българите, не само защото преводът на Илиада на новобългарски език е направен през ХІХв. от видния възрожденец от македонски произход Григор Пърличев, но и защото в Илиада са предоставени на историка първите писмени сведения за траките и за техния митичен цар Рез.
Силата на писменият документ проличава и в текстовете на религията и в текстовете на философията, които също са исторически извори. Впрочем Новия Завет също е записан на гръцки език два века след проповедта и разпятието на Иисус Христос, но библейската археология потвърждава с математическа точност всичко, което е описано като фактография от Свещеното Писание. Макар тексткритиците да откриват времеви и исторически напластявания както в Илиадата, така и в Библията, духът на разказното в тях е единен, а причинно-следствената връзка, която е водеща нишка в писмения исторически извор, както и хронологията на събитията по линейно-времевата ос на протичане на историята е спазена перфектно. Това се отнася и за писмените документи, които са съставени от старогръцките историци като Херодот и Тукидид, от римските писатели като Тацит, Тит Ливий и Гай Светоний, както и от средновековните хроникьори и нововремските летописци от по-близки до нас времена. Разбира се освен изчерпателните писмени извори като обширните истории на древна Елада и античния Рим, на християнската Църква, на държавата Византия или на папството в Рим, или средновековните и национални истории на Франкското кралство или Англия, съществуват и по-кратки и ограничени писмени данни, които са дошли до нас в накъсан вид или като кратък исторически списък от имена на значими владетели или като календарен набор от хронолигя на грандиозни събития от минали времена. Такъв е например случаят с историческия писмен списък на легендарните български князе от Авитохол до Умор, който списък в историческата литература е наречен “Именник на българските ханове”.
Независимо колко е дълъг или кратък историческият писмен извор той е пръв и надежден исторически документ, от който тръгва всяка историческа интерпретация или опит за построяване на последователно историческо знание. Затова и работата на историка е да намери, прочете, анализира, разтълкува и обобщи философски сведенията от писмените документи и едва след това да прави историография и опит за теоретично обяснения на историята в нейните перипетии от национален и световен мащаб. Нищо в историята не може да се прави без писмения извор и ако археологът или фолклористът странят от писмения исторически извор, то тяхната наука се превръща или в обобщение и идейна разработка на общата им култура, или се превръща в литературна фикция, което не е наука, а художствено творчество с естетическо и емоционално-стилово значение. Но там няма фактография и следователно няма наука.

