“Персиан, от бога архонт на многото българи, изпрати Исбул, капхана, като му даде войски и ичиргу боила и кана колобра. И капханът към смоляните...Който търси истината, бог вижда, и който лъже, бог вижда. На християните българите направиха много добрини и християните ги забравиха, но бог вижда.”
Надпис от Филипи на владетеля Персиан, ІХв., В: Стара българска литература. Исторически съчинения, т.ІІІ, С., 1983, с.45

“(...) И след това чух глас, който друго ми казваше:Исайе, възлюблени мой пророче, иди на запад от най-горните страни на Рим , отлъчи третата част от куманите, неречени българи, и насели земята Карвунска, която опразниха римляни и елини. Тогава аз , братя, по божия повеля дойдох на лявата страна на Рим и отделих третатата част от куманите, и поведох ги по път, насочвайки с пръст, и ги доведох до реката, която се нарича Затиуса, и при друга река, наречена Ереуса. И тогава имаше три големи реки. И населих земята Карвунска , наречена българска; беше опустяла от елини през 130 години. И населих я с множество люде от Дунава до морето, и поставих им цар иц тях: името му беше цар Слав. И този цар прочее насели села и градове. Няколко време тези люде бяха езичници. И този цар сътвори сто могили  в земята българска; тогава му дадоха име “стомогилен цар”. И в тези години имаше обилие от всичко. И имаше сто могили в неговото царство. И той беше първият цар в българската земя, и царува 119 години, и почина.

И тогава след него се намери друг цар в българската земя, детище, носено в кошница 3 години, на което се даде име Испор цар, прие българското царство. И този цар създаде велики градове: на дунава дръстър град; създаде велик презид от дунава до морето, той създаде и Плюска град. И този цар погуби голямо множество измаилтяни. И този цар насели цялата Карвунска зема, и бяха прочее преди това етиопи.  И роди Испор едно отроче, и го нарече Изот. Цар Испор  Цар Испор царува на българската земя 172 години и след това го погубиха измаилтяните на Дунава. И след погубването на Испора , царя български, нарекоха куманите българи, а по-рано бяха Испора царя езичници и безбожни и в голямо нечестие, и бяха всякога врагове на гръцкото царство през много години.

И след това отново прие българското царство синът н аИспора царя; името му бе Изот. И този цар погуби Озий, царя на изток , със своите войски и Голиат, франка поморски. И в годините на българския цар Изот имаше много велики градове. И роди цар Изот две отрочета: едното назова Борис, а другото Симеон. Цар Изот царува 100 години и три месеца и в града, наречен Плиска, почина.(...)*.”

Апокрифен български летопис от ХІв.,  В:Стара българска литература. Т.ІІІ - Исторически съчинения, С., 1983, с.61 “Наличието на слънчев култ при славяните през средновековието, а и в по-ново време, съставлява отчасти доказателство за влиянието на митраизма върху представите на славянското население на Балканския полуостров. Това влияние се осъществявало както пряко, така и косвено, чрез наследника на митраизма – манихейството. Още по-значими са аналогиите между дуализма в религията на Митра и дуализма на славяните, в който някои учени неоснователно се съмняват. Макар и да се признава наличие на дуалистични възгледи при славяните, персонифицирани между другото от езическите божества на западните славяни Чернобог(“черният бог”) и Белобог(“белият бог”), в тях се опитват да открият отглас от християнството. Очевидно става дума за дохристиянски възгледи, характерни за “една етноложка основа с дуалистична насоченост”, от праисторическо време, получили по-нататъшно развитие в епохата на славяно-иранската симбиоза. Що се отнася до южните славяни, примитивният дуализъм, който донесли със себе си по времето на установяването им на Балканите, се подсилил както от култа към Митра, така и от неговия наследник, манихейството, и двата почерпани от далечния им първоизвор – иранските вярвания. Митраизмът, а още повече и манихейството, били запазили въпреки преследванията и етническите промени, настъпили на Балканския полуостров, немалка частот своята жизненост във вековете на  ранното средновековие и оказали влияние на новите заселници – славяните. Именно на тази основа се зародили и развили добре познатите дуалистични системи на славяните – богомилството и патаренството.(...) Славянският дуализъм въплъщавал не само възгледите на богомили и патарени, но негови отгласи откриваме и днес, в живата народна традиция.”

