Сенките от миналото - втора част

Този материал може изиграе и ролята на "Прощална статия на АТИЛ" със сайта . Затова си и слагам снимката точно от нашата ж.п.гара, която е на линията Русе-Варна,за която ще стане дума по-долу. Преди това обаче да кажа няколко думи за капанците, които ги няма в статията за тях тук.

http://www.bg-history.info/5277/Istoriko-Etnografski-svedeniia-za-kapancite.html

Идеята ме беше да покажа филмчето ,което спасихме със съседа , като го изкарахме на елекронен носител и го пуснахме във видеообмена.По един или друг начин сигурно съм оставил някаква следа в този сайт поне с тези над 30 статии, затова реших да прекратя участието си по един достоен начин а не тихомълком...Съгласно сведенията от древнобългарските летописи, областта Дебержай(Добруджа) е носила това име от зората на българската държава а не както се смяташе ,че е от някакъв си незначителен деспот от времето на залеза на България. Кръстена е била на алп(дух,ангел) Кубар - Дебержай,Деберзи, главен покровител на рода Дуло и на племената и родовете дошли с него на Балканите. С това име са кръстили и главната река в Македония - Кубар-дара(Вардара). По това време тази столична област обхващала териториите от Поломието до делтата на Дунав, това е същата т.нар."вътрешна област", която според древнобългарските държавни традиции се считала за личен удел(лично владение) на държавния глава.Това означавало, че населението плащало данък и се подчинявало пряко на държавния глава. А дънъка към държавата бил силно занижен,дори символичен. От останалите провинции Кана не може да взема данък и те плащали пряко на държавата чрез - капагана,(капкан,кавхан), който бил глава на правителството. От провинциите със статут на тарханство(автономно владение, каквото била от самото начало Македония на Кубер и Лачин, например), населението плащало на тархана и той отговарял и за държавния данък.Поломието откъдето съм родом и което е родина на капанците, влизало в състава на вътрешната област , като било заселено по западната и граница - от Предбалкана на Тузлука(Търговищко) по долините на реките Бели и Черни Лом до устието на Лома от горната страна на г.Русе.Тъй като имало военно-административни задължения към капагана(главата на правителството, длъжност ,която обикновенно била поверявана на брата на владетеля), то е трябвало да се отличава по някакъв начин от останалото население на вътрешната област, пряко подчинено на Кана.Пък ако ще и по названието си. Според мен от тази многовековна традиция това название и самоназвание останало живо за тази етнографска група(може бе една от най-малобройните днес) от българската народност.

Историята е битие! Това което е било и се е случило.И само така може да играе ролята на "учителка на народите". Полза има само от действителния исторически опит. Не е история това ,което е скълъпил някой въшлясал гръцки поп, нито пък някой друг "деятел" изпълняващ поръчки с цел да измени това ,което е било и това ,което е или му предстои да стане! Това да се клевети и да се прехвърля от болната глава на здравата е стар номер усвоен от дяволските изчадия и взет на вооръжение от болшевики и всякаква богоборческа и подла
сган. Лично съм свидетел как плъзнаха като отровни змии в началото на демокрацията из всички партии и сдружения.Как задушаваха всяка истинна и творческа мисъл и идея, какви комплоти и мръсотии правеха и в крайна сметка успяха да отвлекат вниманието,докато другите ограбят по няколко пъти държавата и вместо да имаме база за развитие и да вървим напред ,те превърнаха страната и народа в жив труп.
 Посегателството върху паметта на предците ми го приема като лична обида! Оттам и нетърпимостта ми и безкомпромистното отношение към някои потребители тук в този сайт, за което никак не съжалявам!

Накрая искам да споделя с потребителите и читателите една статия с голямо значение и стойност според мен.Също свързана със сенките от миналото:

1866 год. – ПЪРВАТА ТУРСКА ЖЕЛЕЗНИЦА (ВАРНА – РУСЕ)

         Тъжно е за разказване, но при строежа на столицата след 800-тната година, нашите тогавашни българи с голям труд и с хиляди волски и биволски впрягове пренесли от разрушения град Марцианопол в Плиска огромно количество камъни, мрамор и други материали. Нека им бъде простено, защото те построили с голям мерак новата и красива, втора българска столица.

