За религиозната и културната приемственост в българската история
© Стефан Чурешки
В Библията, ако приемаме тази книга за извор на истина от натрупана цивилизационна мъдрост и божествени откровения пише, че човек ще се оправдае по думите си и според делата си. Затова отговорността на текстописеца и оратора е много голяма както пред хората, така и пред Бога, защото от словата произлиза дух, а плътта е обречена на тление според християнството. Според православието мъдростта се състои в помненето на смъртта и неслучайно византийският император е носел една торбичка с пръст на пояса си за да си спомня какво го чака след неговите действия и слова на отговорен човек в държавата. Известният немски философ Мартин Хайдегер казва, че заблудата се основава на грешката. Грешката при боравене с конкретен текст и общопознавателни визии води до заблуди, които могат да костват живота и здравето на човека, и ако е вряващ, може да костват спасението на душата му в Деня на Страшния съд, който християните очакват от 2000 години. Особено в центразирани субординирани и корелирани организации грешката и заблудата на високо ниво светкавичон поразяват целия органиъзм, а обществото според модерните етнолози е един етносоциален организъм, а не е елементарна механика на институциите, както го мисля конспиративнит ни политици и икономисти с философска култура от ХVІІІ век. И тъй като науката често пъти заема мястото на религията допускането на грешки и заблуди в науката са също толкова пагубни, колкото и отрицателните материалн вещества за здравето на човека. В това отношение историческата наука носи голяма отговорност, защото в България историята има специално място и се радва на доверие от страна на измъчения блгарски народ. Затова историческите твърдения, проучвания и анализи са от голямо значение за стабилното и достоверно познание, стоящо като крайна цел в живота на грамотните общества и култури. Покойният световен български учен проф.Александър Фол казваше, че има два вида наука по света и в България – науката-бизнес и науката- научно дирене. Първата е богата и доволстваща в днешния ден, втората е стойностна и животоспасяваща, дори и бедна и непризната, особено у нас, където всичко е бизнес. Затова в памет на проф.Фол, който на своите семинари учеше студентите си как се прави наука и как се ползва методологична възстановка на историята и отминалото и в памет на неговите предсмъртни усилия да направи стойнстна философия на историята в България, нещо което сме пропуснали забързани във войните за национално обединение ще си позволим да разсъждаване върху някои постановки на историческата представа, битуваща у нас през последните 150 години. Става въпрос за ключовото за историята понятие «етнокултурна приемственост», която в днешните дни е много важна за да се установи и възнагради усилието на българите да бъдат себе си в една мултирелигиозна, мулти расова и мултикултурна среда на глобализиращ се свят. Става дума за приемствеността между Античност и Средновековие на Балканите като културна градска зона на контакти между цивилизациите в синхрон и диахрон. Става дума по-скоро за въпроси, отколкото за стройна теория, която вдъбеще може да бъде съставена ако априори приемем антиципираното допускане, че българите са скити и като такива част от трако-скитската общност и затова има антични остатъци в тяхната народна култура. Това обаче следва да се докаже обстойно в една пълноценна монохрафия, а настоящата статия са само бележки и разъсжедния, породени от 20 годишното занимание на автора с проблемите на Старата и средновековна история според известните в България исторически извори и разработки на българската и чужда историография, до която е имал достъп.
Античността била непрекъснато жива в бългaрската култура. Това твърдение често се среща в някои обобщаващи модерни проучвания върху българската култура. Смисълът на това твърдение е жилавостта на езичеството в народната душевност на българите. Доказателствата за устойчивостта на нехристиянската вяра се представят след сраднение на народни обичаи със запазени данни за обичаите и митологията на античните народи, живели преди българите на Балканския полуостров. Проблемът при такова сравнение не е в коректността и грамотността на оригиналните данни, макар сам по себе си това да е голям проблем , в оскъдността на такива данни. Никой не знае какво по състав и брой е било цялото население на Балканския полуостров, преди нашествието на готи и славяни през III-Vвек не е известен. Не е уместно в нашата кратка статия да правим изчисления за числото на романизираните траки, илири и други народности в рамките на империята. Демографските криви в учебниците и представителните издания обикновено се правят от изчерпателни сведения, предимно статистически, а ние като историци не разполагаме с такива. Заедно с непълните писменни данни, историческата наука е лишена от обстойни археологически проучвания на поселищната мрежа. Археологическите обекти по правило се разкопават частично, и въз основа на получения профил специалиста прави някакви обобщения. Освен това без позоваване на писмен текст от епохата или разработено предание чрез документи заключенията на археолога остават само лично негови догадки. Предназначението на един или друг археологически обект се определя от пълнотата на данните, а не от желанието на археолога да види в него тема на дисертация.
Особеното предназначение на некрополите и начина на използването им не позволяват археологическата извадка да се използва в по-глобални изчисления, защото сумата от неизвестните (непреброени) погребения може да промени изцяло съобщеното числа. Въобще историческата демография без статистика и документални данни за населението плаща голям данък на неустойчиви прогнози. Историческта демография е едно непроверимо прогнозиране в миналото. И по тази причина използването на статистическите данни за броя на населението през смутните епохи не може да бъде база за заключения.
