Историята винаги е била една от най-силните просветени науки, които с основата си на логика, общата философска платформа на познанието си, точността на фактите и перфектното познаване на класически и говорими чужди езици може да подкрепи или отрече дадени постановки на религията. Историята може да подкрепи или обори  актовете и словата на официалните държавни и религиозни институции. Историята в големите и богати европейски култури като френската, например, често пъти е считана за опасна наука. Опасността идва от факта, че историята може да създава житейски представи и мотивация за действие, които пряко могат да се отразят както на политическото статукво, така и на движения между народите и породени от това техни действия в международната констелация. Затова често пъти историята е насилвана, изпочавана, натъманявана и целево използвана с цел да се получат преки дивиденти от морален и материален характер. И това у нас се знае на масово ниво  още от епохата на съжителството ни с Византия. Нашите страдания за вярата и Отечеството през атеизма и в настоящето обаче днес ни позволяват да си кажем открито някои неща ако наистина има демокрация, свобода на словото и свобода на съвестта в измъчената ни Родина. И ако се ценят ценза и знанията на днешните българи по европейски познавателни и културни норми, а не се действа по линия на мистична конспирация по инерция от  практиката на Революцията в България.

Основанията на атеистите за научната достоверност на тяхното учение и оттам безпрекословния довод – науката е последна познавателна и морална инстация- за властта им произхожда от твърдението на Маркс, че историята на човечеството е история на класовата борба. Оттук – от логичния ход на законите на световната история, която е стародавна наука с много сериозни изводи и заключения за съдбата на хората и със способност за футуристика- идва легитимността на атеистите и  революционерите и претенциите им  да управляват България и Европа и да разполагат с целия ресурс на обществото, следвайки и постановките на Хегел за световния дух и ставането в историческите процеси. Историята обаче е и много сериозен довод за съществуването на българската държавност чрез позоваване на историческото право в Европа през ХІХ век и така силата на историческото познание в България през модерността се съчетава с чисто българския специфичен път на развитие и постановките на атеизма. Така каноните на историографията и академичните звена във функционирането на текстове и устни изказвания у нас през близкото минало здраво застъпват принципа на историзма в българската народопсихология и наслагващия се манталитет на българите. Дори може да се каже, че историята у нас през новото време става нещо като религия и доказателство за тази й функция са днешните опити да се възстанови дохристиянската вяра на завареното население по българските земи, ако изобщо то е повлияло на българите , както и религията на старобългарския период до Покръстването през 864 година такава, каквато се мисли на популярно ниво. Макар обективните данни за дохристиянските религии из българските земи въобще да не са такива, каквито ни ги представя масовото публично знание по история у нас. Характерното за историческото послание след 1878 година у нас е, че то възхвалява героизма, схващан по античному с митология в него и със силен мистико-епически култ към силата – фигурата на Боримечката от Под игото на Иван Вазов,  например или Дан Колов, затова за историята се пишат и се пеят песни, видно от македонския фолклор и от творчеството на такива поети като Никола Вапаров. Така през модерността историята и допуснатите за функциониране в българската културна среда текстове и устни изказвания стават  основание за политически, морални и материални привилегии в България главно чрез възхвалата на епическия и митологичен античен героизъм, пред който българите по силата на внушението на допуснатите от цензурата официални “национални” исторически текстове  след 1878 година и канона на националната литература в задължителното държавно образование се покланят. Затова не е пресилено ако се  каже дори, че поради особеностите на допусканата в България философия на публично образование и възпитание историята у нас има ии  религиозни функции. Пред паметника на героя – революционер, поет, поборник, воин - се кланят всички – от патриарха до президента. Но това обаче не е поклонението пред християнските мощи, икони, реликви, свещени места и чудодейни явления в живота на вярващия. Това е целева прагматична “национална” експлоатация на един мистико-епически героизъм, захранван по езически и митологично античному, т.е. по маниера на политическата функция на паметника в древна Гърция преди християнизирането на Елада. И фигурата на героя ловко се наслагва с представите за християнския светец в България, макар фигурата на революционера и светеца да представляват два различни културно-философски типа в цивилизационната традиция на Европа и САЩ.Защото според нормите на християнската вяра навсякъде по света от съприкосновението на човека с религиозните реликви се очаква чудодейна намеса, Божия благодат, съприкосновение със свръхестественото, защото Бог е жив и светиите са живи,  а от поклонението пред паметника , задължителено през атеистичната епоха, когато се правеха грандиозни материални паметници на “героите”, които не бяха вярващи и бяха интернационалисти, се очаква заздравяване на убеждението, че историята си има свои избраници, на които по силата на признателността и чувството си за дълг сме длъжни да отдаваме почит и да ги фавирозираме в настоящето и бъдещето.Този момент – избраника на законите на историята и избраника на Бога според християнската норма е травматичен за българското културно съзнание през модерността. Наслагването на образа на героя с образа на светеца създава превратни религиозни представи и така историческия паметник сатав култов обект, който измества храма, свещеното място и мястото на съприкосновение между Бога и хората. Затова и през комунизма храмовете ставаха музеи на революционното движение, защото Революцията се мисли   за историческа закономерност, която връща човека в правия път на развитие, след отклонението което е допуснал с частната собственост и създаване на елити, които имат привилегии. Обещството ни се мисли за народно и основния герой е народа, който с емисли за свят в конотациите на автентичната ни религиозна литература, но после тази святост се наслагва с параметрите на християнския пиетет към героя на бруталната сила и така се раждат новите националини герои, обявени за най-великите мъже на България, макар идеята да обявяваш за най-великите личности от последните 15О години от 13ОО годишна история да е пълен логически и цивилизационен абсурд. Но историята се смесва с принципите и методите на религията у нас и затова култът към физическия побрник – новите герои са мутрите и сенчестия бизнес, които са народни става централен като измества акцентите в историческото познание, свива мащаба на изследваното време и стеснява хоризонта на културните типажи от нашето минало.

