Част от множеството на Ходинското поле

*** Забележка: В статията има описания, цитати и снимки, които не са подходящи за всеки читател. Моля, ако избягвате картини на насилие и жертви, да преминете към друга статия.

Всенародни тържества. Пищно облечени тела, носещи се във вихъра на танца и живи и мъртви тела, носещи се във вихъра на хаоса. Звучи нелепо, та чак идиотско. Но е вярно... При това сцената се разиграва няколко години преди да настъпи 20 в. и то в образована Европа. Но, както се казва, и Русия не е съвсем Европа, и ако нещо може да се обърка, то то задължително се обърква. А накрая винаги се разбира, че денят се познава по сутринта…

Един такъв ден, в който всичко трябвало да се обърка, бил 18. 5. 1896 г., събота. В този ден на московчани и гости на Москва се пада високата чест да участват в тържество по случай коронацията на своя цар и самодържец Николай II Романов. Всъщност той е на трона още от 20. 10. 1894 г., когато след боледуване умира неговия баща император Александър III, но причини от най-различно естество забавят официалните чествания по случая. Отначало на преден план са траурът и сватбата на новия монарх с Хесен-Дармщадската принцеса Александра (приела фамилията Фьодоровна), след това последователно идва ред на рокадите във висшите етажи на властта, външнополитическите отношения (вкл. възстановяването на отношенията с България – б. м.) и раждането на първородната княгиня Олга. Така след почти година и половина на дневен ред идват и тържествата по коронацията, които през цялото това време са разработвани и доизкусурявани от нарочна комисия. За грандиозното събитие щедро са заделени 60 милиона държавни рубли.

Съгласно сценария празненствата следва да се разпрострат в рамките на 2 седмици, в които ще се състоят концерти, банкети и балове. Гвоздеят на програмата пък трябва да бъде всенароден пир, който да се устрои на специално подготвеното и украсеното за целта Ходинско поле, находящо се в тогавашния северозападен край на Москва, покрай пътя за Санкт Петербург. Дошлите на полето щели да бъдат гощавани с пиво и мед и щели да получат около 400 000 хиляди подаръка – цветни вързопи с хранителни продукти (половин фунт колбаси и сладки – б. м.) и емайлирана чаша с царския герб и позлата. Въпреки че дори в този си вид подаръците не са за пренебрегване, въображението на наивните руски селяни дотолкова се развихря, че слуховете „даряват” всяко присъстващо на тържествата семейство с царска крава и кон. Така не е никак изненадващо, че още на 17. 5. сутринта тълпи от поданици се отправят към украсената с електрически лампички до върха на камбанариите си Москва. Улиците са задръстени от хора, от цели семейства и групи от съселяни и съграждани (включително водещи със себе си и малки деца – б. м.), които бързат да се установят на Ходинското поле.

Настроението е приповдигнато, за което основна заслуга имат разположените на мястото на честванията 20 бюфета за раздаване на напитки, множество люлки и въртележки, както и павилиони за музикални и театрални представления. Над всичко обаче мислите вълнуват вързопите с подаръци, които щели да бъдат раздавани в 10 ч. на другата сутрин от 150 специални бюфета. За 14 ч. пък било определено и появяването на самия Николай II пред множеството. Стълпотворението в Москва се увеличава от час на час, като до към полунощ мястото на тържествата се изпълва с десетки, а до сутринта и със стотици хиляди хора. Потокът от прииждащи така и не секва и според някои източници към зазоряване присъстващите числят умопомрачителните 500 000 души.