Писмените документи могат да бъдат от всякакво естество. Най-често, по количествени и качествени показатели, доколкото такава статистика може да бъде направена, историческите писмени документи са политически, религиозни и военни по съдържанието си. Управлението на държавата, изповядваната религия и дните на военни изпитания като паметни и засягащи общественото съзнание и делата на цялата национална общност са считани от историците за най-исторични и най-важни за описание. В Европа и света се пазят писмени документи за политическото устройство на старогръцките полиси, за политическата история на града и по-късно империята Рим, за политическата уредба на индоевропейските племена, които с нашествията си през Ранното средновековие са разрушили Рим и са създали европейските кралства, за политическата история на Византия и нейните претенции за световна държава с историческата мисия да пази и разпространява християнството, за политическите традиции и владетелския институт на папството в Рим, за кралствата на монарсите на Франция, Англия, Испания и Скандинавските държави, на политическите водачи от епохата на Великата френска революция и на Американската революция, на политическите владетели на Австрийската монархия и Германската империя и т.н. Всички тези документи се съхраняват в специални архиви и книгохранилища, като непрекъснато се публикуват от историци и архивари в специални издания, както на книжни носители, така и в Интернет. Оттам ние черпим въсщност данни за съдържанието на документа, когато не можем да ползваме оригиналите.
Освен политическите писмени извори за миналото на Европа и света в библиотеките и архивите се пазят и църковни документи, които засягат както разпространението на християнството, така и перипетиите, през които европейската религия е преминала за да се утвърди като политическа и национална религия на съвременните европейски и американски народи. Религиозните писмени извори са много разпространени по две основни причини. На първо място това е обстоятелството, че дълги векове наред църковниците и духовниците са били единствените грамотни хора в царствата и кралствата, където дори владетелите са били неграмотни. Известно е например, че франкският крал и нещо като съвременен символ на обединена Европа - Карл Велики - е бил неграмотен и не е можел да пише и да чете, поради което културната и образователната политика на франкския двор през ІХв. е била поверена в ръцете на ирландския монах Алкуин. Църковниците са били единствените грамотни хора, а в техните скриптории и манастирски килии са се образували училища и философски школи, поради което религиозните писмени извори са извънредно много по количество, съдържание и обем. От друга страна вярващият човек е силно пристрастен исторически. Той вижда миналото непрекъснато като борба и поле на изява на религиозността, затова се интересува на практика от всичко, което засяга религиозния култ. В религиозните исторически свидетелства има данни за царе и крале, за политически водачи, за културни мъже и за народностни събития, които по един или друг начин са участвали в религиозните обреди и са станали причина за появата и утвърждаването на църковните догмати и канони. В религиозните исторически свидетелства има много данни за ересите и сектите, които християнството е преодоляло в течение на повече от двехиляди годишната си история. Има данни за проповедници и светци, за учени и мислители, както се пазят и сведения от езическата антична история, които сведения служат на днешните историци да възстановят миналото. Много преписи на антични документи са направени от западни християнски мислители, а в европейската традиция има истории, които започват не с личността на владетеля или с културния герой-основател на народността и държавата, а с историята на епископа и църковното средище като храмове и катедрали, които са дали духовен живот на държавата и на поместната географска област. Българските средновековни писмени свидетелства, както впрочем и византийските, не правят изключение от това правило. Ние имаме запазени най-много български документи от събитията около българското Покръстване през 864г., имаме запазени преписи на жития на светци като св.Иван Рилски, св.Петка Търновска, св.патриарх Евтимий и др. Имаме религиозни истории на българите, отразени в т.нар. историко-апокалиптична книжнина в българските апокрифни съчинения от Средновековието. Имаме описания на храмове и манастири, като например Рилският манастир и българските манастири в Атон, а най-много ценни ръкописи се пазят както в цълквоно историческите и археологически музеи на страната и София, така и в библиотеката на Рилския манастир и в хранилището на Зографския манастир на полуостров Атон. Затова писмените религиозни документи за българското минало са от голямо значение за изучаването на историята и за запазване паметта на българския народ като цивилизована общност от грамотни и начетени хора със собствена литургична и държавна писменост.
Военните свидетелства също са важен писмен извор. Те изобилстват още от Античността и достигат до наши дни. Херодотовата история и Илиадата са военни разкази, които ни представят войните между троянци и ахейци при Омир и съответно войните между перси и елини при Херодот. Същият военен характер има и писменият документ на Тукидид – друг известен старогръцки историк. Прокопий Кесарийски също пише История на войните през VІв. Европейските саги, сказания и легенди за митологичните времена на скандинавци, германци, англичани, французи и испанци също са военни разкази, където център на повествуванието са подвизите на старинни юнаци и герои. Военната тематика присъства в руската летопис Повесть временних леть, както и в други слаявнски хроники от полски и от чешки произход. Биографията на Карл Велики от летописеца Айнхард е история на военните походи и победи на франкския император. Историите на кръстоносните походи на Жофруа дьо Вилардуен също е военен разказ за превземането на Цариград от латинските рицари през 1204г. и т.н През модерността непрекъснато се пише на военна тематика, като пример за това са историческите свидетелства от годините на Великата френска революция, Първата и Втората световни войни, малките военни сблъсъци на определени територии, както и сблъсъци в по-широк географски район. Документите от военните действия се пазят във военни архиви и непрекъснато се издават, когато се изчака да премине срока на секретност, в който те са съзадени. Особено интересни са писмените извори относно Първата и Втората световна война в които войни българите имат силно изявено участие и изхода от които войни е предопределил бъдещето на страната и социално-икономическото положение на българския народ през ХХ и началото на ХХІв. Понастоящем българските исторически документи от войните се изучават усилено в училищата и университетите, като се издават корпуси с пълната информация относно причините и повода на войните, както и хода на военните действия през ХХв. Тълкуванието на тези писмени извори за най-новата българска история е от особено значение за формирането на правилен научен възглед и за натрупването на достоверни база данни за българската национална философска и историческа памет.

Освен политически, религиозни и военни историческите писмени извори могат да бъдат юридически – сборници от закони и правни норми, текстове на конституции и парламентарни решения, могат да бъдат частни юридически документи или теория и философия на правото във всеки един момент от световния и националния исторически процес. Историческите писмени сведения могат да бъдат социални и икономически, да дават сведения за бита, поминъка и социалното разслоение сред хората, да извеждат по-общи и частни икономически и социални закономерности, да прославят делата на политически водачи, които са подобрили състоянието на хората и са повишили техният жизнен стандарт и т.н. Историческите писмени извори могат да бъдат и културни, съдържащи данни за обичаите на хората и техните привички и национален характер. Писмените исторически извори могат да бъдат данни от популярни списания и вестници, които в европейската практика са утвърдени като сериозни исторически документи, където се публикуват важни известия и сведения за живота на хората. Писмените извори могат да бъдат народопсихологически, етнографски т.н. Но всички извори се подчиняват на едни текстови правила за тълкувание и анализ, както и на подреждането им в една класифицирана система на знание, която историята като наука изисква за да подреди и използва информацията на писмения документ. Частната научна историческа дисциплина, която се занимава с изследването на писмени исторически дани се нарича “изворознание” и тя си има свои закони и правила на научни търсения и откривателски херменевтични методи.
В историческата наука като старинно и популярно занимание се наблюдава едни друг интересен факт. Според него историческата литература или историографията с течение на времето постепенно се превръща самата тя в исторически извор. Така методиката на разработка на писмени данни се пренасочва от преките исторически свидетелства като епосите, сагите и политико-религиозните хроники към произведенията на историографията. Съвременните историци ако са подготвени и компетентни чрез познаване на историческата логика и владеенето на чужди езици могат спокойно да анализират историографията от ХVІІІ, ХІХ и началото на ХХв.(т.е. от времето когато няма живи наши съвремнници) по начина, по който се изследват историческите писмени извори за по-отдалечени времена. Резултатите ще бъдат много интересни, особено за образците на българската национална историография и текста на преп.Пасий Хилендарски “История славяноболгарская”.
Като казахме български писмени извори добре е те да се изброят, преди да се пристъпи към описанието на данните от фолклора и археологическите веществени останки.
Средновековните и модерните български писмени документи, т.е написаните на старобългарски или преводните от гръцки и латински език текстове не са много и те могат дабъдат изброени като заглавия и жанрове , или като тематични произведения на техните автори. По правило под исторически книжовни свидетелства в България се разбират политически документи, или документи произлези от владетелската канцелария или от исторически среди, близки до владетелския двор. Затова тук религозните документи по правило няма да се разглеждат, макар някои от тях да бъдат посочени заради пресичането им с политическата система или с политическата философия на средновековните български царства или на възрожденските ни политически течения.