Основната идея на религията е връзката на човека с Бога и свръхестественото, затова важният момент в християнското свещенство не е само социалната, здравна, културна и просветна дейност – това го има в светски алтернативи на по-високо качество от продукцията на официално номинираните у нас представители на актуалното българско православие. Основният момент е до каква степен Божият служител е във връзка с Бога, до каква степен е Божи любимец и избраник и до каква степен Бог чува и изпълнява молитвите, требите и службите на расоносеца. Божият служител е посредник между човека и Бога, затова важното за него не е официалната му номинация в йерархията на Църквата, а реалната му и актуална връзка с Бога, за да може да се изпълнят молбите и желанията на хората. Понякога този човек може да бъде извън официалната организация на култа и дори може да бъде обявен за поритвиник на зависимите от пари и политика църковни дейци. Моментът “Божи любимец и избраник извън институцията на Църквата” е добре познат на историята и макар такива хора да са заклеймявани от съображения за власт и защита от конкуренция на клира тяхната диря в историята на цивилизацията е голяма. Ако расоносоцеа не е във връзка с Бога, а е плод на политически и финансови комбинации, както стана с БПЦ след 1878г., тогава неговото място в живота на човека е безсмислено през модерността, защото светската алтернатива на Църквата без нейните дейности, които се отнасят пряко към актовете и словата на Бога ги има на  по-качествено и по-хуманно равнище в живота на цивилизациите. Затова искрено религиозният човек търси връзката с Бога, и ако попа не може да му я осигури, тогава расото и кръста стават инструменти на религиозна и културна далавера, както правят много религиозни общности по света, и онези, които в обществото се наричат в медийния език секти. И тук историята в България има голяма отговорност – ако тя води към Бога, към храма, към свето место, тогава тя помага на религията, т.е. връзката на човека с Бога, а ако води към политически и икономически култ, тогава тя става противна на религията. Освен ако законите на историята и Божията промисъл не съвпадат, нещо за което има данни в интегралния анализ на българското минало, но което не е разработено в религиозни понятия и смисли на езиковостта, която е крайна мяра на познанието на човека изобщо. И именно поради факта, че историческият паметник с неговата функция в България от 1878 година насам сам по себе си не може да даде връзка със свръхестественото и с Бога отскоро по поклонението  на паметници у нас се извършват и църковни ритуали, но доколко църковният ритуал освещава християнска функция на историческия паметник – за това ще се произнесат светските експерти по религия, които често са по-подготвени и знаещи от хората в раса у нас.

Този момент – законите на историята сами по себе си, изразени в култа към историческия паметник у нас през модерността  без да се  отчита Божията воля в нея и намесата на Бога и светиите е характерен за нихилистичното и атеистичното съзнание и затова в религиозен аспект следва да се обозначи поклонението пред историческия паметник сравнено с това пред  религиозната реликва. Смесването на политическата функция на историята със стойностите на ортодоксалната  религия в България, опасно подменя и размива културните измерения  на свещения реликт със замислите на светско мероприятие, извършвано най-често с рационална  сметка по добре пресметнати политически и финансови дивиденти. Разбира се на героите и на заслужилите българи, но истински заслужилите, а не фаворитите на конюнктурата в историографията и обществената функция на историята лица в нашето минало следва да се отдава почит и признателност. Но затова си има и религиозни церемонии - задушници, панахиди,  палене на свещ за починали, исторически песни и песни с епически характер. Впрочем преди национализма на гръцкото училище с философията и структурата на преподавани предмети през османския период да се пренесе като модел на българското училище, ние сме почитали героите чрез песни на епическа, религиозна и героична основа. Интересно ми е тези, които днес се обявяват за най-чисти и изконни български “националисти”, като организират скъпо струващи  преклонения пред паметниците в условията на финансова криза и искат канонизацията на светски революционери с неизвестна религия и идеологически убеждения извън автентичната  българска историческа традиция каква музика слушат, какъв е процентът на български произведения в нея и какво е отношението им към християнските реликви, имайки предвид факта , че някои от свещените места край селищата и в градовете у нас стоят запуснати.

