© Стефан Чурешки
Историята винаги е била една от най-силните науки, които подкрепят или отричат дадена обществена нагласа или разпространено мнение за дадено явление от цивилизацията. Затова познаването на историята според оригиналния език на документите и правомерната интерпретация на свидетелствата на времето е от ключово значение за това какъв довод за нашето верово убеждение или житейска философия ние ще предоставим. Историята е от съществено значение при формирането и на политически убеждения, затова често пъти в историографията има политическа намеса, която има за цел да даде една представа у обучавания или любителя на старината, която да легитимира политическия ред или да установи дадено религиозно убеждение сред населението. Така е с комунизма, така е и с политическия режим на демокрацията, който от социално-икономическа гледна точка у нас се определя като първичен конспиративен капитализъм с интернационална идеология и силен експлоататорски нагон с несправедливо разпределение на общественото благо. Този капитализъм ползва всички достижения на научно-техническия прогерс и техниките на социално инженерство, като се подчинява на теорията и културните норми на конспирацията. Затова у нас по научно-културни причини, родени от комунистическия култ към човека на силата и на оръжието има групировки, престъпност и беззаконие, които нямат алтернативна линия на развитие в българския политически живот. Затова познаването на историята и на автентичната българска народпосихология, а не на нейните факти от последните 150 години е от особено значение за формирането на възглед у човека и за създаване на правилна политика на обществото. Нашето общество обаче щедро финансира плът и зрелища, електрическа музика и рокендрол, чиито текстове са правени в световен мащаб от хора без оброзование и като такива текстовете на рока са по-нискокултурни от текстовете на чалгата, които се пишат от български поети на световна класа. Ние финансираме спортни личности, които се провалят на обективни евротурнири и от които само някои футоболисти и отделни представители на силовите спортове имат международно признание. Сътоветно въпроса е колко от тези скъпо платени музиканти и спортисти финансират хуманни, културни и образователни общности и личности в България. Ние не финансираме знание, чест, достойнство и доблест в обществото, нито наливаме пари в хуманизацията на обществените отношения, силно пострадали от идолите на историческия материализъм, както ни предупреди и папата. А БПЦ нищо не прави, за да оправдае надеждите на българина за бъдещата историческа роля на Църквата. Чудеса през последните 20 години няма, нашите духовници превеждат и канят у нас сръбски, руски, гръцки и румънски богослови и философи и на практика освен неизясненото с факти и доводи историческо твърдение, че БПЦ е спасила някога нацията от претопяване ние нямаме основание да толерираме Църквата и нейните кадри. Защото молитвите и требите на православието са на образователното равнище на абитурент от езикова гимназия, а материята на култа е успешно конкурирана от материята на светското и атеистично възприятие на света. Култа към иконата и мощите са сменени от култа към паметника и археологическата находка от дохристиянската античност и праисторията, а преди време министър-председателя Сергей Станишев се поклони на гроба на униата Калоян, което показва определена тенденция в политиката по отношение на религиозния въпрос. Затова най-силния довод на верово убеждение извън пряката намеса на Бога и светиите в живота на човека е убеждението на историята, която в България има стойност и на политологична наука. Как стоят обаче нещата в историята?
Фактически ние през близкото минало, а и досега изучаваме като философия на историята историческия материализъм, който е атеистичен, интернационален, т.е. има поддръжници в цял свят и е гръколатински по своята философско-изразна система за назоваване на света и явленията в него. Тъканта на историята в този материализъм, който е изучаван като философия на общото образование у нас и е преподаван на свещениците и духовенството и няма как да не е оставил отпечтък в системата им на вярвания и богопредстава, учи, че всичко в света се върти около въпроса за разпределянето на материалното богатство и придобиването и откриването на все повече и нови материални блага. Те са основата на политическия и икономическия процес и следователно от собствеността и контрола върху средствата за производство зависи хода на историческия процес и структурата на обществото. Тази философия на историята в тесни специализации, текстове и изследвания продължава да се финансира, като на по-значими проекти и особено на алтернативни проекти в историята не се дава никакъв шанс в България. Фактически нашият модерен историк ако не е вярващ или не е преразгледал официалната философия на зъдлжителното публично и държавно образование у нас или е исторически материалист, или е метафизичен националист, който обича природата и мистико-епическото начало в светоусещането на човека и чрез събирането на много материални паметници от нашето изключително богато културно-историческо наследство зарибява младите българи да работят безвъзмездно за Родината, поучен в тази далавера от опита на комунистическите партийни секретари и агитатори и от практиката на БПЦ. Фактически ние даваме луди пари за консервация и реставрация на предмети на отминалото, а в духа, таланта и способността за творчество у човека не даваме и лев. Така например министър Симеон Дянков е дал 400000 лева за поддръжане на сграда за съхранение на мощите от Созопол, за които не се знае със сигурност дали са на св.Йоан Кръстител, а Църквата инквизиторски забрани достъп за експертиза на мощите от ДНК анализ от страна на учените. Божидар Димитров е дал 150000 лева за сграден фонд на Гигинския манастир, в който живеят говедари, които ползват духовна и религиозна продукция от чужбина и кръстиха храма в манастира, построен с пари на държавата ни св.Силуан Атонски, наместо св.цар Борис Покръстител. Това е противно на опита на българското християнство, защото парите през османския период не са отивали за строеж на черкви и богат инвентар в служебното и личното битие на свещеника, а са отивали за поддръжка на богословския талант и биологическия прирарст на българския народ. Затова нашите храмове са малки като сгради, някъде има само по един каменен кръст край селата, но поддръжката на знанието и стремежа към увеличване на броя на българите доминира във философията на разпределяне на финансов ресурс у възрожденския икономист, в това число и сред представителите на тогавашната ни Църква. А днес по системата на рациото, което управлява икономическото знание ние имаме смисъл да финансираме Църквата само ако нейните кадри реално и неоспоримо се намират във връзка с Бога, защото другата дейност, известна от историята, се върши от Държавата и от национални организации на българите, а качеството на духовника е по-ниско от това на светския специалист и е безсмислено да слушаме и следване православните ни духовноци, освен ако не ни преподават знание от доказани чужди религиозни дейци, но тогава се поставя въпроса за националния днешен принос на Църквата, защото с чужди езици и интернет ние спокойно можем да прескочим просветната, културна и образовтелна дейност на нашия клир, който трябва да даде доказателство за реалната си връзка с Бога и да докаже, че Божи любимец и угодник, а не е кадър на бившата БКП и ДС, освен, разбира се, ако не твърди, че БКП и бившата ДС са оръдие на Бога. Доказателството за божествеността на днешния духовник извън намесата на Бога и светиите след молитви и треби на свещеника е на основата на историческото разпознаване на Божиите хора, известно ни от Библията, текстовете на вярата и историята на религиите, за което има направени проучвания на Запад и лесно такива доказателствени исторически проучвания за това дали БПЦ е наистина Божия институци могат да се направят и у нас на основа на опита от Византия и реалната история на българската Църква през вековете. Защото да финансираш владика, който е роден в забутано село, завършил е техникум и не е възприел нищо от университетската култура и академичното знание на българите през модерността е все едно да финансираш художник, чиито произведения са предназначени за онагледяване на неща от живота, които всяко дете самичко осъзнава и възприема без чужда помощ. Или да финансираш спортист, който не може да излезе от зоните на спортното майстроство. Но да се върнем на темата.