Първо трябва да се започне с известния старобългарски документ, наречен “Именник на българските ханове”. Той е намерен в руска редакционна и историко-писмовна среда, но отразява българската историческа и книжовна действителност от времето на Покръстването и приемането на старобългарската азбука за официална държавна и литургично-църковна писменост. Именникът е запазен в три преписа и илюстрира състоянието на българската държавно-политическа идея от основаването на държавата в степите на Евразия до последните езически владетели на България. Подробната информация за личностите на старобългарските владетели, за тяхната родова принадлежност и за символите и годините на приемането и упражняването на властта им над българите правят от Именника надежден документ за проучването на старинното българско минало. Всеки историк, който претендира поне за малко грамотност трябва да е чел съдържанието на този документ и да знае имената на владетелите, записани от старобългарския летописец. Именникът на българските князе(или ханове както е по-известен) е официален автентичен български документ на владетелската канцелария и е първокласен извор от най-висок информационен ранг.
Друг съществен писмен исторически извор е съчинението на епископ Константин Преславски “Историкии за Бога, съдържащи накратко годините от Адам до пришествието Христово и пак от Христос до сегашния 12-те индикт”. Този текст е компилация от старобългарското историко-летописно съпреживяване до Покръстването и настъпилите изменения в историко-календарната представа на българите след приемането на християнството. Документът на Константин Преславски представлява поименен списък от Адам до византийския император Лъв, упралявал през Хв. Историкиите на Константин Преславски отразяват опита на българските книжовници да свържат българската история със събитията от вселенската, като в този опит се съдържа ясна тенденция българското царство да се разглежда като равностойно на Византия (Втория Рим) и като идеологически първенстващо сред славяните в сравнение с византийската политическа доктрина. Историята на Константин Преславски е важно свидетелства за управлението и културно-политическите представи на българите през Златния за българската писменост и култура Симеонов век. “Историкиите за Бога” като вселенска хроника е пропита и от държавния легитимизъм на българите , защото в християнска хроника е включено известие за победата на езическия владетел Крум над император Никифор І Геник при Върбишкия проход в началото на ІХв., което показва приемственост сред българския народ от годините на основаването надържавата до управлението на християнските царе през Хв.
Друг важен писмен извор за средновековната българска история е анонимния “Кратък летописец от Август дори и до Константин и Зоя, царе гръцки” , където са проследени императорите и владетелите на Византия, като мимоходом се съобщават данни за онези императори, които са имали досег с политиката на българската държава от заселването на Аспарух до по-късни години. Силно религиозният православен дух на анонимния Кратък летописец подсказва една подчертана ортодоксалност на средновековния български историк, както и обстоятелството, че българската историография през Средновековието е класическа европейска историография, подчинена на догмите и каноните на Църквата. Религиозността на българския културен живот е въобще феномен на българското историческо битие и тази религиозност, независимо под какви форми се проявява присъства силно дори и до наши дни, защото историческият материализъм наМаркс също представляваше нехристиянска религиозна система, където се вярваше в безличната сила на природните стихии и на движението на материята. Но да се върнем на нашия разказ за българските средновековни писмени извори.