Тук е мястото да направя и кратко описание на друг важен герой в разказа – Ходинското поле. Рядко някой би могъл да изнамери по-нелепо място за такава грандиозна проява, станала един от синонимите на руско безхаберие. То се простирало на площ около 1 кв. км. и служело за провеждане на военни маневри на дислоцираните в града войски. По тази причина било осеяно с окопи и ровове, канавки, изоставени кладенци и траншеи, от които се добивал пясък и глина. Към безрадостната картина се прибавяли и ямите, останали от наскоро изкопаните и преместени на търговско-промишления панаир в Нижни Новгород метални павилиони. Бюфетите за подаръци пък се намирали съвсем близо до рововете и траншеите. Въпреки всичко, по някаква странна приумица, това бойно поле следвало да послужи за увеселение на огромно множество, включително и на самия монарх. Обстоятелството, че и преди мястото се е използвало за събирания, едва ли би могло да бъде накакво оправдание за сценаристите на празненствата, още повече че и през 1880 г. при раздаване на милостиня на бедни в блъсканицата загиват около десетина души.

Нощта срещу 18. 5. се оказва много тъмна и безлунна, което само засилва хаоса. Прииждащите нямат никаква видимост и някои от тях падат в зейналите ями. На зазоряване Ходинското поле е обхванато от гъста мъгла, която пречи на всички да виждат дори наблизо. Около 6 ч. сутринта се чува, че бюфетчиците вече раздават подаръците-вързопи на „свои” хора. Според кореспондента на вестник “Руски ведомости” Владимир Гиляровский, в този час раздаването наистина е започнало на места. Неколкохилядната тълпа бързо се насочва към бюфетите като всеки бърза да се докопа дотам пръв. Напълно недостатъчната за охраната на събитието полиция – 1800 души е безсилна да въведе ред. Уплашени, че ще бъдат отнесени с павилионите си, бюфетчиците започват да хвърлят вързопи в множеството, с което само влошават ситуацията.

Следващите случки са описани от Гиляровский така: „Натискът беше страшен. На мнозина им прилоша и някои загубиха съзнание, без да имат възможност да излязат или поне да паднат: безчувствени, със застворени очи, стиснати като в менгеме, те се поклащаха напред-назад с тълпата... Стоящият близо до мен през един човек висок и благообразен старец вече отдавна не дишаше, задави се в мълчание, умря без звук и охладнелият му труп се олюляваше с нас. Освен мен някой повърна. Той дори не можеше да наведе главата си...” Напиращите отзад правят положението ужасно, избутвайки множеството към бюфетите и някои от рововете. Първите редици от хора се свличат в дълбоките около 3 метра траншеи, а следващите редици падат върху тях затискайки ги. Намиращите се най-отзад естествено не подозират за ставащото отпред и вследствие техния натиск все повече хора падат във вече пълните с клетници ями. Десетки казаци и часови, охраняващи павилионите,

цар Николай II

Хора продължават да прииждат и да се блъскат в тълпата, като някои от тях намират смъртта си по най-нелеп начин. Работници от фабриката на Прохоров се натъкват на някакъв засипан с пясък и покрит с дъски кладенец. Дъските не издържат под тежеста на толкова хора и десетки политат надолу, където загиват. В продължение на три седмици властите опитват да извадят телата им оттам, но не успяват да достигнат всички, тъй като трупната миризма и постоянното свличане на стените на кладенеца правят по-нататъчните работи невъзможни.

Целият този ад продължава според Гиляровский не много повече от 10 минути, след което тълпата се поотдръпва. Разкрилата се сцена на опустошението е наистина неописуема: по земята и в рововете остават стотици смачкани, окървавени и обезобразени тела, преплетени едно в друго и със скъсани дрехи. Сред множеството има много умрели или в безсъзнание, които при постепенното раздалечаване на хората просто се свличат на земята. Ужасът кара доскорошните им съседи да бягат панически надалече. Поокопитилите се пък започват да спасяват ранените и да събират на купчини бездиханните. Последното се оказва безкрайно лоша идея, тъй като доста от оцелелите, но припаднали в блъсканицата, не могат да си поемат дъх от хвърлените върху тях тела и се задушават.