Този историко-религиозен пиетет през модерността у нас към героя на въоржената борба по античному епически и георично, често пъти с налята митологизация на историческия образ, налага един култ към бруталната сила в модерна България, който заменя стария изконен и автентичен български култ към истината и знанието. На основата на този култ към силата и към закомерностите в историческия процес без да се отчита Божията воля и промисъл у нас се прави всичко – от икономика до политика. Освен това с този силов култ се пропускат много важни дати и събития от българската история, които не се вписват в преклонението пред героизма на въоръжената борба. Така например скоро  се навършиха 150 години от Българския Великден, когато смелият мирен акт на Иларион Макариополски фактически поставя началото на независима българска църква. Навършват се и 140 години от издаването на султанския ферман от 1870 година за признаването на българска Екзархия, който очерта етническите граници на модерна България и който призна българите за самостоятелен субект на полето на международните отношения. Борбите за самостоятелна българска Църква са белязани от грамотност, интелигентост, перфектно познаване на принципите и каноните на християнската вяра и устоите на българската история, която е основен довод за възстановяването на самостойна българска Църква. Ако не беше всенародната единна мирна борба за Екзархията , за която Иван Вазов пише че е била най-важното общобългарско събитие през Възраждането,  днес нито щяхме да имаме патриарх, нито владиците ни щяха да бъдат с международен имидж, нито щяха да имат лукса и привилегиите, събрани от даровете на народа и които средства преди 1870 година са отивали за издръжка на чуждо духовенство. Време е вече в Европа, в която изглежда няма да можем да правим революции и да вдигаме въоръжени въстания историята да покаже своето културно и духовно лице, а БПЦ да прояви поне малко от малко  признателност към хора като историка прф.Петър Ников и литератора проф.Тончо Жечев, които реабилитираха българската Църква в годините на  войнствена светска модерност. Защото от нашата богата и старинна история се знаят две неща. Първото е, че истински вярващ може да бъде онзи, който е поне от малко признателен и благодарен и който уважава труда и знанията на ближния си, особено ако не ги е създал той и няма принос в израстването на личността, без да го зарибява на “национална”, интелектуална и психологическа основа и по линия на святообщонародно дело , което е философски лайтмотив на цялата автентична българска история и по линия на което ни разработва и БПЦ днес. Второто, което знаем от нашето интересно минало, в което от анализа на интегралните факти се вижда, че централната интрига е състоянието на религиозия въпрос и етничността,  е факта, че великите идеи не търпят да ги представляват посредствени личности. Това също е закон на историята.

Защото в историята като всяка просветена наука има принципи на възвратимост и правомерност и реципрочност на словото и деянието. Така например БПЦ, която днес разработва българите по линия на твърдения за исторически заслуги, по линия на любовта на българите към децата и по линия на чувството на родолюбие и чувство за дълг получи много от българите през годините на атеизма и прехода. Това, което в исторически план Църквата е направила за българите през византийския и османския период се върна на Църквата през годините на атеизма и на прехода към демокрация и пазарна икономика, като Църквата получи безброй дарове и приноси от хора, квалифицирани и възпитани от семействата си и от Държавата. Затова историята казва, че или Църквата ще признае законите на пазарната икономика у нас и по света, или рискува да се превърне в едно религиозно БКП, което учи че е избрано не от историята, а от Бога да бъде над законите и морала в страната като ни разработва по идейни принципи и заедно с това е подвластна на силна интернационална зависимост както беше и БКП навремето. Сериозното предупреждение на българската история е че българите притежават огромен разпознавателен свод от културни и философски и религиозни примери, които историците рано или късно ще извадят на бял свят и тогава сравненията и съпоставките могат да бламират онзи, за когото историята е религия сама по себе си без да има реални религиозни продукти в слово и дело от позицията на една универсална истина и правда. Защото основата на икономиката и политика е религиозна или философска платформа и ако не си запознат с културните норми на разпознаване и класификация, както и с приниципите на философско и религиозно познание на човечеството то колкото и СРС-та да вкарваш и колкото и класифицирана информация да създаваш и следиш, то това няма да те спаси от законите на хода на историческия процес, основан в Европа на силата на знанието и на професионалната квалификация, а не на мистичната конспирация както е в България от 1878 година насам.

Историята е силна с точния си факт, с логиката си и с търсенето на една вечна и надпространствена истина. С истината си историята у нас може да спасява души и така да помогне на главната задача на Църквата, заради което е създадена от Христос – да спаси човешката душа. И естествено следва историците, които стават по този начин Божии помощници да получат полгаемата им се дан от страна на БПЦ, която следва да ни изясни докъде стига нейната вселенскост и докъде стига нейната националност, защото модерността предлага алтернативи и с превода на чужда духовна продукция и вкарването на чужди авторитети в България се оспорва легитимизма и мястото на БПЦ, още повече че рационалната логика , която доминира у нас след годините на атеизма ще иска реална връзка с Бога, а не форма на расото и диплома от богословски факултет без реална боговдъхновеност, обратна връзка с Бога и дарба за тълкувание и пророчество, които особено с еценят от българите, които живеят на новозаветните библейски поля от 14ОО години и ако те не са разбрали нищо от християнството значи са нация от кретени, което пък от своя страна контестира Църквата и училището в тяхната световно известна културна, образователна и просветна дейност по обичайни стандарти извън нормите на мистичната българска народна конспирация, завещана от делото на Васил Левски и Стефан Стамболов, двама апостоли на свободата, за които не се знае кой ги  праща в България, защото свободата не е личност, за разлика от Бога и божиите апостоли в книгите на Библията. И освен това свободата според Новия завет се поражда от истината, а истината у нас, особено историческата истина се потиска по “национални” съображения и след 1989г. – факт, който оспори философския легитимизъм на промените и прехода у нас. И сега и тук е време БПЦ да ни докаже чрез всички форми на човешко убеждение, че е стълб и крепило на истината, а не фирмена организация с кодово название “Мистика и ритуал ООД”, наречена така по езика и философията на пазарната икономика у нас и по света.