Друг интересен и важен документ е Българския Апокрифен летопис от ХІв. Тя е силно провиденциалистична и пророчески написана книга , която представлява по оценката на историографията апокриф от годините след приемането на християнството и с географски произход най-вероятно от Македония. Българският апокрифен летопис по дух и образно внушение представлява старозаветна пророческа визия за миналото на българите и по своя строеж и смислова структура прилича твърде много на Именника на българските князе(Именника на българските ханове), където царуването на владетелите е отбелязано по християнското летоброене, а народностният произход и имената на българските царе е славянски – първият български цар е цар Слав. Говори се и за личността на Аспарух, но той е наречен Испор и неговата митологична фигура е представена по начина , по който е представена фигурата на еврейския патриарх Мойсей в Библията. Испор е носен в кошница и е градостроител, което пък засича сведенията от каменните надписи на Омуртаг за мащабна строителна дейност проведена от владетеля насред земята на българите. Българският апокрифен летопис е много интересен, защото е оригинален и представя световната история от българска гледна точка, което говори за самочувствието на летописеца и за амбицията българската философия на историята през Средновековието да предостави алтерантива на византийската историко-политическа теория. Рядко обаче българските историци четат собствените ни исторически съчинения, а малцината посветени в текста често пъти остават без слушатели. Четенето на такива документи е от изключителна полза за нашата българска духовност и колкото по-рано стане това, толкова по-добре за бъдещето на историческата наука.
Друг сериозен исторически извор е Синодика на цар Борил, наследника на великия български цар Калоян, който Синодик третира въпроса със събора против богомилите през 1211г. Този синодик предоставя исторически сведения за управлението на цар Борил и за неговата преданост към каноните и догматите на православието, за борбата му с богомилската ерес и за дейността му по укрепването на българската Църква. В Синодика има сведения за възобновяването на българската патриаршия през 1235г. при цар Иван Асен ІІ, както и за идеологическото противопоставяне между България и Византия, като византийският василевс е наречен гръцки цар, с което се приравнява императорската титла на владетиля на Цариград (Константинопол) с българската самодържавна титла на Търновския владетел – факт, който издига престижа и достойнството на българската държавност и говори за наличието на солидна военна сила и сериозна икономическа мощ на средновековна България.
Друг интересн български писмен извор е летописния разказ от времето на цар Иван Асен ІІ, където се говориза битките против латинците и за съперничеството между бълканските християнски държави.

Друг документ е Безименната българска летопис от ХVв., която разказва за войните на балканските християнски владетели срещу турците, като противопоставянето между българи и гърци отстъпва място на една интерпретация за общността на балканските православни народи и съдържа сериозно предупреждение за опасността от мюсюлманско проникване в Царгирад(Константинопол), както и се съобщават неприятни факти за християнската история, с оглед на обстоятелството, че български, сръбски и влашки части са участвали на страната на бъдещия си поробител. Безименната българска летопис е много поучителна и важна за разбирането на филисофския дух на балканската политическа и културна история, която след ХІVв. е част от османската политическа и икономическа история, но е запазила своето , макар и неприятно послание към страните и народите от Централна Еворпа, които не са били тогава подчинени от турците. Освен цитираните документи има и други кратки истории, но те са малко и незначителни, затова тук няма да ги цитираме отделно.
Важно е да се посочи голямото значение, което е имала за средновековния български читател Алксандрията или както е пълното й заглавие - “Животът на Александър Македонски”. В Александрията става дума за подвизите на античния македонски владетел, за неговите бойни успехи и за завладяването на целия познат свят през епохата на елинизма, както в научната историография се определя времето на Александър Велики. Показателно е, че в българският текст на Александрията се говори надълго и нашироко за източните мъдреци, които със своята духовност и дълбинна морална философия впечатляват македонския цар. Интересът към Изтока и по-точно към Индия не е случаен в средновековната българска историопис и факта, че античността присъства като спомен в български писмен извор свидетелства, че културната приемственост между завареното от старобългари(прабългари) и славяни местно население е била много жива и устойчива. Това формира и специфичното българско историческо мислене през Средновековието.

През Средновековието в България са били разпространени и хроники, преведени от гръцки език. Такива се световните хроники на византийския историк и изследвач на българите Йоан Малала, хрониката на Георгий Амартол, хрониката на Симеон Логотет, историята на Йоан Зонара, историческото сказание на Константин Манасий. Тези преводни писмени извори на старобългарски език от византийски хроники разказват за световната история, но заедно с разказа си свидетелстват за силната византинизация на българския владетелски двор през Второто българско царство, както и за силния религиозен ортодоксален възглед на автентичната българска хуманитаристика през годините на свободна българска държавност.Тези обстоятелства подсказват специфичен исторически поглед, лишен от провинциализъм и от чувството за това, че българите са малък, изостанал периферен народ, който живее далеч от центъра на света. Напротив. Включването на сведенията за Крум, цар Симеон и други български царе и князе в световните хроники показва, че българите се считат за преки участници в световните исторически процеси и дори създават своя, алтерантивна на Византия, държавно-политическа доктрина, която вижда столицата Търново като Трети Рим, откъдето според някои средновековни пророчества ще дойде новата световна власт и избавлението на света чрез въздигането на славянските народи.

От османския период е останала една история за потурчването на Чепино от поп Методий Драгинов, която разказва за ислямизирането на българите.Дали този документ е фалшив, както мислят някои тексткритици на ръкописната ни история, или документът е истински – това ще кажат със сигурност палеографите. Но факт е, че историята на Чепино звучи много праводподобно и е поучителна за съвременния любител на старината.
През османския период до появата на “История славяноболгарская” на Паисий Хилендарски съществуват много приписки с историческо съдържание, поставени на страниците на евангелия или изписани върху богослужебни книги. Тяхното изброяване тук е ненужно, а всеки който иска да ги прочете може да се обърне към списъка на историческата литература, приложен в края на нашата книга.

