Ако не жеалете да гласувате, а просто искате да видите резултатите от анкетата и по-стари анкети, натиснете тук.
“Персиан, от бога архонт на многото българи, изпрати Исбул, капхана, като му даде войски и ичиргу боила и кана колобра. И капханът към смоляните...Който търси истината, бог вижда, и който лъже, бог вижда. На християните българите направиха много добрини и християните ги забравиха, но бог вижда.”
Надпис от Филипи на владетеля Персиан, ІХв., В: Стара българска литература. Исторически съчинения, т.ІІІ, С., 1983, с.45
“(...) И след това чух глас, който друго ми казваше:Исайе, възлюблени мой пророче, иди на запад от най-горните страни на Рим , отлъчи третата част от куманите, неречени българи, и насели земята Карвунска, която опразниха римляни и елини. Тогава аз , братя, по божия повеля дойдох на лявата страна на Рим и отделих третатата част от куманите, и поведох ги по път, насочвайки с пръст, и ги доведох до реката, която се нарича Затиуса, и при друга река, наречена Ереуса. И тогава имаше три големи реки. И населих земята Карвунска , наречена българска; беше опустяла от елини през 130 години. И населих я с множество люде от Дунава до морето, и поставих им цар иц тях: името му беше цар Слав. И този цар прочее насели села и градове. Няколко време тези люде бяха езичници. И този цар сътвори сто могили в земята българска; тогава му дадоха име “стомогилен цар”. И в тези години имаше обилие от всичко. И имаше сто могили в неговото царство. И той беше първият цар в българската земя, и царува 119 години, и почина.
И тогава след него се намери друг цар в българската земя, детище, носено в кошница 3 години, на което се даде име Испор цар, прие българското царство. И този цар създаде велики градове: на дунава дръстър град; създаде велик презид от дунава до морето, той създаде и Плюска град. И този цар погуби голямо множество измаилтяни. И този цар насели цялата Карвунска зема, и бяха прочее преди това етиопи. И роди Испор едно отроче, и го нарече Изот. Цар Испор Цар Испор царува на българската земя 172 години и след това го погубиха измаилтяните на Дунава. И след погубването на Испора , царя български, нарекоха куманите българи, а по-рано бяха Испора царя езичници и безбожни и в голямо нечестие, и бяха всякога врагове на гръцкото царство през много години.
И след това отново прие българското царство синът н аИспора царя; името му бе Изот. И този цар погуби Озий, царя на изток , със своите войски и Голиат, франка поморски. И в годините на българския цар Изот имаше много велики градове. И роди цар Изот две отрочета: едното назова Борис, а другото Симеон. Цар Изот царува 100 години и три месеца и в града, наречен Плиска, почина.(...)*.”
Апокрифен български летопис от ХІв., В:Стара българска литература. Т.ІІІ - Исторически съчинения, С., 1983, с.61 “Наличието на слънчев култ при славяните през средновековието, а и в по-ново време, съставлява отчасти доказателство за влиянието на митраизма върху представите на славянското население на Балканския полуостров. Това влияние се осъществявало както пряко, така и косвено, чрез наследника на митраизма – манихейството. Още по-значими са аналогиите между дуализма в религията на Митра и дуализма на славяните, в който някои учени неоснователно се съмняват. Макар и да се признава наличие на дуалистични възгледи при славяните, персонифицирани между другото от езическите божества на западните славяни Чернобог(“черният бог”) и Белобог(“белият бог”), в тях се опитват да открият отглас от християнството. Очевидно става дума за дохристиянски възгледи, характерни за “една етноложка основа с дуалистична насоченост”, от праисторическо време, получили по-нататъшно развитие в епохата на славяно-иранската симбиоза. Що се отнася до южните славяни, примитивният дуализъм, който донесли със себе си по времето на установяването им на Балканите, се подсилил както от култа към Митра, така и от неговия наследник, манихейството, и двата почерпани от далечния им първоизвор – иранските вярвания. Митраизмът, а още повече и манихейството, били запазили въпреки преследванията и етническите промени, настъпили на Балканския полуостров, немалка частот своята жизненост във вековете на ранното средновековие и оказали влияние на новите заселници – славяните. Именно на тази основа се зародили и развили добре познатите дуалистични системи на славяните – богомилството и патаренството.(...) Славянският дуализъм въплъщавал не само възгледите на богомили и патарени, но негови отгласи откриваме и днес, в живата народна традиция.”