По правило на данните от обективната история българинът е силно вярващ човек. Правомерния прочит на историческите свидетелства от български и чужд произход доказва, че централният въпрос, около който се върти интригата в нашето минало е религиозният въпрос. Това се доказва както от правомерния анализ на данните от езическия период, така  и от данните на българската християнска култура до Късното Възраждане през ХІХ век. Нашите суверенни мотиви за исторически актове на културната класа и на  обикновения човек фактически са породени от заинтересованост към религията , а не от религиозна индиферентност, както лъжливо ни учеха атеистите през това, което минава за народопсихология в България и постулатите на официалната историческа наука в нейния институционален вид.  Затова българската Църква в годините на свободно и независимо българско битие е била много силна, а народът е питаел огромно доверие към Нея. Специфичен български момент в религизността на народа е , че с религията много деятелно са се занимавали българските военни, които са били на световна класа в близкото и далечното минало.  Излизане от религиозния модел на българското място под слънцето, начертан през Средновековието при управлението на св.цар Борис І , започва през епохата на Възраждането. Причините за това са силното епико-мистическо съзнание на модерните българи, което е щамповано със средствата на френската социология и немския романтизъм от ХІХ век и лежи върху селския наивизъм и простоватия исторически романтизъм на българите, спроед анализа на това, което минава за канон на “национална литература” и което явление в България се нарича доста неправилно “национализъм”. Това съзнание, захранвано от подбрани образци на историята, литературата и модерната митология се наслагва върху разбирането  на българите, че в действията и словата на  Вселенската патриаршия се открива интелектуален и емоционален инструмент за налагане на елинизма сред българския народ.  А елинизма и латинската култура са се  считали като главна опасност за отродяване още от зората на българската държавност на Балканите. От друга  страна промяната в религиозната нагласа през късното Възраждане зависи  и от  навлизането на модерни западноевропейски идеи, повлияни от европейския атеизъм, от Просвещението и от ученията за всесилието на Разума. Заедно със страха от елинизация, защото елинизмът е световен университетски и културен факт, в България се създава едно странно културно явление, наречено “читалище” и с което по необясними причини ние много се гордеем. В тези средища не е ясно по каква система  и ценз се събират  книги и издания, в тях се чете без научна система и хигиена на четенето и знанието, без надзор от световен авторитет-специалист, а книгоиздаването през Възраждането често се занимава и с леки и развлекателни издания, които не водят българите към сериозно познание, към Бога и Църквата. Защото в сериозните култури на историята понятие като “четене за развлечние” просто  няма. Така ние искаме да се освободим политически от османска власт без да сме създали сериозно суверенно образование и без да имаме свой български Университет в духа, нормите и критериите на класическата европейска култура, която изповядва византийско-католическата интерпретация или атеизма в обяснителните системи на явленията от битието на човечеството. Освен това поради немарливостта  и ниските критерии на възрожденската ни Църква водещи в създаването на културен климат у нас стават  хора със скромно образование или  завършилите в чужбина  тесни специализанти, които на практика не разбират нищо от интригата в българската история и не познават българските културни документи, които все още – и до днес - се събират от историята и антропологията у нас и в чужбина. Така българите в напъна си за политическа свобода на практика  не знаят нищо за историята на Европа с оглед състоянието на католическата църква, Реформацията и революциите в Англия и Франция. Католическите мисионери, които са действали в България пишат, че българските религиозни училища са били много западнали. През Възраждането обаче няма порив към издигане на качеството на религиозните заведения, а се търси масовка в знанието , което трябва да бъде народно и в отварянето на светски практически училища, където да се готвят занаятчии и търговци, чиято дейност дава обяснение на бита, а не на битието на нацията, с което по правило се занимават високите хуманитаристи и религиозните дейци  по цял свят.  Така официалният представителен характер на Църквата и нивото на грамотност и качество на нейните кадри остават слаби  в сравнение с кръстосан анализ на фактите от историята и съвременните ней религиозни фигури по света. Така след Освобождението хора на читалищното образование, на политическата конспирация и на технико-прагматичния мироглед заемат изключително важни постове в Държавата. Това води до конфликт между културното изръчване на Църквата и Държавата, който ясно се наблюдава по времето на Стефан Стамболов, като критерий за издигане в обществото и получаване на облаги става участието в конспиративна политическа партия, изява на патриотарски възгледи и участие във физическа въоръжена борба. Това силно снишава ценза в България и дава възможност чрез  продължилото неконтролируемо от реномирани професионални рецензенти свободно книгоиздаване в страната да прониква атеистична и нехристиянска литература, да се обезверява човека, който работи в нормите на християнската логика и традиционна държавна представа и да се дава път за реализация на човека на силата и на участника в котерия на партийна основа. Това води до личностно обезверяване на голяма част от традиционалистите в България. От друга страна философията на образованието не води към религия и към почитание на Бога, макар в училищата да има вероучение. Обществото ни поради прагматичен политически интерес не приема интелигентната идея на Найден Геров, един от най-културните българи на своята епоха, за създаване на православни гимназии. Срещу атеизма, просвещението и култа към всесилието на Разума в модерното българско училище пише  още архимандрит Борис, в своята брошура “Кризата в нашето училище”, издадена през 30-те години на ХХ век. Допълнително най-способните българи след 1878 година стават военни, търговци  или държавни служители, което лишава каузата на религията от кадри в бъдеще време. Голямото разочарование от загубените войни през началото на ХХ век, многобройните жертви и претърпените страдания в името на нашата национална кауза, която е честна и справедлива, но търпи неуспехи,  допълнително засилват атеизма на народа и дават простор на нехристиянски и неправославни учения и политически философии да се разпространяват  в страната. След комунистическия преврат през 1944 година вярата е гонена чрез интегрални мерки на всички видове репресии, които света познава, чрез пропаганда, философия на образованието, лекции и беседи, филми и граждански събирания. Изопачава се историята чрез премълчаване на факти и неправомерни тълкувания на събития от избрани периоди от миналото, а литературата ползва атеистични и комунистически образци със съмнително художествено качество и смисъл на посланието в тях. Киното и масовата култура по заръката на Ленин въздигат в култ човека на оръжието и на въоръжената борба, като голяма част от управляващите тогава по силата на конспиративната норма от политическия ни живот и критериите на читалищната култура стават водещи фактори в страната. Така религиозният въпрос е силно подценен, неговите тълкувания в историята и литературата стават превратни, властовите фактори ползват всички разработки на световния атеизъм и антитеизъм, а наложената в страната официална лексика е силно латинизирана, като така се отделя чрез езикова бариера модерния българин от службите в храма и философския език на пороповедта на Църквата, която е славянска. Новата вяра е вярата в науката, в извънземните, във врачките и гадателите и в силата на парапсихологическите разработки, дошли като резултат от опита на Съветския съюз в борбата му с религията и от достиженията на западноевропейския атеизъм, реформационност и революционност. Затова днес атеизма и антитеизма сред българите са силно разпространени, а влиянието на Църквата е изключително слабо, като изключим декларацията по патриотични подбуди на близо 80 процента от българите, които се мислят за православни. Затова изучаването на корените на българския атеизъм, които тук нахвърляме накратко са от полза за стратегията на БПЦ, ако Тя разчита главно на Бога и на себе си, каквото вяра всъщност българите са  изповядвали в миналото по думите на мъченическия убит от комунистите през 40-те години на ХХ век Неврокопски митрополит Борис.