Скоро на мястото на събитието пристигат военни части, пожарникари и лекари, които се опитват да въведат някакъв ред и да окажат помощ. Завареното от тях описва ординаторът на 2-ра московска градска болница Алексей Остроухов: „Страшна картина. Не се вижда никаква трева; цялата е смачкана, сиво и прашно. Тук са тъпкали стотици хиляди крака. Едни нетърпеливо са се стремили към подаръците, други са се изпотъпкали, хванати в менгеме от всички страни, доведени до безсилие, ужас и болка. На места натискът е бил толкова голям, че дрехите са били разкъсвани. И ето резултата – купчини от тела по сто, сто и петдесет души, купчина под 50–60 трупа не видях. От пръв поглед не различавах никакви подробности, а видях само крака, ръце, лица, подобия на лица, но всички в такова положение, че не можеше да се ориентираш веднага, чии са тази или тези ръце, чии са тези крака. Първото впечатление беше, че всички бяха „хитровци” (скитници от Хитровия пазар), всички бяха в прах, в дрипи. Ето черна рокля, но с мръсно сив цвят. Ето вижда се оголено сиво бедро на жена, на другия й крак бельо; но странно, хубави високи ботуши – разкош, недостъпен за „хитровците”… Прострян тънък господин – лицето му в прахоляк, брадата му в пясък, а на жилетката златна верижка. Оказва се, че в голямата блъсканица всичко се е късало; падащите се хващали за панталоните на стоящите, разкъсвали ги и във вкочаняващите се ръце на нещастниците оставала някаква дрипа. Падналите били стъпквани в земята. Ето защо много от труповете изглеждаха като дрипльовци.”

Въведен е някакъв ред, като спасителите отчаяно се опитват да достигнат до все още живи затрупани хора, които да върнат в съзнание. Започва извозването на ранени и загинали, като парадоксалното е, че в града малцина се трогват от вида на превозените с открит транспорт първи 46 починали (те умират от задушаване и нямат кървави следи – б. м.). Просто всички искат да отидат на тържествата и да получат царски подарък, поради което не се замислят особено за последиците.

Болниците се изпълват с ранени, а на Ходинското поле тълпата понамалява. Чуват се ридания и викове на хора, намерили или търсещи загиналите си роднини. По руски обичай множеството хвърля върху купчините с посинели мъртъвци пари, които да послужат за погребение. Трупове има и доста далеч от мястото на трагедията – това са пострадали, които прибързано се опитват да си тръгнат, без да им бъде оказана лекарска помощ, но поради травмите си скоро падат и умират.

Към 10,30 ч. за случилото се е доложено на император Николай II и на командващия Московския военен окръг велик княз Сергей Александрович (син на царя Освободител – б. м.). Последният е пряко замесен в събитията, тъй като дейно участва в подготовката на празненствата и трябва да гарантира опазването на реда при тяхното провеждане. Императорът предпочита да не отменя по-нататъчните тържества по случай коронацията си и всичко да продължи по изготвената програма. Не е ясна причината за едно такова негово решение, но вероятно надделяват съображенията за неоставяне на лошо впечатление у чужденците (дипломатите – б. м.) и направените големи държавни разходи. Убеждението обаче, че никой и нищо не може да бъде над един самодържец, също никак не е за пренебрегване. Така военни, пожарникари и лекари запретват ръкави и ударно почистват всички следи от разгиралата се драма. В ранните следобедни часове концерт засвирва оркестър, под ръководството на диригента Сафонов, а в 14,05 ч. на балкона на царския павилион се появяват техни императорски величества. Дадени са салюти, пее се националният химн, а пехотни и кавалерийски полкове преминават пред държавния глава в параден строй.

Церемониите продължават в Петровския дворец, пред който Николай II приема пратеници на селячеството и на варшавските дворяни, след което императорската двойка дава обяд за московските дворяни. Във всички свои речи, произнесени през деня, държавният глава  дебело подчертава, че грижата за народното благополучие е близка на сърцето му, както това е било при неговия баща и дядо.

