Историческата приемственост като духовно възпитание
© Стефан Чурешки
      Когато се говори за ключовата категория на историята - приемствеността (функциониращата традиция), писателите със сериозно  отношение към историческото я виждат не само като вкаменен паметник  на старинна и почти отсъстваща култура, а като онаследена способност за изпълнение на историческата  задача (мисия)  в борбата със злото. Приемствеността не е само материално понятие, макар много често да се онагледява от предмети на изкуството и/или релгията, а като постоянна духовна категория с реновиращи и рекреативни способности. Приемствеността (континюитета по западноевропейската историографска лексика) е продължение и подражание на благочестивия живот на предците. За християнската история това е продължение и подражание на живота и делото на светиите, прогласени или не от консервативната и жизнена институция на Църквата. Във философско отношение идентичността на Европа, към която принадлежат и българите след 864г., се дефинира чрез търсенето на мостове от праисторията до съвременността, като тези мостове се идентифицират с гръко-римската културна и политическа традиция, с онаследените ценности от Стария Изток – главно историята на събитията от Стария Завет и от учението и делата на християнството, което християнство чрез Църквата синтезира и доразвива запазените цивилизационни ценности, пресяти през ситото на правилното мислене (логиката) и през ситото на добросъвестния морал (етиката). В българския случай приемствеността е дефинирана опорно културологично и преимуществено философски от функциите на старобългарската писменост (кирилицата) , която развива понятията на логиката и етиката чрез специфично български изразни средства. 
Приемствеността търси да открие най-ранният и най-автентичен според обективната и почетна оценка на историята културен архетип, който да бъде първооснова на подражание и обект на всепризната  почит от страна на потомците. В българския случай според цялостната и обиктивирана оценка на запазените свидетелства, писмени и устни и според данните на предметните останки се вижда, че българският културен архетип, към който ние прибягваме за културна помощ в дни на изпитание е архетипът на воина и на книжовника. в рецензията на модерността, когато в България нахлуват чужди историко-философски образци културен архетип, на който се позоваваха комунистите беше революционерът и философът. Писателят- революционер стана последна културна инстанция, чрез което ние сменихме образеца да подражание. Така се почувства липса на интерес към военното дело и към религиозността, които са ни били присъщи през вековете до падането под османска власт. В  отношение на изконната почит към воина и книжовника, отразена във всички паметници на историята до модерността, българският случай е случаят на епическия и религиозния герой, който се обуславя като конструктор на културното поле на нашето битие от идеалистичната и на моменти мистическа защита на световна верова истина или на световна философска експликация  на битието на човека. Големият проблем на комунизма, който проблeм като културологична функция на обекта на обществено подражание продължава и до днес с отказът на модерното ръководство на БПЦ да канонизира новомъчениците и светците от ХІХ и ХХ век. Това е липсата на обществен идеал на надвремева и надпространствена религиозна  святост. През комунизма имаше герои, къде фалшиви и митологизирани, къде реални идеалисти с любов към народа и човечеството, но през комунизма нямаше образец на святост в официалния култ на българската идеология. Затова днес ние трябва да възобновим нашата прастара традиция да имаме герои и светци, като тези два образа могта да бъдат събрани в едно чрез почиттта към българската военна интелигенция, която след 1878 година е била елитът на обществото и от която са се излъчвали както кадри на отбраната, така и кадри на културата. Типичен пример е историкът Петър Мутафчиев, който е бивш военен с  кръстове за храброст и изключителен деятел на културата, с интереси в областта на философията на историята, която в секуларизираното общество заема функцията на религията. Затова от познаването на философските категории на историята като характера на примствеността човек може да създаде база за религиозност сред съвременниците  и потомците си. Затова и изследванията върху приемствеността в историята е въпрос на религиозен анализ на българския исторически път, където основен мост на функциониращата традиция е образователната и културна дейност на Църквата.
Двете опори на образованието във всички епохи и всички народи – логиката и етиката – се преплитат в обреда и богословието на християнската Църква, която Църква  фактически задава критериите за културност, опряна както на съборната си практика и универсалност, така и на специфичните народностни обичаи и традиции, които я правят Народна църква с благоразположение към всичко неевангелско и небиблейско, което неевангелско и небиблейско говори на езика на вярата. Разбира се ислямът и юдаизма също притежават своя традиция и културно-историческа приемственост. Но тъй като развитието на историческата наука и създаването на философски системи се е извършвало и се извършва в християнски общества, то и християнският случай е послужил като образец за приемственост в  хуманитарните науки. Създаването и разработката на научни проекти в областта на историческата и общокултурната приемственост е съществен елемент на християнската наука.  Затова, дори когато се правят нерелигиозни изследователски системи и хронологично-фактологични класификации през модерността, поставянето на въпроса за ефективността и продуктивността на научните модели на историческото познание априори предпоставя интерес и внимание към религиозното, т.е. църковното и собствено психологическото (душевното) като краен ефект на разработките на културологията.