Днес се дават луди пари за храмове, предмети на култа и лукс на висшето и низшето духовенство. Сътветно пари за подготовката и израстването на квалифицирани кадри, които да говорят и действат в името на Бога в България и по света няма. БПЦ роптае силно против САЩ и неговата култура. В САЩ обаче всеки труд и особено квалифицирания се заплаща подобаващо, като тамошния духовник се вози в по-лоша кола от колата на философа, писателя, учения и квалифицирания специалист в дадена област. Но в САЩ никога не е имало исторически материализъм, затова там култа към вещите е пренебергнат за сметка на култа към способността и лоялността на индивида в споеното от степени на знания и заслуги американско общество. Защото системата на оценки и възнагражедния в неконспиративното общество, лишено от опиянението на мистичната метафизика, в която българите живеят от 1878 година насетне, е по степени на показани знания и положен труд. В конспирацията и мистиката на епическото героично начало обаче ресурса се дава по степени на посвещение в организацията и подчинение на авторитета на водача на групировката, който има пари от консултантски услуги – вж. Ахмед Доган и Трактора. Според историческия материализъм степента на развитието на дадено общество е нивото на материален просперитет в него и на този материален просперитет се отдава първенство при реализирането на обществените проекти. Това ще рече, че по повелята на историческия материализъм се прави инфраструктура, подпомага се материалното производство, развиват се технологиите, строят се нови сгради, поощрява се научно-техническото образование и се развива съответния мироглед у населението. Историята тук помага с твърденията си за стадиалността на развитието на човечеството, или с постановката си за етапност на развитието на цивилизацията, в която етапност религията е само брънка от развитието на човека, който един ден в светлото бъдеще ще се реализира без Бога и без нуждата от църковен институт. Това отношение го видяхме през комунизма и го виждаме сега във фетишизма на православната Църква, който е считан за основа на православието в България. В тази етапност на историята имаме зараждане на Вселената от Големия взрив, който материалистично разказва за развитието на света без да обяснява откъде произлиза духа на човека и не казва нищо за невидимия и научно-материално непроверимия свят, който според общохристиянския символ на вярата също е създаден от Бога. От появата на човека, който е произлязъл от света на животинските видове, и следователно се ръководи от инстинктите си както учи Фройд, т.е. понятия като култура и хуманни ценности не са важни за обяснение на мотора на психологията в историята, т.е. светът може да се опише без Църква и без религия, светът се разделя на няколко периода. Това са изправения човек – периодизация по начина на ходене и по биологическата конструкция на човека, след това идва мислещия човек – периодизация по степените на разума, като разума се мисли за последната инстанция на цивилизацията, без да се държи сметка за силата на чувствата и за тяхното възпитание и контрол, нито за сетивността на човека, която е родила велики образци на културата , след това идва правещия човек – периодизация по степените на производство, като тук се защитава онази материалистична философия, която казва, че в отношението към материята се вижда степента на цивилизованост и така се поддържа онази футуристична теория, основана на определена интерпретация на историята, която казва, че бъдещето на света е на технологиите и по развитието на технологиите се дефинира степента на цивилизованост. В тази схема, която е защитавана най-вече от теорията и практиката на археологията навсякъде по света се избягва въпроса за религиозния човек и за степените на религиозна представа, която се разглежда еволюционно – т. е. с развитието на разума и чрез организация и подреждане на материалния свят, който е мислен за културно пространство от последна цивилизационна инстанция – в това число и “великолепната българска природа” - се достига до различни и по-съвършени форми на религии, като крайния етап е превъзмогването на страха от стихиите, който според еволюционистите е първопричина за вярата и преклонението пред Бога , разкриване на истината за света на отвъдното, ако то е предмет на занимание от страна на историка и философа и достигането до пълната истина за развитието на света, като потенциал на отговорите ще дадат космическите проучвания и евентуалното откриване на непознати извънземни цивилизации, които се очаква да бъдат по развити от нас и да ни дадат отговор на питанията, на които историята и науката със сегашния си арсенал от знания и представи не може да ни даде. Интересното е, че историята мисли разума за сериозно цивилизационно условие, а в модерна и научно напреднала България проявите на разум не се финасират, за сметка на личните емоционални пристрастия на учени, политици и богати хора. В историческия материализъм няма място за мистика, за ирационализъм, за чудо, за Божествено откровение и за проява на свърхестествено начало от видимия и невидимия свят. Без отговор остават и проявата на интуиция и парапсихология, както и всякакви форми на идеализъм, които не са породени от страх от битието и от отвъдното, а са дошли като следствие на възможностите за проява на възвишеност и човеколюбие у първите хора. Основата на историческия материализъм е вярата в силата на практическия разум, в техническото подреждане и описание на света според материалната класификация на явленията в историята от първите цивилизации до наши дни и представата, че колкото по-развит е материалния бит, или колкото икономически е по-силен даден исторически субект, било то частно лице или определено общество, толкова по-високи достижения на културата, на изкуството и на науката, които са надстройка на материалните отношения, ще притежава то. Историческия материализъм изключва намеса на Бога и на свърхестественото в живота на човека, поради което говори за случайност в историята, която се описва със средствата на математическата теория на вероятностите като проява да необясними все още, но вбъдеще време овладяеми закони на Вселената. Тук помагат представите от точните науки, като химия, физика и биология, сравнявайки представата за развитието на обществата с представата за процесите и законите на тези науки. Затова историческия материализъм има силно математическо мислене, в което достиженията на алгебрата и геометрията като понятие за формули, графики и функции заемат важно място. Според това математико-физическо мислене се подрежда обществото, което в науката на ХVІІІ век се мисли като механизъм на институциите, а в по-ново време се мисли като етносоциален организъм, в който е важна всяка част на тялото и в който заразата на обществената болест и съответно изцелението на организма може да тръгне отвсякъде. Затова модерното общество в свободния и културен свят финансира групи, организации и частни лица, които могат с квалификицаията и знанията си да работят за здравето на етносоциалния организъм на новото време. Това прави католическата църква, която има сериозна дейност и отношение към съдбата на човека, за разлика от БПЦ. А в България има много отличници на средното училище от комунизма, които лесно могат да бъдат мобилизирани в полза на историческия материализъм ако не им се плаща за да работят за друг вид научно и политическо мислене и съответно битийни представи за мястото на човека в историята и за хода на историческия процес по света, който глобализацията непременно ще поиска да бъде направен. И това е проблема на познанието в България и на човека на духа, за който английската наука не дава пари, подобно на парите, които Англия дава на българските футболисти, българските винопроизводители и българските готвачи. И затова ако нямаме подготвен и щедро финансиран световен български философ на историята, който да оспори Шилер и да надмине Момзен и Тойнби в историческите си трудове, то ние като специалисти трябва да върнем парите на държавата като пропиляни средства на наивния и всеопрощаващ греховете на човечеството български национализъм, който впрочем не обича конкретния си ближен, изповядва отвелечена метафизична любов към Родината и вижда бъдещето на страната като етнотериториално обединение, което със закона за свободно закупуване на българска земя от чужденци е безсмислено. Затова въпросът с финансирането в България от страна на държавни, частни и неправителствени организации, в това число и политическите партии е много сериозен. Защото ние нямаме политически деец, който да е настроен да мисли философски и глобално исторически освен личността на д-р Желю Желев. Извън тясната специализация върху детайли от историята, каквито са повечето български учени мъже по повелята на БКП като част от световния комунистически интернационал ние нямаме световна теория на хода на историята, направена българоцентрично и въз основа на интегралния фонд на историческото познание. Или сме тесни специализанти на частични и несъществени възгледи за историята, или сме служители на материята. В по-ново време ние правим музеи, паметници и издигаме идоли на материалното, оставяйки храма на практика без служител в него, защото на Бога се служи с чисто сърце, проникновен ум, много знания и любов към хората, а не чрез кандилница, икона, амулет, дреха или свещник, които на пазара в България струват повече, отколкото струва хонорара на една качествена статия на историко-религиозна тематика. А информацията на комунистическото образование е огромен ресурс за нашето бъдеще ако ние си позволим да бъдем свободни, т.е. да имаме правото на свобода на интерпретацията в историята според пълното познаване на фактите, според естествения език на документа и според законите на логиката и правомерното познавателно мислене на европейската цивилизация.
Защото хода на историята навсякъде по света дава алтернативност в съзнанието на човека и ако не сме готови да осмислим, възпитаме и да впрегнем тази алтернативност в хуманни каузи ние просто няма да се закрепим по никакъв начин в хода на световния исторически процес, защото превключването на копчето на компютъра, телевизора и свебодния обмен на информация могат да унищожат силата на всеки материален обект, ако няма подготвен човек за него да го разтълкува на хората във вселенския смисъл на посланията от световната цивилизация. Защото за да се образова на човек му трябват поне тридесет години, за да разбира света и явленията в него, а за да разруши едно нещо му трябват минути. Затова духовния и познавателен градеж трябва да получи своето финансиране, отчитайки жертвите и лишенията на хората на духа и на познанието, а разрушителната сила на историческия материализъм, изразена в дискриминирането на духовността и познанието за сметка на евтини материални придобивки би следвало да бъде отстранена от логиката на етнокултурния процес у нас. Ако искаме да ни има и за вбъдеще под слънцето.