Иван Дуйчев, Славянският свят и Персия през Ранното средновековие, В:Византия и славянският свят, С., 1998, с.243 “Проучванията на българската история винаги са се  правели от предани на науката и обективни хора. Мадарският конник и неговите надписи идват направо от Средновековието. Те не са сведения на византийските хронисти, стигнали до нас в преписи, преработени и преправяни от преписвачите. В тях владетелят дава българската версия за развоя на събитията и по нея могат да се коригират византийските хронисти. В релефа ясно се различават редица особености, които показват, че е съзададен през Средновековието. Конникът, облечен в къса дреха, с лък на гърба, прорязва с копие лъв – мотив, използуван при представянето на владетеля във Византия и на Изток. Но един от най-важните хронологически белези в изображението е стремето на конника, което се среща през Средновековието и се появява за пръв път у номадите, нахлули от изток през VІ-VІІв.
Заниманието с българската  история е едно свято дело, завещано ни от Паисий, който пръв беше разбрал, че събуждането на нашия народ ще дойде от възкресяването на историческата му памет. И всеки, който се заема с това, е продължител нанашето възраждане. Българската история и след Златарски още не е написана, тя е само нахвърляна в едри щрихи.”
Иван Венедиков, Познайте ги по делата им!  Българската интелигенция  в моите спомени, С., 1993,  с.346

Въпросът  за отношението между Византия и славянският свят напоследък е обект на масови проучвания и редица международни прояви. Причината се състои във факта, че Визнатия е считана за най-културната и цивилизована държава на Средновековието и по правни и законови основания се явява наследница на Римската империя, което дава легитимност за власт над народите в Европа. От друга страна Византия се счита за основен мисионер и разпространител и пазител на християнството, поради което историческите обосновки на актуални религиозни институти засягат познания върху миналото на Византия. Самата византинистика е правена от религиозно заинтересовани лица и от руски експерти, защото Русия има доктрина за Трети Рим, т.е. приемник и наследник на византийската идея за световно лидерство  и изконен пазител на Църквата и християнските ценности. Затова въпросът с историческите проучвания за отношенията между славяните и Византия има измеренията на отношения и връзки в областта на религията, литературата, дипломацията и търговията, като в историографията се очертават т.нар. контактни културни зони мжду византийци и славяни, в чийто контекст се поставя и българският въпрос в историята. Известно е, че след като славяните се заселват на Балканския полуостров византийската администрация има специална политика към тяхното християнизиране и привличане на служби в имперската система на управление и контрол на населението на империята. За славяните обаче се знае много малко, а според модерни немски езиковеди състоянието на проучванията на славянските документи е най-слабо в световен мащаб и това се затруднява от затвореността на руските архиви и документи от Средновековието. Някои свързват славяните с античните скити и по точно с племето на будините, описани от Херодот. Други ги извеждат като население, намиращо се в контакти с иранската цивилизация, като посочват общи думи в старославянския и иранския език, както и общност в религиозните измерения на сляванската вяра до християнизацията на славяните. Така или иначе славяните са били многобройно население, което по време на Великото преселение на народите се разселва из Източна Европа и покрива онази зона, която в античните карти е наречена Сарматия.