Днес вярата и Църквата са в много деликатно положение. Причината за това е факта, че атеизмът е логически завършена система с много факти и логично много добре обосновани въпроси за нуждата от религия изобщо. Освен това в светското общество има алтернативност на всяка една дейност на Църквата  без извършването на треби и изнасянето на литургии, които на практика всеки човек със средно образование в Европа има грамотността да извърши. А основното твърдение на БПЦ, че е спасила нацията от претопяване, чрез което Тя иска да задължи  Държавата и обществото да Й дават привилегии и да въведат задължително  вероучение,  може да се обори, като на Църквата се направи един път завинаги материален исторически паметник. Пред този исторически паметник  може  на определен ден в годината да Й се отдава историческа почит, както правим за героите на националното освобождение и обединение.  Защото в света от времето на последния Вселенски събор се случиха много сериозни събития, особено в България, и ако Църквата не се поучи от историческия опит на човечеството и в частност на българския народ, Тя рискува да стане поредния духовен балон в бъдещата ни история. Защото другият довод за атеизма, освен научните представи , които не кореспондират с казаното в Св. Библия е факта, че подговени, честни и добри хора страдат несправедливо и мизерстват, докато нечестния и насилника тържествуват и благоденстват. Това е сериозното изпитание за вярата и през османския период и през годините на комунизма, защото от опита на историята се знае, че религията издържа на гонения и репресии, но не издържа на некадърността и безчестието на официално онминираните си представители и тяхното безсърдечие и малодушие и липса на любов и грижа към ближния – мотив за смянане на вярата през османския период, много по-сериозен от насилствената турцизация у нас. Несраведливостта и лъжата в Църквата – това е  сериозният довод и на атеизма и на Революцията, които имат совите логически обосновки и неоспорими исторически примери и факти от миналото на Европа и света.  Атаката на общонародните понятия и представи  за честност, милост, справедливост, истина и достойнство, включително и чрез издигане и възхвала на личността на недостойни и неподготвени кадри, са най-силното оръжие на атеизма, по-силно дори и от достиженията на науката и мероприятията на секуларизирания Разум. Защото е факт, че кадрите на религията днес у нас са подготвени от Държавата, хората които помагат на религията са или на държавна издръжка или се прехранват на частни начала, а огромният ресурс на Църквата се ползва  с неясни цели и задачи. Затова проблемите на атеизма и антитеизма с оглед действието и бездействието на БПЦ е сериозен проблем пред бъдещето на вярата.  Затова е нужна християнизация на българите, ако мислим религията за ценност,  в духа на историческия опит , който те имат и в духа на евангелските послания, които стоят над каноните и устава на БПЦ.