Напоследък в България масово се говори за културно-историческото наследство на българите и за приоритети в областта на науката и културата. В столицата изградиха девиз “Мъдрост в действие” като за символ взеха различни храмове на различни изопведания у нас. Но като цяло осмисляне на културно-историческото ни наследство не се извежда от експонацията на различни находки и предмети на изкуството у нас. Най-често в медийните изяви и публикациите се визират сериозните и много интересни находки в областта на археологията, която в България е на световно познавателно равнище с изключително подготвени наши специалисти. Вниманието към данните на археологията се подкрепя и от тематиката на издаваната книжнина на литературния пазар у нас и от филмите, които българинът гледа по кината и телевизията. Интересът към праисторическата и античната археология премина българската граница и от праисторията и античното население на Балканите се заинтересоваха престижни издания като “Нешънъл Джиографик”. Освен бизнес приноса си към културния туризъм, археологията обаче има и за задача да развива научното знание и да носи полза на каузата на българската културна идентичност. В научно отношение, според опита и практиката на европейската културна политика и научна организация анализът на предмета стои като вторичен по степени на важност от анализа на писмения текст и устното народно предание. Без пълното познание на писмените извори и на народностния устен спомен в адекватна интерпретационан среда анализа на предмета често пъти става волунтаристичен и пълен със субективни възгледи, родени от въображението и общата култура от страна на изследователя. Така например смело може да се каже, че генералната интерпретационна историческа среда не е създадена от условията и посланията на автентичния български исторически път и като такава намерените предмети на получават адекватната интерпретация, като старобългарското и новотобългарско се подценява за сметка на добългарската археология и интерпретация на философията и културата на дохристиянското население на Балканите. А принципът на изследване в Европа за да има надеждност на науката и културата, които са непроизводствени и живеят от спонсорство и дотации е категоричен – писмен текст, устно повсевместно народно предание, установяване на културната и тълкувателна система на предходните общества и личности на явленията от битието и едва след това идва като подкрепа и онагледяване предметните находки от миналото. Освен това се гледа кое явление от историята е най-устойчиво , повсевместно и ненасилено като исторически извор и със значение за развитието на обществото и нацията и едва след това се правят разследвания на артефактите от миналото. В този смисъл българските исторически паметници, засечени в диаграмата български исторически и културни сведения, народна памет и пространства на разпространение са основата за функцията на културното-историческо наследство в модерността. Защото при посещение на исторически и археологически музей важното е не впечатлението от предмета и находката, изложени в него, а тълкувателната система на предмета, предоставен ни от екскурзовода или уредника на музея. Затова основата на функцията на историко0културното наследство не е атракцията и привличането на културни туристи, а обяснителната система на хората, подготвени за работа с писмен и устен текст и то на няколко езика – класически и говорими в Европа.
Освен това изучаването на археологията по света и в Европа води директно или към казаното в базисни свещени текстове и културни образци като Библията, например или към културното предание, без които основите на обикновеното познание, лишено от свръхестествени откровения биха се срутили. Накъде ни води разпространението на находките, финансирани от българската Държава, чиито данъкоплатци имат интерес собствено от изясняване както на устоите на българската вяра през вековете, защото религиозният и етничният въпрос са централни казуси в българското минало, така и на състоянието на преданието, писмено и устно от историята на българските земи. Финансирането на сериозна културна програма не е само отпускане на средства за пагматични археологически разкопки, а съзадаването на способност за обяснение и тълкувание на посланията от резултатите от разкопките и собствено историческите проучвания на територията на страната.
Философските постройки на тълкуванието на намерените по света предмети от археологията и историята отвеждат на практика съвременника към една идеалистична, религиозна, митологична, епическа или чисто художествена доктрина, която идейно е създала културните артефакти навсякъде по света преди д астанат занаятчийска практическа технологична работа. Факт е, че християнската и чисто българската археология в България е слабо изучавана и пропагандирана, за сметка на дохристиянския периоди и гръколатинската културна ситуация на Балканите. А Балканите са новозаветни библейски поля и без сериозна археологическа карта на ранното християнство и на българското християнство по нашите земи направо се губи много от посланието на автентичното ни културно-историческо наследство със световни и собствено български уникални измерения..
В Италия, Израел, Египет и Палестина разкопките водят до утвърждаването на казаното и станалото в библейския текст и в поместното християнското предание и история.
Така въпросът с функцията на културно-историческото ни наследство е сериозен въпрос на отношенията между вяра и наука и въпрос за познавателната полза от науката в общоевропейския процес. От синтезираната притча на българската история е известно, че борбата на българите за място под слънцето се състои във философска еманципация на народността въз основата на защитата на християнството, кирилицата и националната традиция . А това значи перфектна културно-философска подготовка на българите за обяснение на световните явления въз основа на работата с писмен текст, оригинално устно народно предание и изключително добро познаване на старобългарския език. В европейската култура като основно познавателно средство за явленията в света се счита писменото слово, след това устното предание, а най-накрая като довод се приема информацията от материалната останка. Поуката от филмите за Индиана Джоунс е, че световният археолог работи изключително много с текстове и старинни езици и едва след това тръгва да търси по света предмет, който е описан в свещен текст като Библията например. Затова предимството на културната интерпретация на философски и художествен текст преди интерпретацията на веществената останка е факт в световната култура. Венецът на човешките интелектуални усилия е разработката на писменото слово, логиката, етиката, граматиката и риториката. В тези висши културни дейности на практика са участвали най-големите умове на цивилизацията и фактически умението за работа с текст на различни езици е довело до установяване на нормите на човешкия прогрес. Защото роботът преди да стане машинна част от материалното производство първо е бил художествена фикция в главата на европейски писател, както и идеята да се пътува до Луната, която технологичните американци осъществиха на дело през миналия век. Словото в устоите на европейската цивилизация като способност за създаване на светове превъзхожда скромното и ограничено послание на материята, колкото и аткрактивна и екзотична да е тя. Словото може да поражда дух, за разлика от предметната останка, която има пазарна антикварна стойност , но не е по-ценна от книгата и умението да тълкуваш световни религиозни и философски текстове. Затова и в американската културна ситуация ясно се вижда, че водещият политик и учен, двата културни герои на модерността, заменили воина и книжовника от Средновековието, имат прекрасна библиотека, която се използва до живот от страна на културните фактори на общността. Същото важи и за прочутата Ватиканска библиотека, за тайните руски архиви, до които българите нямат достъп и за цариградските книгохранилища. Затова философията на познанието в българския случай изисква първо да се познава езика на старобългарските документи и посланието на устното народно предание, национално и поместно, а после да се търси прагматичната туристическа полза от предмети, чието послание се намира в изучаването на детайлите на изкуствознанието.
Затова трябва да има държавни приоритети в опазването на огромното ни културно-историческо наследство, но това наследство следва да бъде тълкувано не само като довод за “национална гордост”, но и като световно послание, което българите според тяхната автентична културна трактовка на хода на историческия процес носят в себе си.
В България поради ред особени специфични причини на нашето развитие след освобождението от османска власт през 1878 година има едни сериозен двоен стандарт в живота на обществото и в създаването на културната интерпретационна среда, която придава смисъл и значение на явленията от битието, на историческите факти от миналото и съвремието и на помислите на хората. Този двоен стандарт е характерен и за действията и бездействията на БПЦ, която лежи на твърдението си за исторически заслуги по спасяване на нацията, макар обосновано интегрално проучване на академично равнище за историята на Църквата и на религиите по нашите земи от български автор в България все още да не е направено.
Двойният стандарт в параметрите на българското общество е настояването от една страна, че сме старинна нация, която има Държава от 1300 години, видяла е много в историята и има изключително богат исторически опит и много богато историко-културно наследство. Това от една страна лансира археологията, антропологията, богословието, църквознанието и високата литература у нас. От друга страна в България като свещенодействие с всички религиозни измерения на това понятие според световния опит в религиозното изживяване на света се възприема модернизацията и нейният първоосновател – Стефан Стамболов е икона на модернистичните български дейци. Затова всеки , който въвежда модернизъм в страната е фаворизиран от най-високо място, щедро платен и медийно известен в България. Затова и комунистите стъпиха на тази основа и също проявиха двойния стандарт на българската културна интерпретация на явленията от битието – те настояваха че са исторични и приемници на борбата на отрудените и онеправданите, а от друга страна се възпяваха като носители на световния научно-технически прогрес и въвждащи новото в България, което е по-добро от старото според модернистите. Така в съзнанието на образования човек у нас настъпва колизия, а обществото ни е пълно с несправедливост и нечестност, характерна и за българския живот преди 1944 година. Този двоен стандарт е допълнен с фаворизиране на народното, което често пъти не е ходило на училище, няма култура, възпитание и морал за да бъде исторически коректив на старинните институции и обществено-нормативна уредба на живота на българите. Освен това в страната се налага култ към силата, който измества старинния култ към истината и знанието, свойствен и за езическия и за християнския период на българското битие под слънцето. Налага се и култ към героя на въоръжената борба, често пъти фалшифициран и митологизиран, интерпретиран неадекватно на смисъла на културните и текстови послания на въпросния герой, възпяван по античному, лежащ върху мистико-епичското съзнание и мистическия идеализъм на българите, които са основа на онова, което обикновено се означава като “национализъм” в България, макар да нямаме собствено българска национална философия на световно равнище и изведена от нея прагматична национална доктрина, поради което парадоксално, в духа на двойния културен стандарт на българите през модерността създаването на национално съзнание на българите води до интернационализация на българското, израз на което е създаването и съществуването на силна комунистическа партия в страната. Така старата платформа на българите, създадена от канцелариите на св.цар Борис І и цар Симеон Велики – православие, славянобългаризъм, национална идея през модерността се сменя от религиозна индиферентност или атеизъм, възхваляване на прабългаризма и неславянските елемнти в българската култура, фаворизирайки така античното наследство, праисторията и тракологията и една интернационализация на българите, които свеждат битието си до увеличаване или запазване на териториите на Държавата и силни механично мислени обществени институции. В последния ескиз на модерността, провеждана както казахме в държава с изключително силно културно-историческо наследство е любовта към определена Велика сила, която патерналистично подкрепя модернизацията , изразявайки специфична отношение към стария завет от делата на българските владетели до 1396 година. Тази Велика сила е била Русия, после Германия , където националният порив все пак е уважаван, но после идва СССР, за който национализмът е буржоазна отживелица в духа на очакваната нова световна република на пролетариата. Характерното обаче за собствено българското развитие, независимо каква епоха живее то, в това число и историята на отминалите 20 демокрация, че двойният стандарт се запазва и се държи на идеята, че новото е по-добро от старото. В този контекст функционира историческата наука в България с оглед философията на структурата на обучението по история и характера на учебниковия и авторитетния материал за обучаваните и масовата историческа представа. В същия контекст функционира и мистическото политикономическо тяло, наречено Българска православна църква, която на последния църковно-народен събор в духа на новото и на двойния културен стандарт на българите си призна, че иска да бъде фирма според властващата логика на икономическите и социално-икономически философи на модерността и с оглед на това й желание, ние й препоръчваме нейната фирма да носи името “Мистика и ритуал ООД”, защото всичката друга дейност, характерна за християнския живот я върши държавата или самоорганизирани общества на българи, за които Църквата е част от българската идентичност в историята. Човешкото познание, в това число историята и философията на експлоатацията на културно-историческото наследство на даден народ и страна имат правото да бъдат свободни и за изповядват избрана по съвест от тях религия, идеология или житейско убеждение. Експлоатацията обаче на двойни стандарти и на мистични норми на живота се счита навяскъде по света, независимо от религията за нещо нечестно и нередно и в този смисъл европеизацията на България е много сериозен и труден процес, който непрекъснато ще среща пречки у нас, освен ако обществото ни не каже какво е всъщност то – старинна европейска култура или нов модерен проект, започнат от “национал”-революционерите, развит от комунистите и продължен през по-ново време. Именно от едно такова решение ще зависи и функцията на културно-историческото ни наследство, което е на едно от първите места в света със сериозността и количеството на откриваните по нашите земи цивилизационни културни артефакти.

