„Великото преселение на народите" и разпада-нето на Римската империя ознаменували края на Античността и раждането на средновеков-ната европейска цивилизация. Един от регио-ните, където драматичният сблъсък между стария свят и варварските племена се почувст-вал осезателно, бил Балканският п-в. В про-дължение на няколко столетия неговият облик коренно се променил в резултат на изключи-телни по своите последици етнически, социал-но-икономически и политически процеси. Важна роля в тях играли славяните и прабъл-гарите.

ПРОИЗХОД И РАЗСЕЛВАНЕ НА СЛАВЯНИТЕ
своите първоначални територии. Оформили се три племенни групи славяни: западна, нарече-на венеди, източна - анти и южна - под името славини.
До края на V в. южните славяни заели терито-риите северно от р. Дунав (приблизително зе-мите на днешна Унгария, Румъния и част от Украйна). Те влезли в непосредствен контакт с римско-византийската цивилизация, която оказала значително влияние върху тяхното развитие.

ПОМИНЪК И ОБЩЕСТВЕН ЖИВОТ
Първите опити да се отговори на въпроса от-къде произхождат славяните са направени през XII в.
Според средновековните летописци най-древ-ната тяхна територия са земите по долното те-чение на р. Дунав. Изхождайки от библейския разказ, те считали, че историята на славяните започвала с вавилонското стълпотворение, ко-ето разделило човечеството на 72 рода. Съвре-менната наука е установила, че славяните спа-дат към индоевропейската езикова и етническа общност. Независимо от различните теории за първоначалните им поселения безспорно тях-ната прародина е Европа. Чрез археологически и лингвистични проучвания е установено, че те са населявали обширна област, заключена между Карпатите, Балтийско море и реките Одер, Днестър и Днепър. Към началото на първото хилядолетие пр. Хр. се оформил общ праславянски език, който имал редица сходст-ва с езика на балти и германци - непосредстве-ни съседи на славяните. Сведения за някои от обитателите на посоче-ните земи се срещат в „История" на Херодот, като споменатите от него неври и будини веро-ятно са били славянски племена. По-сигурни писмени известия за славяните датират от I -II в. Римският историк Тацит ги назовава с об-щото име „венеди" и ги поставя в съседство с германците.
По време на „Великото преселение на народи-те" част от славяните започнали да напускат
Славяните водели уседнал начин на живот, който несъмнено дал отражение върху техния бит, общество и култура. Основният поминък от най-древни времена си оставало земеделие-то. Отглеждани били редица земеделски култу-ри - просо, лен, пшеница и др. В славянските некрополи освен зърнени храни са открити и много кости на животни, което показва и раз-витие на скотовъдството. Византийският писа-тел Псевдомаврикий съобщава, че славяните отглеждали много добитък, а Прокопий отбе-лязва, че антите принасяли в жертва на своите богове бикове.
Намерените земеделски сечива, грънчарски изделия и оръжия свидетелстват и за развитие-то на редица занаяти като ковачеството, грън-чарството, дърводелството, тъкачеството и др. Първоначално керамиката била изработвана на ръка, което придавало на славянските съдо-ве груби и несъвършени форми. Впоследствие те възприели грънчарското колело, усъвър-шенствали и технологията за приготвяне и из-пичане на глината, което увеличило здравина-та на изработваните съдове. Славяните строели селищата си край реки, езе-ра и блата, най-често в естествени и трудно-проходими места. Основен тип бил землянката и полуземлянката, изградени от плет и глина, но постепенно започнал да си пробива път и каменният градеж. Славяните правели по ня-колко изхода на своите жилища, за да могат по-бързо да избягат в случай на вражеско на-падение. Социалната структура на славянското общестСлавянски земеделски оръдия на труда
во в общи линии не се отличавала от тази на другите варварски народи, появили се на исто-рическата сцена в прехода от Античност към Средновековие. Основната обществена едини-ца била родовата община, оглавявана от ста-рейшина. Няколко родови общини образували племето, което се управлявало от племенен вожд, наречен княз. Властта му била ограниче-на от общото събрание на племето - т. нар. вече, в което влизали всички мъже воини. Този начин на управление направил силно впечатле-ние на Прокопий Кесарийски, който подчерта-ва, че славяните не се управляват от един чо-век, а „живеят в демокрация" и затова винаги „общо разглеждат полезните и трудни работи". А Псевдомаврикий, като има предвид визан-тийското самодържавие и строга централиза-ция, характеризира управлението на славяните като „анархия". Несъмнен авторитет в славян-ското племе имал съветът на старейшините, който се превърнал в главен помощник на княза.