Римокатолическите автори от по-ново време пишат, че славяните са имали много славни моменти в своята история, но не са ги записвали, поради което те не се познават от потомците и съвременниците на историческото четиво. Религията и митологията на славяните се реконструрира главно от откъслечни писмени сведения и от културната трактовка на археологически паметници, като се знае, че славяните са били мнобожници, кланяли са се на идоли и са вярвали в съдбата и изкуплението от боговете чрез семейна и лична жертва. Византийският историк Прокопий Кесарийски казва, че славяните живеели в демокрация, което заедно с религията ги противопоставя на византийската система на цезаропапизъм и самодържавие в лицето на византийската монархия. Във военното дело славяните били храбри, но без специална стратегия и военна наука, разчитащи главно на използването на топографските особености на местността. Славянската титла за върховен управител била “кнез” или “княз” и тя се запазва дълго време като синоним на върховен господар, избран от народа и по волята на свръхестествените сили на природата, която славяните почитали. Те нападали Византия водени от неизвестни причини, от стремеж към плячка и към грабеж. В житието на св.Димитър Солунски се описват обсади на града, където се забелязва повишаване на бойните умения и наличие на стратегия на заселване на славяните във византийските предели. Йоан Ефески казва, че цяла Византия се пославянчила и славяните стигнали чак до Пелопонес в сърцето на древна Гърция, където дълго време се пазели славянските имена. Способността за словесност при славяните била високо ценена и те считали езика за нещо свещено, с което може да се назовава както видимия, така и тайнствения невидим свят. От изследванията по славянска народопсихология е известно, че за славяните е свойствен един мистически идеализъм и задълбочаване в психологията, като има специален  културно-религиозен термин, наречен  “славянска душа”. Част от славяните са покръстени от Византия, а друга част от Рим, което води до спорове към чий диоцез принадлежат славяните, намиращи с в географската зона между Рим и Цариград.
Въпросът за славянството както се каза отвежда до античното население на европейските степи и до контакти с иранската цивилизация. В тази пресечна точка се търсят българо-славянските отношения, които с оглед данните за религиозност на българите и славяните могат да се тълкуват не само като рационални политически, етнически и търговски отношения, но и като един ирационален мистичен съюз, обусловен от някакво религиозно предсказание и пророческо виждане, за което обаче византийските и латински хронисти идеологически мълчат. За това има данни в Апокрифната българска летопис от ХІ век и в тълкуванията на някои данни от руските хронографи, за съжаление почти непознати в България. Считайки себе си за алтернатива както на латинския Рим, така и на елинската култура българите виждат себе си като обединители и водачи на славянския свят, с който поддържат най-коректни военни и политически отношения, сравнено с битките с византийцитие и недоверието към латинския Рим. Българите непрекъснато се стремят да приобщават славянски маси към държавата и при св.цар Борис І или княз Борис приемат славянската азбука, създадена според българската историческа традиция и народно преднаие от солунските българи Кирил и Методий , чийто баща е бил на византийска служба. Византия не възразява на славянския богослужебен език, защото за нея най-важно е било защитата и разпространението на вярата и след като страшните българи решават да приемат християнството византийските църковници и политици се съгласяват на слявнобългарския език. Така се преодоляват противоречията между българи и византийци на религиозна и идеологическа основа, съществували до Покръстването, видно от текста на надписа на владетеля Пресиян край Филипи, като българите от алтернатива на Рим и Цариград вече искат да направят Цариград своя столица, а българският цар василевс на ромеите и така да получат християнска и библейска политическа легитимност на своите претенции за българска империя, както нарича Първото българско царство известния английски историк сър Стивън Рънсиман. Това е мотивацията на войната между българи и византийци при цар Симеон Велики. Сближенията между българи и византийци след Покръстването проличават  в династическите бракове между знатни българи и византийски сановници и в символиката на имената на византийците, дошли да живеят в България. Общата вяра и гарантирането на националната идентичност чрез славянобългарска Църква и славянски литургичен език смегчава противопоставянето между славяните и византийците. В този контекст е и покръстването на Русия, която получава българска и византийска помощ за християнската вяра и книжовна подкрепа за утвърждаването на църковността и религиозния институт. Връзката между България и Русия продължава да бъде много трайна, но проекта за християнство, славянско върховенство и народностно единство на базата на езика и традицииите е средновековна българска идея, която заедно с емигрантите в Русия и книжния поток до Освобождението от османска власт през 1878 фактически оказва влияние върху  руската идеология, достигнала зенита си при императорите Екатерина Велика и Николай І.