Всички български документи относно старината до 1878 година представляват по характера си религиозни документи, а не специализирани икономически или политически текстове. В това отношение българите не само че не правят изключение от добрите световни образци, но дори се нареждат сред първенстващите примери. В такава светлина от естествения език на историческите извори бива очертана и мисията на българите, приемащи себе си за апостоли и благовестници сред източноевропейските народи. Епохата на св. цар Борис I и неговите наследници създава религиозната граница на европейската цивилизация. Защото другото изричане на следствието от историята на християнската Църква е идеята  за разширяващото се поле на цивилизацията. А българите, както е известно от фактите, заемат действено участие в създаването на духовните граници на Европа през Средновековието, че и през по-късни епохи.
Редица примери биха могли да бъдат представени, но може би съществените са времето на св.цар Борис I и времето на цар Иван Асен II. Документите, които познава българската историческа наука са съставени на повече от три класически езици, многобройното им присъствие в старобългарската, византийската и латинската книжовна традиция доказва значимостта им за времето, когато са били създадени. Освен всичко тези документи през вековете са запазени в Света гора и други манастирски средища, защото са използвани като доказателство за политическата и юридическа приемственост в бездържавните периоди на българското минало. Обстоятелството, че руските Хронографи (обемни исторически свитъци с различни сведения в тях) отделят нарочно внимание на личностите и делата на св.цар Борис I и цар Иван Асен II също доказва изключителното значение на събитията от времето на тяхното управление, когато България е била нещо като Велика сила в европейския Изток и Югоизток. Покровителството на храмове и скриптории от страна на двамата големи български владетели ог периода на първите две български държави, както и верността им към православието са емблематични за пряката връзка между  духовност, православие и успешен исторически път в българския вариант на културна и политическа приемственост. Те символизират именно възпитанието като опора на обществената и цивилизационна съвест на българите години след като житейският им земен път е бил приключил.
Историческата последователност в двете системи на научната методология – фактографското описание  и философския анализ – винаги се определя и сама се предопределя от веровите принципи, независимо дали става въпрос за християнски светец или за стихийно вярващ в природата човек. Начинът на мислене, дефиниран и насочван от начетеността въз основа на класическото и библейското образование ( за праисторията от символния и формално-типологичния начин на мислене при предметно-интелектуален анализ на археолозите), този синтетичен модел на образование чрез граматизацията, обвързана със състоянието на литургичния език при религиозните общности  , тази именно система на образование  дава израз на добре осъзната и продуктивно работеща цивилизационна историческа приемственост. При православието примствеността е изразена не само чрез ценностите на каноничното и теологично християнство, но и от съхранението на фолклорни обичаи и традиции, акумулирали алтернативен на Църквата свод  от усвоени и разработени космогонични и митологични модели, онагледени от онова явление в българската етнография, което обикновено малко пренебрежително е наричано «простонародна култура». Тази култура, която се пресича с църковните обреди на много места – например ритуалът на курбана -  прави от православието «космична религия», както я определя известният световен учен с балкански корен  Мирча Елиаде. Споменът за тракийското, византийското, турското, както  и паметта за модерните всенародни изпитания на двете световни войни през ХХ век,  се разтваря в традицията като става част от менталната и психологическата приемственост. Побългаряването, често пъти посочвано с отрицателен знак, всъщност означава включването на външни опити и познания, пресяти  от двете динамични начала на българската култура – духовността на християнството и практиката  на фолклорното (градско или селско). Затова християнският поглед в миналото в сравнението му с настоящето сверява фактите и данните от светската история според близостта им с фактите и данните от църковната история. За българите фактически няма и друга истинска история. Другата, нецърковната и нефолклорната история в българския случай е историята на робствата и националните катастрофи.