В създаването на научна българска историография относно епохата на Средновековието съществува един особен поглед, според който византийските и латинските исторически свидетелства са поставени в центъра на вниманието на учените и около тези небългарски сведения се гради концепцията и идеята за българската история. По-правилно от методологическа и от философска гледна точка е да се вземат за средищни и обяснителни собствено българските автентични исторически писмени извори и въз основа на казаното в тях да се направи теоретично и фактографско построение на средновековното българско минало. Всеки народ пише историята си по своите собствени извори, само българите пишат историята си по чужди и то преднамерено антибългарски извори, какъвто е слуаят с текста на византиеца Теофан Изповедник, който нарича българите “мръсен народ”. Тази концептуална и методологическа недогледаност един ден неизменно ще се поправи, но за да стане това от страна на бъдещите историци те трябва да са прочели неизменно старобългарските историческия съчинения, които са издадени целите в книгата “Стара българска литература.Исторически съчинения.Том ІІІ”,С., 1983г. от издателство “Български писател” и са под съставителството и редакцията на известния български средновековен историк Иван Божилов. Прочита на тази книга може да допринесе много за подготовката и умението за работа с писмени извори у обучаваните ученици и студенти в България, а също така би била от полза и за преподавателите, които като обучавани не са имали време да прочетат историческите извори.

Вододел между писмените исторически извори и научната историография за България се счита знаменитата “История славянобългарская” на Паисий Хилендарски. Тази малка, но много важна и прочувствена книжка е поучителна за всички българи. Не само защото в предговора на светогорския монах има възвание към българите да бъдат родолюбци и патриоти, а защото Паисий прави опит в дефиницията на понятието “българин” и в очертания от него облик на българската народопсихология да установи чистота на моралния облик, като сравнява душевните характеристики на българина с качествата на ранните християни. Текстът на Паисий Хилендарски е пропит от уважение към българите, които той нарича прости, в смисъл на хора с простовати и незлобливи нрави, но заедно с това хора благородни и човеколюбиви. “История славяноболгарская “ като писмен извор е ценна освен с моралната дефиниция на народностното име “българин” и с обстоятелството, че Паисий прави мост между средновековните български хроники и Възраждането, описвайки делата на славните ни царе и на българските християнски светци.Класическият консерватизъм на текста на Хиландарския монах , който в историята си тръгва от легендараната генеалогия за произхода на славяните и търси славянски корен на цялото българско историческо битие, потвърждава правилото, че усилието на историка в създаването на писмени извори е усилие, което тръгва от предходното за да създаде нещо ново и така да подчерате приемствеността в историята. Защото историята е наука за приемствеността и без приемственост няма историческо развитие, подчинено на еволюцията и традицията като базисни за изказване на спецификата на историческия процес.
В обобщение може да се отбележи, че в българските писмени извори се наблюдава една ирационалност, която е присъща на историята ни като цяло. Българските текстове, в това число и апокрифните книги и “История славяноболгарская” носят едни месианизъм в себе си, който несъмнено е отражение на българската политико-културна идеология през годините на суверенна българска държавност през Средновековието. Българският владетел се представя като културен герой, като организатор, ръководител и строител на свещеното пространство, каквато е българската земя. Българският цар или княз е градостроител и църквостроител, т.е. той участва в едни мистичен ирационален свят на посредничество между Божествената промисъл и земните светски дела на хората. Могилостроенето, отбелязано в Българския апокрифен летопис от ХІв. и приписано на легендарния български цар Слав е упоменато и в каменните надписи за делата на Омуртаг. Засичането на две равнища на такива сведения, показва че месианските настроения и алтернативността на българската владетелска доктрина като идеологически съперник на Цариград (Константинопол) са били издигнати в ранг на държавна културна политика. Тези обстоятелства доказват правото на възгледа относно българската старина и конкретно към българските писмени извори да извоюва собствена методология и историко-културен прочит, който да съответства на неподправения нашенски мироглед българите да се съпреживяват като свещени организатори и първоучители на славянския свят.

Когато говорихме за каменните надписи от епохата на Първото българско царство трябва да се каже, че надписите върху метал, камък, дърво и друга материя са съществен писмен извор. Те са кратки, пълни със съкращения и често пъти поради повреда на материала са незавършени. Но все таки тяхното съдържание е ценен извор за българската старина и обикновено арехолога, ако е професионлист тръгва от текстовете на каменните надписи и книжните документи за да възстановява реалността на Средновековието и далечните години на формиране и укрепване на българската държавност. Каменните надписи биват най-различни – триумфални, посветителни, монументални и др. Техният точен списък и пълното им разчитане е направено от покойният голям български учен проф.Веселин Бешевлиев, който издаде специална книга с много добри илюстрации, която книга е изцяло посветена на разтълкуването и литературно и историческото ситуиране на първобългарските надписи. Всеки един историк, особено старобългарист и прабългарист трябва да прочете тази книга, която е образец на епиграфско и историческо умение да се работи с кратък текст и да се съставя тълкувание на историята въз основа на сравнителния метод и въз основа на творческата историческа интуиция, която ученият с течение на времето развива.

