Според едно старо предание Пресиановият син Борис, назоваван още Богорис, приел властта над българското ханство на р. Брегалница в Македония през 852 г.

БЬЛГАРИЯ ПРЕЗ ВТОРАТА ПОЛОВИНА НА IX В.
Хан Борис застанал начело на държавата в мо-мент, когато противоречията между главните християнски средища - Рим и Константино-пол, навлезли в нова фаза. „Ябълката на раздо-ра" били славяните, които двете средища ед-накво настойчиво се стремели да привлекат в своята орбита.
Назряващият конфликт най-напред се проявил в младата славянска държава Великоморавия. Опитите на нейния княз Ростислав да води са-мостоятелна външна политика срещнали съп-ротивата на Немското кралство, което гледало на славянската държава като на своя подопеч-на територия. Отчитайки опасността от раз-ширяващото се немско влияние, България и Великоморавия сключили съюз, насочен глав-но срещу Людовиг Немски. Реакцията на нем-ците била неблагоприятна за българската дър-жава. Изворите съобщават за „облаци франки, които връхлетели българските земи". Вероят-но понесените загуби накарали хан Борис да преосмисли първоначалната си ориентация, особено след като загубил и войната с хърватите. В началото на 60-те години на IX в. в Югоизточна Европа се оформят два основни военнопо-литически съюза. В единия били Немското кралство и България, а в другия - Византия и Великоморавия. В наченалата през 863 г. вой-на срещу Великоморавия немско-българските войски постигнали решителен успех. Зле обаче потръгнали работите в Сърбия. Там българските вояски претърпели поражение, а престолонаследникът Владимир Расате попаднал в плен заедно с дванадесет велики боили. Ханът поискал лична среща със сръбския княз Мутимир, на която било постигнато разбирателство по всички спорни въпроси. Освен военно-пленниците Борис получил и богати дарове. През лятото на 863 г. българските земи били сполетени от тежки природни бедствия. Византия се възползвала от затрудненото положение на България и нахлула в Югоизточна Тракия „по суша и море". Единственият изход на Борис били мирните преговори, които Византия веднага приела.Очевидно предприетият поход бил по-скоро демонстрация на сила, зад която се криело настоятелното искане за покръстване на българите. Поставеното от Византия условие не изненадало Борис. В Константинопол знаели за започналите преговори с Людовиг Немски, в които България изисквала мисионери, които да покръстят народа и ханското семейство. Това означавало преминаване в лоното на западната Римска църква, което от своя страна Византия не могла да допусне на никаква цена.

АКТЬТ НА ПОКРЪСТВАНЕТО
Много преди покръстването християнството по българските земи имало стари традиции, за което свидетелстват както писмените извори, така и широкото храмово строителство в Мизия, Тракия и Македония. Хановете в езическа България се отнасяли враждебно спрямо християнството, защото виждали в него не някаква универсална религия, а византийско изповедание, което се стремяло да обсеби българите и да ги направи покорни слуги на империята. Християнизацията на българите започнала с покръстването на ханската делегация в Константинопол. През есента на 863 г. в Плиска пристигнала оглавена от епископ гръцка духовна мисия, която покръстила без особени церемонии владетелското семейство. Според византийския летописец Йосиф Генезий, освен хана „били покръстени и много други измежду българите, които се отличавали по род, значение и богатство". През пролетта на следващата 864 г. започнало и масовото покръстване на народа. Решението на хан Борис не било нито лесно, нито еднозначно. Като езическа страна България наистина била изолирана от водещите в културно и политическо отношение държави. На нея се гледало с недоверие, което пречело страната да заеме полагащото й се място в европейската политика. Освен това изповядването на две различни по съдържание и характер религии, каквито били вярванията на славяни и прабългари, затруднявало наченалия процес на сливане на двата етноса. В този смисъл приемането на християнството се оказало изключително полезно и навременно - един акт, който приобщавал България към семейството на културните християнски народи. Но покръстването имало и друга страна. Византийската църковна мисия притежавала един съществен недостатък - проповядвала словото Божие на недостъпен за народа език

РЕАКЦИЯ С/У ПОКРЪСТВАНЕТО
От твърде оскъдните и неясни сведения узнаваме, че недоволни от десетте комитата дошли въоръжени в Плиска и обвинили хана, че „дал лош закон и отстъпил от бащината си чест и слава". Казано по друг начин, това означавало знак за насилствено сваляне на хана и промяна в следваната от него политика.
Борис съумял да събере верните му боилади и с внезапен удар върху бунтовниците успял да ги подчини на волята си. По негово указание били задържани и екзекутирани 52 от по-личните водачи на бунта заедно със семействата им. Реакцията на Борис била наистина сурова, но очевидно необходима, защото връщането на България в лоното на езичеството могло да се окаже фатално. Тъкмо то го провокирало да се заеме час по-скоро с решаването на българския църковен въпрос.