В този смисъл скъсването с фолклорните традиции и отлъчваното или  самоотлъчването от православието неминуемо означава разрушаване на приемствеността. А това значи и културна погибел на българският народ, който в оценката на обобщаващата историография показва много високи критерии на взискване спрямо предложените му цивилизационни образци.  Фактически в трите пресечни точки на нашето културно поле, което може да се представи като разширяваща се окръжност в териториален и духовен аспект ние имаме три главни жалона, околок които се описва нашето пространство като българско землище. Това се точките на нашите извечни понятия за свещеност, което прави от територията ни свещена земя. Това е точката на храма, разселването на смейния род, и границата на писане и говорен на български език. Нашата земя е очертана не от материални технически белези , а от наличието на християнски храм, от местоживеенето на фамилията и от  мястото, където се говори и пише на български език. Историческата оценка на българския път като защита на културното ни поле, т.е. като защита на представите ни за свещеност е положителна. Ние опазихме храма, държим на семейството и до днес говорим и пишем на български език. Синтезираният образ на нашия културен успех в извършването на нашата историческа мисия е фактографската история и националната дейност на Рилския манастир, където могат да се проследят всички семантични равнища на приемствеността през всички векове от създаването на обителта до наши дни.
Пресичането на литературна и безписмена културна  изразност прави от българския случай  нещо изключително сложно и много ефективно в оценката на цивилизационата способност на нацията. Следователно, по логиката на  обусловеност на примествеността от силата на книжовността в сътрудничество с артефактите на  етнографията, българската историческа традиция е зависима от класическо цивилизационно явление, каквото е възпитанието в положителни общохуманни стойности. По семантиката си възпитание значи нещо повече от прехраната, нещо което е над материалното изхранване и над дребнотемието на ежедневния бит. Културен израз на българското възпитание от Възраждането насетне е религиозното изживяване и познанията в обрастта на историческата наука и поради това политическото издигане и високият научен престиж в свободна България се  рецензират от равнището на религиозни и исторически познания, които познания по-претенциозната обществена личност е в състояние да  покаже.
Добре известно е, че историята не се измерва в дати, а в събития. Датите подреждат събитията в линейната времева ос, но не ги създават. Може да се каже, че отношението между дата и събитие е същото, каквото между цифра и число в математиката. В подкрепа на подобно виждане идва и  поговорката, твърдяща, че "Времето е мярка на всички неща". Казва "мярка", а не същност на нещата.
В този смисъл началото на българската история ще се отнесе не към предизвикването на събития от провинциално поместен и частичен  характер, а от събития, които оказват влияние на историко-философските категории с универсално значение, и които категории оказват влияние на народи и земи, далеч от географските граници на България. Такива събития са появата на първите български държавни документи (каменните надписи от Ранното средновековие), епопеята (двубоя) на битките  между България и Византия, защитата на Цариград от владетеля  Тервел при обсадата на византийската столица от арабите, Покръстването през 864г., създаването и разпространението на книжнината  на старобългарски и новобългарски език, получаването на царският (императорският) титул от   княз  Симеон , появата на богомилството и неговият отзвук във философската мисъл на Европа, политическият гений на цар Иван Асен ІІ,  национално-мистичното въстание на селския вожд Ивайло и т.н. – факти, които са добре известни от учебниците за ученици и студенти в България. Съответно събитията-антиподи (или броенето в обратен ред) ще бъдат налагането на нехристиянска културна и държавна идеология на българското общество, придружени от официалното въвеждане на чужд език и на некирилска азбука, заличаването на историческия спомен за фактическата и аналитично-философска памет на българската  народностна (писмена и безписмена) култура и други злонамерени  посегателства на публичната функция на  историческото познание у нас и т.н. Затова впрочем, за да не се случи всичко това,   родната ни почтена и обективна историография  - както никоя друга европейска или невропейска историческа памет - брои своите големи културно-цивилизационни периоди съобразно годините на свобода и годините на робство. А изискванията за свобода винаги се предопределят философски или религиозни разработки за доказване на понятието за истина. В това отношение за да бъдем вбъдеще свободни ние като нация трябва да имаме безукорнои извисено разбиране за истина, условия за което създава религиозната разработка за истина в Евангелието. Истината поражда свобода и ако тази истина е чиста и свободата ще бъде вечна.