Най-често етнографите и културолозите отъждествяват античния опит със записаната през XVIII-XIX век фолклорна действителност. Откривайки след подходяща преработка, сходни черти от мита и обреда, те заключават че античните езически вярвания остават с неподозирана жилавост в течение на 1900 години. При това в район, където срещата на културите допуска влияния и заемки от далечни области. Не се отчитат вътрешнобалканските миграции, фолклора на управляващата турска народност (никой не изследва например античните реликти в турската народна култура, за да корегира сведенията от нашата култура). Най-подир в изследването на такива духовни явления не се допуска възможността природния начин на живот с почти аскетична житейска философия да роди оригинални поверия, които формално да приличат на античните традиции. Отдавна в науката е прието становишето, че сходните историко-географски условия водят до подобни вярвания и обреди. Ако това важи с пълна сила в синхронните цивилизации, то защо да не действа и в диахрон, след наличието на прекъсване в историческата приемственост.
Изместването на славянските проучвания, съотетно и на българските към античните създава условия за несъответстваща на Балканите история. Ние никога няма да научим нищо зя вярата на българите, ако изследваме първенстващо заварената култура, унищожена чрез изселване и убийства на населението и чрез разпространението на християнството.
В археологическите проучвания липсата на приемственост между културните слоеве се нарича "хиатус". Макар да не е правилно от терминологична гледна точка, ние ще употребим същото понятие, за да изясним невъзможността античните вярвания изцяло да окупират българското народно творчество. Всеки археолог е виждал опустешенията на новодошлите варвари в пластовете на запазените селищни могили. Не виждам как изпепелените от нашественици селищни обекти от античността са успели да предадат и да преборят културата на новодошлите? Сигурно посредством вируси във въздуха.
Първото основание за да твърдим, че има прекъсване в културата черпи аргументите си в историческите документи от епохата. Те са предимно римски, гръцки и български. Откакто римляните пристигат на Балканския полуостров през III-IIв.пр.Хр., завареното население започва да се размества по принудителни и доброволни причини. Пристигат войници от Италия, Мала Азия и Сирия, а местните траки и илири заминават за Апенините или са продадени в робство. Други поемат на север към скитските предели. Следователно липсват хора, които да удостоверят приемствеността на тракийската антична култура с римската антична култура. За да стане взаимно проникване между двете цивилизации е нужно по-слабата, каквато е тракийската да разполага с администрация, с военна сила и да притежава богата литературно-философска мисъл. Гръцката цивилизация повлиява римската, но това става чрез тонове книжнина.
Първото съвременно възражение срещу преувеличенията за културното значение на завареното от първобългарите население се намира в трудовете на Марин Дринов. Основателят на историческата наука в България настоява за верността и адекватното тълкуване на фактите за опустошенията на Балканите от страна на римляни и по-късните варварски племена. Дринов* отбелязва похода на Марк Крас през 29 г.пр.Хр., когато Мизия е разорена, а на пленниците от племената на сердите и медите биват отсечени ръцете. През 22 г. пр. Хр. Марк Прискус, проконсул в Македония е съден за нападение над траките, защото ги разорил. През 16 г.пр.Хр. Клавдий Марцел разгромил владенията на бесите. Херодиан разказва за опустошението на дуновските провинции при Александър Север - много пленници били отведени от юг на север от река Дунав. Това са само римските опустошения над траките без да се отчита факта, че траките се движат, а същевременно на Балканите пристигат преселници от Мала Азия, Сирия и Палестина.
Веднага след тях пристигат ваварите от североизток и така започват погромите през Ранното средновековие. Аланите разбиват римляните при Пловдив; през III век готите разграбват Мизия и Тракия по сведения на Йордан, Зосим говори за нашествия на маркомани и скити из Македония, Илирия и Гърция; при император Аврелиан готите разграбват околностите на Хемус опустошавайки Мизия и Илирик. През 376 година вестготите се заселват в Мизия, но по-късно разграбват Тракия и Македония и в 378 година на 9 август разбиват император Валент при Одрин(Адрианопол).
Историкът Амиан Марцелин сравнява поражението при Одрин с разгрома на римските войски при Кана от картагенския пълководец Анибал. Веднага след готите, в началото на V в. хуните буквално разсипват всички области от двете страни на река Дунав. Македония, Северна Тесалия, Епир и Гърция до Термопилите стават плячка на варварските пълчища през 517 година. Горе-долу по това време се появяват и българите, които опустошават през 502 година Тракия. Добросъвестният историк Амиан Марцелин казва по този повод - "Българите опустошиха Тракия, без да срещнат съпротива на римската армия. "Фактически никой не защитава Тракия през VI век, което категорично отхвърля възможността за някакво организирано местно население. Йоан Ефески разказва за опустошението на Солунската област от славяни през VI век, посочвайки, до 584 година никой не безпокои в страната на ромеите.
"Чудесата на Св.Димитър Солунски"- едно съчинение от VII век неколкократно споменава за славянски и аварски нападения над Солун.* Готи, хуни, славяни, авари, българи участват като войници в други фронтове на Византия
ето разорителите на Балканския полуостров. Масовите кланета над мирното население стават ежедневие за тракийските и илирийските провинции, тъй като хуните и славяните се славят с жестокостта си.*
Наистина невероятно е как може да се запази население с
влияние в новата държава при такива опустошения. Редица учени възразяват като напомнят устойчивата градска традиция на Балканите и взаинодействието между заварената аристикрация и новодошлата върхушка. Контактите обуславят проникването на антични култове в новопристигналата култура, откъдето би могло да се полчи дифузия или синкретизъм. Примерите, които служат за доказателство на такива процеси не се почерпани от територията на Балканския полуостров. Влияние на античната култура с нейните езически характеристики се наблюдава в земите на Западната римска империя, т.е. територията на днешма Франция, Испания и Германия. За Балканския полуостров нещата стоят по-различно.