Иван Дуйчев, Славянският свят и Персия през Ранното средновековие, В:Византия и славянският свят, С., 1998, с.243 “Проучванията на българската история винаги са се правели от предани на науката и обективни хора. Мадарският конник и неговите надписи идват направо от Средновековието. Те не са сведения на византийските хронисти, стигнали до нас в преписи, преработени и преправяни от преписвачите. В тях владетелят дава българската версия за развоя на събитията и по нея могат да се коригират византийските хронисти. В релефа ясно се различават редица особености, които показват, че е съзададен през Средновековието. Конникът, облечен в къса дреха, с лък на гърба, прорязва с копие лъв – мотив, използуван при представянето на владетеля във Византия и на Изток. Но един от най-важните хронологически белези в изображението е стремето на конника, което се среща през Средновековието и се появява за пръв път у номадите, нахлули от изток през VІ-VІІв.
Заниманието с българската история е едно свято дело, завещано ни от Паисий, който пръв беше разбрал, че събуждането на нашия народ ще дойде от възкресяването на историческата му памет. И всеки, който се заема с това, е продължител нанашето възраждане. Българската история и след Златарски още не е написана, тя е само нахвърляна в едри щрихи.”
Иван Венедиков, Познайте ги по делата им! Българската интелигенция в моите спомени, С., 1993, с.346
Въпросът за отношението между Византия и славянският свят напоследък е обект на масови проучвания и редица международни прояви. Причината се състои във факта, че Визнатия е считана за най-културната и цивилизована държава на Средновековието и по правни и законови основания се явява наследница на Римската империя, което дава легитимност за власт над народите в Европа. От друга страна Византия се счита за основен мисионер и разпространител и пазител на християнството, поради което историческите обосновки на актуални религиозни институти засягат познания върху миналото на Византия. Самата византинистика е правена от религиозно заинтересовани лица и от руски експерти, защото Русия има доктрина за Трети Рим, т.е. приемник и наследник на византийската идея за световно лидерство и изконен пазител на Църквата и християнските ценности. Затова въпросът с историческите проучвания за отношенията между славяните и Византия има измеренията на отношения и връзки в областта на религията, литературата, дипломацията и търговията, като в историографията се очертават т.нар. контактни културни зони мжду византийци и славяни, в чийто контекст се поставя и българският въпрос в историята. Известно е, че след като славяните се заселват на Балканския полуостров византийската администрация има специална политика към тяхното християнизиране и привличане на служби в имперската система на управление и контрол на населението на империята. За славяните обаче се знае много малко, а според модерни немски езиковеди състоянието на проучванията на славянските документи е най-слабо в световен мащаб и това се затруднява от затвореността на руските архиви и документи от Средновековието. Някои свързват славяните с античните скити и по точно с племето на будините, описани от Херодот. Други ги извеждат като население, намиращо се в контакти с иранската цивилизация, като посочват общи думи в старославянския и иранския език, както и общност в религиозните измерения на сляванската вяра до християнизацията на славяните. Така или иначе славяните са били многобройно население, което по време на Великото преселение на народите се разселва из Източна Европа и покрива онази зона, която в античните карти е наречена Сарматия.
Римокатолическите автори от по-ново време пишат, че славяните са имали много славни моменти в своята история, но не са ги записвали, поради което те не се познават от потомците и съвременниците на историческото четиво. Религията и митологията на славяните се реконструрира главно от откъслечни писмени сведения и от културната трактовка на археологически паметници, като се знае, че славяните са били мнобожници, кланяли са се на идоли и са вярвали в съдбата и изкуплението от боговете чрез семейна и лична жертва. Византийският историк Прокопий Кесарийски казва, че славяните живеели в демокрация, което заедно с религията ги противопоставя на византийската система на цезаропапизъм и самодържавие в лицето на византийската монархия. Във военното дело славяните били храбри, но без специална стратегия и военна наука, разчитащи главно на използването на топографските особености на местността. Славянската титла за върховен управител била “кнез” или “княз” и тя се запазва дълго време като синоним на върховен господар, избран от народа и по волята на свръхестествените сили на природата, която славяните почитали. Те нападали Византия водени от неизвестни причини, от стремеж към плячка и към грабеж. В житието на св.Димитър Солунски се описват обсади на града, където се забелязва повишаване на бойните умения и наличие на стратегия на заселване на славяните във византийските предели. Йоан Ефески казва, че цяла Византия се пославянчила и славяните стигнали чак до Пелопонес в сърцето на древна Гърция, където дълго време се пазели славянските имена. Способността за словесност при славяните била високо ценена и те считали езика за нещо свещено, с което може да се назовава както видимия, така и тайнствения невидим свят. От изследванията по славянска народопсихология е известно, че за славяните е свойствен един мистически идеализъм и задълбочаване в психологията, като има специален културно-религиозен термин, наречен “славянска душа”. Част от славяните са покръстени от Византия, а друга част от Рим, което води до спорове към чий диоцез принадлежат славяните, намиращи с в географската зона между Рим и Цариград.