С напредването на времето се забелязва сближение между българи, славяни и византийци, дължащо се на важността на религията, в която българите се виждат като народ със специална мисия според запазените данни на старобългарската литература и пророко-месианския характер на обичайната българска народна култура. Монашеската традиция, трудовете на византийските християнски богослови, церемонията на владетелския двор, титлите на висшите държавни служители и смесените бракове дават основания на български историк Петър Мутафчиев да говори за византинизация на България през късното Средновековие. В историографията се мисли, че влиянието на Византия преминава през богословието, най-вече исихазма и през аскетиката на християнството, която е много характерна за българите. Влияние личи и в историческите съчениния на българите, които вече не започват от рода Дуло, както в Именника на българските князе (ханове), а с библейската летобройна система, видно от съчинението на Константин Преславски “Историкии за Бога”. Литературата също е под византийско влияние, видно от масовия средновековен интерес към Александрията, роман за живота на македонския цар Александър Македонски. Историческите източници, църковни и светски казват, че българите за да могат правилно и коректно да четат и тълкуват  Библията знаели и гръцки език, през който влизали и сентенции и житейски мъдрости на Византия. Акад. Иван Дуйечв в едно свое изследване твръди, че 80 процента от българските поговорки и пословици са византийски по произхода си. Интересното обаче в тези византийски влияния е любопитството на българите към свода в източна мъдрост във византийската култура и интереса към Индия, забелязан пак от акад.ИванДуйчев. Влияние има и в именната система, където старите български имена са сменени от християнски и библейски имена, а философията на името и неговото знаково значение за съдбата на човека е много ценено от българите. За съжаление обаче  основите на славянската и българската религиозност не са проучени добре от българската историография. Рационалните действия като политика, война и дипломация са изследвани от проф.Петър Ангелов в неговата книга за средновековната българска дипломация. Ако се съди по известните ми данни за българска религиозност въздействието на Византия е било най-силно в пророческите културни артефакти и в способността да се тълкува Божията воля, както и във философията и поведението на монашеството, което е било и политически съветник на византийските императори и фактически културен деец в България. Византийско влияние има и в създаването на семейни ценностти и философско отношение към живота, схващан от християнските богослови като духовна борба, което пренасочва българските военни амбиции в интровертна борба на човека със страстите. От известните малко данни на миналото на българите и славяните може да се достигне до извода, че контактите на българските славяни с Византия са минавали през българска културна цензура, представлявана вероятно от висши военни, ако си спомним факта, че на събора по българското Покръстване във Византия се изпращат български военни, а не духовници. Освен това практика още от езическия период на българското историческо битие е военните в мирно време да се занимават с идеологически и културни въпроси, което се запазва през всичките години на българска история, дори и през комунизма. Византийско влияние има и във философията на славянобългарския език, доколкото св.Кирил е бил преподавател по философия, библиотекар и секретар на визавтийския патриарх Фотий, един от най-ревностните православни християни, обявен за светец на православната Църква. Така че влиянието на Византия е най-вече в издигането на ценностите на човеколюбието, грижата за ближния  и хуманната съпричастност, защото българите до Покръстването са правили човешки жертвоприношения и са считали човека за инструмент, а не за достойно Божие подобие, както го счита християнството. В този аспект формулата на Византия – римско право, елинска култура и християнство се прилага и в България, което е видно от сборника с  християнски закони в България след Покръстването. Изненадващо е обаче, че българите не развиват сериозна философия, по византийски . Може би за това положение е допринесла тяхната практика да ползват директни божествени откровения от мистици, посветени в проявите на свръхестественото свише. Доколко обаче византинизацията на българите  е било задълбочено интегрално всенародно явление, а не увлечение на Църквата и висшата грамотна класа за това не може да се твърди с увереност, видно от борбата на селския цар и пророк Ивайло с византийците. По времето на цар Иван Александър и неговите наследници в България се появяват идеи за Търново като Трети Рим, но османското нашествие прекъсва този процес на имперска българска амбиция, основаваща се очевидно не само на силата на войската, но и на някакво религиозно народно българско предсказание, за съдържанието на което обаче може само да се гадае. Защото според кръстосания анализ на някои български документи и провиденциалната религиозна нагласа на българите през Средновековието се вижда, че борбата с Византия до смегчаването на конфликта след Покръстването през 864г. от св.цар Борис І  се дължи на идеята за богоизбрано царство – Византия считала това царство за нейно – Втория Рим, т.е. Константинопол, а българите са го виждали като българско царство и за това свидетелства мистиката и религиозната украса на столиците до падането под византийска власт през 1О18 година при Василий Втори Българоубиец.