Накратко казано това са особеностите на писмените извори и особено на българските исторически свидетелства. Нарочно не са разгледани историческите свидетелства от Възраждането и Новото време, защото те са многобройни и от различно естество. Разпространението на печатните издания след откриването на печатната машина от Гутенберг, както и масовият тираж на книгоиздаване и популяризирането на списания и вестникарската преса през Възраждането правят от българските писмени извори огромен свод, който иска написването на специлизирана монография, посветена на проблемите на изворознанието.

Подбрана библиография на Стефан Чурешки

Научни публикации

Чурешки, Ст., «Отношението "българи-хуни-скити" в ранносредновековните текстове според една интерпретация на известен пасаж от Именника на български ханове», сп.Минало, 1998, кн.1, с.13-22 . Сведенията от допълнителните проучвания върху Именника дават основания на автора да счита, че правилното назоваване на документа е Именник на българските князе, а не Именник на българските ханове. Довод за това е естественият език на извора и успоредиците му с други документи от славянската традиция и българската народна памет.
Чурешки,Ст."Християнство и история. Към философията на българската история",С.,1998
Чурешки, Ст. "Един различен поглед върху вярата на ранносредновековните българи според някои успоредици в средновековните и античните извори", Минало,С.,1999,кн.1,с.5-25
Чурешки, Ст. "Народностното име и произходът на българите според някои антични и средновековни свидетелства", Минало,С.,2000,кн.1,с.20-35
Чурешки, Ст., «Грешките, неточностите и заблудите в учебниците по история», С., 2000
Чурешки, Ст., «Римокатолическата пропаганда и българската история .Към философията на българската история», В.Т., 2001
Чурешки, Ст., «Кратък очерк относно историята на християнското изповедание», сп.Съвременник, бр.2,2004, с.474-502
Чурешки, Ст. «Историческата логика във философията на българската история», сп.Разум, бр.1, 2004 (07), с.56-79
Чурешки, Ст., «Православието и комунизмът в България 1944-1960г.», С., 2004
Чурешки , Ст. , « Религия и наука в България», сп.Съвременник, бр.2, 2007, с.434-455
Чурешки, Ст. « Някои проблеми на философията на историята.Една задочна лекция за България», сп.Минало, кн.4, 2007, с.81-96
Чурешки, Ст. «За някои видове исторически теории», сп.Разум, кн.2, 2007(16), с.63-87
Чурешки, Ст. « Наука и духовност», сп.Съвременник, кн.2, 2008, с.415-433
Чуреши, Ст., «Отново за философията на българската история», сп. Минало, кн.3, 2008, с.84-96
Чурешки, М., Чурешки, Ст. “Колелото на историята”, издателство Домино, С., 2008
Чурешки, Ст. “Трите периода в автентичната българска история –езичество, християнство, атеизъм”, сп.Съвременник, кн.4, 2009, с.410-427
Choureshki,Stefan, An observation on the getic-schythian ethnic ahd cultural interactions in the 8th.-5th. Century BC : Contact in motion, in: Thracia 11, Studia in honorem Alexandri Fol, Serdicae,1995,pp.181-190

Публикации в печата

Чурешки,Ст. " Християнство, политика и национална идея", в."Капитал", 30 юни-6 юли 1997г., с.55
Чурешки, Ст "Левски в измеренията на светостта", Литфорум, бр.26, 9-15.07.1997, с.1-7
Чурешки, Ст."За християнството и Яворов", Литфорум, брой 1, 1998, с.3
Чурешки,Ст. "Необходима или излишна е националната доктрина на България", в."Македония", 31.01.1998, с. 6
Чурешки, Ст. "За България приемането на православието е било достойният, а не пресметливият избор", в."Континент", 09.10.1998, с.27
Чурешки, Ст. "Македония и българската самоличност", в."Македония", брой 45,09.12.1998, с.5
Чурешки,Ст. "Пак марксизъм-ленинизъм",в."АзБуки", бр.12,2000,с.6
Чурешки, Ст., «Възпитанието в християнски добродетели – възможно пожелание за българското учлище», в. «Аз Буки», бр.40, 2004, с.14
Чурешки, Ст., «Съвременното езичество», в. «Сега», 09.05.2005, с.12
Чурешки, Ст., «За Орфей и националната идентичност»,в.«Сега», 19.09.2005, с.13
Чурешки, Ст., «Академизъм и религия», в. «Седем», 31 май-6 юни 2006,с.6
Чурешки, Ст., «История и религия», в. «Седем», 2-8 август 2006, с.6
Чурешки,Ст., « Интелигенция и елит на прага на ЕС», в. «Сега», 16.10.2006,с.12
Чурешки, Ст., “За книжовността и предмета”, в.”Сега”, 11.12.2006, с.12
Чурешки, Ст., “Когато рицарите станат шутове”, в. “Сега”, 26.02.2007 , с.12
Чурешки, Ст. “Какво правя още тук?”, в. Седем, 18-24.04.2007,с.5