“Персиан, от бога архонт на многото българи, изпрати Исбул, капхана, като му даде войски и ичиргу боила и кана колобра. И капханът към смоляните...Който търси истината, бог вижда, и който лъже, бог вижда. На християните българите направиха много добрини и християните ги забравиха, но бог вижда.”
Надпис от Филипи на владетеля Персиан, ІХв., В:Стара българска литература. Исторически съчинения,т.ІІІ,С., 1983, с.45
Колко актуалене този надпис днес според действията и бездействията на фамозната БПЦ, чието име е Мистика и ритуал ООД с подкрепа от чужбина и светски политици и затънала в греховност, защото богат клир при беден народ, особено като с религия се занимават главно светски лица на християнски език според автентичния ни исторически опит значи греховност!

                                 Частична библиография на Стефан Чурешки  през последните 14 години

Научни публикации

Чурешки, Ст.,  «Отношението "българи-хуни-скити" в ранносредновековните  текстове според една  интерпретация на известен пасаж от Именника на български ханове», сп.Минало, 1998, кн.1, с.13-22 . Сведенията от допълнителните проучвания върху Именника дават основания на автора да счита, че правилното назоваване на  документа е Именник на българските князе, а не Именник на българските ханове. Довод за това е естественият език на извора и успоредиците му с други документи от славянската традиция и българската народна памет.
Чурешки,Ст."Християнство и история. Към философията на българската история",С.,1998
Чурешки, Ст. "Един различен поглед върху вярата на ранносредновековните българи според някои успоредици в средновековните и античните извори", Минало,С.,1999,кн.1,с.5-25
Чурешки, Ст. "Народностното име и  произходът  на българите според някои  антични и средновековни свидетелства", Минало,С.,2000,кн.1,с.20-35
                Чурешки, Ст., «Грешките, неточностите и заблудите в учебниците по история», С., 2000
                Чурешки, Ст.,  «Римокатолическата пропаганда и българската история .Към философията на българската история», В.Т., 2001
                   Чурешки, Ст., «Кратък очерк относно историята на християнското изповедание», сп.Съвременник, бр.2,2004, с.474-502
                  Чурешки, Ст. «Историческата логика във философията на българската история», сп.Разум,  бр.1, 2004 (07), с.56-79
                 Чурешки, Ст., «Православието и комунизмът в България  1944-1960г.», С., 2004
    Чурешки , Ст. , « Религия и наука в България», сп.Съвременник, бр.2, 2007, с.434-455
              Чурешки, Ст. « Някои проблеми на философията на историята.Една задочна лекция за България», сп.Минало, кн.4, 2007, с.81-96
    Чурешки, Ст. «За някои видове исторически теории», сп.Разум, кн.2, 2007(16), с.63-87
                 Чурешки, Ст. « Наука и духовност», сп.Съвременник, кн.2, 2008, с.415-433
                 Чуреши, Ст., «Отново за философията на българската история», сп. Минало, кн.3, 2008, с.84-96
                   Чурешки, М., Чурешки, Ст. “Колелото на историята”, издателство Домино, С., 2008
                    Чурешки, Ст. “Трите периода в автентичната българска история –езичество, християнство, атеизъм”, сп.Съвременник, кн.4, 2009, с.410-427
                     Чурешки, Ст. “ Мадарският конник – неразгаданият символ на българите”, сп.Светъ, брой 1, 2009, с.26-29
                      Чурешки, Ст. “Християнските катакомби – символът на една епоха в историята на вярата”, сп.Светъ, бр.5,2010,с.19-23
                      Чурешки,Ст. “За философията на културно-историческото наследство на България”, сп.Съвременник, кн.1, 2О11г.,стр.326-335
Choureshki,Stefan, An observation on the getic-schythian ethnic ahd cultural interactions in the 8th.-5th. Century BC : Contact in motion, in: Thracia 11, Studia in honorem Alexandri Fol, Serdicae,1995,pp.181-190