Българската поселищна мрежа през епохата на Първото българско царство не съвпада с византийската агломерационна карта.** Нашите укрепления не спазват релефа на местността, нито биват пристроени към византийските. Следователно никакви градски влияния не могат да се търсят, поне до XI век, когато българските земи стават част от византийската империя. Едва византийската власт събира ромеи и българи в смесени поселища, където те живеят като поданици на императора. До епохата на Самуил културната история на българите има друг облик и съответно друго тълкуване.
Българите странят от местните жители, защото ги считат за византийски шпиони и с право. Надписът на хан Пресиян от Филипи и събитията в държавата около преврата на Телец през 60-те години на VIIв. отричат възможно размесване на новодошлите със завареното население. Да не говорим, че хан Крум преселва почти цяла Тракия на север от река Дунав, като между пленниците се намира и бъдещият император Василий I Македонец. СПоменът за преселението на завареното население на север от Дунав е запазен и в българските народни предания. Според някои от тях Влашката земя е заселена от българския цар, който им дал и закон. Това е явен спомен за народностните размествания на Балканите, продължили до XV век.
Освен от нашествията на българите и други степни племена заварената антична култура е пострадала и от християнството. Византия преследва езичниците и следователно в редките случаи на етническо смесване българските поданици са живели заедно с християни. Как тогава ще се осъществи запазването на антични езически реликти не е много ясно. Изглежда, че те трябва да бъдат там по необходимост, както казва Аристотел. Но това вече е принцип на поезията и митологивта, а не на историвта, ковто се занимава с нещата такива, каквито те са били наистина според възможностите ни и проницанията ни за историческата възстановка.
Траките са безписмен народ и да се сравняват взаимодействията между елини и латини с остатъка от траките и многонационалните легиони по Балканите е меко казано неправомерно. Настъпилият процес неслучайно се нарича романизация, защото Балканският полуостров наистина добива облика повече на римска провинция, отколкото на каквато и да била друга. Да се възстановява тракийската история по римски документи е същото, като да въстановяваме индианската история по английски текстове.
Изтокът винаги в историята си прилича на мозайка от народи и вярвания, които действитвлно се стремят към обединение, но рядко го постигат. Обикновенно първоначалната история на народа не отговаря географски на по-късната, защото движението на големи групи хора излиза извън схемата на обяснение от вида "пространство- завладяване- закон-държава". Това правило на германската геополитика, изразено най-ясто от Людке през двайсетте години на нашия век важи само за Западна Европа, която поради границата си с Атлантическия океан и характерната юридическа система на крепостничество наистина дава възможност дълго време един народ да обвърже духовността си с територията.
Приемствеността Античност-Средновековие притежава примери и аргументи в областите на Западна Европа. Непрекъснато то движение на Изток изисква друга историческа представа. В противен случай следва да търсим приемственост в европейската цивилизация от напуснали територията на Европа общности в ранната й история. По същата логика следва да виждаме в обредите от Стария Завет не верска, а териториална приемственост и да отделяме нееврейски поверия от описаното в Библията. Такива сигурно ще се намерят, но те не характеризират същността на юдаизма.
Подобно положение на научното възприятие е абсурдно, защото за Стария Свят и Средновековието вярата и народността представляват тъждествени понятия. Излиза, че древните хора са били идиоти, за да се наричат по вида на вярата си, а не по културния облик на заварената от тях територия. Народът е отличен от останалите племена по присъщите му поверия, обичаи, съзнание за общ прародител и езика, на който говори.
Идването на славяните и българите на Балканския полуостров типологически се отъждествява с пристигането на франките в Галия. Сравнението е направено от Марин Дринов и до ден днешен то остава ръководен образец. Именно от разработената френска и германска книжнина за взаимовлиянията между франки и пимляни българските историци прилагат доказателствени примери за нашата история. Сравненията се правят във всички посоки - обществено устройство, характер на езическата религия, начин на заселване и състояние на космогоничните и митологичните представи. Такъв подход може да служи само за сравнение на историческите факти в миналото на славяни и франки, но не може да предпоставя модели на историческо битие. Следователно вярата на българите и славяните не бива да се приравнява типологически до религиозните представи на германските племена, само защото тяханата епическа мисъл е оставила документи, а славянската не.
Физическите размествания могат да бъдат определени като по малкото зло. По-лошото е типа общество и характера на общественото устройство. Западна Европа е децентрализирана през Ранното Средновековие. Краткотрайната империя на Карл Велики само окрупнява разделението, свеждайки го до Източна Франкия -днешна Германия и Западна Франкия - днешна Франция. На всичко отгоре усвоените части на Запада имат политически, а не културни характристики.
Обединени от общата вяра с единна администация, феодалните княжества в Европа представляват частни случаи на взаимно проникване между заварената гало-римска аристокрация и дошлите варварски владетели (крале). Липсата на църковна инициатива от страна на светската власт на Запад политическият принцип се означава с понятието "папоцезаризъм".т.е."първенство на папата над краля), "закърпените" парчета на феодалното имение и най-вече латинската писменост предопределят приемането на езически реликти в Средновековната западна цивилизация. Папа Григорий например, препоръчва на католическите мисионери през VI-VII век да бъдат гъвкави в установяването на християнството. "Недейте премахва празниците, които вършат бретонците, когата жертвуват на своите богове.
Прехвърлете само тия тържества върху дните на храмовите празници или празниците на светите мъченици, така щото, запазвайки някои от грубите веселби на идолопоклонни чество, народът да привикна по-лесно към духовните радости на християнската вяра."(1) Кентърбърийският архиепископ Мелитис кръщава англосаксите постепенно, без да разрушава светилищата от езическо време. За Германия имаме едно сведение от XI век, когато магистър Майнхард обвинява епископ Гунтер в любопитство към езическите герои Етцел, Амалунг и др., вместо да питае интерес към трудовете на Св.Августин и Св.Григорий Велики.