За вечерта в програмата се предвижда бал у френския посланик граф Монтебело. Мнозина очакват, че ако балът се състои, това ще стане без присъствието на владетеля, но се лъжат. На съветващите го да пропусне това събитие, царят отговаря, че Ходинската трагедия е голяма, но тя не трябва да помрачава коронацията. Така в късните часове на 18. 5. 1896 г. руският император се понася във вихъра на танца с жената на посланика, който пък танцува изкусно с императрицата. Руско-френското приятелство е затвърдено и задълбочено, но не така се развива приятелството между короната и народа. По време на бала и през цялата нощ болниците са все така препълнени, а труповете отвсякъде се извозват към Ваганковското гробище, където следва да се извършат разпознаването и погребването им. Недоволството на московчани и гости на града от бездушността на монарха

княз Сергей Александрович

Следващите дни бележат една тенденция на рядко двуличие и притвореност у короната и дворянството. Починал си от бала, на 19. 5. Николай II решава да покаже загриженост и предприема някои действия по замазване на положението. Царското семейство решава да „пожертва” в полза на пострадалите лични 90 000 рубли и разпраща 1000 бутилки портвайн и мадейра по болниците. На същия ден императорската свита и великият княз Сергей Александрович посещават Староекатерининската болница, а на 20. 5. – Мариинската болница. На семействата на всички загинали са обещани по 1000 рубли и поемане на разходите за погребение.

Но приказката за добрия цар вече е неактуална. Не са много тези, които му дават вяра, още повече че и събитията наоколо са доста красноречиви: Докато трае балът при френския посланик, останалите непоканени особи се наслаждават на параден спектакъл в Болшой театър, а на следващия ден княз Сергей Александрович и съпругата му дават пищен бал в чест на младата императорска двойка. На 26. 5. тържествата в Москва (започнали още на 14. 5. – б. м.) най-сетне приключват, като точката слага държавният глава, който в издаден Височайш манифест още веднъж набляга на неразривната връзка между господаря и народа и на готовността си да служи за благото на отчеството. Вероятно на същото благо е служил и другият син на царя Освободител – великият княз Владимир Александрович, който в деня на погребението на жертвите от Ходинското поле, организира за своите високи гости не много далеч от Ваганковското гробище стрелба по гълъби.

В изключително глупав фарс се превръща разследването на причините и намирането на виновниците за инцидента. Следствената комисия е създадена още на 19. 5. 1896 г., но тя не успява да стигне до почти никакви изводи. Всъщност не съвсем, защото за нея не е никак трудно да забележи вината на великия княз и организатор на тържествата Сергей Александрович, но всички роднини на Николай II дружно се надпреварват да го убедят колко пагубно за авторитета на монархията би било изправянето пред съд на член на царското семейство. А няма и данни, които да сочат, че владетелят наистово желае да има такъв обвиняем по делото. Така всички си измиват ръцете с обер-полицмайстера полк. Александър Власовский и неговият помощник, които са снети от заеманите длъжности (според някои източници пострадват и редица второстепенни чинове, които са отстранени от длъжност – б. м.). В крайна сметка е дадено справедливо възмездие: на Сергей Александрович с височайш рескрипт е изказана благодарност „за образцова подготовка и провеждане на тържествата”, а Власовский е пенсиониран с тлъста пенсия от 3000 рубли на година.

Едва ли руското общество следи с особено напрежение разследването. То знае имената на виновниците за ходинските ужаси, като дори ги посочва в ежедневните си разговори и в някои брошури, станали факт зад граница: великият княз Сергей Александрович получава прозвището „княз Ходински”, а Николай II – „кървави”. Една от емигрантските брошури, издадена през същата година в Женева, обвинява имератора в неспособност да запази дори външно благоприличие.