РЕЛИГИОЗНИ ВЯРВАНИЯ
Религиозните вярвания на славяните били тяс-но свързани с начина им на живот. Те обожес-твявали природните сили, от които зависело благополучието им. На върха на богатия бо-жествен пантеон на славяните стоял творецът на мълнията - бог Перун. Редом с него особено почитани били богът на стадата и подземния свят Волос, богът на плодородието Дажбог, бо-гът на огъня и занаятите Сварог, богинята на красотата, брака и любовта Лада и др. Славяните вярвали също така в съществуване-то на свръхестествени същества, надарени с човешки образ, които могли да влияят върху плодородието и съдбата на хората. Това били т. нар. вили, самодиви и русалки, обитаващи реки и непроходими гори. За да омилостивят боговете и осигурят за себе си здраве и успех във войните, славяните извършвали жертво-приношения. В своите светилища те поставяли различни каменни или дървени идоли, пред които се кланяли и пеели езически молитви. Бил разпространен и фетишизмът - преклоне-нието и вярата в чудодейната сила на свещени дървета, камъни и различни предмети. От най-древни времена сред славяните същес-твувал и култът към мъртвите. Основен погре-бален ритуал бил трупоизгарянето. Заедно с праха на мъртвия в гробовете оставяли и съдо-ве с храна и различни предмети, за да му слу-жат в отвъдния свят. Погребенията на славя-ните се придружавали с особени ритуали. Един от тях бил т. нар. тризна - своеобразно военно състезание. Над гроба на умрелия било устрой-вано и угощение (страва).