Освен защитен религиозен и историко-богословски възглед периодизацията в историята  изисква много добро познаване както на конкретиката на фактите, така и на духовната и интелектуална сила, която стои зад фактите и благодарение на която те се осъществяват. Проблемите на отношение между теорията и прагматиката на фактите  като опорни и представителни  символи на приемствеността са доста сериозни и за тях е нужно да се отдели малко повече внимание.
Проблемите на историческия факт образуват самостоятелен клон в изследванията за миналото. На дело историкът с философско отношение към света теоретизира именно върху природата на факта. Първостепенно значение при отделянето или  общото подреждане на фактите има историческият извор. Под извор винаги и единствено се разбира книжовен документ или сборник от документи. Предметните и езиковите останки не могат да бъдат  доказателство за каквото и да било, взети сами по себе си, защото предмета е ням без писмено обяснение около него, а езиковата останка (етимологията ) като частична и усамотена проява на мащабна културологична нагласа не позволява устойчиви перспективни логико-емоционални построения. Разбира се освен книгата като извор може да се ползва и устно предание, което в краен случай обяснява миналото, но само в съзвучие с писмени свидетелства.
Обяснението на предметните останки зависи от предварителната работа на археолога с документите, от неговата обща култура и езикова подготовка. Самото откриване и разкопаване на предметните документи (монументите) зависи от работата на терена, а тази работа не винаги е изяснена напълно и в съответствие с действителността поради частичността на данните там.  Затова  текстовете на археолозите, макар описанията им да са точни и подробни за отделната находка, по същината си не са класически исторически труд, а представляват по-скоро спомагателни анализи при създаването  на бъдещ историко-философски труд с тежест в академичната историография на всички езици. Ако няма писмени свидетелства, пресечки в народната памет или формално-типологични сходства с други разпознати вече археологически обекти, данните  от разкопките и последвалите ги научни търсения  остават  единствено като показател за въображението и общата култура на археолога, но не и като завършен концептуален текст, ползваем не само от историците, но и от възпитаниците на други дисциплини, в това число и от нехуманитарните специалисти.
Без наличието на четивна писменост и без       категориален философски анализ не може да се докаже нито един исторически факт, оше по-малко да се направи възстановка на мащабни политически и културни събития. Както и адекватно обяснение на сериозно граматизирани  религиозни представи, които са заливали българските земи в течение на хилядолетия. Документалните свидетелства, корпусите от извори и обемните съчинения на старите летописци съставляват началото и края, откъдето тръгва и се връща всеки историк. Затова при изследване философията на историята или при обяснението на миналото изходната точка е следствие от периодизацията на фактите, а философската страна на периодизацията зависи от религията, културата и общите (енциклопедичните) познания на старинния хронист. Всеки опит на съвременния учен да излезе от тези условия за съставяне на коректна периодизация води до  извращаване или фалшифициране на тълкуванието на старината. При всички положения несъобразената с измеренията на традицията и критериите на старата култура модерна книга създава предпоставки   нейните читатели да бъдат въведени в  заблуда. И точно за да се предоврати заблудата изясняването на параметрите на историческата приемственост като възпитание е от кардинално значение.
Логическата пълнота на събитията в дадено изследване или научно заявление изисква като онагледяване на техния смисъл да бъдат привлечени и примери от историята на други общности и народи, но примери, които да бъдат от един и същ терминологичен ранг. Освен това съществува и правилото за позоваване на собствени исторически текстове преди ползването на чужди съчинения и документи. Изворите от своя страна трябва да се намират в съзвучие с народното предание и да намират в звучението си правилна нравствена оценъчна стойност, позволяваща да създаде положителен възглед като резултат от  сравненията с явления и факти от  световната история. Защото крайната цел на всяко народностно  мнение за миналото се състои в намирането на пропорции на отношенията между него и световните исторически събития, възприемани като вселенски явления.