  В годините след оттеглянето на войските на фелдмаршал Дибич Задбалкански през 1830 год., турската империя възстановила с тежкия труд и ангария на българското население от Варненския край разрушената през 1828 година от руско-турските боеве Варненска крепост. Тогава нашето християнско население от целия район досъборило по принуда голяма част от крепостната стена и сградите на Марцианопол и пренесло камъните от тях безплатно във Варна за нуждите на поправяната тамошна крепост.

         На 7 ноември 1866 година русенският валия Ахмед Шефик Мидхат паша бил откаран с файтон на новата железопътна гара Русе, качил се на влака и с подчертано чувство за величие наченал историческото си  пътуване по първия на Балканския полуостров железен път. Валията бил весел, доволен и горд. Първата железопътна връзка Русе-Варна станала готова предсрочно благодарение на неоспоримия му ръководен талант. Той и придружаващите го английски строителни предприемачи били посрещнати с овации по всички гари от Русе до Варна от хилядни множества турци и от много малко българи. Българите се радвали не от пускането в действие на железопътната връзка, а от това, че най-после дошъл краят на безконечната ангария, която те и техният добитък „отработили” в името на отиващата си империя.

           … Пътувал новият английски влак от Русе за Варна… Потраквали колелата му по неулегналия релсов път; звуците на локомотивната свирка стигали до близките български и турски села, а на сърцето на Мидхат паша ставало все по-драго и по-драго. Не от друго, а от това, че той – баш турчинът, организирал така успешно гяурите хем да построят първия железен път, хем собственоръчно да разрушат до основи три стари, гяурски столици – Марцианопол, Плиска и Преслав и да затрият сами историята си.

           Да, гяурите били хора с пречупени вратове и воля. Да, те собственоръчно съборили своите столици, натрошили с ръчни чукове царските камъни и преславните плочи с исторически надписи; пренесли чакъла с колите си и го положили ведно с римската, византийската и българската история под първите траверси и релси на турската империя. Да. Гяурите собственоръчно обрали дори и камъните от старите римски шосета и римски пътни станции на североизточната част на сегашна България…

           Само едно нещо пропуснал Мидхат паша. Само един грях направил пред Аллах!... Късно, много късно научил той за Мадарския конник!... Строежът на железницата погълнал цялото му време, всичките му сили и енергия… Отложил заличаването на конника и буквите за след туй, но това време не дошло никога… Канел се Мидхат паша да си пие с българските чорбаджии студената ракия под сенките на мадарските скали и заедно с тях да гледа как примирените българи се катерят по високото дървено скеле и с остри чукове собственоръчно заличават от скалата образа и коня на канасубиги Крум Страшни, а заедно с тях и лъва, и кучето, и всички текстове за нашата история... Ех, ако му било стигнало времето, днес ние нямаше да имаме и това голямо нещо – Мадарския конник!…

           Потраквали колелата на тренчето… Доволен бил Мидхат паша. Много бил доволен, но и много тревожен… Като умен и учен турски генерал, той добре усещал, че по тези изконно български земи и денем, и особено нощем, бродел призракът носещ зловещото име Край на отоманската империя.             

           Да! Под колелата на това английско-турско тренче се огъвали релсите и траверсите поставени над  натрошената на чакъл римска, източно-византийска и българска история… Чакълът бил от императорските и царски резиденции, от християнските църкви, от крепостните стени, от старите римски пътища, от гробовете на нашите български канове, царе и народ… Знаели са турците как се затрива окончателно и с един замах историята не на една, а на няколко велики държави… Знаели са да колят историята не само с кървавия си ятаган…

         При освобождението на България от „модерното”, както казват някои сегашни „големи патриоти”,  турско „присъствие” все още се виждали остатъци от римския град Марцианопол и от мощната му крепостна стена, входове и стражеви кули; виждали се останки от оръжейни работилници и монетарници, от правите каменни улици, от водоснабдяването и мръсната канализация на града… от сгради и църкви. Все още  извисявал ръст полусъбореният римски амфитеатър, който много години бил любима резиденция на римски императори, на завоеватели на древния Марцианопол, а по-сетне и на българските канове и царе. До него все още се виждала изящната в миналото огромна, петоъгълна, мраморна  римска баня-басейн, в която през горещите лета през вековете ненаситно къпели и охлаждали своите тела римски и византийски императори,  висши военни командири, прекрасни млади жени, воинствени български канове и царе и много завоеватели като Атила и други подобни варварски, правоверни и братски славянски „освободители”… Малко по надолу от извора „Дипсиза” изпълнявал вечната си служба и съхраненият, красив римски каменен мост преметнат през далечно историческо време над река Потомас-Девина. При този римски каменен мост българските канове и царе изпращали легендарната си конница за победоносни битки към северните граници и земи; при този мост българските майки и жени посрещали своите герои носещи победи, а нерядко и черните вести за тяхната славна смърт.