Историята винаги е била една от най-силните просветени науки, които с основата си на логика, общата философска платформа на познанието си, точността на фактите и перфектното познаване на класически и говорими чужди езици може да подкрепи или отрече дадени постановки на религията. Историята може да подкрепи или обори актовете и словата на официалните държавни и религиозни институции. Историята в големите и богати европейски култури като френската, например, често пъти е считана за опасна наука. Опасността идва от факта, че историята може да създава житейски представи и мотивация за действие, които пряко могат да се отразят както на политическото статукво, така и на движения между народите и породени от това техни действия в международната констелация. Затова често пъти историята е насилвана, изпочавана, натъманявана и целево използвана с цел да се получат преки дивиденти от морален и материален характер. И това у нас се знае на масово ниво още от епохата на съжителството ни с Византия. Нашите страдания за вярата и Отечеството през атеизма и в настоящето обаче днес ни позволяват да си кажем открито някои неща ако наистина има демокрация, свобода на словото и свобода на съвестта в измъчената ни Родина. И ако се ценят ценза и знанията на днешните българи по европейски познавателни и културни норми, а не се действа по линия на мистична конспирация по инерция от практиката на Революцията в България.
Основанията на атеистите за научната достоверност на тяхното учение и оттам безпрекословния довод – науката е последна познавателна и морална инстация- за властта им произхожда от твърдението на Маркс, че историята на човечеството е история на класовата борба. Оттук – от логичния ход на законите на световната история, която е стародавна наука с много сериозни изводи и заключения за съдбата на хората и със способност за футуристика- идва легитимността на атеистите и революционерите и претенциите им да управляват България и Европа и да разполагат с целия ресурс на обществото, следвайки и постановките на Хегел за световния дух и ставането в историческите процеси. Историята обаче е и много сериозен довод за съществуването на българската държавност чрез позоваване на историческото право в Европа през ХІХ век и така силата на историческото познание в България през модерността се съчетава с чисто българския специфичен път на развитие и постановките на атеизма. Така каноните на историографията и академичните звена във функционирането на текстове и устни изказвания у нас през близкото минало здраво застъпват принципа на историзма в българската народопсихология и наслагващия се манталитет на българите. Дори може да се каже, че историята у нас през новото време става нещо като религия и доказателство за тази й функция са днешните опити да се възстанови дохристиянската вяра на завареното население по българските земи, ако изобщо то е повлияло на българите , както и религията на старобългарския период до Покръстването през 864 година такава, каквато се мисли на популярно ниво. Макар обективните данни за дохристиянските религии из българските земи въобще да не са такива, каквито ни ги представя масовото публично знание по история у нас. Характерното за историческото послание след 1878 година у нас е, че то възхвалява героизма, схващан по античному с митология в него и със силен мистико-епически култ към силата – фигурата на Боримечката от Под игото на Иван Ваз,ов например или Дан Колов, затова за историята се пишат и се пеят песни, видно от македонския фолклор и от творчеството на такива поети като Никола Вапаров. Така през модерността историята и допуснатите за функциониране в българската културна среда текстове и устни изказвания стават основание за политически, морални и материални привилегии в България главно чрез възхвалата на епическия и митологичен античен героизъм, пред който българите по силата на внушението на допуснатите от цензурата официални “национални” исторически текстове след 1878 година и канона на националната литература в задължителното държавно образование се покланят. Затова не е пресилено ако се каже дори, че поради особеностите на допусканата в България философия на публично образование и възпитание историята у нас има ии религиозни функции. Пред паметника на героя – революционер, поет, поборник, воин - се кланят всички – от патриарха до президента. Но това обаче не е поклонението пред християнските мощи, икони, реликви, свещени места и чудодейни явления в живота на вярващия. Това е целева прагматична “национална” експлоатация на един мистико-епически героизъм, захранван по езически и митологично античному, т.е. по маниера на политическата функция на паметника в древна Гърция преди християнизирането на Елада. И фигурата на героя ловко се наслагва с представите за християнския светец в България, макар фигурата на революционера и светеца да представляват два различни културно-философски типа в цивилизационната традиция на Европа и САЩ.Защото според нормите на християнската вяра навсякъде по света от съприкосновението на човека с религиозните реликви се очаква чудодейна намеса, Божия благодат, съприкосновение със свръхестественото, защото Бог е жив и светиите са живи, а от поклонението пред паметника , задължителено през атеистичната епоха, когато се правеха грандиозни материални паметници на “героите”, които не бяха вярващи и бяха интернационалисти, се очаква заздравяване на убеждението, че историята си има свои избраници, на които по силата на признателността и чувството си за дълг сме длъжни да отдаваме почит и да ги фавирозираме в настоящето и бъдещето. Основната идея на религията е връзката на човека с Бога и свръхестественото, затова важнитя момент в християнското свещенство не е социалната, здравна, културна и просветна дейност – това го има в светски алтернативи на по-високо качество от продукцията на официално номинираните у нас представители на актуалното българско православие. Основният момент е до каква степен Божият служител е във връзка с Бога, до каква степен е Божи любимец и избраник и до каква степен Бог чува и зъплянав молитвите, требите и службите на расоносеца. Защото моментът “Божи любимец и избраник извън институцията на Църквата” е добре познат на историята и макар такива хора да са заклеймявани от съображения за власт и защита от конкуренция на клира тяхната диря в историята на цивилизацията е голяма. И именно поради факта, че историческият паметник сам по себе си не може да даде връзка със свръхестественото и с Бога отскоро по поклонението на паметници у нас се извършват и църковни ритуали, но доколко църковният ритуал освещава християнска функция на историческия паметник – за това ще се произнесат експертите по религия, които често са по-подготвени и знаещи от хората в раса у нас.
Този момент – законите на историята сами по себе си, изразени в култа към историческия паметник у нас през модерността без да се отчита Божията воля в нея и намесата на Бога и светиите е характерен за нихилистичното и атеистичното съзнание и затова в религиозен аспект следва да се обозначи поклонението пред историческия паметник сравнено с това пред религиозната реликва. Смесването на политическата функция на историята със стойностите на ортодоксалната религия в България, опасно подменя и размива културните измерения на свещения реликт със замислите на светско мероприятие, извършвано най-често с рационална сметка по добре пресметнати политически и финансови дивиденти. Разбира се на героите и на заслужилите българи, но истински заслужилите, а не фаворитите на конюнктурата в историографията и обществената функция на историята лица в нашето минало следва да се отдава почит и признателност. Но затова си има и религиозни церемонии - задушници, панахиди, палене на свещ за починали, исторически песни и песни с епически характер. Впрочем преди национализма на гръцкото училище с философията и структурата на преподавани предмети през османския период да се пренесе като модел на българското училище, ние сме почитали героите чрез песни на епическа, религиозна и героична основа. Интересно ми е тези, които днес се обявяват за най-чисти и изконни български “националисти”, като организират скъпо струващи преклонения пред паметниците в условията на финансова криза каква музика слушат, какъв е процентът на български произведения в нея и какво е отношението им към християнските реликви, имайки предвид че свещените места край селищата и в градовете стоят запуснати, какъвто е случаят с лобното място на св. Георги Нови Софийски в София?
Този историко-религиозен пиетет през модерността у нас към героя на въоржената борба по античному епически и георично, често пъти с налята митологизация на историческия образ, налага един култ към бруталната сила в модерна България, който заменя стария изконен и автентичен български култ към истината и знанието. На основата на този култ към силата и към закомерностите в историческия процес без да се отчита Божията воля и промисъл у нас се прави всичко – от икономика до политика. Освен това с този силов култ се пропускат много важни дати и събития от българската история, които не се вписват в преклонението пред героизма на въоръжената борба. Така например тази година се навършиха 150 години от Българския Великден, когато смелият мирен акт на Иларион Макариополски фактически поставя началото на независима българска църква. Навършват се и 140 години от издаването на султанския ферман от 1870 година за признаването на българска Екзархия, който очерта етническите граници на модерна България и който призна българите за самостоятелен субект на полето на международните отношения. Борбите за самостоятелна българска Църква са белязани от грамотност, интелигентост, перфектно познаване на принципите и каноните на християнската вяра и устоите на българската история, която е основен довод за възстановяването на самостойна българска Църква. Ако не беше всенародната единна мирна борба за Екзархията , за която Иван Вазов пише че е била най-важното общобългарско събитие през Възраждането, днес нито щяхме да имаме патриарх, нито владиците ни щяха да бъдат с международен имидж, нито щяха да имат лукса и привилегиите, събрани от даровете на народа и които средства преди 1870 година са отивали за издръжка на чуждо духовенство. Време е вече в Европа, в която изглежда няма да можем да правим революции и да вдигаме въоръжени въстания историята да покаже своето културно и духовно лице, а БПЦ да прояви поне малко от малко признателност към хора като историка прф.Петър Ников и литератора проф.Тончо Жечев, които реабилитираха българската Църква в годините на войнствена светска модерност. Защото от нашата богата и старинна история се знаят две неща. Първото е, че истински вярващ може да бъде онзи, който е поне от малко признателен и благодарен и който уважава труда и знанията на ближния си, особено ако не ги е създал той и няма принос в израстването на личността, без да го зарибява на “национална”, интелектуална и психологическа основа. Второто, което знаем от нашето интересно минало, в което от анализа на интегралните факти се вижда, че централната интрига е състоянието на религиозия въпрос и етничността, е факта, че великите идеи не търпят да ги представляват посредствени личности. Това също е закон на историята.
Защото в историята като всяка просветена наука има принципи на възвратимост и правомерност и реципрочност на словото и деянието. Така например БПЦ, която днес разработва българите по линия на твърдения за исторически заслуги, по линия на любовта на българите към децата и по линия на чувството на родолюбие и чувство за дълг получи много от българите през годините на атеизма и прехода. Това, което в исторически план Църквата е направила за българите през византийския и османския период се върна на Църквата през годините на атеизма и на прехода към демокрация и пазарна икономика, като Църквата получи безброй дарове и приноси от хора, квалифицирани и възпитани от семействата си и от Държавата. Затова историята казва, че или Църквата ще признае законите на пазарната икономика у нас и по света, или рискува да се превърне в едно религиозно БКП, което учи че е избрано не от историята, а от Бога да бъде над законите и морала в страната като ни разработва по идейни принципи и заедно с това е подвластна на силна интернационална зависимост както беше и БКП навремето. Сериозното предупреждение на българската история е че българите притежават огромен разпознавателен свод от културни и философски и религиозни примери, които историците рано или късно ще извадят на бял свят и тогава сравненията и съпоставките могат да бламират онзи, за когото историята е религия сама по себе си без да има реални религиозни продукти в слово и дело от позицията на една универсална истина и правда.