След падането под османска власт въпросът с византийското наследство и съдбата на славяните става изключително чешки и руски въпрос, в чиято светлина и досега се изследва проблема, актуализиран в модерната политика от идеята за славяновизантийски културен кръг, включващ православието, славянската културна идея и идеята за месианско начало на източните християни. В тази светлина се разглеждат  процесите в историята и се търсят исторически факти на сътрудничество и колаборация между славяни и византийци, като не се акцентира  толкова на битките и конфликтите в Средновековието, както е правила българската историография през късното Възраждане и началото на ХХ век.

Накратко това е постановката на проблема на отношенията между византийците и славяните, в които по автентични данни на историята централно място заемат българите с тяхната имперска доктрина, основана на силата на войската и на провиденциализма на българското религиозно самосъзнание.

От българските историци, които работят по въпроса най-известното и световно признато име е това на акад.Иван Дуйчев, на чието име  днес работи нарочно  създаден център по славяно-византийски проучвания. От младите историци като най-перспективна се сочи д-р Веселина Вачкова, преподавател по история в Класическата гимназия в София.

По данни на сайта Двери на православието в България през края на август 2О11 година в България ще се проведе световна международна научна среща, наречена “Сиянието на Византия”. Пак по данни на сайта за срещата голямо съдействие е оказал БПЦ, като лично патриарх Максим е един от патроните, а президентът Героги Първанов ще даде прием на участниците в нея. Много хубаво ще се каже, нека има международен форум, нека се събират учените, нека БПЦ най-сетне прояви някакво действие на представително ниво. Въпросът с Византия обаче е много сериозен в българското битие. Ние воюваме с византийците дори и след Покръстването през 864г., като според анализа на българските и византийски свидетелства, устната народна памет и запазените веществени данни спора с Византия не е бил само за територии и за вледетелски легитимизъм, както учат българските рационалисти от византологията, а спора е за богоизбраността на Царството, което българите казвали че е тяхно в края на Второто българско царство и са живеели с идеята за България като за Трети Рим според византийската държавна доктрина и политическата философия на Константинопол. Затова са сраженията, затова е въстанието на Ивайло, едно пророко-месианско движение презц ХІІІ век, насочено първо срещу татарите, а после срещу Византия. Освен това българите винаги са искали еманципация на своята Църква и в българското християнство има сериозен разпознавателен свод на лицемерието, наречето в българската културология след 1878г. “Византинизъм” и на истинската и предана вяра в Христос, която не е политика и прагматичен лост за управление на народите и обществата. Така се е случило, че след османското нашествие на Балканите много византийци са отишли на Запад и там са участвали във формирането на европейската университетска култура и хуманитарни нагласи и съответно българският въпрос пред Европа и света е поставен в ъв византийско-доктринална светлина – като временен периферен военен проблем на Втория Рим, който някога ще приключи както са си отишли много народи и племена от военната история на Византия. Българският въпрос заради византинолозите и йезуитите като Дюканж например не е поставен като централен въпрос, а като принадлежаща периферия. Пиша това, защото често пъти в богословските, историческите и културологични срди се бърка византинизма с православието и човек си мисли, че само Византия може да бъде пример за православие в историята, а съответно народи като българския ,които са оцеляли и са се борили за вярата си остават неглижирани без признание за исторически заслуги, което е несправедливо. Освен това византийско-славянският проект се използва като лост за налагане на съвременно политико-културно влияние, което не е европейско и не е съобразено с противоречията между българи и византийци в историята. Нека има конгреси, нека има срещи. На мен обаче образованието и възпитанието са ми го дали българите с много жертви и страдания и затова докато трае “Сиянието на Византия” и в президенството владици, учени и политици се черпят аз ще отида в български храм да запаля аскетично, в духа на българската религиозна традиция, една свещ за загиналите български воини, за ослепените бойци на Самуил и за жертвите, които елинизмът през византинизма е взел от българите през по-ново време. Едва ли мога да се нарека националист, защото нямаме национална философия и национална доктрина през модерността, но същината на християнската вяра изисква елементарна признателност и почит на ближния, която в условията на интернационализъм на бившите комунисти като Първанов и деца на комунисти като проф.Аксиния Джурова едва ли може да се иска от българските официални лица и принадлежащата им днешна вселенска БПЦ. Защото образованието на българите го е дала Държавата, защитавана и съхранявана с много жертви на национална основа, в това число и жертви в борбата с неовизантинизма и последващия го елинизъм, а БПЦ като вселенска усвоява квалификацията и знанията на модерните българи, обучени от Държавата. С оглед международното влияние над БПЦ и отказа й да защитава измеренията на българщината през последните 22 години това явление – откъсаването на българи от държавният им ангажеминет и привличането им в лонота на вселенското  - в това число и славяно-византийско християнство е вид духовно еничарство, срещу което признателните и благодарни на нашите жертви българи следва остро и категорично да възразят.