         За съжаление, с течение на столетията за Марцианопол (стратегически, столичен, патриаршески, културен, търговски, оръжеен, военен и архитектурен център) останало само онова, което било под земята и описаното от тук от там от римските и византийските хронографи и чуждите завоеватели и пътешественици.

         А днес ние, българите, се трентим в останките на девненските римски мозайки и се мъчим да узнаем от натъкмената, витиевата, недостъпна за простосмъртните оскъдна византийска „литература” и да предадем на децата и внуците си трохичките от историята на нашата земя, на нашия народ, и на нашата велика навремето и западаща напоследък държава.

         Има над какво да се работи по историята на девненско-провадийския край. Ако крепостта и градът Марцианопол, ако столицата ни при „Тъй наречената Варна” и ако обектите около и в Провадия, не са били тъй зверски ликвидирани, нашите археолози сигурно щяха да намерят ония ценни паметници и следи, които българите на Аспарух и още стотици години другите след него са оставили по тях. Уви – всичко това е отнесено в Плиска, във варненската крепост и с чакъла под железницата на „великия” Ахмед Шефик Мидхад паша – екзекутора на преславните царските плочи с написаната върху тях превратна и драматична история.

         Завършам с кратък цитат от изключителните БЪЛГАРСКИ ХРОНИКИ на Стефан Цанев, Книго-издателска къща „Труд”, С., 2006, стр.  48 и 49:

         … „В дворцовия център се намирало най-важното – водохранилището. В устройството на Плиска е имало нещо удивително за ония времена.

         Известно е, че кралят Слънце Луи XIV в залеза на XVII век е изхвърлял сутрин нощното си гърне през прозореца, понеже нямал тоалетна, любовниците му пък се обливали с парфюми, за да прикрият миризмата на некъпаните си тела, а 10 века преди това – в края на VII век – в столицата на хан Аспарух е имало канализация – за чиста вода и отходен канал от оловни тръби за мръсотиите, имало е басейни и бани.

         Когато през зимата завеели страшните северни ветрове – в специални пещи извън двореца до бяло се нагрявали обли речни камъни, горещият въздух от пещите се отправял по керамични тръби към двореца, стените му били двойни, топлият въздух нахлувал в процепа между двете стени, камъните на вътрешната стена имали дупки  и през тези дупки топлият въздух влизал в тронната зала.

         Основите на дворците и на крепостните стени са запазени и до днес. Градени били те от камък и гранит и безмълвно са се извисявали сред пустата равнина до средата на XIX век, когато турците, от далновидност или за подигравка с нашата история, натрошили камък по камък гранитните дворци и с този исторически чакъл постлали пътя на първата железница на Балканския полуостров – от Русе до Варна.

         И днес, ако пътувате по тази стара железница, особено нощем, може да чуете, как подплашени от тракането на черното желязно чудовище, бездомните духове на древните ни царе пищят под траверсите, сенките им се разбягват из крайпътния царевичак и после пак се завръщат и точат ръждясалите си мечове върху горещите релси.

         А пътниците спят и не подозират, че пътуват върху гроба на своята история”…

         Речникът ми е беден! Коментарът ми – смешен и излишен…

             Все пак искам да знам и търся отговор:

            От кога Плиска е станала столица на България? Кога е започнало каменното строителство в нея? Има ли вина Стефан Цанев (този наш наистина много голям писател,  патриот и Човек), ако евентуално е допуснал някоя грешка в горния текст? Щом един така подготвен, начетен и добросъвестен писател продължава да си мисли, че още от 681 година Плиска е станала наша прекрасна, белокаменна първа столица, то какво остава за нас – простосмъртните българи?... Какво?…

Ахмед Шефик Мидхат паша

(Валия, строител на железопътната линия Русе-Варна, гробар на българската история

и на трите столици:  Марцианопол, Плиска и Преслав)

         Мидхат паша – роден на 18 октомври 1822 година в Цариград. Познавал добре населението на империята и разпространението на исляма по българските земи. Като висш държавен служител и велик везир имал достъп до изключително важни документи, факти и информации, които днес трудно могат да бъдат открити. Последните три години от живота на Мидхат паша преминали в изгнание в Таиф, край Мека в Арабия, където починал през1883 година вероятно от насилствена смърт.