Въпросът за славянството както се каза отвежда до античното население на европейските степи и до контакти с иранската цивилизация. В тази пресечна точка се търсят българо-славянските отношения, които с оглед данните за религиозност на българите и славяните могат да се тълкуват не само като рационални политически, етнически и търговски отношения, но и като един ирационален мистичен съюз, обусловен от някакво религиозно предсказание и пророческо виждане, за което обаче византийските и латински хронисти идеологически мълчат. За това има данни в Апокрифната българска летопис от ХІ век и в тълкуванията на някои данни от руските хронографи, за съжаление почти непознати в България. Считайки себе си за алтернатива както на латинския Рим, така и на елинската култура българите виждат себе си като обединители и водачи на славянския свят, с който поддържат най-коректни военни и политически отношения, сравнено с битките с византийцитие и недоверието към латинския Рим. Българите непрекъснато се стремят да приобщават славянски маси към държавата и при св.цар Борис І или княз Борис приемат славянската азбука, създадена според българската историческа традиция и народно преднаие от солунските българи Кирил и Методий , чийто баща е бил на византийска служба. Византия не възразява на славянския богослужебен език, защото за нея най-важно е било защитата и разпространението на вярата и след като страшните българи решават да приемат християнството византийските църковници и политици се съгласяват на слявнобългарския език. Така се преодоляват противоречията между българи и византийци на религиозна и идеологическа основа, съществували до Покръстването, видно от текста на надписа на владетеля Пресиян край Филипи, като българите от алтернатива на Рим и Цариград вече искат да направят Цариград своя столица, а българският цар василевс на ромеите и така да получат християнска и библейска политическа легитимност на своите претенции за българска империя, както нарича Първото българско царство известния английски историк сър Стивън Рънсиман. Това е мотивацията на войната между българи и византийци при цар Симеон Велики. Сближенията между българи и византийци след Покръстването проличават в династическите бракове между знатни българи и византийски сановници и в символиката на имената на византийците, дошли да живеят в България. Общата вяра и гарантирането на националната идентичност чрез славянобългарска Църква и славянски литургичен език смегчава противопоставянето между славяните и византийците. В този контекст е и покръстването на Русия, която получава българска и византийска помощ за християнската вяра и книжовна подкрепа за утвърждаването на църковността и религиозния институт. Връзката между България и Русия продължава да бъде много трайна, но проекта за християнство, славянско върховенство и народностно единство на базата на езика и традицииите е средновековна българска идея, която заедно с емигрантите в Русия и книжния поток до Освобождението от османска власт през 1878 фактически оказва влияние върху руската идеология, достигнала зенита си при императорите Екатерина Велика и Николай І.
С напредването на времето се забелязва сближение между българи, славяни и византийци, дължащо се на важността на религията, в която българите се виждат като народ със специална мисия според запазените данни на старобългарската литература и пророко-месианския характер на обичайната българска народна култура. Монашеската традиция, трудовете на византийските християнски богослови, церемонията на владетелския двор, титлите на висшите държавни служители и смесените бракове дават основания на български историк Петър Мутафчиев да говори за византинизация на България през късното Средновековие. В историографията се мисли, че влиянието на Византия преминава през богословието, най-вече исихазма и през аскетиката на християнството, която е много характерна за българите. Влияние личи и в историческите съчениния на българите, които вече не започват от рода Дуло, както в Именника на българските князе (ханове), а с библейската летобройна система, видно от съчинението на Константин Преславски “Историкии за Бога”. Литературата също е под византийско влияние, видно от масовия средновековен интерес към Александрията, роман за живота на македонския цар Александър Македонски. Историческите източници, църковни и светски казват, че българите за да могат правилно и коректно да четат и тълкуват Библията знаели и гръцки език, през който влизали и сентенции и житейски мъдрости на Византия. Акад. Иван Дуйечв в едно свое изследване твръди, че 80 процента от българските поговорки и пословици са византийски по произхода си. Интересното обаче в тези византийски влияния е любопитството на българите към свода в източна мъдрост във византийската култура и интереса към Индия, забелязан пак от акад.