За да оставите коментар е необходимо да се регистрирате първо.

Още статии от категория Анализи

Цървули и ботуши

Преди 65 години комунистите извършват най-забележителното масово убийство в българската история. В една яма от бомба край софийските гробища са разстреляни 150 души - целия политически елит на Царство България. Убити са Принц Кирил Преславски, ген. Никола Михов, проф. Богдан Филов, всички царски съветници, министрите от правителствата през последните 3 години и народните представители от последните 2 парламента, командирите на всички родове войски и на основните "стратегически" подразделения. Световният учен - хирургът проф. Станишев - един от най-забележителните и високообразовани хора на България - е принуден да установява смъртта на всеки разстрелян. Последен в ямата с негасена вар пада самият той. Има пряка връзка между това събитие и факта, че българите избраха Димитровград за строеж на века... Унищожението на държавния политически елит не е само ужасно нехуманно масово убийство. То е преди всичко "програмна" проява, своего рода "манифест" на новата власт. Комунистите са наясно, че за да наложат властта си, трябва преди всичко да потъпчат елита на нацията - всички образовани, знаещи и можещи хора трябва да бъдат смазани, за да могат на тяхно място да виреят примитивните дейци на работническото движение и емигранти от СССР. Тази политика, започнала зловещо и решително в нощта на 1-ви срещу 2-ри февруари 1945г. се провежда...

От къде идват корените на българската република и на днешната политическа култура и традиция?!

При всички случаи портретите на Левски и Ботев или на който и да е друг национал-революционер тук нямат нищо общо...!  Аз бих добавил към тях и професор Александър Цанков. Разбира се и той е обявен от днешната демокрация за "спорна личност", наред редица други абсолютно безспорни и доказани национал-патриотични личности от времето на Царство България- политици, учени, журналисти, писатели, индустриалци, банкери, военни... Хора ,които са действителен пример за подражание и повод за гордост на българските поколения! Тук искам да спомена поне още две имена през чието идейно и политическо наследство минават моите корени и които са също толкова чужди за днешнитя елит,колкото Ванче Михайлов и Александър Цанков, например. Става дума за Тодор Икономов и Атанас Буров.Представители на българския политически консерватизъм, който вообще липсва от историята на българската република... Наред с Ванче Михайлов върху "кървавия професор" са изсипани и натрупани най-големите купища лъжи и клевети. От обслужващия персонал на българската република...Но да видим откъде тръгват и докъде стигат корените на тази българска демократична република: "...Парламентарната система на управление, когато е без контрол от опозицията, бързо се изхабява и разлага. Правителствата у нас, в България, падаха от власт не поради борбите на опозицията, а от...

Дебългаризацията и историята у нас

Дебългаризацията и историята у нас © Стефан Чурешки В областта на човешкото познание от изключително значение е надеждността и устойчивостта на общата визия за живота и създаването на нейната надеждна и устойчива база перспективен модел за развитие. В знанието е известно, че познанието е пирамида, където в основата лежи философия и религията, а другото е надстроечен материал, който се изчислява въз основа на закономерностите от математическите величини – математиката е точно знание без възможност за измама в нея – съотнесени към характеристиките на основата. В областта на знанието и живота на човека обаче съществуват деформации, особено когато се пренебрегнат базисните постановки на знанието – натрупан исторически опит, познание, дарби и талнати и интелект на хората  и се тръгне от детайли да се прави обощение върху характеристиката на цялото. Друга грешка в познанието, което води до деформации и извращения в живота на хората е пренасянето на аналогии от несравними величини и от пренасянето на свойства на генезисно различен обект към обекта на проучванията. Основната цел на живота на човека според главните постановки на вярата и философията е откриването на истината – истината според християнството, което българите познават перфектно е гаранция за спасение на душата на човека, ако приемем че освен тяло човек има дух и...