ЗАСЕДВАНЕ НА СЛАВЯНИТЕ НА БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ
В началото на VI в. славяните, обитаващи зе-мите северно от р. Дунав, започнали периодич-ни нападения върху територията на Византийс-ката империя. Опасността от новия противник заставила император Анастасий да изгради внушителна стена за защита на столицата Константинопол, простираща се от крепостта Деркос на Черно море до Силимврия на Мра-морно море (общо 70 км). Съвременниците на събитията чертаят в произведенията си една мрачна и апокалиптична картина на последи-ците от извършените славянски набези. Те били придружавани с разрушения и отвличане на много пленници. Тъй като робството не било присъщо за обществения живот на славя-ните, значителна част от тези пленници впос-ледствие били освобождавани срещу паричен откуп, а имало и случаи, когато били избива-ни. Славянските нашествия се засилили особе-но по времето на император Юстиниан I (527 -565). По примера на своя предшественик той предприел огромна строителна дейност по гра-ниците на империята. Същевременно визан-тийците се опитали да привлекат на служба във войската и славини, с което се надявали да спрат честите нападения. Особена популяр-ност със своите неочаквани и смели походи срещу съплеменниците си за кратко време придобил славянинът Хулвудий - стратег на Тракия. Силно средство за защита била визан-тийската дипломация. През 540 г. тя успяла да предизвика междуособна война между анти и славини, която дала временен отдих за импе-рията. През 549 и 550 г. последвали нови напа-дения. Особено голямо било последното, кога-то славяните, разделени на три отряда, достиг-нали до гр. Солун, след което презимували в земите на империята.
Последните десетилетия на VI в. бележат нача-лото на славянското трайно отсядане в земите южно от р. Дунав. За известно време върху този процес дал отражение и един нов политически фактор - Аварският хаганат. Той се образувал в земите на днешна Унгария (римската провинция Панония). Аварският хаган подчинил славяните в Панония и се опитал да разпростре властта си и над дакийските славяни, но походът му срещу тях завършил безславно.
Византийският хронист Менандър съобщава, че аварският хаган проводил пратеници до вожда на дакийските славяни Давритас и поис-кал от него пълно подчинение и ежегоден да-нък. Последвал обаче дързък отговор на сво-бодолюбивия вожд: „Кой е този човек между човеците, който ще преодолее нашата сила. Защото ние сме свикнали да владеем чужда земя, а не други нашата." Славяно-византийският конфликт не дал очак-вания отдих за империята. В края на VI в. сла-вянските нашествия били подновени. Някои от тях били извършвани съвместно с аварите. През 584 г. славяните за пръв път обсадили гр. Солун. Пред града те разположили голямо ко-личество стенобойна техника, с която започна-ли обстрел на крепостната стена. За да запазят съоръженията си от „гръцкия огън", те покри-ли подвижните му бойни кули с мокри кожи. Стените на града обаче се оказали здрави и славяните се оттеглили. Неуспехът не ги от-чаял и в следващите няколко десетилетия те предприели още четири обсади на Солун, кои-то само по чудо не завършили с превземането му. Вторият град в империята останал като един остров сред славянското море, което плътно заляло земите около него и постепенно преминало към мирен начин на живот. Единс-твеният по-сериозен опит за съпротива срещу новите заселници бил предприет от император Константин II, който през 658 г. подчинил сла-вянските племена по Беломорието и преселил част от тях в Мала Азия. Независимо от това станало ясно, че славяните не могат да бъдат изтласкани от новите си поселения. Част от тях попаднали в политическата власт на импе-рията и станали нейни данъкоплатци, а други славяни, главно на север от Хемус (Стара пла-нина), запазили своята независимост.
ПОСЛЕДИЦИ ОТ СЛАВЯНСКОТО ЗАСЕДВАНЕ
В продължение близо на един век славяните заели почти целия Балкански п-в. Една част от тях, принадлежащи към т. нар. българска гру-па, се заселили в областите Мизия, Тракия и Македония, други - в Северна и Средна Гър-ция. Някои славянски племена достигнали чак Пелопонес и о-в Крит. В северозападната част на полуострова се установила сърбохърватска-та племенна група. Различията между двете групи славяни били незначителни, предимно езикови - някои звукове се произнасяли раз-лично. С течение на времето тези различия се задълбочили и обхванали не само фонетиката, но също така морфологията и синтаксиса на езика. Разположението на някои славянски племена върху балканските територии е извес-тно главно от византийски извори. В земите северно от Хемус живеели т. нар. свдем сла-вянски племена, а източно от тях - племето се-вери. В Средна и Южна Македония обитавали племената сагудати, берзити, драгувити и др. |В Западните Родопи живеели смоляните, а в Пелопонес - езерците и милингите, в Тесалия велегизитите, в Епир - ваюнитите. Заселва-нето на славяните на Балканския п-в предизви-кало значителни демографски промени. В ре-зултат на нашествията завареното местно на-селение значително намаляло и постепенно за-почнало да се претопява сред новите заселни-ци. Само една малка част от оцелялото бал-канско население успяло да запази своята са-мобитност, и то главно в непристъпните пла-нински краища, които били засегнати сравни-телно по-слабо от варварските нашествия. По-томци на романизираните траки са власите, които се споменават за пръв път през Х в. като жители на планинските краища на Маке-дония и Тесалия. За наследници на елинизира-ните траки се смятат днешните каракачани.\ В хода на славянските нашествия част от па-метниците на римовизантийската цивилизация по балканските земи били разрушени. Сринати били крепостни стени и църкви, редица сели-ща опустели. Все пак, макар и трудно, новите
заселници намерили начин за съвместен ;
вот с оцелялото местно население. Благода ние на контактите си с него славяните усво! някои от постиженията на античната култур Усъвършенствани били занаятите, нараснал значителна степен бойното им умение. Заселването на славяните на Балканския предизвикало дълбоки преобразувания в со;
ално-икономическия и политическия им я вот. Важна последица била появата и утвъ{:
даването на частната собственост. Родовг община, в която собствеността върху зем? била обща, започнала да се разпада. Тя пос пенно била заместена от т. нар. съседска < щина, в която членовете били свързани № кръвно родство, а чрез общите граници на ] землените си владения. По повод едно голямо славянско нападение с щу Византия, започнало през 581 г. и продъля ло няколко години, византийският хронист Йс Ефески отбелязва: „Те разбогатяха - имат злг и сребро, стада от коне и много оръжия и се н:
чиха да воюват по-добре от ромеите." Настъпилите обществени промени довели още по-голямо издигане ролята на племеннн вождове и старейшини в управлението на го мето. В техни ръце се съсредоточила значите на част от придобитите блага. Възникна нуждата от нови форми на политическа ор1 низация сред славяните, която да гаранти спокойното им съществуване върху бивши земи на Византийската империя. Славяни започнали да се обединяват във военно-ш менни съюзи, чиято основна цел била запазЕ не и разширяване на завоюваните територии. Изворите свидетелстват, че славяните в Мак дония изградили през първата половина ] VII в. могъщ военно-племенен съюз, кой' станал инициатор и на нападенията срещу г Солун. За да избегнат съдбата на беломорски славяни, които били подчинени от Византия, ш мената северно от Хемус създали през втора половина на VII в. съюз, известен като Съюза 1 седемте славянски племена и племето севери. Именно по това време на Балканския п-в I появили прабългарите на хан Аспарух, кои':
изиграли решителна роля в създаването I българската държава.