БЬЛГАРИЯ МЕЖДУ ИЗТОКА И ЗАПАДА
Изграждането на собствена държавна църква, контролирана и управлявана от владетеля, би премахнало непосредствената заплаха от засилващото се византийско влияние.Борис го осъзнал много добре, поради което се обърнал към Константинополския патриарх Фотий с молба да му разясни кога и как България би могла да се сдобие със своя църква. Фотий му отговорил с обширно послание, но не споменавал нито дума за бъдещето на българската църква. Борис се обърнал към другия християнски център - папския Рим. През август 866 г. във вечния град пристигнали пратеници на княза със 115 въпроса. „Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите" били старателно подготвени от опитния канонист и историк Анастасий Библиотекар. Отношенията с Рим постепенно се влошили. Причината била в упорството на новия папа Адриан II (от 867 г.) да ръкоположи за български архиепископ лице, посочено от княза. Както могло да се очаква, Византия приела болезнено първоначалната ориентация на българите, тъй като връзките с папския престол довели до изгонването на гръцкото духовенство и подмяната му с латинско. Видимо България се отдалечавала от Изтока, а това могло да има огромни последици за ромейската империя. Патриарх фотий заклеймил папските свещеници като „еретици" и „антихристи". На църковен събор през 870 г. все пак било взето решение България да премине отново в лоното на Константинополската църква-майка. С този акт съдбата на народ и държава завинаги се свързвали с източноправославната гръко-славянска общност.

ТРУДНИ РЕШЕНИЯ. КРАЯТ НА БОРИСОВОТО УПРАВЛЕНИЕ
През 889 г. княз Борис се оттеглил от престола и като приел монашеско подстрижение, предал властта на първородния си син Владимир Расате (889 - 893).
По различни пътища узнаваме, че новият княз водел „разгулен живот" и търсел съюза на немския крал Арнулф, което било в нарушение на Дълбокия мир с Византия. Но онова, което тревожело най-вече Борис, били опитите на Владимир да възстанови езичеството. Тези тревожни за държавата и делото действия накарали княза монах да препаше меч и да призове верните си следовници. С тяхна помощ свалил недалновидния си син от престола, ослепил го и го хвърлил в тъмница. След това свикал голям църковно-народен събор, и обявил волята си за приемник на сваления Владимир да бъде поставен третият му син Симеон. Съборът постановил още две много важни решения: обявявал славянобългарския език за официален, а новопостроения град Велики Преслав, - за столица на българската държава.
Пряка последица от решенията на Преславския събор била подмяната на гръцкия клир с български. По това време вече били подготвени първите български духовници сред Кирило-Методиевите ученици, което създало предпоставка за българизация на Българската църква. Княз Борис починал в мир на 2 май 907 г. Благодарната българска църква го канонизирала за светец.
Начало на славянобългарската книжнина

ВИЗАНТИЯ И СЛАВЯНИТЕ
За онова време ползването на чужди езици било обичайна практика и за други ранносред-новековни държави. За България обаче това било особено опасно, тъй като въздействието на гръцкия език се подсилвало от близостта на Византийската империя, която била и политически противник на България.. Опит да се компенсира липсата на собствена писменост са надписите, съставени от прабългарски думи, но написани с гръцки букви, и руните, за които споменава в съчинението си Черноризец Храбър. През IX в. сред християнските общества се разпространява мнението за трите „свещени" езика: еврейски, гръцки и латински. Езиковата толерантност във Византия е причина за създаването на няколко превода на Свещеното писание много преди появата на славянската писменост. Такива имало на арменски, коптски, абисински, арабски, готски и дори хунски. По този начин империята привързвала трайно към своята култура покръстените от нея народи, още повече че преводите на споме-натите езици били направени от гръцки език.

СЛАВЯНСКИТЕ ПЪРВОУЧИТЕЛИ
Началото на славянобългарската писменост и просвета неразривно е свързано с живота и делото на Константин и МетодийСпоред жити-ята те били родени в Солун в семейството на друнгария Лъв - помощник на солунския управител. Майка им Мария произхождала от солунските славяни и въпреки че рано овдовяла, успяла да възпита и изучи децата си по най-подходящия за онова време начин.. Методий бил по-големият брат роден през 815 г. и на младини изпълнявал длъжността архонт (управител) на област, населена със славяни някъде в Северна Гърция или Егейска Тракия.
Житията недвусмислено твърдят, че по-даровитият в книжовните занимания бил Константин, за който се знае, че е роден през 826 г. Константин продължил образование-то си в известната Магнаурска висша школа, за която бил препоръчан от втория човек в им-перията - логотета Теоктист. За кратко време той успял „да изучи Омира и геометрилта, а при Лъв и Фотий - диалектиката и всичките философски науки, а освен тях риторика и аритметика, и астрономия, и музика, и всички други елински изкуства". По препоръка на Фотий, Константин станал преподавател в Магнаурата, където получил прозвището „философ".Византийското правителство изпратило Кирил на отговорна мисия при сарацините (арабите). Константин провел диспут с мюсюлманските имами и защитил блестящо християнските догми, без да засегне вярата им. През 855 г. Константин внезапно изоставил светските ангажименти и отишъл при брат си Методий в малоазийския манастир „Полихрон". Причината за уединението била свързана със създаването на славянската азбука. За това научаваме Черноризец Храбър, който сочи 855 като година на сътворяването на азбуката. През 860, двамата братя били натоварени с друга отговорна мисия при кримските хазари, но християнизаторската мисия при хазарите нямала успех.