Dominus Michael princeps Bulgarius

Dominus Michael princeps Bulgarius Съобщeния за Михаил – Борис I. (bozman) І манипулация От съч. на А. Библиотекар: Написано : "...Dominus Michael princeps Bulgarius...". Разчетено от М. Соколов в съчинението му " Изъ древней истории болгаръ" като: "Господин наш Михаил, прежде Борис...". Термина "прежде Борис"  никъде не е използван от А.Библиотекар  ( на латински естествено). Той е изцяло измислица на Матвей Соколов. ІІ манипулация от посланието на Фотий. „Отъ посланието на Фотия, светейшия цариградски патриарх, до Михаила, княза на България, - Кое е работа на един князъ.” Български Старини, книга V. ОТ заглавието ДО последна страница на паметника, име БОРИС няма в текста. Липсата на такова, се компенсира от преводача Митрополит Симеон с методите на Гьобелс – повтори сто пъти една лъжа и тя ще стане истина. Това буквално е изпълнено от Митрополита ( Гьобелсовият патент очевидно е късно явление и оригинала е на представителя на българската БПЦ) който на всяка страница горе, извън текста поставя рефрена: „До българския князъ Бориса”. Освен това в предговора (от който имам налице само последната 31 стр.) името „Борис” е повторено 4-5 пъти и нито веднъж името „Михаил”. Митрополита очевидно надминава числото 100, изказано от Гьобел двайсетина години по-късно. В предговора митрополит Симеон пояснява, че превода му е по...

Кан(Княз) Борис -1 и неговите въпроси към римския папа Николай-1

  Оказа се, че е наложително , да се обърне внимание и на този въпрос - отново  малко известен от историята на българите. Борис бил сложен на трона още като голобрад юноша през 852 г. от Охридския боил(велик болярин) Карамат, който станал отново регент на поредния малолетен цар...Преди това той самовластно управлявал не само своята област - Турун(Македония), но и цялата страна седейки си в Охрид.Преди Борис управлявал законния наследник на трона - неговия брат Бирджихан. Баща им Пресиян(Сабанша) бил брат на Маламира. Карамат не искал да изпуска реалната власт в страната и сложил на трона друг малолетен син на Пресияна от една негова славянска наложница - Борис. Той "приел царството на река Брегалница в Македония" както гласи преданието именно от Карамата а на миниатюрата е изобразен като глобрад младеж... В началото Карамат продължил да си управлява както преди, но след това Борис при помоща на славянизирани български родове, унищожил неговата власт а по-късно го обезглавил(заради отказ да се кръсти). Властта на рода Дуло не била прекъсната, но при Бориса тя била вече с подкрепата на прославянската( и прохристиянска) групировка в страната! Това предопределило и по-нататъшната политика и историческо развитие на България. Фактите и последвалите събития показват, че в новата политика на тази групировка няма никакво противоречие относно...

За сложната и трагична история на древнобългарските летописи

  Може би тази публикация трябваше да излезе преди първата тема от цикъла "Малко известната история на българите", тук в този сайт...Може би тя, тази история не е вече чак толкоз малко известна, но така реших от самото начало и сега след темата - "Волжка България през 15 -16 век", дойде време читателите да научат и за това. За сложната и трагична история и на тези древнобългарски летописи! Но поне половината текст от тях е дошъл до нас и тук явна заслуга има и невидимата ръка на Провидението! Въпреки това ,измислиците и лъжите по техен адрес не спират и до днес ,но процеса на българското възраждане не е спрял а дори вече е  необратим!!! Въпреки изкуственно създаденото тежко и вечно кризисно състояние у нас ние не сме вън от този процес и в недалечно бъдеще това ще го осъзнават все повече и повече хора. И така, уводните думи на акад.Нурутдинов при първото официално издаване на историческия сборник "Джагфар Тарихи"! Тях ги дължа на читателите и заради частта на моите преводи и публикации тук. Валентин Иванов - Атил   НЯКОЛКО ДУМИ ЗА СБОРНИКА "Джагфар Тарихи"("Историята на Джагфар") - това е единственния известен досега сборник с исторически летописи, достигнал до нас. Както и при много други български източници, и този е със сложна и трагична история. Сборника е бил съставен и написан през 1680 год. по заповед на вожда...