Освен логиката в написването на историята и в извеждането на приемствеността като възпитание силно влияние оказва и емоционалния свят на учения или публициста. Човешкото чувство е също толкова естествено и присъщо на душата колкото и човешкия разум. Опитът да бъде наложен разума за сметка на  чувствата е  противоестествен. Затова правомерната пропорция между интелект и чувства е гаранция за правилното избиране на изследователска стратегия, а оттам и до коректно извеждане на параметрите на приемствеността като ключова категория в претенциозният - по дефиниция  - историко-философски текст.
Една от големите трудности в историческото познание  е философията на езика, на което то се тълкува и разпространява в  общественото пространство, взето в широкия смисъл на думата. Понятията и изразните средства могат да бъдат подвеждащи и зад тях да се крият други смисли, безкрайно опасни за правомерното им възприемане в съзнанието на читателя. Например технизираните понятия и представи от материализма направо унищожават правомерното логично и възвишено етично мислене на човека, защото историята е наука на духа и като такава на  нея , какато на никоя друга наука е присъщ идеализъм. Консервативният характер на историческото познание се обуславя и от стремежа да бъдат избегнати грешки в общественото развитие, водещи до създаване на условия за грях, защото както всеки хуманитарен текст историческото четиво след осмислянето си предизвиква дела, а тяхната правилност се определя, както вече казахме , от оценъчната стълъбица на християнското мислене или от духовната нагласа на доброделеността в общо релгиозните  и положителните атеистични морални  системи. Намалената възможност за грешка в историко-философския поглед (историко-философският взор е основа на идеалистичното мислене в образованите европейски и неевропейски културни среди) стократно намалява възможността за допускане на грешка в определянето на крайната цел на обществената задача, независимо как е дефинирана тя от интелектуалния елит на обществото. Това е и същинското "икономическо", в смисъл на управленческо значение,  на историческото познание, обусловено от задължителното приемане на авторитета, тъй като авторитетът  в  образованите среди е интелектуален и морален и като такъв той формира устоите на обществения култ.  А общественият култ от своя страна е морално дефиниран и логически обоснован от категориите на приемствеността и от манталитета, опрян от своя страна на възпитанието в непротиворечивите му пресечни линии на домашната и обществена «отхрана». Защото славянобългарската дума «възпитание», запазена без промени  в руския език,  се превежда на новобългарски от  известният общественик на ХІХв. митрополит Климент  като «отхрана», на чието значение големият църковник е посветил четири статии в събраните си съчинения.
Много историци по различни подбуди говорят днес зе епохата на комунизма. В материално-техническо и културно отношение обаче комунизмът не може да бъде упрекнат, нито да бъде развенчан. Основният проблем през комунизма, на фона на синтезираните ценностти на автентичната българска история беше, че комунизмът е атеистичен, интернационален и говореше и пишеше на латински език. Ако и демокрацията ни предлага атеизъм, интернационализъм и латинска лексика за описание на битието и на света, то тогава нейният провал в България ще бъде още по-грандиозен и категорично отхвърлен от народа в сравнение с на комунизма според обктивните критерии на нашето културно наследие, което проектира и отношението ни към модерността вбъдеще.
Християнството вижда историчността в любовта към ближния, справедливостта, милосърдието и добронамереността. Българската институционална и спонтанна култура, бидейки истински ортодоксално християнски гарантират чрез своето функциониране в обществото  обществения мир и симфонията на публичните отношения. Защото традиционното българско възпитание е възпитание на реда, любовта и смирението, а не възпитание на хаоса, омразата и агресивния  сблъсък. Затова краят на приемствеността засега е отдалечен далеч напред, а съответно и краят на историята  за българския случай е предовратен. Поне що се отнася до волята на българския народ и на неговите с големи жертви обучени историци, които  в сумата на своята историография досега достатъчно добре са опровергали  конюнктурните обвинения срещу тях. Да се надяваме, че истинската любов на колегията професионалисти ще успее да разсее облаците на съвременните ни изпитания , за да заблести тази чисто българска, т.е. вселенска  любов  с нова, още по-силна светлина.