         В статията си „Турция в своето минало, настояще и бъдеще” пред френското списание „Ревю сиантифик дьо ла Франс е дьо л`етранж”, година VII, януари-юли 1878 год., стр. 1152, Ахмед Шефик Мидхат паша казва:

         ... „Между българите има повече от един милион мохамедани. В това

Сенките от миналото - втора част

         * Тук коментарът не е излишен, но такъв бе правен многократно от къде-къде по-подготвени от мен  хора. Ползата от това беше нищожна.

            28.11.2011 год., гр. Варна, инж. Драгия Драгиев.

За да оставите коментар е необходимо да се регистрирате първо.

Още статии от категория Теми по история

Стопанският живот на Третото Българско Царство - 3 част

  ИКОНОМИКА НА ТРЕТОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО.ФРАГМЕНТИ. Транспорт и Елекрификация. Тясно свързан с отраслите на материалното производство е железопътния транспорт. В периода 1921 - 1939 г. дължината на релсовия път е увеличена 1,5 пъти , а броят на превозените пътници - двойно. В ония години БДЖ работят на печалба, за разлика от сега. В 1926 г. е положено началото на въздушната поща в България по линията София - Г.Оряховица - Варна, а през следващата година - и на въздушния транспорт. Още в 1901 г. София е напълно електрифицирана. Тогава тръгват и първите трамваи. А когато през 1911 г. любимия на комунистите американски журналист Джон Рид посещава столицата ни остава изумен и я нарича " един малък Сан Франциско на Балканите". За десетина години( от 1927 - откогато започва усилената електрификация в страната), са снабдени с ел.ток 320 селища - 90 града и 230 села. Както виждаме, основите на електрификацията са заложени далеч преди комунистите да вземат властта. Голяма неистина(лъжа) е, че ако не били те, страната ни щяла да остане примитивна и бедна. След Втората световна война не комунистическите партии, а умовете и ръцете на хората извършиха оня научно-технически бум, който преобрази целия свят. Нещо повече - именно в страните, в които не управляваха компартии, имаше(и има) телевизори, автомобили, и машини, и строителство далеч по-добри от нашите. Именно това,...

Стопанският живот на Третото Българско Царство - 2 част

Селско стопанство През 20-те години, както и през следващите, селското стопанство е основен отрасъл в българската икономика, даващ стабилна основа на благосъстоянието на българския народ. То осигурява 2/3 от националния доход и поминък на също толкова от трудещата се част от населението на страната. За 1939 г.( възхода в предвоенното развитие) тези дялове са съответно 65% и 73%, а за 1988 г. - 12% и 18%. И цифрите, и реалностите на днешния ни ден свидетелстват най-добре за резултатите от предизвиканата "отгоре" криза в съвременното българско селско стопанство, за разкъсаните социални отношения вследствие миграцията и необоснованото ускоряване на урбанизацията, за обезлюдените села и в резултат на това незадоволения и скъп пазар. Нов тип социалистическо Орсовско коопериране...,широкомащабно и модерно-механизирано земеделие(екстензивно). Катастрафалното положение трайно се закрепи след "връщането на земята в идеални граници"."Идеалното" и обработване и експлоатация от арендаторите и орсовските частни текезесета не отдалечи много състоянието на нещата от бившата колективизация.Колкото до пазара,пласмента и чуждата конкуренция,потреблението, то нещата са с постоянен отрицателен знак...Отговорите и коментарите на специалистите и управляващите са много научни и компетентни, но за съжаление с нищо не спомагат да се подобри положението...

Стопанският живот на Третото Българско Царство

И тази тема е почти табу за съвременния български "европейски" гражданин... Ако понякога се споменава по нещо за "времето на Стамболов" или че имало икономически бум в България в периода преди Балканската война, то за стопанския живот на Царството през 25 годишното управление на цар Борис III например никой нищо не знае. На фона на "великите" достижения на социализма и до днес се внушава, че преди него в България, едва ли не, нищо не е имало и българите са станали хора едва след "победата на 9 септември 1944год."... Твърде трудни са първите дни, месеци, години от царуването на младия цар Борис III. Той поема в своите още неукрепнали ръце съдбините на една претърпяла поражение в устрема си за национално обединение страна, съкрушена морално и материално, безпощадно окастрена, непоносимо обременена финансово. Хиляди бежанци, побягнали от откъснатите от живата плът на България земи, търсят в отеснелите й предели подслон и препитание. Стопанството е сериозно разстроено, разгарят се вътрешно-политически разногласия, отвсякъде е издигната стена от недоверие и недоброжелателство... Икономическото положение е обременено най-вече от изгубените Беломорска Тракия и особенно от Южна Добруджа - една от житниците на България, давала дотогава значителна част от износа на зърнени храни.  Териториалните промени предоставят обаче на страната...