Любопитно е, че самият владетел дава повод за някои не много лицеприятни изводи за себе си, споделяйки или цинични, или абсолютно глупави неща в дневника си: За 18. 5. 1896 г. той пише: „До сега всичко протече, слава Богу, по часовник, но днес се случи голямо нещастие... Тълпата, нощуваща на Ходинското поле, в очакване началото на раздаването на обеда и чашите напирала към постройките и се получилo скупчване, при което, ужасно е да се каже, са стъпкани около 1300 души. Аз узнах за това в 10,30 ч.... От това известие останах с отвратително впечатление”. А в навечерието на новата 1897 г. пак там е написано: „Да даде Бог следващата 1897 г. да протече така благополучно, както тази”. Цялото това годишно благополучие царят вижда, след като достатъчно ясно знае за всички размери на трагедията и за всички извършени по-нататък репресии. На 18. 11. 1896 г. в Москва се състои студентска демонстрация, изразяваща „протест срещу съществуващото управление, допускащо възможност за подобни печални факти”. Участниците преминават по улиците на града, тъй като им е преграден пътят към Ваганковското гробище. За подстрекателство към демонстрацията са арестувани 36 души, като същата участ сполетява и всички подкрепили ги петербургски студенти. Така универитетът в столицата остава без 711 свои питомци, които са изключени, а 49 от тях са съдени като подбудители на протести. Като прибавим към това и официално представените цифри за Ходинската трагедия – 1389 загинали и 2690 ранени (предполага се, че истинските стойности са по-големи – б. м.), е видно, че 1896 г. е повече от „успешна” за Руската империя и за укрепване на самодържавието.

За голяма част от руското общество, още в началото на едно 22-годишно властване, става ясно, че е управлявано от циник и безхаберник, който не е в крак с времето. Той се опитва да бъде твърд и невъзмутим като своя съименник Николай I, но няма нито неговата решимост, нито пък епохата позволява такова своенравие. Руското самодържавие и дворянско самодоволство очевидно не могат да търпят промени в посока на либерализиране, а виновникът за неефективността и загниването на цялата управленска система е държавният глава – покровител на подобен начин на мислене и поведение. Гъвкавостта и усетът за реализъм и народни потребности са двe от качествата, които никога не са били отличителни за Николай II. Същото се отнася и за вярната преценка за мястото на Романови в сърцата на поданиците, като за последните греховете на монархическия род започват да стават все по-трудносмилаеми. Така съвсем закономерно, през огромна част от стоенето си на държавния връх, новият император ще лази по нервите на народа си, като се опира единствено на волското му търпение и послушание. Съдбата ще му даде достатъчно уроци, които той няма да може да разчете правилно: Ходинка ще роди революцията от 1905 г., а тя пък – Февруарската революция от 1918 г., която ще сложи

Част от жертвите на Ходинската трегедия

Причините за трагедията на Ходинското поле са много и доста ясни, като аз само ще ги спомена: крайно неразумен избор на място за тържества; невземане под внимание на предишните нещастия, случили се на същото място; липса на адекватна организация и охрана на събитието; липса на ограждения или на пропускателен режим, който би засилил поне малко реда. Но казаното е само връх на айсберга. Под него стоят абсолютно безхаберие и пълна незаинтересованост за съдбата на собствения народ. Както и непознаването му междувпрочем. Твърде вероятно е организаторите да са разчитали да дойдат само работници, селяни и бедняци, а вместо това там се оказват и по-заможни хора, които не желаят да изпуснат безплатните напитки и подаръци.

Днес по ирония на съдбата всичко е твърде различно от 1896 г. Ходинското поле няма нищо общо с това, което е било преди повече от 110 години: през 1910 г. върху него е изградено летище, което функционира до 2003 г. Понастоящем там се намира Зимният дворец на спорта и новият модерен жилищен комплекс „Гранд парк”. Препогребаният император и семейството му са реабилитирани и канонизирани за мъченици. Ликовете им се изографискват на икони, пред тях се палят свещи и само един паметник на Ваганковското гробище, с издълбан на него надпис „18 май 1896”, някак не се връзва с цялата мъченическа помпозност. И още един дребен детайл напомня за онези дни: все още в разговорния руски думата „ходынка” е нарицателно за масово скупчване на хора с трагични последици...
 

Комар

За да оставите коментар е необходимо да се регистрирате първо.