За да оставите коментар е необходимо да се регистрирате първо.

Още статии от категория Анализи

Цървули и ботуши

Преди 65 години комунистите извършват най-забележителното масово убийство в българската история. В една яма от бомба край софийските гробища са разстреляни 150 души - целия политически елит на Царство България. Убити са Принц Кирил Преславски, ген. Никола Михов, проф. Богдан Филов, всички царски съветници, министрите от правителствата през последните 3 години и народните представители от последните 2 парламента, командирите на всички родове войски и на основните "стратегически" подразделения. Световният учен - хирургът проф. Станишев - един от най-забележителните и високообразовани хора на България - е принуден да установява смъртта на всеки разстрелян. Последен в ямата с негасена вар пада самият той. Има пряка връзка между това събитие и факта, че българите избраха Димитровград за строеж на века... Унищожението на държавния политически елит не е само ужасно нехуманно масово убийство. То е преди всичко "програмна" проява, своего рода "манифест" на новата власт. Комунистите са наясно, че за да наложат властта си, трябва преди всичко да потъпчат елита на нацията - всички образовани, знаещи и можещи хора трябва да бъдат смазани, за да могат на тяхно място да виреят примитивните дейци на работническото движение и емигранти от СССР. Тази политика, започнала зловещо и решително в нощта на 1-ви срещу 2-ри февруари 1945г. се провежда...

От къде идват корените на българската република и на днешната политическа култура и традиция?!

При всички случаи портретите на Левски и Ботев или на който и да е друг национал-революционер тук нямат нищо общо...!  Аз бих добавил към тях и професор Александър Цанков. Разбира се и той е обявен от днешната демокрация за "спорна личност", наред редица други абсолютно безспорни и доказани национал-патриотични личности от времето на Царство България- политици, учени, журналисти, писатели, индустриалци, банкери, военни... Хора ,които са действителен пример за подражание и повод за гордост на българските поколения! Тук искам да спомена поне още две имена през чието идейно и политическо наследство минават моите корени и които са също толкова чужди за днешнитя елит,колкото Ванче Михайлов и Александър Цанков, например. Става дума за Тодор Икономов и Атанас Буров.Представители на българския политически консерватизъм, който вообще липсва от историята на българската република... Наред с Ванче Михайлов върху "кървавия професор" са изсипани и натрупани най-големите купища лъжи и клевети. От обслужващия персонал на българската република...Но да видим откъде тръгват и докъде стигат корените на тази българска демократична република: "...Парламентарната система на управление, когато е без контрол от опозицията, бързо се изхабява и разлага. Правителствата у нас, в България, падаха от власт не поради борбите на опозицията, а от...

Дебългаризацията и историята у нас

Дебългаризацията и историята у нас © Стефан Чурешки В областта на човешкото познание от изключително значение е надеждността и устойчивостта на общата визия за живота и създаването на нейната надеждна и устойчива база перспективен модел за развитие. В знанието е известно, че познанието е пирамида, където в основата лежи философия и религията, а другото е надстроечен материал, който се изчислява въз основа на закономерностите от математическите величини – математиката е точно знание без възможност за измама в нея – съотнесени към характеристиките на основата. В областта на знанието и живота на човека обаче съществуват деформации, особено когато се пренебрегнат базисните постановки на знанието – натрупан исторически опит, познание, дарби и талнати и интелект на хората  и се тръгне от детайли да се прави обощение върху характеристиката на цялото. Друга грешка в познанието, което води до деформации и извращения в живота на хората е пренасянето на аналогии от несравними величини и от пренасянето на свойства на генезисно различен обект към обекта на проучванията. Основната цел на живота на човека според главните постановки на вярата и философията е откриването на истината – истината според християнството, което българите познават перфектно е гаранция за спасение на душата на човека, ако приемем че освен тяло човек има дух и...