Ако в историята има предопределеност в религиозния и културен смисъл на това понятие, то може да се каже, изхождайки от формулата, че религията и етничността са двата най-устойчиви централни момента в историята ни, че бъдещето на нацията и логиката на финансиране у нас ще имат религиозна и етническа обусловеност. Това ще рече, че в българската политическа констелация, обусловена от противоборството между интернационалистите на Андрей Луканов – БСП и Синята коалиция от една страна, и меките националисти на Тодор Живков – ГЕРБ и Атака от друга страна преимущество ще има онзи, който има добра историческа, религиозна и философска грамотност. С тази детермиация на посланията от автентичното българско минало ще се определи историческия процес у нас, освен ако няма външна намеса и директно наставление от византийско-католическата общност от имперски тип с доминираща обща християнска религия, каквато се очертава да бъде интерпретационната и културна среда на Европейския съюз, към който България се присъедини по историческо решение на ХІV на БКП, сравнимо по своите последствия единествено с избора на св.цар Борис І Покръстител.
Затова е добре да се кажат няколоко думи и за детерминативния избор на св.цар Борис І.
Философията на историята е от голямо значение за осмислянето на религиозността на кой да е народ от граматизираните поля на Стария континент. В европейските държави религиозната философия на историята е отдавна разработена и проучена, защото легитимизмът на християнството освен от чисто религиозен евангелски аспект се обосновава и философско-исторически от анализа на запазените исторически свидетелства и от състоянието на философската памет на вече християнизирания народ. Оттам – от философията на историческия прочит и от религиозната функция на обществения исторически разказ - твърденията за религиозността на народа като народопсихология, като манталитет, като вродена способност за богословие и като еманация на една религиозна мисия се извеждат от исторически примери. Няма в Европа народ, който да се самоотрекъл пряко или косвено от християнските ценности като е оспорил чрез твърденията на историческите текстове и устни изкавнаия религиозността на нацията или на своите политически водачи. Нещо повече. Политико-културният прочит на миналото, както е в Англия например преминава през изследване на религиозността и се обосновава философски от религиозни събития. В Германия, която е най-силно технизираната страна през модерността има много високо богословие и хуманитаристика и всичко, което става в германския политически живот преминава през рецензията на християнската философия. Съвременната политическа философия с нейното учение за толерантността всъщност е реплика на религиозните движения в Европа след Реформацията, но в България за съжаление много овластени хора не си дават сметка, че политическата философия на Европа в основите си изхожда от евнагелските принципи, които православните пазят най-добре от всички изповедания. В осмислянето на политическото устройство на коя да е държава от Европа голямо значение играе представата за религиозността, а представата за религиозността се формира и от официалното знание за историята. За съжаление в България официалната историческа наука видно от съдържанието на учебниците по история за училищата не отдава значимото на православието, славянобългаризма и на национланата идея и по тази причиниа има и едно подценяване на делото на св.цар БорисІ. Защото през модерността всички беди на българия идват от слабата религиозна и философска грамотност на българската хуманитаристика и оттам на българските политици, защото идейната база на политика е състоянието и идейната тематиката на официалната хуманитаристика в страната. Освен това българският културтрегер и образован човек ползва интерпретациите на хуманитаристиката, а не нейните изворови базисни текстове и устни предания, поради което често пъти в българската нова история се стига до грешки, грешките водят до заблуди, а оттам се продуцират и неправди в обществения живот. Защото каквито и анализи да правиш и каквито методологии да ползваш, ако има грешка в базата данни, крайният резултат е винаги неправомерен или погрешен, или частичен, което обезсмисля идеята на хуманитарното познание като интегрален перспективен модел на опознаване на света и на явленията в човешката цивилизация. Същото се отнася за оценките в българската история и във философското осмисляне на старината, което личи от факта, че България е осеяна с паметници на псевдогерои и съмнителни личности на историята, а паметници на св.цар Борис І и на светите български книжовници и писатели почти няма, макар те да са конструирали българската самоличност през вековете и да са създали философията на нашата вековна национална доктрина, която гласи “Православие, славянобългаризъм и национална идея”. Защото ако една 1300 годишна нация ражда най-великите си синове през последните 150 години, то тази нация не става и за чеп за зеле, както казва народа.
В България философията на историята от религиозна гледна точка почти не е разработвана, а философията на историята е основа на политическите и идеологически представи на българите, защото комунистите черпят доказателства за своята правдивост от философията на историята и от настояването, че техните политически водачи са световни философи. . В българската историография от Възраждането насетне се приемат наготово някои историко-философски твърдения, които се поставят като изводи и обобщения след статистически фактографски проучавния, но цялостна филосфия на историята в България с оглед на факта, че сме 1100 години християни не е написана с изключение на няколко текста от началото е средата на миналия век. След 1944 година философията на историята като основа на общественото действие и знание следваше тълкуванията на историческия материализъм, който е атеистичен и антицърковен и така българското минало се постави в тълкувателната логическа верига на религиозното отрицание. Целенасочено и координирано от най-високи управленчески места в България религиозният елемент на българската история беше оспорван, оплют и низвергван. Това се отнася както за фактографските проучвания върху историята на Църквата, която история още не е проучена напълно, така и върху общо философския прочит на българското минало като извод за религиозната съпричастност и специфична културологична нагласа на българите. Чрез изопачаване на исторически данни и чрез произволни анализи, които набираха материал главно от простонародната селска култура на българина се “доказваше”, че българинът не бил изконно вярващ, че бил волнодумник и еретик и че атеизмът на народа е естествено следствие от неговото религиозно отрицание, проявено като устойчива народопсихология и доказвана най-вече от модерни атеистични литературни образци. Така програмата на властта за атеистично и материалистично превъзпитание на българския народ беше защитавана от исторически и литературни примери, разпространени и в киноиндустрията и текстовете на популряната музика за да може чрез историческия легитимизъм да се докажат философските постулати на модерния атеизъм, от които зависеше защитата на идеологията на политиката на управляващите. Например за богомилството, което е считано за социално-реформаторско движение подобно на протестантството в Европа се написаха огромен борй текстове и са направиха много научни прояви, докато за православието като догмат, канон, учение и църковен обред почти не съществуват исторически, философски и литературни текстове от нашата хуманитарна мисъл през ХХв. Притискането на религиозното съзнание на българите чрез тълкуванията на подбрани исторически факти пречупенви или през атеистичния национализъм, или през историческия материализъм, не произлиза от естествения прочит на историческите извори, а е следствие от една предпоставена философска постройка на атеизма, която тоталитаризмът натрапваше чрез образованието и “научността “ в съзнанието на българите. Защото комунизмът беше атеистичен, интернационален, латинско говорящ и материалистичен и като такъв влезе в остра борба с българското религиозно съзнание, с национализма на българите и със славянобългарския мистицизъм и и ирационализъм, който е свойствен на българската народопсихология. А освен това българите нямаха своя школа във философията на историята и ползваха най-вече идеалистичните държавнотворчески философски образци на Хегеловата философия, която се защитаваше от примери на българското държавно минало схващано като светска история на институциите. Така например периодизацията на историята, направена от проф.Васил Златарски през 1895г., която периодизация съдържа в себе си философските предпоставки за обяснение на историята е направена въз основа на държавно-политическите периоди от българското минало. Тази периодизация все още стои като последна философска инстанция при изучаването на историята, макар периодите на прекъсване, каквито са чуждите робства през Средновековието да поставя контестация на глобалността на държавно-политическия възглед. Защото философията на историята изисква приемственост, която приемственост да бъде издържана на всички равнища на обществено и личностно развитие на дадена общност. Приемствеността освен политически и културен прочит, изисква устойчивост и непроменяемост на философския категориален апарат и изисква издържан феноменологичен прочит на явленията от българското битие. Такава устойчива историческа конструкция, където приемствеността да се проявява на всички равнища – от детайлно материализиран до обобщаващ духовен аспект- предлага единствено периодизцията на миналото въз основата на религията и религиозността. Защото едниственото явление, което се е запазило във времето и пространтството без изменения в течение на хилядолетие е Българската Православна Църква, чиито основи са положени по време на управлението на св.