Преплитането на народно с езическо в Западна Европа в периода VIII-XI век действително потвърждава теорията за антично наследство. Етимологията на думата"пейзан"-(селянин на френски) обикновено се извежда от латинското "pagan", което ще рече езичник. Дълго време в Западна Европа битуват две двойни опозиции- rusticitas - urbanitas - селски градски(2) paganus - civilis - езически - културен.
Именно книжниците на Запад се превръщат в записвачи на езичекия епос. Видно е от цитираните примери, че историко-културния път на Запад не съвпада с филсофията на източната история.
Борбата срешу езичеството на Изток представлява основна задача на свещенниците и монасите и за наше щастие, ние не открихме текст, който да приема идолослужение или празниците от дохристиянско време.
Разбира се българите не са народ от светци и при тях също са забелязвани нехристиянски обичаи. Те обаче винаги са критикувани от Православната църква. Тук оставяме настрана наставленията на Светите отци и ще посочим само българските духовници Константин Преславски през IX век осъжда в "Учителното евангелие" "бесовските песни" и "бесовското пеене", Ефрем Сирин, византийски автор преведен на български през X-XI век, предупреждава за същото. Прочутият презвитер Козма в "Беседа срещу богомилите, настова следното: "И наистина не е прилично да се наричат християни ония, които вършат такива дела. Защото не са християни идоли като пият вино с гусли с танци и бесовски песни и вярват в срещи и сънища и във всяко сатаниско учение.(3) Мнението на българския духовник по въпроса за езическите светилища не съвпада с това на кентърбърийския архиепископ. Козма пише следното: "Кой християнин не се просвещава чрез господния кръст? Кой не се радва като вижда кръстове по високите места, където по-рано хората принасяха жертва на бесовете, като колиха свои синове и дъщери?"*
Българската църква не узаконява античното наследство, както това става на Запад. Дори през XVIII в. Църквата проявява отрицателно отношение към нехристиянските празници и обичаи, както личи от историята на йеросхимонах Спиридон. Следователно езически поверия имат други източници, или поне и други, освен античните вярвания. Прибързаното сравнение и уподобяване на народни игри и поверия на тркийско-старогръцки буквално затлачва оригиналното творчество на народа, винаги стремящо се към християнска трактовка. Несъмнено влиянието на устните и писмени предания през Срдновековието слагат по-силен отпечатък от несъзнателни или практически наслоявания с по-стара дата.
Да вземем пример с прочутото нестинарство. Нестинарството е ходене по огън, по-точно гореши въглени под звуците на тъпан. Винаги нестинарката е жена, девица, която нарочно се определя за случая. При танца девойката държи икона на Св. цар Константин и издава възгласи с екстатични нотка в тях. Празникът се празнува по обичай на 21 май, когато Св.Православна Църква празнува паметта на Св. равноапостоли Св.Константин и Св.Елена. От географска гледна точка този ритуал се изпълнява в Южна България, Странджанско.
Прочутите нестинари от с.Българи (Ургури), като че ли служат за образец в изследването на празника. Те са преселници от Варненско, а след преместването си на юг живеят в съседство с гърци и други народности. Още Петко Р.Славейков(4) пише за нестинарството и негов е първият опит да обясни произхода и същината на обреда. Славейков отъждествява нестинарството с вакханките, т.е.участниците в Дионисиевите мистерии в древна Елада. Известният възрожденец бива подлъган от буйството на жените-участнички в танца и приравнява двете фолклорни явления по формален признак. Ние не бихме се съгласили с такова твърдение, защото участието на жени, не винаги спомня античните обреди. Ако груповите песни и танци низхождат към старата история, то тогава и ладуването, лазарките и бабуването ще се причислят към старогръцките традиции. Това обаче ще означава, че липсва собствена българска духовност, която не е записала никакъв езически епос, не пази писмено и устно предание за символа на Мадарския конник до неговата реауктуализация през ХІХ век, нито записаните страшни езически обичаи на владетелите Крум и Тервел са запазени от българите. Излиза едни сериозен логически парадокс – българите не пазят техните обичаи и предания преди Покръстването, за което сме писали на няколко места какви са, а пазят тракийските и антични обичаи? Нещо не е ясно, още повече, че религиозно-културния анализ на характера на българската културна традиция показва, че българският културен деец прекрасно познава същината и духа, а не буквата на закона на няколко класически езика, видно от произведенията на старобългарската литература.
Петко Р.Славейков живее в епоха на първоначално натрупване на знания в областта на фолклора. Постъпвайки правилно, като свързва литературен текст с по-късна народна традиция, изследвачът дава някакво
мнение. Грешката му в случая се състои в изолирането на българските писмени сведения, упоменати вече от нас. Вместо да обясни отношението християнски цикъл-нехристиянски представи, Славейков прескача значението на християнските вярвания и отива направо в Античността. Защо възразяваме срещу подобен подход?
Св.Константин и Св.Елена имат огромни заслуги за разпространяване на християнската вяра. Св.Константин разбива противника си Максенций след видение, което получава насън и преди самата битка. Видението представлява един кръст,надписан с букви "С това ще победиш"(или глас възвестява поличбата). Веднага след края на сраженията император Константин подписва Миланския едикт през 313 година, прекратяващ гоненията срещу християните. Приемайки вярата малко преди смъртта си Св.Константин изравя Христовия кръст, издига го насред Константинопол и прибира четирите пирона, приковали Спасителя. Времето и забравата принудили експедицията до прибегне до Божията сила при разпознаването на истинския кръст. Изцелението на болна жена,(5)послужило за доказателство при избора на императо
ра. Що се отнася до четирите пирона, те имали също странна съдба.