Dominus Michael princeps Bulgarius

Dominus Michael princeps Bulgarius Съобщeния за Михаил – Борис I. (bozman) І манипулация От съч. на А. Библиотекар: Написано : "...Dominus Michael princeps Bulgarius...". Разчетено от М. Соколов в съчинението му " Изъ древней истории болгаръ" като: "Господин наш Михаил, прежде Борис...". Термина "прежде Борис"  никъде не е използван от А.Библиотекар  ( на латински естествено). Той е изцяло измислица на Матвей Соколов. ІІ манипулация от посланието на Фотий. „Отъ посланието на Фотия, светейшия цариградски патриарх, до Михаила, княза на България, - Кое е работа на един князъ.” Български Старини, книга V. ОТ заглавието ДО последна страница на паметника, име БОРИС няма в текста. Липсата на такова, се компенсира от преводача Митрополит Симеон с методите на Гьобелс – повтори сто пъти една лъжа и тя ще стане истина. Това буквално е изпълнено от Митрополита ( Гьобелсовият патент очевидно е късно явление и оригинала е на представителя на българската БПЦ) който на всяка страница горе, извън текста поставя рефрена: „До българския князъ Бориса”. Освен това в предговора (от който имам налице само последната 31 стр.) името „Борис” е повторено 4-5 пъти и нито веднъж името „Михаил”. Митрополита очевидно надминава числото 100, изказано от Гьобел двайсетина години по-късно. В предговора митрополит Симеон пояснява, че превода му е по...

Кан(Княз) Борис -1 и неговите въпроси към римския папа Николай-1

  Оказа се, че е наложително , да се обърне внимание и на този въпрос - отново  малко известен от историята на българите. Борис бил сложен на трона още като голобрад юноша през 852 г. от Охридския боил(велик болярин) Карамат, който станал отново регент на поредния малолетен цар...Преди това той самовластно управлявал не само своята област - Турун(Македония), но и цялата страна седейки си в Охрид.Преди Борис управлявал законния наследник на трона - неговия брат Бирджихан. Баща им Пресиян(Сабанша) бил брат на Маламира. Карамат не искал да изпуска реалната власт в страната и сложил на трона друг малолетен син на Пресияна от една негова славянска наложница - Борис. Той "приел царството на река Брегалница в Македония" както гласи преданието именно от Карамата а на миниатюрата е изобразен като глобрад младеж... В началото Карамат продължил да си управлява както преди, но след това Борис при помоща на славянизирани български родове, унищожил неговата власт а по-късно го обезглавил(заради отказ да се кръсти). Властта на рода Дуло не била прекъсната, но при Бориса тя била вече с подкрепата на прославянската( и прохристиянска) групировка в страната! Това предопределило и по-нататъшната политика и историческо развитие на България. Фактите и последвалите събития показват, че в новата политика на тази групировка няма никакво противоречие относно...

За сложната и трагична история на древнобългарските летописи

  Може би тази публикация трябваше да излезе преди първата тема от цикъла "Малко известната история на българите", тук в този сайт...Може би тя, тази история не е вече чак толкоз малко известна, но така реших от самото начало и сега след темата - "Волжка България през 15 -16 век", дойде време читателите да научат и за това. За сложната и трагична история и на тези древнобългарски летописи! Но поне половината текст от тях е дошъл до нас и тук явна заслуга има и невидимата ръка на Провидението! Въпреки това ,измислиците и лъжите по техен адрес не спират и до днес ,но процеса на българското възраждане не е спрял а дори вече е  необратим!!! Въпреки изкуственно създаденото тежко и вечно кризисно състояние у нас ние не сме вън от този процес и в недалечно бъдеще това ще го осъзнават все повече и повече хора. И така, уводните думи на акад.Нурутдинов при първото официално издаване на историческия сборник "Джагфар Тарихи"! Тях ги дължа на читателите и заради частта на моите преводи и публикации тук. Валентин Иванов - Атил   НЯКОЛКО ДУМИ ЗА СБОРНИКА "Джагфар Тарихи"("Историята на Джагфар") - това е единственния известен досега сборник с исторически летописи, достигнал до нас. Както и при много други български източници, и този е със сложна и трагична история. Сборника е бил съставен и написан през 1680 год. по заповед на вожда...