цар БорисІ. Всъщност онова, което е направено при цар Борис е запазено във времето и самото то е запазило българската нация от претопяване. Става дума за религията, езика и съзнанието за единна народност на българския народ. Това триединство е ярко забележимо през турско робство и е оспорено единствено от новата философия на модерността, която иска да разлъчи вярата от езика и съзнанието за народностна принадлежност на българите. Фактически днес на най-високо политическо място се говори за национална доктрина на българите. А тази доктрина е формулирана от делото на св.цар Борис І, което го направи най-великият българин на всички времена. Неговата идея за действие се заключава в следване на три постулата, които служат като завет на българския народ и се следват от делата и помислите на всички по значими българи до модерността през ХХв. Трите стълба на нашата самоличност като самостоятелно културно-политическо явление са издигнати от смисъла на делото на св.цар Борис І. Тези стълба са източното православие, славянобългарската писменост и схващането за българите като органическа нация, която е единна в своето историко-философско осмисляне през всички времена, независимо от това дали имаме държава или не. В този смисъл делото на св.цар Борис І прехвърля всякакви условни граници на политическо и историческо деление на времената и се свързва с вечността. Затова и българите пазят спомена за светеца, чието дело не е просто християнизирането на българите-езичинци, а е създаването на една национална доктрина, която може да се прилага независимо от политическите, териториалните и демографските промени на българската народност. Фактически, от правомерна научна гледна точка в историята може да се твърди, че българската история е съставена от три големи дяла. Единият е езическия период до 864 или 865 година, другият е християнския период, третият е атеистичния пероид, в който ние живеем и до днес. Само с религиозно осмисляне на фактите от миналото ни може да се обясни интригата в българската история и да се проследи ясно цивилизационната задача, която българите са имали да разрешават в своя вековен исторически път. Единствената истинска периодизацята на историята и следователно нейната притчообразна философия може да се състави въз основа на религиозността и само чрез религиозността могат да се обяснят задълбочено и цялостно събитията от близкото и далечното минало за да се даде плътна познавателна тъкан при обяснението на делата както на изтъкнатите народни водачи, така и на делата на безименната народна маса, която в българския случай проявява изключителна привързаност към традициите и към високите ценности на цивилизационното съзнание. Защото философският въпрос за същността на религията и на религиозните представи не е нищо друго освен сериозен научен въпрос за състоянието на цивилизационното съзнание на дадена личност или на определен народ. И затова св.цар Борис І е цивилизатор на България и затова е канонизиран от БПЦ за равноапостелен, както св.св. Кирил и Методий. Всъщност в оспорването на религиозната притча на автентичната българска история се съдържа голяма обида към българите и към делото на цар Борис.Ако българите за 1100 години културен живот не са станали истински християни и не познават високото богословие и житейско-философските принципи на вярата, то тогава има нещо сбъркано в тяхното цивилизационно съзнание и питането на обективната философия на историята е защо дрги народи са се цивилизовали, а българите не са успели. Оттук – от оспорването на истината, че българите са истински християни след Покръстването - идват отрицателните определения за нашата народопсихология, които определения често пъти водят до нихилизъм, който нихилизъм се открива най-вече в делата на модерната българска интелигенция, страняща от християнството като обяснетелна система на явленията от човешкото битие. Тъй като притчата на историята е ключова база на представите в българската хуманитарна наука и в литературата, както и в представите за политическото устройство на българите, то и постулатите за религиозността на българския народ като способност за цивилизоване ще бъдат в корена на представата за бита и душевността на българския народ. Оттам ще произтекат решения и действия, които пряко ще засегнат науките за ума и духа на българина и така в обществото ще се наложи една изкривена представа не само за народопсихологията, но и за философията на хода на историческия процес, чиято обосновка днес в България е основен мотив на поведенческите актове на издигнатите личности. Затова именно когато се говори за история и за тълкувание на факти, трябва да се има предвид, че религиозната философия на историята в България изобщо не е разработена, а битуващите в публичното пространство твърдения за религиозността на българите са наложени по политико-идеологически причини през тоталитаризма, когато нямахме правото сами да даваме научни мнения за нас самите. Не данните от историята и естествения език на историческите свидетелства доказват отделеност на българите от ценностите на християнската религия изобщо, а политико-идеологическото тълкувание на отделни ограничени факти от миналото тенденциозно доказва едно безразличие на българите към религиозните системи на света и отделеност от общата европейска християнска история, която до 1054г. има догматично единство. Тълкувайки историята без философското разбиране на ценнностите на православието и на църковните събития като опорен свод от база философски данни ние фактически превръщаме обективното историческо минало във философски поддръжник на идеологията на онези личности, които са заинтересовани в България да бъде изтрито християнското съзнание изобщо. И затова в тълкуванието на историята има подценяване на делото на св.цар Борис І, който ни е вкарал в Европа преди 1100 години. И това е станало след упорита борба с езичеството, защото за българите според истинската им история най-важното нещо на света е религиозността на народа и в драматизма на нашето Покръстване се вижда колко значима за българите е тяхната вяра и колоко важно е било да се пазят обичаите и вярванията на дедите им. Езическата реакция на сина на св.цар Борис І не е политическа интрига, а опит да се отклонят българите от истините на християнството, което напълно честно и безкористно поддръжниците на св.цар Борис І са приели със сърцата и умовете си. И фактът, че християнството побеждава езичеството в България доказва историческата предопределеност на православието да бъде измерител за високата култура и хуманна деятелност на всеки светски господар, който Бог е поставил да ръководи съдбините на поданиците му. Затова за българите е характерен факта, че те са ревностни християни, имат способност за тълкувание за свещени текстове и в годините на своята независима и автентична история те са изнасяли воини на вярата и религия, с които сме прочути в чуждите свидетелства. Но да се върнем на въпроса за историята и нейните тълкувания.
Истината на историята изисква преразглеждане на тезите за българската съпричастност към идеите в областта на религията и на големите философски системи и това преразглеждане трябва да започне точно от разглеждане на философията на Покръстването при св.цар Борис І. Защото днес обстановката при Покръстването се повтаря и на нас ни е нужен едни нов цар Борис, който да изведе страната от религиозния и културен хаос, в който се намира. Нашествието на сектите и на другорелигиозни култова през годините на демокрация докзават, че дори ние да не се интересуваме от религия, то религията се интересува от нас и ако на научно равнище не е направена религиозна обосновка на историческия процес, то това ще стане на житейско равнище чрез пропагандата на инославни и нетрадиционни за България религиозни практики. Както е било при Покръстването. Тогава историческите свидетелства разказват, че в България е имало мюсюлмански книги, еврейски проповедници, езически доктрини и всякакви култове, които историята на Средновековето познава. Същото е и днес и дейността на БПЦ в защита на истините на православието трябва да намири своя политически закрилник, както християнството през ІХ век е намерило такъв в лицето на св.цар Борис І. Макар че днешната БПЦ въобще не е на нивото на средновековната ни Църква и макар че ръководството на БПЦ осъзнава този факт, не прави нищо за да се издигне до висотата на средновековните си пъровобразци. С факта, че ние живеем на религиозен кръстопът българското образование и наука трябва да са наясно и да не си заравят главата в пясъка, подобно на щраус. Затова именно една реабилитация на делото на св.цар Борис І в исторически и философски план ще доведе до заздравяване на религиозно-историческото съзнание на модерния българин и ще се отдаде дължимото на този знаменит български владетел, който след като покръсти народа си не се отдаде на суетата на властта и на политическата сметка, а стана монах в манастир, с което доказа, че Покръстването не е прагматичен политически акт на избор между Изтока и Запада, а е акт на едно искрено религиозно сърце, за което истините на вярата струват повече от житейската суета на света.