Единият е втъкан в шлема на император Константин, вторият е вкован в юздата на коня му - според библейското пророчество на Св.пророк Захария - "В този ден ще бъде даже в юздата на коня светинята на Господа Вседържителя "(Зах 14:20 ).
Третият гвоздей е хвърлен в Адриатическо море. Четвъртия гвоздей се пази като реликва дълго време и преданието го отнася в Търново, чрез което старопрестолния град е осветен. Именно кръста и пироните освещават Константинопол, наричан Нов Рим и Нов Йерусалим. Затова и идеята за Третия Рим се обоснова ва за първи път в Търново, откъдето според нас, преминава в Русия, вече след специално изградена и модернизирана идеологическа обосновка. Следователно празникът на Св.Константин и Св.Елена носи послание към поколенията, тъй като доказва историчността на Христос. В българската средновековна литература паметта на Св.цар Константин е отрупана с възхвали и славословения. Българската апокрифна летопис от XI век направо обявява Св.цар Константин за български владетел, припомняйки световните му заслуги. Нещо повече.
Достойнството на управлението в средновековна България се измерва по броя на създадените градове и въобще по строежите. Именно изхождайки от интегралните сведения на българската култура ние можем да окачествим странните словосъчетания в Именника на българските князе (ханове) като тайнствени имена на градове и религиозни светилища, защото за българите централният въпрос в тяхното историческо битие е състоянието на религиозния въпрос и етничността, създадена по пророчески принцип. Всички славни български царе строят градове и тайнствени могили като непременно в текстовете градското строителство се отъждествява с чистия живот. Почитта към цар Константин личи от обема на разказите за него. В Апокрифната летопис цели две глави са отделени за живота и делата на създателя на Византия.
Съпоставяйки значението на цар Константин за християнството и българската признателност към него, ние заключаваме, че нестинарството възпроизвежда не друго, а откриването на кръста. Жената, която оздравява след допира до Кръстното дърво и жената нестинарка, която се разболява тежко , ако не танцува върху огъня; иконата на Св.Константин, която символизира едновременно и кръста (в догмата за иконопочитанието кръста е приравнен смислово с иконата)(6) и събитията по неговото изравяне. Огънят под краката символизира страданието на Христос или потъпкването на вечната мъка т.е., избавлението. Използването на тъпан доказва стопроцентово късната поява на празника, защото с Античността могат да се свържат пищялки, свирки и струнни инстументи - тях използват и вакханките. Фактът, че нестинарките са преселници от Варненско доказва техния произход от Северна България или Търновско, тъй като областта около град Варна(7) в териториано-административно отношение се отнася към Плиска-Преслав през епохата на Първото българско царство. Несъмнено нестинарите произлизат от аристократичните среди или пък представляват част от духовните наставници на българите.
Дори да оспорим подобна теза с аргументи за неканоничност на празника, ние бихме отвърнали, че не всички неканонични прояви имат езически, нехристиянски характер. Светското поведение невинаги съвпада с каноните и затова църквата е изградила стройна система на свещенослужителство, епитимии * и покаяние. Но дори и тази обосновка да отпадне, ние бихме посочили показателния факт на разминаването между древнобалканските обреди и нестинарството.
Никъде в Античността нямаме ходене върху огън. Подобни ритуали са описани в Библията, разбира се те се подлагат на осъждане от ветхозаветните книги. Огънят се почита и в Иранската културна среда и при скитите, един конен народ, приравняван етнокултурно с българите от византийските историци. Херодот например твърди, че скитите се кълнат в царските огнища(8) и почитат Хестия. Близостта на скитските обичаи до нестинарството прави последното по-близо до тях отколкото до гърците, защото Дионис се празнува с тирсове, бръшлян и лозови пръчки. На всичко отгоре вакханките разкъсват бик, а не маршируват върху огън. Естествено ние заставаме зад християнското тълкуване на празника, като се задоволяваме да оборим хипотезата на Петко Славйков.
Библията е книга, която променя живота на човека и създава нови представи за света. Благодарение на своята боговдъхновеност Свещеното Писание въздейства по един и същ начин на всички, които го четат и тълкуват правилно. Заедно с това, успоредно с чисто богословския текст в човешкото съзнание остават и битови подробности, от които винаги оказват някакво влияние. Съчетани с трудовете на Св.Отци, библейските книги буквално конструират културно поле, където езическите останки или изчезват или губят съдържанието си. Неканоничен не значи езически, нито пък използването на определена материя означава, че вярващият е приел повърхностно вярата.
Църковният ритуал в православието изцяло е изчистен от идолослужебни вещи не защото ползва предмети от неземна материя, а защото службата, съзнанието за богопознание и почитания Бог нямат нищо общо с езическите идоли. Непрестанното присъствие на Библията в живота на хората предполага възможността след загуба или откъсване от свещенните книги, ежедневното ни поведение да се обогати с неканонични предмети и идеи , които обаче имат християнско значение за хората. Такъв е случаят и с българската народна култура, която да не забравяме, живя 500 години под мюсюлманска светска власт и бе управлявана от гръцки йерарси.
Авторитета на гръцката църква в Османската империя всъщност пренася и неканоничните идеи и предмети,защото старогръцката култура наистина има устойчиви останки, но във Византийска среда. Византия познава живото езичество, но го заклеймява с определението "елински суеверия". Изразът принадлежи на патриарх Фотий и е преповторен от прочутия философ Михаил Псел през XI век. "Елинските суеверия" се прикачват към християнския ежедневен цикъл, но това става не по-рано от XV век, когато турците премахват партньора на Православната Църква - политическата власт на царете.*
Влиянието на гръкоговорящото население в османската империя над българите е било голямо. Освен това почтеният историк не може да не допусне една вторична паганизация, осъществена от съзнанието на българите като хора, стоящи близо до природата. Да се тъсят антитчни реликти във вярата на българите извън християнската религия означава да се признае де факто езическия характер на българскта култура и да се постави под съмнение историята на Балканите такава, каквато е записана в текстовете и такава, каквато е запазена в народната памет. Иначе казано - обявяването на езическата антична приемственост за меродавна в анализа на българското народно творчество представлява една манипулация с историческото и религиозно съзнание на българския народ. Основната цел на едно такова манипулиране несъмнено би била откъсването на българите от ортодксията на вярата в наши дни и вбъдеще.