ИванДуйчев. Влияние има и в именната система, където старите български имена са сменени от християнски и библейски имена, а философията на името и неговото знаково значение за съдбата на човека е много ценено от българите. За съжаление обаче основите на славянската и българската религиозност не са проучени добре от българската историография. Рационалните действия като политика, война и дипломация са изследвани от проф.Петър Ангелов в неговата книга за средновековната българска дипломация. Ако се съди по известните ми данни за българска религиозност въздействието на Византия е било най-силно в пророческите културни артефакти и в способността да се тълкува Божията воля, както и във философията и поведението на монашеството, което е било и политически съветник на византийските императори и фактически културен деец в България. Византийско влияние има и в създаването на семейни ценностти и философско отношение към живота, схващан от християнските богослови като духовна борба, което пренасочва българските военни амбиции в интровертна борба на човека със страстите. От известните малко данни на миналото на българите и славяните може да се достигне до извода, че контактите на българските славяни с Византия са минавали през българска културна цензура, представлявана вероятно от висши военни, ако си спомним факта, че на събора по българското Покръстване във Византия се изпращат български военни, а не духовници. Освен това практика още от езическия период на българското историческо битие е военните в мирно време да се занимават с идеологически и културни въпроси, което се запазва през всичките години на българска история, дори и през комунизма. Византийско влияние има и във философията на славянобългарския език, доколкото св.Кирил е бил преподавател по философия, библиотекар и секретар на визавтийския патриарх Фотий, един от най-ревностните православни християни, обявен за светец на православната Църква. Така че влиянието на Византия е най-вече в издигането на ценностите на човеколюбието, грижата за ближния и хуманната съпричастност, защото българите до Покръстването са правили човешки жертвоприношения и са считали човека за инструмент, а не за достойно Божие подобие, както го счита християнството. В този аспект формулата на Византия – римско право, елинска култура и християнство се прилага и в България, което е видно от сборника с християнски закони в България след Покръстването. Изненадващо е обаче, че българите не развиват сериозна философия, по византийски . Може би за това положение е допринесла тяхната практика да ползват директни божествени откровения от мистици, посветени в проявите на свръхестественото свише. Доколко обаче византинизацията на българите е било задълбочено интегрално всенародно явление, а не увлечение на Църквата и висшата грамотна класа за това не може да се твърди с увереност, видно от борбата на селския цар и пророк Ивайло с византийците. По времето на цар Иван Александър и неговите наследници в България се появяват идеи за Търново като Трети Рим, но османското нашествие прекъсва този процес на имперска българска амбиция, основаваща се очевидно не само на силата на войската, но и на някакво религиозно народно българско предсказание, за съдържанието на което обаче може само да се гадае. Защото според кръстосания анализ на някои български документи и провиденциалната религиозна нагласа на българите през Средновековието се вижда, че борбата с Византия до смегчаването на конфликта след Покръстването през 864г. от св.цар Борис І се дължи на идеята за богоизбрано царство – Византия считала това царство за нейно – Втория Рим, т.е. Константинопол, а българите са го виждали като българско царство и за това свидетелства мистиката и религиозната украса на столиците до падането под византийска власт през 1О18 година при Василий Втори Българоубиец.
След падането под османска власт въпросът с византийското наследство и съдбата на славяните става изключително чешки и руски въпрос, в чиято светлина и досега се изследва проблема, актуализиран в модерната политика от идеята за славяновизантийски културен кръг, включващ православието, славянската културна идея и идеята за месианско начало на източните християни. В тази светлина се разглеждат процесите в историята и се търсят исторически факти на сътрудничество и колаборация между славяни и византийци, като не се акцентира толкова на битките и конфликтите в Средновековието, както е правила българската историография през късното Възраждане и началото на ХХ век.
Накратко това е постановката на проблема на отношенията между византийците и славяните, в които по автентични данни на историята централно място заемат българите с тяхната имперска доктрина, основана на силата на войската и на провиденциализма на българското религиозно самосъзнание.
От българските историци, които работят по въпроса най-известното и световно признато име е това на акад.Иван Дуйчев, на чието име днес работи нарочно създаден център по славяно-византийски проучвания. От младите историци като най-перспективна се сочи д-р Веселина Вачкова, преподавател по история в Класическата гимназия в София.