Прабългарите до създаването на българската държава

ПРАРОДИНА И РАЗСЕЛВАНЕ
Произходът на прабългарите е бил обект на продължителни дискусии в науката. Липсата на достатъчно исторически извори прави тру-ден за разрешение въпросът към коя езикова и етническа общност да бъдат причислени. Из-казани са хипотези, че прабългарите са от угро-фински, хунски или татарски произход. Даже учени от XIX в. са настоявали, че техни-ят произход е славянски. Днес може да се смя-та за меродавно становището, че прабългарите принадлежат към тюрк.ск.о-алтайск.ата езико-ви и етническа общност. Първоначалните им поселения вероятно са земите на Централна Азия, където се оформят окончателно и раз-личните тюркски племена като хуни, авари, ха-зари и т. н.
Първото писмено известие, в което се среща името „българи", се съдържа в Анонимен рим-ски хронограф ит 354 г. Те са посочени като племе, което произхожда от един от потомци-те на Ной и населява земите северно от Кав-каз. Заселването на прабългарите в тази об-ласт е резултат от започналото „Велико пресе-ление на народите", чийто първоначален тла-сък дало движението на хуните от Азия към Европа. Установяването на прабългарите се-верно от Кавказ се потвърждава и от арменски източници. Новите поселения представлявали своеобразно кръстовище между Азия и Евро-па, което през следващите столетия рядко ос-тавало спокойно. По-нататъшната история на прабългарите се преплела тясно със съдбата на племената и народите от Източна и Югоиз-точна Европа.

ИМЕТО БЪЛГАРИ
Средновековната писмена традиция свързва името „българи" с р. Волга. Върху значението на етнонима са изказани различни хипотези. Допуска се, че той произхожда от основата на тюркския глагол „булг" (смесвам, размесвам) и в този смисъл името „българин" се тълкува като „смесен", „нееднороден". Според друго мнение името трябва да се преведе като „ме-тежници", „бунтовници". Чрез него се обозна-чавал непокорният им и свободолюбив дух. Допуска се, че етнонимът може да се свърже и с аланската дума „билгерон", което значи
„крайненци", т. е. хора, живеещи в покрайни-ните. Напоследък бе изказано становище, че „българин" е самоназвание от тотемен произ-ход, възникнало още в земите на Централна Азия. То е произлязло от думата „булгар", с която се означавало животно от рода на бел-ките, отглеждано заради ценната му кожа.

БИТ И ПОМИНЪК
Основното занимание на прабългарите, както и на пивечето племена, дошли от Азия, било скотовъдството. Те отглеждали "различни до-машни животни, но най-много коне. Докато живеели в степите на Централна Азия, прабъл-гарите се намирали в непрекъснато движение, обусловено от нуждата да се търси храна за многобройните стада. След трайното им уста-новяване на север от Кавказ постепенно пре-минали към полуномадски начин на живот. Само в определени сезони в годината те черга-рували, след което отново се завръщали в сво-ите постоянни селища. Ето защо сирийският историк Захари Ритор съобщава, че прабълга-рите имали свои градове, което се потвържда-ва и от извършените археологически разкопки. Подобно на славяните прабългарите изгражда-ли своите селища край реки. Най-често среща-но жилище било юртата, която била изработ-вана от кожа. На върха имала кръгъл отвор, откъдето излизал димът на огнището. С пре-минаването към уседнал начин на живот пра-българите започнали да строят и полуюрти, вкопани в земята. Те се групирали обикновено по 20 - 30 на едно място и образували т. нар. аули.
Прабългарите познавали предимно онези зана-яти, които били свързани с нуждата от изра-ботване на оръжие и предмети за всекиднев-ния бит. Обработвали добре кожите, металите, били изкусни грънчари. Характерни за прабъл-гарите са сивочерните керамични съдове, пок-рити с излъскани ивици.