Затова, вярващи в обективността и почтеността на български светски учен , чииот възпатиници сме е редно да запитаме какво прави Църквата днес, в която бедната ни държава и страдащ народ налив аогромен ресурс и на която гледа с огромно доверие пак по исторически доводи на мястото на религията в България. Трудният път на светска и цивилна България през ХХ век все още чака своето обяснение от страна на историци, философи и богослови. БПЦ обаче избира, както повечето модерни българи лекия път на обществена реализация и на живот в едно сложно време, където фината репресия и лукавото изкушение се преплитат в своя опит да откажат българите да бъдат себе си. Така например наместо да спори със световния научен атеизъм, като изведе богословски, исторически и езиковедски доводи от страна на културно-историческия архив на българското православие, отделни неграмотни, но овластени и фаворизирани от “елита” ни представители на БПЦ водят война с българските народни традиции като ги обявяват за езически. Ние не фаворизираме обаче родното богословие и православните представители да се борят с нашите кукери, нестинари, мартеници и почит към природните закономерности, които науката за жалост не изследва като български наблюдения за вселенски закономерности на отношенията на човека с природата. Ние фаворизираме БПЦ за да отстоява истините на християнството в световен мащаб пред лицето на атеизма и другите изповедания. Ние не фаворизираме БПЦ да вбива духовен и интелектуален клин между народните поверия и представи за добро и зло от една страна и представите на кабинетното православно богословие от друга страна. Най-сериозното обвинение срещу Църквата в исторически аспект, който е един от доводите на атеизма по цял свят, е унищожаването на обществата и културите , които не са описани в Библията. За културния човек е ясно, че Библията не е единствения източник на информация за явленията от световната и българската история. Освен това автентичното православие много добре знае, че освен текст в религията има и устно предание, което е не по-малко важно и не по-малко съществено от писания разказ. Освен това световни религиоведи, които са избрали трудния път за отстояване на истините на вярата, а не да участват в политикономически игри, както правят много от днешните ни попове, справедливо обръщат внимание, че православието по дух е толерантно и че в балканската култура има останки на културата на праисторията, което я прави много ценен източник на познание. Защото за да дадеш рецензия на това кое е християнско и кое не, ти трябва да имаш много добра обща култура, за да разпознаваш на основата на опита на човечеството, кое помага на вярата и кое не. Защото православните трябва да са наясно, че почитаните от тях Свети Отци на Църквата нищо не знаят за революцията и комунизма, и за да разберат устоите на истинската вяра днешните християни трябва да успеят да разберат как християнството се запази в условията на тотален и репресивен атеизъм. В този смисъл нецитираните днес от БПЦ по политикономически съображения жертви на репресиите от комунизма носят много полезен духовен и интелектуален опит за спасяване на вярата и могат да бъдат давани за примери на подрастващите не като довод за политическа интрига, а като пример за избор на трудния път с вяра в живота. Един път, на който ако не историята, то поне Бог ще оцени и ще въздаде на всеки според делата и словата му, както е казано и в Евангелията. Затова БПЦ и официалното богословие в страната следва да се замислят. Дали да изберат лесния път на отрицание на всичко, което не е казано в Библията и Св.Отци, или да изберат трудния път да въдхнат вяра на обезверените българи и да вразумят властниците, като изтъкнат приносите на българите по спасяване на истинската вяра. Едно спасяване , в което кръста и мартеницата си подават ръка, а кукера и митрополита заедно са страдали за да спасят положителното и градивно начало в българската култура. Защитата на религиозността изисква много висока грамотност и пълно себеотдаване, което не всеки може да притежава. Привилегиите на клира, в това число скъпите лимузини и часовниците им за десетки хиляди долари се дават, защото от тях се очаква точно такова огромно знание и пълно себераздаване в името на вярата. Защото според данни от историята вряващият избира трудния път, а днес този път се състои в отстояване и защита на традиционните български ценностти. И наместо да се опълчват по външна поръчка срещу българските национални чувства и ценностти, то богословите и духовенството могат да поискат експертна помощ от страна на цивилните български етнолози и историци, които са на европейска класа и да започнат сами да правят краеведски, родови и културно-исторически проучвания в енориите, които Бог им е дал. Защото издръжката на БПЦ не идва от чужбина, а от гладуващия български народ и ако на този народ не му се окаже уважение чрез признаване на неговата традиционна култура, то тогава сериозно ще се замислим дали БПЦ заслужава държавните привилегии у нас. Защото най-тежките удари, които сме изживявали в историята си това са лукавите опити под религиозна форма да се скъса връзката между религия и национално съзнание на българите за да не може от примерите на историята да се изведат доводи за актуален национален интерес. Както и да не може да се издигне престижа на българската Църква в световен аспект. Това го е правила Гръцката църква, която през османския период е горяла стари български книги, това го правеха и комунистите. Затова е редно ако БПЦ и богословската гилдия у нас се припознават собствено като български да направят един духовен и интелектуален поклон пред творчеството на народния гений и да изберат трудния път на защитата на вярата пред лицето на световния атеизъм, който разполага с много подготвени кадри и мощни средства за пропаганда. Затова достойният избор е да убеждаваш световния атеист да признае истините на вярата, а не да хулиш нестинарите, кукерите и мартениците. Да хулиш българското, изкушен от обстоятелството, че обикновените хора ти вярват и не познават фактите от миналото, през което чуждото духовенство и комунизма се опитваха по същия начин да денационализират народа за да може той да бъде инструмент в ръцете на една клика, за която българите са генетичен материал, а не сериозно културно и етносоциално явление в свода на човешката история. Лесният път носи светска слава и престиж. Трудният път носи непреходност и затова е редно да се запитат духовенство и днешно богословие в България дали наистина ни водят по пътя на вечността, или всичко е една проста политикономическа схема, в която суетата и жаждата за светска изява взима връх над опасната в наши дни защита на истината и свободата, заради която ние сме дали много невинни жертви през модерността. Защото опита да се разлъчи понятието за цивилизация от съзнанието за народностна принадлежност е опит на поробителите в нашето минало и на тази основа ние можем да попитаме днешните ни духовни представители защо се борят против българската народна култура, а не против безбожниците, за което всъщност ги подкрепяме в нещастието си. И накаря, това което съм разбрал от историята е, че най-жестоката религиозна манипулация в света се извършва чрез целеви цитати, позоваване на достоверни факти и следване на авторитети от друга културно-интерпретационна среда на автентичната българска такава. И другото, което съм разбрал от историята, българска и чужда, това е факта, че великите идеи не търпят да ги представляват посредствени личности.С тези неспорими исторически факти днешната БПЦ би следвало да е наясно за да оправдае пред съда на историята огромният ресурс, който нацията налива днес в нейните кадри и целево известни медийни представители.
(1) Цитат по Динеков,П. - Българският фолклор г.1990 стр.290
(2) Гуревич,Арон - Проблеми на средновековната народна култура,с.,1985
(3) Ангелов,Д. Вести за народни игри и песни в старобългарската книжнина, Из.на Института за фолклор... II-III 1956 503-508
(4) вж.Янко Тодоров - за него от проф.Велизар Велков
(5) Според Никифор Комист кн.VIII,гл.29
(6) Въведение в християнството,с.,1992 г.,стр.136-138 автори Тотьо Коев и Георги Бакалов
(7) Одесос дълги години играе ролята на ябълка на раздора между България и Византия
(8) Херодот,История,т.II, С.1990г.,с.27; Димитър Маринов също отнася нестинарството към персийските обичаи в книгата си "Народна вяра и народни религиозни обичаи".
*В своя исторически очерк " Михаил Псел - византийски философ и държавен мъж от XI век", френският византинист Алфред Рамбо пише следното:"Византийците, които сами са се наричали ромеи, отхвърляли с презрение името елини, което станало синоним на неверници.По някакво странно смесване на думите,те наричали елини езичниците в Русия и елинска вяра - варварските религии,около Днепър и Дунав."- вж. Ш.Дил,А.Рамбо, Византия, С., 1992 г.,с.135