Говорейки честно за философията на поведенческия акт на личността в историята, видяна като експонент на народопсихологията на цялата езиково-народностна общност обикновено ние имаме предвид именно делото на св.цар Борис І. Затова атеистите оспорват величието на българския Покръстител. Начинът, по който християнството се приема от българския народ и прагматичната политическа мотивация при избора на българите между Цариград и Рим обикновено в нехристиянската историография се считат като доказателство за вътрешната неприязън на българите да се християнизират и оттам се “доказва” битуващото в недрата на народа отрицание на християнството, което е считано от атеистите за химична етническа споителен смес на конструкта на народността, а не за висше откровение на богословски истини, които запазват в течение на вековете духа и смисъла на Христовата проповед. Делото на св.цар Борис І в официалната историческа представа в България е принизено и от факта, че българското Покръстване се мисли главно като политически акт, а не като метафизична изява от страна на битийната философия на българите и на тяхното вселенско историческо съзнание и съответно историческа отговорност. Нехристиянския анализ на известните факти около Покръстването предполагат една изначална индиферентност на българина към религиозността, която индиферентност обаче не може да бъде доказана от естествения език на историческите извори. А статистиката сочи, че всички запазени документи от български и небългарски произход до революционните идеи през Възраждането от средата на ХІХв. носят религиозен произход или най-малкото религиозен отенък. Всъщност оригиналните български исторически текстове от Средновековието казват, че българите са се заселили на Балканския полуостров изпълнявайки провиденциалистичната визия на своя водач-пророк за изпълнението на религиозна мисия , а българите са били богоопределени затова от Божественото откровение. Истината на историческите свидетелства казва, че защитата на религиозността на българите е основата на тяхната политическа философия от идването на Аспарух чак до войните за национално обединение през началото на ХХ век. Освен това запазените документи от Първото българско царство доказват, че противопоставянето между България и Византия до 864г. не е било на икономически или институционално-политически принцип, а е било главно на религиозен принцип, което личи от делата на владетелите Крум и Омуртаг и от текста на надписа край Филипи, дело на владетеля Пресиян. Тази философия на религиозното противопоставяне между традиционната вяра на българите и техните исторически опоненти проличава във всички големи събития от българското минало и обяснява както философията на страданието на българите, така и философията на големия сблъсък на българската православна цивилизация с атеизма през модерността. Защото данните на историята доказват, че ако българите бяха формални християни то те по икономически и политически съображения щяха да приемат исляма, който до ХVІІІв., т.е. до появата на научно-техническия прогрес превъзхожда в социално-икономическо и военно-политическо отношение Запада. А българите остават в православието пред турско робство, пазейки завета на св.цар Борис І, което показва че идеализма и мистиечския ирационализъм , а не прагматизма и рационалния материализъм е водещо начало в българската национална философия и автентичната ни народопсихология.Затова, оценявайки делото на св.цар Борис І ние трябва да изхождаме не от политическото рацио на съвременния просветителски атеизъм, а от духа на конкретната историческа епоха и от анализа на сумата данни от последващата българска история, която е предначертана като философия на мисленето и действията на българна именно от акта на приемането на християнството, който акт никак не е бил формален. Св.цар Борис І не е действал и мислел като обществен алхимик. Истината на вярата като канон, догмат и обред са били истинската причина за християнския избор на владетеля, а не промяната в международния статус на България. Фактът, че св.цар Борис І отива в манастир и се отказва от света означава, че неговият избор не е бил продиктуван от рационални политически мотиви, а е бил следствие на едно дълбоко религиозно съзнание, което мисли с други параметри, различни от параметрите на атеистичния нихилизъм, характерен за философската природа на модерната историография. Жертвата на собствения му син, както и приемането на славянската азбука доказват едно много задълбочено познаване както на феномена на религиозността в човешкото съзнание, така и психологически мотив за действие, който е обоснован философски от абсолютното разбиране за истина и библейската представа за вечно битие. Действията на св.цар Борис І разкриват едно много силно евангелско провиденциалистично мислене на българския владетел, който в победата си над езическата реакция е бил подкрепен от мнозинството от българския народ, който се е запознал с Евангелието не през 864 година, а още с идването си на Балканския полустров и е имал своите мъченици още по време на управлението на владетеля Омуртаг. Всъщност св.цар Борис І не налага с огън и меч християнството, а легализира обществено-политически на институционално равнище едно съществуващо вече положение сред народа и сред част от управляващите бългрски родове. Изборът на св.цар Борис І е бил реален избор на народната демокрация през Средновековието , защото християнската проповед е била отколе разпространена сред българите благодарение на големите славянски маси, присъединени към България след успешните войни срещу Византия при Крум. Затова действията на св.цар Борис І не могат да бъдат оценявани като диктаторски действия на един абсолютен самодържец, основан на политическия прагматизъм и на жажадата си за положителен международен имидж. Тези действия са следствие от философското превъзходство на християнството над другите религии, които тогава българският народ е познавал.А тези религии никак не са били малко. И изборът на св.цар Борис І не е бил продиктуван от политически и икономически интерес,а е бил следствие от приемането на една висша истина, която е следствие от Божието откровение пред българския народ. Естествения език на историческите свидетелства казва ,че св.цар Борис – е приел християнството след като е бил поразен от един стенопис, показващ Страшния съд. Други източници казват, че той е бил убеден в християнството благодарение проповедта на сестра му, която е била кръстена в Цариград. Така или иначе тези свидетелства доказват, че изборът на владетеля не е бил обоснован от рационални политически съображения, а е бил обоснован от истината на Библията и от достойнството на Църквата. Затова именно делото на св.цар Борис І включва приемане на православието, превеждане на християнските книги на славянобългарски език и създаване на органическа нация чрез физическо унищожение на езическия противник, с който очевидно не е бил Бог след като е загубил сраженията. Ето тези значими факти, които предопределят нашето развитие през вековете и благодарение на които ние и до днес съществуваме като самостоятелен културен субект в световната история онагледяват делото на св.цар Борис І, пред което всеки по съзнателен българин би трябвало да питае благоговейно чувство. Цар Борис начертава философията на нашата вечна национална доктрина, благодарение на която ние оцеляхме в изпитанията на времето. Ние чрез Покръстването видяхме Бога и чрез честно и правомерно тълкувание на истинските факти на нашата история можем да сме сигурни, че и Бог ни е видял.
Затова освен времето и личността на св.цар Борис І много факти и податки от българското минало могат да бъдат приложени в защитата на тезата за истинската и дълбока религиозност на българския народ. Тук става дума за реабилитация на делото и личността на останалите български светци, чието дело все още чака да бъде оценено подобаващо от страна на науката и образованието в България. И това е предмет на сериозни и задълбочени проучавния върху автеничната религиозна философия на българската история, които проучвания един ден несъмнено ще се появят в полето на модерната българска културология и история. Защото християнското съзнание на българина победи тоталитаризма чрез мирно мъченичество, което днешната БПЦ и световното православие не признават и тази победа следва да бъде използвана от философските приемници на делото на св.цар Борис І за да запазим православието, славянобългарската писменост и органическото единство на нацията. Защото въпроса с нашата философска памет е много важен, и ако от тази памет бъде отстранено православието, славянобългаризма и органическото единство на нацията, то ние ще изпаднем във вселенска глупост, защото според св.Августин Блажени глупостта е отсъствието на памет. Това е нашата задача като народ, чиято историческа мисия е поверена от Бога според казаното в средновековните български документи, чието изучаване в учебните заведения на страната съвременната БПЦ трябва да поощрява. Завършвайки ще отбележа, че ако историческата наука и масов обществен спомен не пазят спомен за светеца, това не е проблем за стойността на неговото дело. Но е сериозен проблем за българската нация ако светците престанат да бъдат наши застъпници и свидетели пред Господа. За да измолим тяхната благословия днес на нас ни е нужно да им подражваме и колкото повече съвремения български политически елит подражава на философията на делото на св.цар Борис І като развива смисъла на неговата национална доктрина , толкова повече нашето съвременно битие ще получи шанс Господ да види истината в явните и тайните ни дела и да ни въздаде наяве, както е обещано в Евангелието. Защото Бог е по-голям фактор от силните господари на деня и с това убежедение е направено българското Покръстване от страна на св.цар Борис І, чиято пространствена и времева оценка като любим народен водач винаги ще бъде в сърцата на потомците докато я има България.Защото потмиците на времето на св.цар Борис Покръстиле и Симеон Велики не са допуснали грешката на руснаците да объркат византинизма с православието и съответно в нашите документи и народностен спомен идеята за върховенство и мисионерство сред славянския свят е по-силна защитена от руската претенция, която исторически се срина с провеждането на комунистическа революция в Русия. Нашите воини и книжовници – двата автентични български културни архетипа през всички векове на националното ни битие никога не са изменяли на завета на гениалните конструктори на България от годините на славното ни Средновековие и фактически излизането от успешната българска формула на детерминация на историческия процес – православие, славянобългаризъм и национална традиция, изразена в историческата и философската памет на нацията става само след намеса на мотъщи външни фактори, с които във вековете сме се преборили успешно – Византия я няма, Османската империя се разпадна, СССР се отказа от идеите и претенциите си. Да видим дали отстояването на нашата културно-философска и религиозна историческа формула ще бъде запазена и вбъдеще, като обаче ние сериозно следва да погледнем въм финансирането, делата и словата на БПЦ, която след 1989 година беше посочена от бившите управници на България и ДС като бъдещ стожер на нацията и сътрудник в управлението на страната.
 