Archiepiscopus Bulgariae

Архиепископ на България в текста   „DE CERIMONIIS AULAE BYZANTINAE “ Целта на тази публикация е да се проследи от кое време е сведението за  „Архиепископ на България”  (αρχιεπισκοπος Βουλγαριας  -  archiepiscopus Bulgariae – двата варианта в книгата на Reiskii ) от произведението  „DE CERIMONIIS AULAE BYZANTINAE”.  Нека видим някои становища предшестващи тази статия и какво е отношението на този изпис към официално прокламираното от официозите „Българско покръстване при цар Борис І”. І. А. Официалната версия в българското историографско пространство е, че изписа „архиепископ на България” е титулно име, следствие  покръстването на българите през ІХ в. Няма да се спираме подробно на  него, тъй като то е публикувано във почти всяка научна статия или учебник издаден в България и всеки може да се осведоми за подробности без особени затруднения при намирането на материали по това мнение – те са повсеместни. Нещо повече, те са знанието в България. Поставили сме термина „мнение” под курсив, тъй като твърде рядко могат да се намерят някакви основания за такова приемане, освен основания базиращи се на друго мнение от паралелен източник, почти автентичен с първия, както по отношение на изворов материал, така и по отношение на авторско виждане. С едно изречение, налице е...

Из политическата история и дипломация на Първото Българско Царство

Около историите за покръстването на българите и въпроса за покръстването на България, витаят същите митове, легенди и нескончаеми пледоарии  -  подобно на въпроса за историята на българите и за историята на техните държави! И в двата случая не става въпрос за един исторически процес и за един факт а за два. Както не е едно и също - историята на един народ  и историята на някоя от държавите, които е създал, така не е едно и също нещо -  покръстването на българите и покръстването на България. Някои казват, че имало покръстване на българи през 1-ви век , тук на Балканите, за Оногурската архиескопия в Херсонес( Корсун - Крешен) от 635 г. от гърците се знае от и от булгарските летописи, за покръстени славяни и власи, които помогнали на Кубрат да си върне властта в Българското тарханство също е споменато. Но факта за покръстването на България, т.е. въвеждането на християнството за държавна религия в страната се свързва с кръщението на владетеля Борис I и последвалото налагане на християнството за държавна религия. За да излезе от задушаващата прегръдка на Византия след покръстването,българският владетел Борис Първи потърсил решение на проблема в две посоки. Първо във възобновяване на съюза с Немското кралство. И заедно с това - обръщане към Рим за приобщаване към папството, т.е. по-далеч от Патриаршията и по-близо до самостоятелността. В изпълнение...

Archiepiscopus Bulgariae

Архиепископ на България в текста   „DE CERIMONIIS AULAE BYZANTINAE “ Целта на тази публикация е да се проследи от кое време е сведението за  „Архиепископ на България”  (αρχιεπισκοπος Βουλγαριας  -  archiepiscopus Bulgariae – двата варианта в книгата на Reiskii ) от произведението  „DE CERIMONIIS AULAE BYZANTINAE”.  Нека видим някои становища предшестващи тази статия и какво е отношението на този изпис към официално прокламираното от официозите „Българско покръстване при цар Борис І”. І. А. Официалната версия в българското историографско пространство е, че изписа „архиепископ на България” е титулно име, следствие  покръстването на българите през ІХ в. Няма да се спираме подробно на  него, тъй като то е публикувано във почти всяка научна статия или учебник издаден в България и всеки може да се осведоми за подробности без особени затруднения при намирането на материали по това мнение – те са повсеместни. Нещо повече, те са знанието в България. Поставили сме термина „мнение” под курсив, тъй като твърде рядко могат да се намерят някакви основания за такова приемане, освен основания базиращи се на друго мнение от паралелен източник, почти автентичен с първия, както по отношение на изворов материал, така и по отношение на авторско виждане. С едно изречение,...