Подбрана библиография на Стефан Чурешки

Научни публикации

Чурешки, Ст., «Отношението "българи-хуни-скити" в ранносредновековните текстове според една интерпретация на известен пасаж от Именника на български ханове», сп.Минало, 1998, кн.1, с.13-22 . Сведенията от допълнителните проучвания върху Именника дават основания на автора да счита, че правилното назоваване на документа е Именник на българските князе, а не Именник на българските ханове. Довод за това е естественият език на извора и успоредиците му с други документи от славянската традиция и българската народна памет.
Чурешки,Ст."Християнство и история. Към философията на българската история",С.,1998
Чурешки, Ст. "Един различен поглед върху вярата на ранносредновековните българи според някои успоредици в средновековните и античните извори", Минало,С.,1999,кн.1,с.5-25
Чурешки, Ст. "Народностното име и произходът на българите според някои антични и средновековни свидетелства", Минало,С.,2000,кн.1,с.20-35
Чурешки, Ст., «Грешките, неточностите и заблудите в учебниците по история», С., 2000
Чурешки, Ст., «Римокатолическата пропаганда и българската история .Към философията на българската история», В.Т., 2001
Чурешки, Ст., «Кратък очерк относно историята на християнското изповедание», сп.Съвременник, бр.2,2004, с.474-502
Чурешки, Ст. «Историческата логика във философията на българската история», сп.Разум, бр.1, 2004 (07), с.56-79
Чурешки, Ст., «Православието и комунизмът в България 1944-1960г.», С., 2004
Чурешки , Ст. , « Религия и наука в България», сп.Съвременник, бр.2, 2007, с.434-455
Чурешки, Ст. « Някои проблеми на философията на историята.Една задочна лекция за България», сп.Минало, кн.4, 2007, с.81-96
Чурешки, Ст. «За някои видове исторически теории», сп.Разум, кн.2, 2007(16), с.63-87
Чурешки, Ст. « Наука и духовност», сп.Съвременник, кн.2, 2008, с.415-433
Чуреши, Ст., «Отново за философията на българската история», сп. Минало, кн.3, 2008, с.84-96
Чурешки, М., Чурешки, Ст. “Колелото на историята”, издателство Домино, С., 2008
Чурешки, Ст. “Трите периода в автентичната българска история –езичество, християнство, атеизъм”, сп.Съвременник, кн.4, 2009, с.410-427
Чурешки, Ст. “ Мадарският конник – неразгаданият символ на българите”, сп.Светъ, брой 1, 2009, с.26-29
Чурешки, Ст. “Християнските катакомби – символът на една епоха в историята на вярата”, сп.Светъ, бр.5,2010,с.19-23
Choureshki,Stefan, An observation on the getic-schythian ethnic ahd cultural interactions in the 8th.-5th. Century BC : Contact in motion, in: Thracia 11, Studia in honorem Alexandri Fol, Serdicae,1995,pp.181-190

Публикации в печата

Чурешки,Ст. " Християнство, политика и национална идея", в."Капитал", 30 юни-6 юли 1997г., с.55
Чурешки, Ст "Левски в измеренията на светостта", Литфорум, бр.26, 9-15.07.1997, с.1-7
Чурешки, Ст."За християнството и Яворов", Литфорум, брой 1, 1998, с.3
Чурешки,Ст. "Необходима или излишна е националната доктрина на България", в."Македония", 31.01.1998, с. 6
Чурешки, Ст. "За България приемането на православието е било достойният, а не пресметливият избор", в."Континент", 09.10.1998, с.27
Чурешки, Ст. "Македония и българската самоличност", в."Македония", брой 45,09.12.1998, с.5
Чурешки,Ст. "Пак марксизъм-ленинизъм",в."АзБуки", бр.12,2000,с.6
Чурешки, Ст., «Възпитанието в християнски добродетели – възможно пожелание за българското учлище», в. «Аз Буки», бр.40, 2004, с.14
Чурешки, Ст., «Съвременното езичество», в. «Сега», 09.05.2005, с.12
Чурешки, Ст., «За Орфей и националната идентичност»,в.«Сега», 19.09.2005, с.13
Чурешки, Ст., «Академизъм и религия», в. «Седем», 31 май-6 юни 2006,с.6
Чурешки, Ст., «История и религия», в. «Седем», 2-8 август 2006, с.6
Чурешки,Ст., « Интелигенция и елит на прага на ЕС», в. «Сега», 16.10.2006,с.12
Чурешки, Ст., “За книжовността и предмета”, в.”Сега”, 11.12.2006, с.12
Чурешки, Ст., “Когато рицарите станат шутове”, в. “Сега”, 26.02.2007 , с.12
Чурешки, Ст. “Какво правя още тук?”, в. Седем, 18-24.04.2007,с.5

Чурешки, Ст. “Историческата критика в България”, в. АзБуки, брой 39, 2007, с.14
Чурешки, Ст. “За притчата на историята”, в. “Монитор”, 14 март 2008, с.15
Чурешки, Ст. “ Историческо съзнание и религиозност”, в. “АзБуки”, брой 15, 2008, с.14
Чурешки, Ст. “Какво ни пречи?”, в. “Монитор”, 19 април 2008, с.12
Чурешки, Ст. “ Ще успее ли православието в България ?” , в. “Монитор” 25 април 2008, с.13

Повече текстове от автора можете да прочетете в Интернет порталите www.pravoslavie.bg, www.liternet.bg, www.bg-history.info, www.pravoslavieto.com , www.slavicorthodox.hit.bg , електронното историческо списание Anamnesis и страницата sc.atspace.com.

За да оставите коментар е необходимо да се регистрирате първо.

Още статии от категория Коментари

ЗАПИСКИ ПО БЪЛГАРСКИТЕ УНИЖЕНИЯ /част II/

„Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира: него жалеят земя и небо, звяр и природа, само в България за него немеят...” България – чудесна земя, която има един съществен недостaтък: не е случила на население. Или поне населението рядко показва, че е достойно за земята си, за 1300-годишната си история, както и за падналите герои в нея... Към последните това население има 3 подхода: рядък и вече неактуален: този с костите на Раковски и Кондолов; чест: този да се открадне нещо тяхно като изчезналата част от едни мощи в Сливен и най-чест: да не се търси нищо тяхно, да се пренебрегва и да се пречи на всичко и всеки, който дръзне да променя статуковото. Парадоксално е, че поне 3/4 от населението ни положително смятат, че е дело твърде достойно и патриотично да се открият останките на Левски, Ботев, цар Асен I или пък на някой друг велик българин. Също поне толкова хора смятат, че човекът, който извърши такова дело заслужава признателност, награда и уважение. Е, да, ама не! Оставяме документите сами да говорят как тръгваш да откриваш Ботев и се връщаш с 1000 лева глоба: „Мотиви към Решение № 100/23. 08. 2011 г. по НАХД № 279/2011 г. по описа на Врачански окръжен съд Производството е по реда на чл. 375 и сл. от НПК и е образувано въз основа на постановление, внесено от Окръжна прокуратура гр. Враца против обвиняемите А.П.А., П.А.И. и Ц.Д.В. с предложение за освобождаване от...

За историята на царствата или произхода на историите...

  Припечатвам последната статия от блога си за сайта..Ако рекъл Господ и ако дал живот и здраве, догодина по това време пак може да се чуем и видим тук. След публикациите за Третото Българско Царство и сравненията с днешната окаяна и изгубила българския си облик република, няма да е зле да се върнем пак назад във времето. В първите години на демокрацията излезе една книга озаглавена :" Военна мощ и дипломация на Ханство България".Официално почти никой не и обърна внимание, но след няколко години имаше и второ издание с по-друго заглавие, явно с комерсиални цели от издателя.Автора беше от съседното село ,капанец като мене, но емигрант във Франция и тамошен професор по история.Работил в техните архиви и се постарал да допринесе и за българската историческа наука, особенно когато в Източна Европа най-после победи демокрацията...Обаче да ама не! Както се изпусна веднъж един водещ журналист от близкото минало!Човека се казва Стойчо Стефанов, но както за булгарските летописи и акад. Нурутдинов се правят или на разсеяни, или отговарят с клевета и мълчание през последните десет години, така и тогава за книгата на Стойчо Стефанов.Кой спечели и кой загуби досега от неглежирането на истината и на действителната историческа наука времето вече показа. Спечелиха душманите на България а загуби целия български народ. Едно престъпление не идва само,...