Чурешки, Ст. “Историческата критика в България”, в. АзБуки, брой 39, 2007, с.14
Чурешки, Ст. “За притчата на историята”, в. “Монитор”, 14 март 2008, с.15
Чурешки, Ст. “ Историческо съзнание и религиозност”, в. “АзБуки”, брой 15, 2008, с.14
Чурешки, Ст. “Какво ни пречи?”, в. “Монитор”, 19 април 2008, с.12
Чурешки, Ст. “ Ще успее ли православието в България ?” , в. “Монитор” 25 април 2008, с.13

Повече текстове от автора можете да прочетете в Интернет порталите www.pravoslavie.bg, www.liternet.bg, www.bg-history.info, www.pravoslavieto.com , www.slavicorthodox.hit.bg , електронното историческо списание Anamnesis, електронното литературно списание “Литературен свят” и страницата sc.atspace.com.
 

За да оставите коментар е необходимо да се регистрирате първо.

Още статии от категория Коментари

ЗАПИСКИ ПО БЪЛГАРСКИТЕ УНИЖЕНИЯ /част II/

„Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира: него жалеят земя и небо, звяр и природа, само в България за него немеят...” България – чудесна земя, която има един съществен недостaтък: не е случила на население. Или поне населението рядко показва, че е достойно за земята си, за 1300-годишната си история, както и за падналите герои в нея... Към последните това население има 3 подхода: рядък и вече неактуален: този с костите на Раковски и Кондолов; чест: този да се открадне нещо тяхно като изчезналата част от едни мощи в Сливен и най-чест: да не се търси нищо тяхно, да се пренебрегва и да се пречи на всичко и всеки, който дръзне да променя статуковото. Парадоксално е, че поне 3/4 от населението ни положително смятат, че е дело твърде достойно и патриотично да се открият останките на Левски, Ботев, цар Асен I или пък на някой друг велик българин. Също поне толкова хора смятат, че човекът, който извърши такова дело заслужава признателност, награда и уважение. Е, да, ама не! Оставяме документите сами да говорят как тръгваш да откриваш Ботев и се връщаш с 1000 лева глоба: „Мотиви към Решение № 100/23. 08. 2011 г. по НАХД № 279/2011 г. по описа на Врачански окръжен съд Производството е по реда на чл. 375 и сл. от НПК и е образувано въз основа на постановление, внесено от Окръжна прокуратура гр. Враца против обвиняемите А.П.А., П.А.И. и Ц.Д.В. с предложение за освобождаване от...

За историята на царствата или произхода на историите...

  Припечатвам последната статия от блога си за сайта..Ако рекъл Господ и ако дал живот и здраве, догодина по това време пак може да се чуем и видим тук. След публикациите за Третото Българско Царство и сравненията с днешната окаяна и изгубила българския си облик република, няма да е зле да се върнем пак назад във времето. В първите години на демокрацията излезе една книга озаглавена :" Военна мощ и дипломация на Ханство България".Официално почти никой не и обърна внимание, но след няколко години имаше и второ издание с по-друго заглавие, явно с комерсиални цели от издателя.Автора беше от съседното село ,капанец като мене, но емигрант във Франция и тамошен професор по история.Работил в техните архиви и се постарал да допринесе и за българската историческа наука, особенно когато в Източна Европа най-после победи демокрацията...Обаче да ама не! Както се изпусна веднъж един водещ журналист от близкото минало!Човека се казва Стойчо Стефанов, но както за булгарските летописи и акад. Нурутдинов се правят или на разсеяни, или отговарят с клевета и мълчание през последните десет години, така и тогава за книгата на Стойчо Стефанов.Кой спечели и кой загуби досега от неглежирането на истината и на действителната историческа наука времето вече показа. Спечелиха душманите на България а загуби целия български народ. Едно престъпление не идва само,...

ЗА ВРЕДАТА ОТ ЦИГАРИТЕ, АЛКОХОЛА И КАФЕТО /част III, последна/

В предишната част обосновахме и научно доказахме историческата вреда от алкохола и се каним да направим същото с кафето. „Да, бе, да!”, вече почти чувам гласове отвсякъде. И още: „С нетърпение очакваме да прочетем тази нелепост, каква вреда може да донесе едно нищо и никакво кафе, с което всяка сутрин се разсънваме, че и историческа вреда... Да не би Етиопия и Еритрея да воюваха заради приходите от кафето? )”. Веднага отговарям, че няма да се насочвам към Африка, Бразилия или където и да било другаде по континентите. Предпочитам да си остана в Европа или по-точно казано около Европа и да разказвам, а накарая ще се види има ли вреда или няма....   ЗА ВРЕДАТА ОТ КАФЕТО   Мястото на нашето действие: Северно море, между бреговете на Холандия и Великобритания. Време: 30. 1. 1895 г. Главни герои: немският лайнер „Елба”, един тайнствен кораб и... една чаша кафе естествено. Месец януари на новата 1895 г се оказва доста мразовит и неприятен, особено за мореплаването в Атлантика и в северните морета: честите щормове, снежни бури и изключително ниските температури не дават никакъв повод за радост на капитаните и техните подчинени. В такава обстановка на своя пореден рейс поема и бързоходният немски параход „Елба”. „Елба” е собственост на корабната компания „Норддойчер Лойд”, като е построен през 1881 г. в корабостроителницата...