По данни на сайта Двери на православието в България през края на август 2О11 година в България ще се проведе световна международна научна среща, наречена “Сиянието на Византия”. Пак по данни на сайта за срещата голямо съдействие е оказал БПЦ, като лично патриарх Максим е един от патроните, а президентът Героги Първанов ще даде прием на участниците в нея. Много хубаво ще се каже, нека има международен форум, нека се събират учените, нека БПЦ най-сетне прояви някакво действие на представително ниво. Въпросът с Византия обаче е много сериозен в българското битие. Ние воюваме с византийците дори и след Покръстването през 864г., като според анализа на българските и византийски свидетелства, устната народна памет и запазените веществени данни спора с Византия не е бил само за територии и за вледетелски легитимизъм, както учат българските рационалисти от византологията, а спора е за богоизбраността на Царството, което българите казвали че е тяхно в края на Второто българско царство и са живеели с идеята за България като за Трети Рим според византийската държавна доктрина и политическата философия на Константинопол. Затова са сраженията, затова е въстанието на Ивайло, едно пророко-месианско движение презц ХІІІ век, насочено първо срещу татарите, а после срещу Византия. Освен това българите винаги са искали еманципация на своята Църква и в българското християнство има сериозен разпознавателен свод на лицемерието, наречето в българската културология след 1878г. “Византинизъм” и на истинската и предана вяра в Христос, която не е политика и прагматичен лост за управление на народите и обществата. Така се е случило, че след османското нашествие на Балканите много византийци са отишли на Запад и там са участвали във формирането на европейската университетска култура и хуманитарни нагласи и съответно българският въпрос пред Европа и света е поставен в ъв византийско-доктринална светлина – като временен периферен военен проблем на Втория Рим, който някога ще приключи както са си отишли много народи и племена от военната история на Византия. Българският въпрос заради византинолозите и йезуитите като Дюканж например не е поставен като централен въпрос, а като принадлежаща периферия. Пиша това, защото често пъти в богословските, историческите и културологични срди се бърка византинизма с православието и човек си мисли, че само Византия може да бъде пример за православие в историята, а съответно народи като българския ,които са оцеляли и са се борили за вярата си остават неглижирани без признание за исторически заслуги, което е несправедливо. Освен това византийско-славянският проект се използва като лост за налагане на съвременно политико-културно влияние, което не е европейско и не е съобразено с противоречията между българи и византийци в историята. Нека има конгреси, нека има срещи. На мен обаче образованието и възпитанието са ми го дали българите с много жертви и страдания и затова докато трае “Сиянието на Византия” и в президенството владици, учени и политици се черпят аз ще отида в български храм да запаля аскетично, в духа на българската религиозна традиция, една свещ за загиналите български воини, за ослепените бойци на Самуил и за жертвите, които елинизмът през византинизма е взел от българите през по-ново време. Едва ли мога да се нарека националист, защото нямаме национална философия и национална доктрина през модерността, но същината на християнската вяра изисква елементарна признателност и почит на ближния, която в условията на интернационализъм на бившите комунисти като Първанов и деца на комунисти като проф.Аксиния Джурова едва ли може да се иска от българските официални лица и принадлежащата им днешна вселенска БПЦ. Защото образованието на българите го е дала Държавата, защитавана и съхранявана с много жертви на национална основа, в това число и жертви в борбата с неовизантинизма и последващия го елинизъм, а БПЦ като вселенска усвоява квалификацията и знанията на модерните българи, обучени от Държавата. С оглед международното влияние над БПЦ и отказа й да защитава измеренията на българщината през последните 22 години това явление – откъсаването на българи от държавният им ангажеминет и привличането им в лонота на вселенското - в това число и славяно-византийско християнство е вид духовно еничарство, срещу което признателните и благодарни на нашите жертви българи следва остро и категорично да възразят.
БГ История не носи отговорност за достоверността на публикуваните материали. Целта на проекта е да популяризира историята като наука и в частност българската история. Ако някой види авторски свой материал, публикуван в сайта без да бъде упоменат източника, моля, нека се свърже с администраторите на сайта.
Коментари:
За да оставите коментар е необходимо да се регистрирате първо.
За да оставите коментар е необходимо да се регистрирате първо.
За да оставите коментар е необходимо да се регистрирате първо.
За да оставите коментар е необходимо да се регистрирате първо.
За да оставите коментар е необходимо да се регистрирате първо.
За да оставите коментар е необходимо да се регистрирате първо.
За да оставите коментар е необходимо да се регистрирате първо.
За да оставите коментар е необходимо да се регистрирате първо.
За да оставите коментар е необходимо да се регистрирате първо.
За да оставите коментар е необходимо да се регистрирате първо.