ЗА ВРЕДАТА ОТ ЦИГАРИТЕ, АЛКОХОЛА И КАФЕТО /част III, последна/

В предишната част обосновахме и научно доказахме историческата вреда от алкохола и се каним да направим същото с кафето. „Да, бе, да!”, вече почти чувам гласове отвсякъде. И още: „С нетърпение очакваме да прочетем тази нелепост, каква вреда може да донесе едно нищо и никакво кафе, с което всяка сутрин се разсънваме, че и историческа вреда... Да не би Етиопия и Еритрея да воюваха заради приходите от кафето? )”. Веднага отговарям, че няма да се насочвам към Африка, Бразилия или където и да било другаде по континентите. Предпочитам да си остана в Европа или по-точно казано около Европа и да разказвам, а накарая ще се види има ли вреда или няма....   ЗА ВРЕДАТА ОТ КАФЕТО   Мястото на нашето действие: Северно море, между бреговете на Холандия и Великобритания. Време: 30. 1. 1895 г. Главни герои: немският лайнер „Елба”, един тайнствен кораб и... една чаша кафе естествено. Месец януари на новата 1895 г се оказва доста мразовит и неприятен, особено за мореплаването в Атлантика и в северните морета: честите щормове, снежни бури и изключително ниските температури не дават никакъв повод за радост на капитаните и техните подчинени. В такава обстановка на своя пореден рейс поема и бързоходният немски параход „Елба”. „Елба” е собственост на корабната компания „Норддойчер Лойд”, като е построен през 1881 г. в корабостроителницата...

ЗА ВРЕДАТА ОТ ЦИГАРИТЕ, АЛКОХОЛА И КАФЕТО /част II/

В предишната част дадохме да се разбере колко вредно е тютюнопушенето в личен и международен план. Тук отделяме място на друг спътник на много от нас – алкохолът. Мнозина навярно вече се сещат, че между всички негови вредности от сорта на „скъп”, „животозастрашаващ”, „замърсяващ околната и семейната среда”, нашият сайт ще цели да разгледа най-вече неговата историческа и политическа вредност. Отново се надяваме, че гледната ни точка ще се окаже по-интересна и достатъчен стимул за някого да пребори цар Алкохол, като разказът ни ще бъде „преливащ”. Но да не губим повече време.   ЗА ВРЕДАТА ОТ АЛКОХОЛА   Интересна „случайност” е, че герои в нашия разказ се оказват отново познати от предишната част лица или техни политически наследници. Предполагам, че тази проява на постоянство у лидерите им е причина някои дръжави да са неизменно в състава на Великите сили. Един от великаните на световното пушене – Уинстън Чърчил се оказва не по-малък привърженик на чашката. Според едно късно Чърчилово прозрение, британският политик е получил повече от алкохола, отколкото алкохолът от него. И е прав! В никакъв случай махмурлукът, повръщането и хилядите глупави идеи и сентенции не могат да се съизмерят с грохващата и сбръчкваща се през годините физиономия на консерватора. Излиза, че от съвместното им съществуване...

ЗА ВРЕДАТА ОТ ЦИГАРИТЕ, АЛКОХОЛА И КАФЕТО /част I/

Днес много се говори за или против цигарите, алкохола или кафето и нашият сайт не можеше да остане безучастен към тези живототрептющи теми. Естествено, с оглед тематиката на сайта, излагаме нашата позиция преди всичко от историческа гледна точка, каквато досега винаги е отсъствала в дебатите „за” или „против”. Но може пък тази гледна точка да се окаже по-интересна за мнозина и достатъчен стимул за някого. Кой знае...   Нека започнем с ВРЕДАТА ОТ ЦИГАРИТЕ   Обикновено пушачите изтъкват, че тютюнопушенето вреди /ако въобще вреди!/ само на самите тях и най-много да засегне и близкостоящите. Нищо подобно! Съвсем доказано само няколко цигари могат да навредят едновременно на 5 държави и на тяхното население, което възлиза на над 25 милиона души. Накратко как става това: две старчета решават да се срещнат и да обсъдят някои въпроси. Единият – тежък, запотен, лоясал и с неизменна папийонка, на когото официалното облекло му стои по-зле и от на Пурко от „Господин за един ден”, се качва на самолет и след известно време каца при другия /сипаничав, прошарен, нисък, набит селянин с униформа и чизми/. Там двамата старци сядат на една маса, вадят по една кутия цигари /или пури/ и сред кълбата от дим драсват на една хартийка някакви цифри. Естествено, че не говорим за някакви модерни напушили се шамани, които владеят тънкостите на черната...

Заниманието с историята, или обречеността на историка

Заниманието с историята, или обречеността на историка ©Стефан Чурешки Това е последният материал , който правя за портала бг-хистъри. Днес според християнската традиция е ден за прошка и искам да помоля всички, които са чели мои текстове от цялото ми творчеството да ми простят прегрешенията, които имам към Бога и към хората. Заниманието с история е рядко неблагодарно занятие в България. Историците са аскети, които живеят мизерно и търсят всяка податка, която може да помогне на нацията и на откриването на истината, което е стремежа към съвършенство. В миналото с историята се е занимавала Църквата и от нейните среди произлиза История славяноболгарская на преп. Паисий Хилендарски, която дава тласък на българското Възраждане и на национално-освободителни процеси под турско робство, подчертавам робство въпреки всички опити на антибългарската и продажната българска пропаганда да оправдае престъпленията на тираничния османски феодален режим към българите и поробените народи в тази азиатска деспотична монархия, където всички по закон са били роби на султана. Затова историята у нас има освободителни функции и чрез историята българите търсят еманципация на нацията, както на проекта на Църквата в борбите за Екзархията, така и на революционото освободително движение. Раковски казва, а той се е занимавал с история, че българите с меч са загубили...