ОБЩЕСТВЕН СТРОЙ
Основната обществена единица у прабългари-те била номадската община, чиито членове били свързани с кръвно родство. Няколко рода съставяли племето, начело на което стоял пле-мен вожд (хан). Съществуващата племенна раздробеност е засвидетелствана от наличието на многобройни племенни названия като напр. оногондури, утигури, кутригури и др. През VI -VII в. в резултат на активен досег с Византия сред прабългарите настъпило социално раз-слоение. Господстващо положение в племето заемал ханът и племенната аристокрация, коя-то в сравнение с обикновените скотовъдци притежавала значителни богатства. На преден план изпъкнали отделни знатни родове, които съсредоточили в свои ръце властта над пра-българските племена. Такива били например родовете Дуло, Угаин, Ерми и др., които се споменават в „Именника на българските хано-ве" и в някои прабългарски надписи. Посте-пенно властта на хана се превърнала в наслед-ствена. Характерна за прабългарското общест-во била строгата централизация на основата на здрава военна организация, която била от жиз-нено значение за неговото самостоятелно съ-ществуване. Византийските писатели обръщат специално внимание на това единоначалие, ха-рактерно не само за прабългарите, но и за дру-ги тюркски племена, като отбелязват, че те били управлявани не „с любов", а „със страх". Важна роля в живота на племето играело и жреческо-шаманското съсловие, в чиито ръце бил религиозният култ. Жреците следели за стриктното спазване на бащината вяра, а в слу-чай на нарушение били способни да отстранят от власт и самия хан.

РЕЛИГИОЗНИ ВЯРВАНИЯ
Характерна за религията на тюркските народи, в това число и на българите, била вярата в съществуването на една свръхестествена сила, която не представлявала някакво определено божество. Тя имала свойството да обитава всички осезаеми предмети и да преминава от един човек в друг или от предмет в човек и об-ратно. Според прабългарите с най-голяма та-кава сила били кръвта, човешката глава, ме-чът, конската опашка и др. Със свръхестестве-ни сили са могли да бъдат изпълнени също така времето, отделните дни и часове. Ето защо прабългарите съблюдавали определени дни и часове, в които да предприемат важни военни начинания, извършват гадания и жерт-воприношения.
Наред с вярата в тази въздесъща сила прабъл-гарите почитали едно върховно божество -Тангра (на тюркски „небе"), създател на земя-та и небето. За да го омилостивят и получат подкрепата му, принасяли жертви - най-често това били различни домашни животни, но в изключителни случаи (при война, природни бедствия и др.) били извършвани и човешки жертвоприношения.
Освен това у прабългарите бил силно развит и тотемизмъпг. Те вярвали, че отделни родове в номадското племе и някои животински видове са произлезли от общ прародитсл. Поради това почитали като свещени животни кучето, въл-ка, заека и др., които считали за тотеми на рода.
В тясна връзка с тотемизма бил и прабългарс-кият календар. В основата му стоял 12-годиш-ният лунен цикъл, всяка година от който носе-ла названието на почитано от тях животно: I година - мишка, II - вол, III - вълк, и т. н. Охридският архиепископ Теофилакт (XII в.) по повод вярата на прабългарите в едно житие пише следното: „Те не знаели Христовото име, служели на скитското безумие, както на слън-цето, така и на луната и на другите звезди, а някои пък принасяли в жертва и кучета."

