“Летопис на поп Дуклянин” представлява анонимна сръбска хроника, според общоприетото мнение датираща от ХІІв. Текстът е познат на науката още и като: “ Дуклянска хроника”, “Далматинска хроника”, “Regnum Sclavorum presbyteri Diocletis”, “Ljetopis popa Dukljanina”, “Barski rodoslov”.

Единственият известен на науката ръкопис на хрониката (на латински език) се пази под сигнатура Vat.Lat.6958 във Ватиканската библиотека и представлява част от отлично запазен кодекс от средата на ХVІІв. Книгата е дарение на библиотеката от печатаря Йоан Луциус, който през 1666г отпечатва Летописа в изданието “De regno Dalmatiae et Croatiae libri six”. 60 години по-рано Мавро Орбини вече е отпечатал Летописа на италиански в своята книга “Il Regno degli Sclavi…”, където използва един от латинските преписи на оригинала, подготвен от известния хърватски средновековен учен Марко Марулич.(преписът е изгубен, но се предполага, че по него е била изготвен друг текст, който се е разпространявал в Далмация – т.нар. Хърватска хроника, която има някои разлики в сравнение с Летописа.)

Мнозина изследователи на произведението, сред които са Константин Иречек, Ватрослав Ягич, Франьо Шишич и др.нееднократно посочват легендарния характер на данните в хрониката. В.Ягич смята, че Летописът е “повече литературен паметник, а не исторически документ” .

Счита се, че Летописът е най-старият повествователен славянски източник за историята на първите сръбски средновековни държави (до ср.на ХІІв)

Данни за съставителя на хрониката такава, каквато я познаваме днес почти липсват – единствено в уводните думи към произведението си авторът посочва, че е изразител на “казаното от нашите предшественици и достойни патриции” Вероятно става въпрос за духовник от Барската архиепископия, живял в края на ХІІв в град Бар или околностите му (обл. Диоклея в Черна Гора), поради което е известен в науката като “поп Дуклянин”.

Предполага се, че съставителят на хрониката е използвал различни източници в своето съчинение – житие на крал Владимир(вероятно дело на книжовнически кръг около българската принцеса Косара, негова съпруга), използвано е вероятно и изгубено житие на княз Борис І, което е включвало информация за покръстителската му дейност, (в частта от хрониката, която касае “крал Светопелек”) може би данни за предшествениците му, както и сведения за Преславския народен събор от 893г, чиито изключително важни решения променят съдбата на средновековна България.

Вероятно в хрониката е използвана и информация от житие на Константин – Кирил Философ, принадлежало към библиотеката на Охридската книжовна школа.

Наред с тези източници, данните от които са съчетани по оригинален начин авторът е ползвал и текстове –прототипи на първите сръбски владетелски жития – това е разказът за живота и бойните подвизи на крал Радослав и петимата му синове(историческата личност, която се крие зад името на Радослав не е уточнена)

Сред използваните източници са и була на папа Александър от 1067г, недатирана грамота на папа Калист ІІ, съчиненията на Константин Порфирогенет и Втора книга от Диалозите на папа Григорий Велики.

В уводната част към Летописа неговият съставител е написал, че това, над което се труди, е предназначено за поука на младите и за тяхно развлечение – цел, която до голяма степен би трябвало да обясни подбора на източниците и тяхното съчетаване в текста.

Неизвестният поп Дуклянин е събрал в своето произведение няколко житийни произведения, които имат емблематично значение за историята на Дукля и за самоосъзнаването на нейните поданици като народ.

Наред с първото житие на воин – владетел, в което по интригуващ начин са преразказани воинските подвизи и хитрост на крал Радослав и което е предназначено да утвърди и нововъзникналия през ХІІв рицарски модел на поведение и етика в текста са представени и поне две жития на български владетели, които по всичко личи, че са неразривно свързани с ранната средновековна история на първата сръбска държава. Обвързан с тях, но заемащ и важно самостоятелно място е откъсът, посветен на разпространението на славянската азбука след говорещите на славянски език – авторът има ясна представа за стойността на тези сведения, за него българската средновековна история е не само ценен източник на примери и поуки, но и своеобразно мерило за държавност.