ЗА ВРЕДАТА ОТ ЦИГАРИТЕ, АЛКОХОЛА И КАФЕТО /част II/

В предишната част дадохме да се разбере колко вредно е тютюнопушенето в личен и международен план. Тук отделяме място на друг спътник на много от нас – алкохолът. Мнозина навярно вече се сещат, че между всички негови вредности от сорта на „скъп”, „животозастрашаващ”, „замърсяващ околната и семейната среда”, нашият сайт ще цели да разгледа най-вече неговата историческа и политическа вредност. Отново се надяваме, че гледната ни точка ще се окаже по-интересна и достатъчен стимул за някого да пребори цар Алкохол, като разказът ни ще бъде „преливащ”. Но да не губим повече време.   ЗА ВРЕДАТА ОТ АЛКОХОЛА   Интересна „случайност” е, че герои в нашия разказ се оказват отново познати от предишната част лица или техни политически наследници. Предполагам, че тази проява на постоянство у лидерите им е причина някои дръжави да са неизменно в състава на Великите сили. Един от великаните на световното пушене – Уинстън Чърчил се оказва не по-малък привърженик на чашката. Според едно късно Чърчилово прозрение, британският политик е получил повече от алкохола, отколкото алкохолът от него. И е прав! В никакъв случай махмурлукът, повръщането и хилядите глупави идеи и сентенции не могат да се съизмерят с грохващата и сбръчкваща се през годините физиономия на консерватора. Излиза, че от съвместното им съществуване...

ЗА ВРЕДАТА ОТ ЦИГАРИТЕ, АЛКОХОЛА И КАФЕТО /част I/

Днес много се говори за или против цигарите, алкохола или кафето и нашият сайт не можеше да остане безучастен към тези живототрептющи теми. Естествено, с оглед тематиката на сайта, излагаме нашата позиция преди всичко от историческа гледна точка, каквато досега винаги е отсъствала в дебатите „за” или „против”. Но може пък тази гледна точка да се окаже по-интересна за мнозина и достатъчен стимул за някого. Кой знае...   Нека започнем с ВРЕДАТА ОТ ЦИГАРИТЕ   Обикновено пушачите изтъкват, че тютюнопушенето вреди /ако въобще вреди!/ само на самите тях и най-много да засегне и близкостоящите. Нищо подобно! Съвсем доказано само няколко цигари могат да навредят едновременно на 5 държави и на тяхното население, което възлиза на над 25 милиона души. Накратко как става това: две старчета решават да се срещнат и да обсъдят някои въпроси. Единият – тежък, запотен, лоясал и с неизменна папийонка, на когото официалното облекло му стои по-зле и от на Пурко от „Господин за един ден”, се качва на самолет и след известно време каца при другия /сипаничав, прошарен, нисък, набит селянин с униформа и чизми/. Там двамата старци сядат на една маса, вадят по една кутия цигари /или пури/ и сред кълбата от дим драсват на една хартийка някакви цифри. Естествено, че не говорим за някакви модерни напушили се шамани, които владеят тънкостите на черната...

Заниманието с историята, или обречеността на историка

Заниманието с историята, или обречеността на историка ©Стефан Чурешки Това е последният материал , който правя за портала бг-хистъри. Днес според християнската традиция е ден за прошка и искам да помоля всички, които са чели мои текстове от цялото ми творчеството да ми простят прегрешенията, които имам към Бога и към хората. Заниманието с история е рядко неблагодарно занятие в България. Историците са аскети, които живеят мизерно и търсят всяка податка, която може да помогне на нацията и на откриването на истината, което е стремежа към съвършенство. В миналото с историята се е занимавала Църквата и от нейните среди произлиза История славяноболгарская на преп. Паисий Хилендарски, която дава тласък на българското Възраждане и на национално-освободителни процеси под турско робство, подчертавам робство въпреки всички опити на антибългарската и продажната българска пропаганда да оправдае престъпленията на тираничния османски феодален режим към българите и поробените народи в тази азиатска деспотична монархия, където всички по закон са били роби на султана. Затова историята у нас има освободителни функции и чрез историята българите търсят еманципация на нацията, както на проекта на Църквата в борбите за Екзархията, така и на революционото освободително движение. Раковски казва, а той се е занимавал с история, че българите с меч са загубили...