Още статии от категория Анализи

Цървули и ботуши

Преди 65 години комунистите извършват най-забележителното масово убийство в българската история. В една яма от бомба край софийските гробища са разстреляни 150 души - целия политически елит на Царство България. Убити са Принц Кирил Преславски, ген. Никола Михов, проф. Богдан Филов, всички царски съветници, министрите от правителствата през последните 3 години и народните представители от последните 2 парламента, командирите на всички родове войски и на основните "стратегически" подразделения. Световният учен - хирургът проф. Станишев - един от най-забележителните и високообразовани хора на България - е принуден да установява смъртта на всеки разстрелян. Последен в ямата с негасена вар пада самият той. Има пряка връзка между това събитие и факта, че българите избраха Димитровград за строеж на века... Унищожението на държавния политически елит не е само ужасно нехуманно масово убийство. То е преди всичко "програмна" проява, своего рода "манифест" на новата власт. Комунистите са наясно, че за да наложат властта си, трябва преди всичко да потъпчат елита на нацията - всички образовани, знаещи и можещи хора трябва да бъдат смазани, за да могат на тяхно място да виреят примитивните дейци на работническото движение и емигранти от СССР. Тази политика, започнала зловещо и решително в нощта на 1-ви срещу 2-ри февруари 1945г. се провежда...

От къде идват корените на българската република и на днешната политическа култура и традиция?!

При всички случаи портретите на Левски и Ботев или на който и да е друг национал-революционер тук нямат нищо общо...!  Аз бих добавил към тях и професор Александър Цанков. Разбира се и той е обявен от днешната демокрация за "спорна личност", наред редица други абсолютно безспорни и доказани национал-патриотични личности от времето на Царство България- политици, учени, журналисти, писатели, индустриалци, банкери, военни... Хора ,които са действителен пример за подражание и повод за гордост на българските поколения! Тук искам да спомена поне още две имена през чието идейно и политическо наследство минават моите корени и които са също толкова чужди за днешнитя елит,колкото Ванче Михайлов и Александър Цанков, например. Става дума за Тодор Икономов и Атанас Буров.Представители на българския политически консерватизъм, който вообще липсва от историята на българската република... Наред с Ванче Михайлов върху "кървавия професор" са изсипани и натрупани най-големите купища лъжи и клевети. От обслужващия персонал на българската република...Но да видим откъде тръгват и докъде стигат корените на тази българска демократична република: "...Парламентарната система на управление, когато е без контрол от опозицията, бързо се изхабява и разлага. Правителствата у нас, в България, падаха от власт не поради борбите на опозицията, а от...

Дебългаризацията и историята у нас

Дебългаризацията и историята у нас © Стефан Чурешки В областта на човешкото познание от изключително значение е надеждността и устойчивостта на общата визия за живота и създаването на нейната надеждна и устойчива база перспективен модел за развитие. В знанието е известно, че познанието е пирамида, където в основата лежи философия и религията, а другото е надстроечен материал, който се изчислява въз основа на закономерностите от математическите величини – математиката е точно знание без възможност за измама в нея – съотнесени към характеристиките на основата. В областта на знанието и живота на човека обаче съществуват деформации, особено когато се пренебрегнат базисните постановки на знанието – натрупан исторически опит, познание, дарби и талнати и интелект на хората  и се тръгне от детайли да се прави обощение върху характеристиката на цялото. Друга грешка в познанието, което води до деформации и извращения в живота на хората е пренасянето на аналогии от несравними величини и от пренасянето на свойства на генезисно различен обект към обекта на проучванията. Основната цел на живота на човека според главните постановки на вярата и философията е откриването на истината – истината според християнството, което българите познават перфектно е гаранция за спасение на душата на човека, ако приемем че освен тяло човек има дух и...