МОРАВСКАТА МИСИЯ
Когато княз Ростислав изпратил пратениците си в Константинопол, преследвал две основни цели: да сключи военен съюз с Византия и да издейства проповедници на славянски език. През следващата 863 г. славянските първоучители пристигнали във великоморавската столица Велеград. Посрещнати сърдечно от княз Ростислав им предоставил всички възможности за спокойна работа. Според данните, с които разполага науката, азбуката, която братята донесли на моравците, била глаголицата. Просветителската дейност на светите братя във Великоморавия продължила повече от четиридесет месеца. През това време отстраненото немско духовенство им създавало всевъзможни затруднения Ето защо славянските първоучители трябвало да потърсят съвет и подкрепа в Константинопол, който благословил начинанието им. По настояване немското католическо духовенство бил устроен публичен диспут, на който се обсъдила тезата за „трите свещенни езика". Константин-Кирил философ блестящо защитил правото на народите всеки да слави Бога на свой език. В Рим ги посрещнал вече новоизбраният папа Адриан II (867 - 872), който заедно с тях отслужил литургии на латински, гръцки и славянски. Последното е особено важно, тъй като означавало пряко признание на славянския език. Нещо повече, папата благословил славянските книги и ръкоположил в духовни санове някои от учениците на братята. По същото това време в Рим се намирал спе-циалният пратеник на княз Борис - кавхан Петър. наблюдавал и дейността на славянските първоучители, която княз Борис, макар и от разстояние, следял с голямо внимание.
Константин философ се разболял тежко и на 14 февруари 869 г. починал. Четиридесет дни преди да склопи очи Константин приел монашеска схима (строг обет) и името Кирил, с което останал в историята.." Тялото на св. Кирил били положено в храма „Св. Климент" („Сан Клементе", Италия), където и до днес се пази неговият гроб.. На 6 април 885 г. архиепископ Мстодий починал и бил тържествено погребан в моравската столица Велеград. Смъртта на Учителя била сигнал за незабавна разправа с учениците му. Трима от учениците на Методий - Климент, Наум и Ангеларий, се добрали до боритаркана (градския управител) на Белград с надежда час по-скоро да намерят приют в България, за която, както пише житиеписецът, „мислели и се надявали, че била готова да им даде спокойствие".

КИРИЛО-МЕТОДИЕВИТЕ УЧЕНИЦИ В БЬЛГАРИЯ
Устроеното от княз Борис посрещане на прокудените Кирило-Методиеви ученици било ясен знак, че България откликва съпричастно на славянската просветителска кауза. Учениците били удобно настанени и в дълги беседи с княза начертали пътищата на просветителското дело в България. Внезапно Ангеларий починал, и било решено Наум да организира свой кръжец от книжовници в Плиска, а Климент да отиде в Македония (в т. нар. област Кутмичевица). Средища на просветителската дейност станали градовете Охрид, Девол и Главница. Климент се заел с голямо усърдие да просвети безкнижните си сънародници. За седем години успял да обучи над 3500 ученици, много от които приели духовен сан и като свещеници продължили обучението на други българи из цялата страна.
През това време Климент, „измислил други писмена (букви), по-ясни от ония, които изнамерил Кирил". Учените са единодушни, че става дума за изнамирането на кирилската азбука (наречена така в чест на св. Кирил). През 893 г. настъпила промяна в полезно- монотонния живот на Учителя. Новият княз Симеон настоятелно помолил светителя да приеме епископския сан и духовното ръководство на Кутмичевица. Така Климент станал „пръв учител на български език", което ще рече, че пръв между българите се увенчал с този сан. Новите задължения накарали Климент с неохота да се оттегли от учителството. За заместник бил изпратен съученикът му Наум Мизийски, който помагал на епископа до края на дните си през 910 г. Климент надживял съученика си и починал в мир на 27. .916 г. Заради заслуги пред отечеството и заради народополезната им дейност българската църква канонизирала Климент и Наум за светци.
В навечерието на бележития Симеонов „Златен век" в България били изградени солидните основи на славянобългарската просвета и книжовност. Несъмнен исторически факт е, че България спасила славянското просвещение не само като му дала подслон след моравския разгром, но и като създала творби, които станали първооснова на славянските литератури десетилетия по-късно. В българската историческа наука няма колебание - това е един от най-значимите приноси на националната ни култура в целокупното европейско просвещение.

---

---