Публикации в печата

  Чурешки,Ст. " Християнство, политика  и национална идея", в."Капитал", 30 юни-6 юли 1997г., с.55
  Чурешки, Ст "Левски в измеренията на светостта", Литфорум, бр.26, 9-15.07.1997, с.1-7
  Чурешки, Ст."За християнството и Яворов", Литфорум, брой 1, 1998, с.3
  Чурешки,Ст. "Необходима или излишна е националната доктрина на  България", в."Македония", 31.01.1998, с. 6
  Чурешки, Ст. "За България приемането на православието е било достойният, а не пресметливият избор", в."Континент", 09.10.1998, с.27
               Чурешки, Ст. "Македония и българската самоличност", в."Македония", брой 45,09.12.1998, с.5
               Чурешки,Ст. "Пак марксизъм-ленинизъм",в."АзБуки", бр.12,2000,с.6
               Чурешки, Ст., «Възпитанието в християнски добродетели – възможно пожелание за българското учлище», в. «Аз Буки», бр.40, 2004, с.14
  Чурешки, Ст., «Съвременното езичество», в. «Сега», 09.05.2005, с.12
  Чурешки, Ст., «За Орфей и националната идентичност»,в.«Сега»,  19.09.2005, с.13
                  Чурешки, Ст., «Академизъм и религия», в. «Седем»,   31 май-6 юни 2006,с.6
                   Чурешки, Ст., «История и религия», в. «Седем», 2-8 август 2006, с.6
                  Чурешки,Ст., « Интелигенция и елит на прага на ЕС»,  в. «Сега», 16.10.2006,с.12
                    Чурешки, Ст., “За книжовността и предмета”, в.”Сега”, 11.12.2006, с.12
                     Чурешки, Ст., “Когато рицарите станат шутове”, в. “Сега”, 26.02.2007 , с.12
                    Чурешки, Ст. “Какво правя още тук?”, в. Седем, 18-24.04.2007,с.5

                    Чурешки, Ст. “Историческата критика в България”, в. АзБуки, брой 39, 2007, с.14
                Чурешки, Ст. “За притчата на историята”, в. “Монитор”, 14 март 2008, с.15
                     Чурешки, Ст. “   Историческо съзнание        и религиозност”, в. “АзБуки”, брой 15, 2008, с.14
                     Чурешки, Ст. “Какво ни пречи?”, в. “Монитор”, 19 април 2008, с.12
                      Чурешки, Ст. “ Ще успее ли православието в България ?” , в. “Монитор” 25 април 2008, с.13

            Повече и по-актуални текстове от автора можете да прочетете в Интернет порталите www.pravoslavie.bg, www.liternet.bg, www.bg-history.info, http://chureshki.wordpress.com/ и   електронното историческо списание Anamnesis.
 

За да оставите коментар е необходимо да се регистрирате първо.

Още статии от категория Анализи

Цървули и ботуши

Преди 65 години комунистите извършват най-забележителното масово убийство в българската история. В една яма от бомба край софийските гробища са разстреляни 150 души - целия политически елит на Царство България. Убити са Принц Кирил Преславски, ген. Никола Михов, проф. Богдан Филов, всички царски съветници, министрите от правителствата през последните 3 години и народните представители от последните 2 парламента, командирите на всички родове войски и на основните "стратегически" подразделения. Световният учен - хирургът проф. Станишев - един от най-забележителните и високообразовани хора на България - е принуден да установява смъртта на всеки разстрелян. Последен в ямата с негасена вар пада самият той. Има пряка връзка между това събитие и факта, че българите избраха Димитровград за строеж на века... Унищожението на държавния политически елит не е само ужасно нехуманно масово убийство. То е преди всичко "програмна" проява, своего рода "манифест" на новата власт. Комунистите са наясно, че за да наложат властта си, трябва преди всичко да потъпчат елита на нацията - всички образовани, знаещи и можещи хора трябва да бъдат смазани, за да могат на тяхно място да виреят примитивните дейци на работническото движение и емигранти от СССР. Тази политика, започнала зловещо и решително в нощта на 1-ви срещу 2-ри февруари 1945г. се провежда...

От къде идват корените на българската република и на днешната политическа култура и традиция?!

При всички случаи портретите на Левски и Ботев или на който и да е друг национал-революционер тук нямат нищо общо...!  Аз бих добавил към тях и професор Александър Цанков. Разбира се и той е обявен от днешната демокрация за "спорна личност", наред редица други абсолютно безспорни и доказани национал-патриотични личности от времето на Царство България- политици, учени, журналисти, писатели, индустриалци, банкери, военни... Хора ,които са действителен пример за подражание и повод за гордост на българските поколения! Тук искам да спомена поне още две имена през чието идейно и политическо наследство минават моите корени и които са също толкова чужди за днешнитя елит,колкото Ванче Михайлов и Александър Цанков, например. Става дума за Тодор Икономов и Атанас Буров.Представители на българския политически консерватизъм, който вообще липсва от историята на българската република... Наред с Ванче Михайлов върху "кървавия професор" са изсипани и натрупани най-големите купища лъжи и клевети. От обслужващия персонал на българската република...Но да видим откъде тръгват и докъде стигат корените на тази българска демократична република: "...Парламентарната система на управление, когато е без контрол от опозицията, бързо се изхабява и разлага. Правителствата у нас, в България, падаха от власт не поради борбите на опозицията, а от...