За да оставите коментар е необходимо да се регистрирате първо.

Още статии от категория Коментари

ЗАПИСКИ ПО БЪЛГАРСКИТЕ УНИЖЕНИЯ /част II/

„Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира: него жалеят земя и небо, звяр и природа, само в България за него немеят...” България – чудесна земя, която има един съществен недостaтък: не е случила на население. Или поне населението рядко показва, че е достойно за земята си, за 1300-годишната си история, както и за падналите герои в нея... Към последните това население има 3 подхода: рядък и вече неактуален: този с костите на Раковски и Кондолов; чест: този да се открадне нещо тяхно като изчезналата част от едни мощи в Сливен и най-чест: да не се търси нищо тяхно, да се пренебрегва и да се пречи на всичко и всеки, който дръзне да променя статуковото. Парадоксално е, че поне 3/4 от населението ни положително смятат, че е дело твърде достойно и патриотично да се открият останките на Левски, Ботев, цар Асен I или пък на някой друг велик българин. Също поне толкова хора смятат, че човекът, който извърши такова дело заслужава признателност, награда и уважение. Е, да, ама не! Оставяме документите сами да говорят как тръгваш да откриваш Ботев и се връщаш с 1000 лева глоба: „Мотиви към Решение № 100/23. 08. 2011 г. по НАХД № 279/2011 г. по описа на Врачански окръжен съд Производството е по реда на чл. 375 и сл. от НПК и е образувано въз основа на постановление, внесено от Окръжна прокуратура гр. Враца против обвиняемите А.П.А., П.А.И. и Ц.Д.В. с предложение за освобождаване от...

За историята на царствата или произхода на историите...

  Припечатвам последната статия от блога си за сайта..Ако рекъл Господ и ако дал живот и здраве, догодина по това време пак може да се чуем и видим тук. След публикациите за Третото Българско Царство и сравненията с днешната окаяна и изгубила българския си облик република, няма да е зле да се върнем пак назад във времето. В първите години на демокрацията излезе една книга озаглавена :" Военна мощ и дипломация на Ханство България".Официално почти никой не и обърна внимание, но след няколко години имаше и второ издание с по-друго заглавие, явно с комерсиални цели от издателя.Автора беше от съседното село ,капанец като мене, но емигрант във Франция и тамошен професор по история.Работил в техните архиви и се постарал да допринесе и за българската историческа наука, особенно когато в Източна Европа най-после победи демокрацията...Обаче да ама не! Както се изпусна веднъж един водещ журналист от близкото минало!Човека се казва Стойчо Стефанов, но както за булгарските летописи и акад. Нурутдинов се правят или на разсеяни, или отговарят с клевета и мълчание през последните десет години, така и тогава за книгата на Стойчо Стефанов.Кой спечели и кой загуби досега от неглежирането на истината и на действителната историческа наука времето вече показа. Спечелиха душманите на България а загуби целия български народ. Едно престъпление не идва само,...

ЗА ВРЕДАТА ОТ ЦИГАРИТЕ, АЛКОХОЛА И КАФЕТО /част III, последна/

В предишната част обосновахме и научно доказахме историческата вреда от алкохола и се каним да направим същото с кафето. „Да, бе, да!”, вече почти чувам гласове отвсякъде. И още: „С нетърпение очакваме да прочетем тази нелепост, каква вреда може да донесе едно нищо и никакво кафе, с което всяка сутрин се разсънваме, че и историческа вреда... Да не би Етиопия и Еритрея да воюваха заради приходите от кафето? )”. Веднага отговарям, че няма да се насочвам към Африка, Бразилия или където и да било другаде по континентите. Предпочитам да си остана в Европа или по-точно казано около Европа и да разказвам, а накарая ще се види има ли вреда или няма....   ЗА ВРЕДАТА ОТ КАФЕТО   Мястото на нашето действие: Северно море, между бреговете на Холандия и Великобритания. Време: 30. 1. 1895 г. Главни герои: немският лайнер „Елба”, един тайнствен кораб и... една чаша кафе естествено. Месец януари на новата 1895 г се оказва доста мразовит и неприятен, особено за мореплаването в Атлантика и в северните морета: честите щормове, снежни бури и изключително ниските температури не дават никакъв повод за радост на капитаните и техните подчинени. В такава обстановка на своя пореден рейс поема и бързоходният немски параход „Елба”. „Елба” е собственост на корабната компания „Норддойчер Лойд”, като е построен през 1881 г. в корабостроителницата...

ЗА ВРЕДАТА ОТ ЦИГАРИТЕ, АЛКОХОЛА И КАФЕТО /част II/

В предишната част дадохме да се разбере колко вредно е тютюнопушенето в личен и международен план. Тук отделяме място на друг спътник на много от нас – алкохолът. Мнозина навярно вече се сещат, че между всички негови вредности от сорта на „скъп”, „животозастрашаващ”, „замърсяващ околната и семейната среда”, нашият сайт ще цели да разгледа най-вече неговата историческа и политическа вредност. Отново се надяваме, че гледната ни точка ще се окаже по-интересна и достатъчен стимул за някого да пребори цар Алкохол, като разказът ни ще бъде „преливащ”. Но да не губим повече време.   ЗА ВРЕДАТА ОТ АЛКОХОЛА   Интересна „случайност” е, че герои в нашия разказ се оказват отново познати от предишната част лица или техни политически наследници. Предполагам, че тази проява на постоянство у лидерите им е причина някои дръжави да са неизменно в състава на Великите сили. Един от великаните на световното пушене – Уинстън Чърчил се оказва не по-малък привърженик на чашката. Според едно късно Чърчилово прозрение, британският политик е получил повече от алкохола, отколкото алкохолът от него. И е прав! В никакъв случай махмурлукът, повръщането и хилядите глупави идеи и сентенции не могат да се съизмерят с грохващата и сбръчкваща се през годините физиономия на консерватора. Излиза, че от съвместното им съществуване...

ЗА ВРЕДАТА ОТ ЦИГАРИТЕ, АЛКОХОЛА И КАФЕТО /част I/

Днес много се говори за или против цигарите, алкохола или кафето и нашият сайт не можеше да остане безучастен към тези живототрептющи теми. Естествено, с оглед тематиката на сайта, излагаме нашата позиция преди всичко от историческа гледна точка, каквато досега винаги е отсъствала в дебатите „за” или „против”. Но може пък тази гледна точка да се окаже по-интересна за мнозина и достатъчен стимул за някого. Кой знае...   Нека започнем с ВРЕДАТА ОТ ЦИГАРИТЕ   Обикновено пушачите изтъкват, че тютюнопушенето вреди /ако въобще вреди!/ само на самите тях и най-много да засегне и близкостоящите. Нищо подобно! Съвсем доказано само няколко цигари могат да навредят едновременно на 5 държави и на тяхното население, което възлиза на над 25 милиона души. Накратко как става това: две старчета решават да се срещнат и да обсъдят някои въпроси. Единият – тежък, запотен, лоясал и с неизменна папийонка, на когото официалното облекло му стои по-зле и от на Пурко от „Господин за един ден”, се качва на самолет и след известно време каца при другия /сипаничав, прошарен, нисък, набит селянин с униформа и чизми/. Там двамата старци сядат на една маса, вадят по една кутия цигари /или пури/ и сред кълбата от дим драсват на една хартийка някакви цифри. Естествено, че не говорим за някакви модерни напушили се шамани, които владеят тънкостите на черната...

Заниманието с историята, или обречеността на историка

Заниманието с историята, или обречеността на историка ©Стефан Чурешки Това е последният материал , който правя за портала бг-хистъри. Днес според християнската традиция е ден за прошка и искам да помоля всички, които са чели мои текстове от цялото ми творчеството да ми простят прегрешенията, които имам към Бога и към хората. Заниманието с история е рядко неблагодарно занятие в България. Историците са аскети, които живеят мизерно и търсят всяка податка, която може да помогне на нацията и на откриването на истината, което е стремежа към съвършенство. В миналото с историята се е занимавала Църквата и от нейните среди произлиза История славяноболгарская на преп. Паисий Хилендарски, която дава тласък на българското Възраждане и на национално-освободителни процеси под турско робство, подчертавам робство въпреки всички опити на антибългарската и продажната българска пропаганда да оправдае престъпленията на тираничния османски феодален режим към българите и поробените народи в тази азиатска деспотична монархия, където всички по закон са били роби на султана. Затова историята у нас има освободителни функции и чрез историята българите търсят еманципация на нацията, както на проекта на Църквата в борбите за Екзархията, така и на революционото освободително движение. Раковски казва, а той се е занимавал с история, че българите с меч са загубили...