ПОЛИТИЧЕСКАТА СЪДБА НА ПРАБЪЛГАРИТЕ ДО ОБРАЗУВАНЕТО НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА
В периода от 377 до 453 г. прабългарите попад-нали под властта на хуните. Една част се засе-лили в Централна Европа и започнали да игра-ят важна роля в хунския племенен съюз. Не случайно в „Именника на българските ханове" за пръв владетел на прабългарите се сочи Ави-тохол (по всяка вероятност хунският вожд Атила). Прабългарите се славели със своето бойно умение и висок дух. Основната им военна сила била бързоподвиж-ната им и маневрена конница, с която нанася-ли светкавични и неотразими удари. Средновековният хронист Енодий (края на V и началото на VI в.) пише следното за прабълга-рите: „Това е народът, който имаше всичко, което е пожелавал. Народ, който е придобивал титли, който е купувал благородството си с кръвта на неприятеля, народ, при който бойно-то поле прославя рода, понеже у тях без коле-бание се смята за по-благороден оня, чието оръжие е било повече окървавено в сраже-ние..."
След разпадането на хунския съюз част от пра-българите се заселили в Панония. В последни-те десетилетия на V в. те действали като съюз-ници във войните и срещу остготите, а от на-чалото на VI в. започнали системни нападения на Балканския п-в. Някои от тези нападения бил извършвани съвместно със славяните. Прокопий Кесарийски разказва за едно голямо прабългарско нападение през 540 г., което обх-ванало земите между Адриатическо море и Константинопол. В ръцете на нашествениците попаднали 32 крепости и много пленници - над 120 000 души.
През средата на VI в. се активизирали прабъл-гарите, обитаващи земите северно от Кавказ. Особена известност придобили две племенни групи - кутригури и утигури, които се вплели в междуособна война. Кутригурите претърпели тежко поражение и част от тях се принудили да се заселят в Тракия със съгласието на импе-рията. След като се съвзели от удара, кутригу-рите предприели голям поход срещу Византия. През зимата на 558 - 559 г. те преминали през замръзналия Дунав и се отправили в три посо-ки. Предводителят им хан Заберган начело на отряд от 7000 войни обсадил Константинопол, но не успял да го превземе. Няколко години по-късно значителна част от кутригурите била включена в Аварския хаганат. Към края на VI в. прабългарите, които продължили да живеят в земите северно от Кавказ, били подчинени от западните тюрки.
Така началото на VII в. заварило прабългари-те значително разпокъсани в политическо от-ношение. Първи се раздвижили онези от тях, които се намирали под властта на Аварския хаганат в Панония. През 631 г. избухнала меж-дуособна разпра за власт между един аварски и един прабългарски претендент за престола. Борбата завършила с поражение за прабълга-рите. Част от тях напуснали Панония и пред-вождани от Алцек се отправили към земите на франкския крал Дагоберт. Отначало франките приели прабългарите и им предоставили убе-жище в своите селища. Една нощ обаче кралят заповядал на своите подчинени да избият но-вите заселници. В настъпилия погром от 9000 прабългари само 700 души успели да се спасят. По-късно те се заселили в Равенския екзархат с разрешението на лангобардския крал Гриму-алд.
ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ
В началото на 30-те години на VII в. кавказки-те прабългари успели да отхвърлят властта на тюрките. Те се обединили около вожда на пле-мето оногондури Кубрат, който поставил осно-вите на голям военно-племенен съюз, известен под името „Голяма (или Велика) България". Той обхващал земите северно от р. Кубан, Азовско и Черно море. Негова столица бил гр. фанагория на Таманския п-в. За кратко време съюзът укрепнал и спечелил уважението на своите съседи, за което спомогнала активната дипломатическа дейност на хан Кубрат. През 635 г. той проводил пратеници до византийс-кия император Ираклий и сключил мирен до-говор. Според обичайната практика императо-рът надарил богато хана и го удостоил с почет-ната титла „патриций". Приятелството с Ви-зантия било жизненоважно за Кубрат, застра-шен от идващите от изток хазари. Докато бил жив, прабългарите успешно се противопоста-вяли на набезите им. Според византийския хронист Теофан, малко преди смъртта си хан Кубрат завещал на синовете си да не се разде-лят и да пазят единството на съюза. Това оба-че не станало. След 650 г., когато хан Кубрат починал, Велика България се разпаднала под ударите на хазарите.
През втората половина на VII в. настъпило ново и последно значително политическо раз-покъсване на прабългарския етнос, част от който свързал още по-здраво съдбата си с Цен-трална и Източна Европа. Най-големият син на Кубрат Баян останал в бащините си земи и се подчинил на новия завоевател. По-малкият брат Котраг с племето котраги се изтеглил по средното течение на р. Волга. Там през Х в. прабългарите образували своя държава - т. нар. Волжска България. Тя приела исляма и просъществувала до средата на XIII в. Нейна столица бил гр. Болгар. Третият брат - Аспарух, повел племето оно-гондури на запад, преминал реките Днепър и Днестър и се заселил в областта Онгъл (дн. Южна Бесарабия). В тази област през следва-щите десетилетия се разиграли съдбоносни съ-бития, които в последна сметка довели до съз-даване на българската държава.
ПРАБЪЛГАРИТЕ НА КУБЕР
Интересна е съдбата на прабългарите, които останали в Панония. Начело на тях застанал съплеменникът им Кубер. Под властта му пре-минала и част от населението на Аварския ха-ганат - потомците на някогашните пленници, взети във войните срещу Византия. Подбуден от желанието на това население да се върне по родните си места, Кубер въстанал срещу аварс-кия хаган и след успешно сражение се отпра-вил необезпокояван към територията на Ви-зантийската империя. В началото на 80-те го-дини на VII в. предвожданите от Кубер изсел-ници, сред които имало и немалко прабългари, се настанили в земите на днешна Македония около гр. Битоля. Той установил мирни отно-шения с Византия и част от заселниците се преместили в гр. Солун. Малко по-късно пред-водителят на прабългарите изготвил план за превземането на града, който само по една случайност не се осъществил. Има основание да се приеме, че заселването на прабългарите в Македония и създаването на българската държава през 681 г. са две тясно свързани по-между си събития.
Създаване и укрепване на българската държава (681 - 803)
Образуването на българската държава е едно от най-значителните събития в историята на Балканския п-в през Средновековието. То е ре-зултат от изключителни по своите последици етнически, социално-икономически и полити-чески процеси. В непосредствена близост с мо-гъщата Византийска империя славяните и пра-българите създават и утвърждават една нова политическа сила, на която е съдено да окаже в определени периоди значително влияние върху развитието на средновековната евро-пейска цивилизация.
ПРИЧИНИ И ФАКТОРИ ЗА СЪЗДАВАНЕ НА ДЪРЖАВАТА
Българската държава възниква като естествен резултат от обществено-икономическото и по-литическото развитие на славяните и прабъл-гарите. Несъмнено важен фактор, който съ-действал за тяхното обединение, била заплаха-та от Византия, която насочила своите усилия към политическо подчинение на новите засел-ници. На североизток Хазарският хаганат, а на северозапад аварите също така застрашавали тяхната независимост. При тази сложна ситуация и разположение на силите в Европейския югоиз-ток само един нов тип политическа организация, която превъзхождала традиционните родово-пле-менни институции, би могла да гарантира самос-тоятелното развитие на славяни и прабългари. Важен фактор, който улеснил тяхното едино-действие, бил липсата на съществена разлика в степента на обществено-икономическото им развитие. Не без значение е също, че двата ет-носа се познавали далеч преди да заживеят съвместно на Балканския п-в. За създаването и консолидирането на българската държава съ-ществено било обстоятелството, че прабълга-рите донесли със себе си значителен управлен-чески опит. Традициите на Велика България били все още живи и намерили благодатна почва за по-нататъшно развитие в Дунавска България.
ПОХОДЬТ НА КОНСТАНТИН IV ПОГОНАТ И ДОГОВОРЪТ С ВИЗАНТИЯ ОТ 681 Г.
Заселването на прабългарите в Онгъла било посрещнато враждебно от Византия. Дълго време император Константин IV Погонат не предприел никакви действия срещу Аспарух, тъй като бил зает в тежка война с арабите. Едва през 680 г., след като се справил с арабс-ката заплаха, той предприел поход срещу пра-българите. Една част от армията му се придви-жила по суша през проходите на Стара плани-на, а другата с кораби се отправила към устие-то на р. Дунав. Аспарух решил да изчака дейст-вията на противника и се затворил в укрепле-нията на Онгъла. Император Константин IV не се решил да предприеме щурм и съвсем не-очаквано за всички заминал за Месемврия да се лекува, което било схванато от приближени-те му като бягство. В ромейския лагер настъ-пила паника, която била забелязана от Аспа-рух. Конницата му напуснала укреплението и стремително връхлетяла върху отстъпващата императорска армия. Малцина от разгромени-те ромеи успели да се доберат до корабите и да избегнат смъртта. След тази победа прабълга-рите, водени от Аспарух, преминали р. Дунав и нахлули в Североизточна България. Там те влезли в преговори с местната славянска арис-токрация и предприели първите стъпки към създаването на общо политическо обединение. Било постигнато важно споразумение някои от славянските племена да бъдат разместени за по-добрата защита на границата с Византия. Северите се задължили да пазят източните проходи на Стара планина, а седемте славянс-ки племена се разположили по останалото протежение на границата, като на северозапад поели и защитата на границата с Аварския ха-ганат.
Наскоро след като прабългарите се установи-ли в днешна Добруджа, те подновили военните действия срещу Византия. Константин IV не бил в състояние да се справи със съюзените сили и през 681 г. се принудил да сключи ми-рен договор. Съгласно договора той се задъл-жил да плаща ежегоден данък на хан Аспарух. По този начин Византия на практика признала правото на славяни и прабългари да изградят обща държава на териториите на днешна Се-верна България.
Хронологически погледнато, образуването на българската държава предхождало създаване-то на редица европейски държави. Това било първото трайно политическо обединение, съз-дадено с дейното участие на славяните. Съби-тието направило силно впечатление преди всичко на византийските хронисти, тъй като в непосредствено съседство с Византия се появи-ла нова сила, с която занапред императорите трябвало да се съобразяват. На образуването на българската държава откликнали и западни летописци. Интересно е едно известие на хро-ниста Зигеберт, който по повод поражението на Константин IV Погонат в Онгъла казва:
„Отсега нататък трябва да се отбележи бъл-гарското царство."