Dominus Michael princeps Bulgarius

Dominus Michael princeps Bulgarius Съобщeния за Михаил – Борис I. (bozman) І манипулация От съч. на А. Библиотекар: Написано : "...Dominus Michael princeps Bulgarius...". Разчетено от М. Соколов в съчинението му " Изъ древней истории болгаръ" като: "Господин наш Михаил, прежде Борис...". Термина "прежде Борис"  никъде не е използван от А.Библиотекар  ( на латински естествено). Той е изцяло измислица на Матвей Соколов. ІІ манипулация от посланието на Фотий. „Отъ посланието на Фотия, светейшия цариградски патриарх, до Михаила, княза на България, - Кое е работа на един князъ.” Български Старини, книга V. ОТ заглавието ДО последна страница на паметника, име БОРИС няма в текста. Липсата на такова, се компенсира от преводача Митрополит Симеон с методите на Гьобелс – повтори сто пъти една лъжа и тя ще стане истина. Това буквално е изпълнено от Митрополита ( Гьобелсовият патент очевидно е късно явление и оригинала е на представителя на българската БПЦ) който на всяка страница горе, извън текста поставя рефрена: „До българския князъ Бориса”. Освен това в предговора (от който имам налице само последната 31 стр.) името „Борис” е повторено 4-5 пъти и нито веднъж името „Михаил”. Митрополита очевидно надминава числото 100, изказано от Гьобел двайсетина години по-късно. В предговора митрополит Симеон пояснява, че превода му е по...

Кан(Княз) Борис -1 и неговите въпроси към римския папа Николай-1

  Оказа се, че е наложително , да се обърне внимание и на този въпрос - отново  малко известен от историята на българите. Борис бил сложен на трона още като голобрад юноша през 852 г. от Охридския боил(велик болярин) Карамат, който станал отново регент на поредния малолетен цар...Преди това той самовластно управлявал не само своята област - Турун(Македония), но и цялата страна седейки си в Охрид.Преди Борис управлявал законния наследник на трона - неговия брат Бирджихан. Баща им Пресиян(Сабанша) бил брат на Маламира. Карамат не искал да изпуска реалната власт в страната и сложил на трона друг малолетен син на Пресияна от една негова славянска наложница - Борис. Той "приел царството на река Брегалница в Македония" както гласи преданието именно от Карамата а на миниатюрата е изобразен като глобрад младеж... В началото Карамат продължил да си управлява както преди, но след това Борис при помоща на славянизирани български родове, унищожил неговата власт а по-късно го обезглавил(заради отказ да се кръсти). Властта на рода Дуло не била прекъсната, но при Бориса тя била вече с подкрепата на прославянската( и прохристиянска) групировка в страната! Това предопределило и по-нататъшната политика и историческо развитие на България. Фактите и последвалите събития показват, че в новата политика на тази групировка няма никакво противоречие относно...

За сложната и трагична история на древнобългарските летописи

  Може би тази публикация трябваше да излезе преди първата тема от цикъла "Малко известната история на българите", тук в този сайт...Може би тя, тази история не е вече чак толкоз малко известна, но така реших от самото начало и сега след темата - "Волжка България през 15 -16 век", дойде време читателите да научат и за това. За сложната и трагична история и на тези древнобългарски летописи! Но поне половината текст от тях е дошъл до нас и тук явна заслуга има и невидимата ръка на Провидението! Въпреки това ,измислиците и лъжите по техен адрес не спират и до днес ,но процеса на българското възраждане не е спрял а дори вече е  необратим!!! Въпреки изкуственно създаденото тежко и вечно кризисно състояние у нас ние не сме вън от този процес и в недалечно бъдеще това ще го осъзнават все повече и повече хора. И така, уводните думи на акад.Нурутдинов при първото официално издаване на историческия сборник "Джагфар Тарихи"! Тях ги дължа на читателите и заради частта на моите преводи и публикации тук. Валентин Иванов - Атил   НЯКОЛКО ДУМИ ЗА СБОРНИКА "Джагфар Тарихи"("Историята на Джагфар") - това е единственния известен досега сборник с исторически летописи, достигнал до нас. Както и при много други български източници, и този е със сложна и трагична история. Сборника е бил съставен и написан през 1680 год. по заповед на вожда...