Дебългаризацията и историята у нас

Дебългаризацията и историята у нас © Стефан Чурешки В областта на човешкото познание от изключително значение е надеждността и устойчивостта на общата визия за живота и създаването на нейната надеждна и устойчива база перспективен модел за развитие. В знанието е известно, че познанието е пирамида, където в основата лежи философия и религията, а другото е надстроечен материал, който се изчислява въз основа на закономерностите от математическите величини – математиката е точно знание без възможност за измама в нея – съотнесени към характеристиките на основата. В областта на знанието и живота на човека обаче съществуват деформации, особено когато се пренебрегнат базисните постановки на знанието – натрупан исторически опит, познание, дарби и талнати и интелект на хората  и се тръгне от детайли да се прави обощение върху характеристиката на цялото. Друга грешка в познанието, което води до деформации и извращения в живота на хората е пренасянето на аналогии от несравними величини и от пренасянето на свойства на генезисно различен обект към обекта на проучванията. Основната цел на живота на човека според главните постановки на вярата и философията е откриването на истината – истината според християнството, което българите познават перфектно е гаранция за спасение на душата на човека, ако приемем че освен тяло човек има дух и...

Dominus Michael princeps Bulgarius

Dominus Michael princeps Bulgarius Съобщeния за Михаил – Борис I. (bozman) І манипулация От съч. на А. Библиотекар: Написано : "...Dominus Michael princeps Bulgarius...". Разчетено от М. Соколов в съчинението му " Изъ древней истории болгаръ" като: "Господин наш Михаил, прежде Борис...". Термина "прежде Борис"  никъде не е използван от А.Библиотекар  ( на латински естествено). Той е изцяло измислица на Матвей Соколов. ІІ манипулация от посланието на Фотий. „Отъ посланието на Фотия, светейшия цариградски патриарх, до Михаила, княза на България, - Кое е работа на един князъ.” Български Старини, книга V. ОТ заглавието ДО последна страница на паметника, име БОРИС няма в текста. Липсата на такова, се компенсира от преводача Митрополит Симеон с методите на Гьобелс – повтори сто пъти една лъжа и тя ще стане истина. Това буквално е изпълнено от Митрополита ( Гьобелсовият патент очевидно е късно явление и оригинала е на представителя на българската БПЦ) който на всяка страница горе, извън текста поставя рефрена: „До българския князъ Бориса”. Освен това в предговора (от който имам налице само последната 31 стр.) името „Борис” е повторено 4-5 пъти и нито веднъж името „Михаил”. Митрополита очевидно надминава числото 100, изказано от Гьобел двайсетина години по-късно. В предговора митрополит Симеон пояснява, че превода му е по...

Кан(Княз) Борис -1 и неговите въпроси към римския папа Николай-1

  Оказа се, че е наложително , да се обърне внимание и на този въпрос - отново  малко известен от историята на българите. Борис бил сложен на трона още като голобрад юноша през 852 г. от Охридския боил(велик болярин) Карамат, който станал отново регент на поредния малолетен цар...Преди това той самовластно управлявал не само своята област - Турун(Македония), но и цялата страна седейки си в Охрид.Преди Борис управлявал законния наследник на трона - неговия брат Бирджихан. Баща им Пресиян(Сабанша) бил брат на Маламира. Карамат не искал да изпуска реалната власт в страната и сложил на трона друг малолетен син на Пресияна от една негова славянска наложница - Борис. Той "приел царството на река Брегалница в Македония" както гласи преданието именно от Карамата а на миниатюрата е изобразен като глобрад младеж... В началото Карамат продължил да си управлява както преди, но след това Борис при помоща на славянизирани български родове, унищожил неговата власт а по-късно го обезглавил(заради отказ да се кръсти). Властта на рода Дуло не била прекъсната, но при Бориса тя била вече с подкрепата на прославянската( и прохристиянска) групировка в страната! Това предопределило и по-нататъшната политика и историческо развитие на България. Фактите и последвалите събития показват, че в новата политика на тази групировка няма никакво противоречие относно...

За сложната и трагична история на древнобългарските летописи

  Може би тази публикация трябваше да излезе преди първата тема от цикъла "Малко известната история на българите", тук в този сайт...Може би тя, тази история не е вече чак толкоз малко известна, но така реших от самото начало и сега след темата - "Волжка България през 15 -16 век", дойде време читателите да научат и за това. За сложната и трагична история и на тези древнобългарски летописи! Но поне половината текст от тях е дошъл до нас и тук явна заслуга има и невидимата ръка на Провидението! Въпреки това ,измислиците и лъжите по техен адрес не спират и до днес ,но процеса на българското възраждане не е спрял а дори вече е  необратим!!! Въпреки изкуственно създаденото тежко и вечно кризисно състояние у нас ние не сме вън от този процес и в недалечно бъдеще това ще го осъзнават все повече и повече хора. И така, уводните думи на акад.Нурутдинов при първото официално издаване на историческия сборник "Джагфар Тарихи"! Тях ги дължа на читателите и заради частта на моите преводи и публикации тук. Валентин Иванов - Атил   НЯКОЛКО ДУМИ ЗА СБОРНИКА "Джагфар Тарихи"("Историята на Джагфар") - това е единственния известен досега сборник с исторически летописи, достигнал до нас. Както и при много други български източници, и този е със сложна и трагична история. Сборника е бил съставен и написан през 1680 год. по заповед на вожда...