РОДЯТА НА ПРДБЬЛГАРИТЕ В СЬЗДАВАНЕТО НА БЬЛГАРСКАТД ДЬРЖАВА
Обстоятелството, че българската държава въз-никнала в резултат от сътрудничеството на славяни и прабългари, не омаловажава факта, че в събитията от 680 - 681 г. прабългарите изиграли решаваща роля. Като организирана военна сила те поели главната тежест във вой-ната срещу Византия и естествено заели гос-подстващо положение в новата държава. Хан Аспарух бил признат за върховен владетел и се установил със своята дружина в Плиска. През следващите десетилетия от обикновен военен лагер на прабългарите тя се издигнала в здра-во укрепен градски център, където резидирал ханът и неговите помощници. Надмощието на прабългарската аристокрация се запазило и през следващите столетия. В резултат на това в държавата се наложила военно-администра-тивна терминология от прабългарски произ-ход. Утвърдило се завинаги като название за цялата държава името „България". Дълго време в науката се смяташе, че броят на прабългарите не е надвишавал 25 - 30 000 души. Извършените напоследък проучвания показаха обаче, че броят на заселилите се пра-българи на Балканския п-в е достигал вероятно 300 000 души. Може би това е станало чрез някои миграционни вълни от земите на раз-падналата се Велика България.