Голяма част от Летописа е посветена на друг житиен текст, отнасящ се до живота и смъртта на крал Владимир, владетел на Дукля по времето на цар Самуил. В него се разказва красивата легенда за любовта на царската дъщеря Косара, която спасява младия принц от тъмницата и измолва милост за него от баща си.

Този текст е сред най-добре представените в хрониката – явно авторът счита, че от него младежите на Бар биха могли да се поучат в много неща, каквито са владетелската доблест и васалната вярност, силата на любовта и съпружеската преданост, както и упованието в Божията мощ и закрила над справедливите дела и постъпки.

Житието на княз Владимир получава широко разпространение в различни варианти и е популярно до средата на ХІХв, като включително претърпява няколко печатни издания в Италия.

“Летопис на поп Дуклянин” е слабо познат на българската историческа и литературна наука, тъй като до момента не е бил превеждан в цялост на български език – правени са преводи на откъси от хрониката(ЛИБИ т. ІІІ(ХХV)стр. 170-179, Надежда Драгова “Старобългарската култура”- приложения), които обаче се отнасят само до данни от българската история и не показват в цялост идеята на произведението и неговата значимост.

Важно за българската наука е включването на хрониката в съчинението на дон Мавро Орбини Il Regno degli Sclavi oggi corrottamente deti Sciavoni от 1601г, за което стана въпрос по-горе, тъй като по-късен руски превод на това издание ще бъде използван за написването на “Истораия Славянобългарска” от Паисий Хилендарски през 1762г. (Там обаче Мавро Орбини ще бъде “прекръстен” от Паисий на “Мавробир”)

Публикуваният превод е извършен върху пълния текст на “Летопис на поп Дуклянин”, и е осъществен по събския превод от латиския оригинал, който се намира във Ватиканския кодекс. Сръбският превод е дело на признатия изследовател на хрониката Славко Миюшкович и е отпечатан в неговия труд “Лjетопис попа Дуклjанина”(Београд, Кнjижевна задруга, 1994). Преводът на български език на Летописа бе част от дипломната ми работа на тема “Белетристични моменти в “Летопис на поп Дуклянин”, за осъществяването на която трябва да поднеса своите благодарности на проф.д.ф.н. Георги Петков, мой научен ръководител, както и на рецензента ми ас. Вяра Найденова, и не на последно място на доц. Дарина Дончева, която ме насочи към изследователска работа над хрониката.

Бележки към текста:

Всички топоними в преводния текст, които са изписани с латински букви съществуват в същия вид и в текста на д-р Миюшкович, който ги е оставил в този им облик заради невъзможността да бъдат преведени точно по една или друга причина . (най-често неразбираемост).

С. Миюшкович отбелязва още и редица несъответствия в имена и събития, които засягат целия обем на текста наред с факта, че в летописа няма нито една посочена дата.

Като цяло бележките на д-р Миюшкович третират същината на превода от латински на сърбохърватски език, като се набляга на редица “грешки в превода”, които е правил друг голям сръбски учен от началато на ХХв . – Франьо Шишич, един от първите преводачи на хрониката на сръбски език. (изданието на Ф. Шишич е от 1929г., излиза в Белград и е използвано и при превода на части от хрониката, които прави Светомир Иванчев за ЛИБИ – за съжаление е използван текст, в който има такива “грешки”, свързани с българската история – например в частта, в която Дуклянецът говори за идването на бъргарите по днешните им земи е споменато, че водачът им се е казвал Крис, същото име е преведено от Шишич и впоследствие от Иванчев като Борис....)

Тъй като не съм специалист по средновековна история на Балканите бих желала да помоля всички, които могат да вземат отношение по текста да се включат в написването на бележки към Летописа. (Които бележки вероятно няма да са по-малко интересни от самия Летопис)

---

---