ГРАНИЦИ И ХАРАКТЕР НА ДЬРЖДВДТА
Основното териториално ядро на българската държава били земите на бившата римскл про-винция Мизия (дн. Северна България). За южна граница с Византия служел Старопла-нинският масив, на изток границата била Чер-номорското крайбрежие, въпреки че първона-чално някои градове като Томи, Одесос (дн. Варна) и Констанция оставали във византийс-ки ръце. На североизток под контрола на хан Аспарух останала областта Онгъл (между ре-ките Днестър и Прут). В съчиненията на ви-зантийските хронисти областите северно от Дунав били наричани с общото название „От-въддунавска България". На запад и североза-пад границата достигнала до Железни врата на Дунав и източните разклонения на Карпа-тите.
През 681 г. се поставило само началото на един сложен и продължителен процес на изг-раждане на административните институции на младата българска държава. Структурата на нейната вътрешна уредба е далеч от предста-вата за една типична средновековна монархия с добре изградени и функциониращи органи на властта. Редица елементи от племенното уст-ройство се запазили. Славянските князе приз-нали върховната власт на хан Аспарух, но съх-ранили териториалната си обособеност и авто-номия. В същото време прабългарите наложи-ли своя начин на живот и управление в земите на Североизточна България. Територията, коя-то заели (наричана на техния език „саракт"), била разделена на три части - център, ляво и дяс-но крило. Центърът, където била изградена сто-лицата Плиска, се управлявал от хана, а другите две части - от неговите наи-близки помощници. Една от родовите традиции, която се запазила, била практиката да се свикват народни събо-ри. На тях се взимали важни решения за бъде-щето на държавата. На такъв събор могло да се стигне и до смяната на владетеля, въпреки вдироките му правомощия на върховен главно-командващ, законодател и ръководител на дипломацията.

БЬЛГАРИЯ ПРИ ХАН ТЕРВЕД (701 - 718)
Годините от управлението на хан Аспарух ос-тават забулени в неизвестност. В едно късно сведение от XI в. се споменава, че той е заги-нал във война срещу хазарите. През 701 г. на престола се възкачил неговият син хан Тервел. В политиката му се очертали няколко важни тенденции, които намерили продължение и при неговите приемници. Във външната си политика хан Тервел умело съче-тавал военните с дипломатическите средства. Нейната основна цел била териториалното разширение на България и утвърждаване суве-ренитета на хана. Благоприятни възможности за постигането на тази цел се създали през 705 г., когато към Тервел се обърнал за помощ сваленият от престола император Юстиниан II. Неговите пратеници били приети любез-но от хана, който му обещал значителна воен-на помощ.
През пролетта на 705 г. Юстиниан II потеглил към Константинопол със съюзената българска войска и го обсадил. Внушителното присъст-вие на българите под стените на града се ока-зало достатъчно. С помощта на верни привър-женици сваленият император влязъл без бой в столицата и си възвърнал императорската ко-рона. В знак на благодарност той отстъпил на България областта Загоре в Източна Тракия (между днешните градов

---

---