Разцветът на българската култура през Х в. представлява естествен резултат от неуморна-та и плодотворна дейност на Кирило-Методие-вите ученици в България. Книжовните среди-ща в Плиска и Охрид за кратко време обучили широк слой от образовани хора, които знаели да четат на роден език. Благодарение на тях се осъществило едно забележително за времето си явление - говоримият език на народа се превърнал и в негов книжовен език. В живота на българите навлязъл един културен феномен - книгата. Тя се наложила като незаменимо средство за интелектуално усъвършенстване и проникване в глъбините на познанието. Важна роля за по-нататъшното развитие на са-мобитна култура изиграло и решението на Преславския събор, според което старобългар-ският език се наложил в богослужението, в светската и църковната администрация. От-страняването на чуждото духовенство довело до известно ограничаване не само на полити-ческото, но и на културното влияние от съсед-на Византия. Това, разбира се, далеч не озна-чавало, че българските творци се отказали да черпят идеи и знание от богатата византийска култура. Интересът към нея се запазил, но постепенно придобил насоченост и избирател-ност. Заслуга за това имал и цар Симеон, кой-то взел активно участие в творческата прера-ботка и адаптация на всичко най-ценно, създа-дено от византийските книжовници. За по-на-татъшния културен подем не без значение било и преместването на столицата от Плиска в Преслав. Този акт подсказвал не само жела-нието на българския цар да скъса окончателно с езическото минало, но подчертавал и негова-та амбиция да създаде нов християнски култу-рен и политически център, който да съперничи на Константинопол.

Самочувствие за това му дали успешните вой-ни срещу империята и териториалното разши-рение на българската държава. Така в края на IX и началото на Х в. били създадени всички необходими предпоставки за всестранен раз-цвет на старобългарската култура, който наме-рил своите върховни изяви в областта на архи-тектурата, изобразителното изкуство и книж-нината.

АРХИТЕКТУРА

Изграждането на Преслав било плод на дълго-годишни усилия от страна на българските ар-хитекти и строители. Неслучайно едно леген-дарно известие от XI в. гласи, че цар Симеон изграждал новата столица на християнска България в продължение на 28 години. С по-ложителност се знае, че преди да стане столи-ца, Преслав е бил здраво укрепен военен аул. Предполага се, че в него е резидирал един от близките помощници на владетеля - ичиргубо-илът. По своето градоустройствено решение и най-вече с разделението си на две части - вът-решна и външна, Преслав напомня столицата Плиска. Съществува обаче значителна разли-ка в тяхната площ. Докато външният град на Плиска обхваща приблизително 23 кв. км, то външният град на Преслав е едва около 5 кв. км. Има различия и в укрепителната система. При Преслав са налице две концентрични ук-репителни системи, които ограждат и външ-ния, и вътрешния град. В тяхното изграждане били употребени големи дялани каменни бло-кове, споени с хоросан. Във вътрешния град се издигал и царският дворец, за чиито блясък и величие има запазе-но описание на старобългарския книжовник Йоан Екзарх. Между другото той пише, че па-латите в Преслав „били украсени с много ка-мък, със сребро и злато". Непосредствено до двореца бил изграден и патриаршеският комп-лекс, който включвал една голяма дворцова базилика и патриаршеския палат. Гъсто заст-роен бил външният град на Преслав, където се откриват най-голям брой граждански построй-ки, черкви и манастирски комплекси. Оформи-ли се квартали с различни функции - полити-чески, стопански и военни. Силно развитие в Преслав получило църковното строителство. Наред с традиционния и архаичен базиликален тип църкви под влиянието на съседна Визан-тия започнала да си пробива път и кръстоку-полната църква.

Понятието „кръстокуполна" отразява специ-фичния начин, по който било организирано вътрешното пространство на този тип църкви. В основата му стоелй две помещения, ориенти-рани съответно запад - изток и север - юг, ко-ито се кръстосвали в средата, а над нея се из-дигал куполът на църквата. Кръстокуполните църкви заимствали редица елементи от бази-ликата, като напр. преддверието (т. нар. нар-текс), олтарната абсида и др., но се отличавали с по-голяма лекота и хармония в пропорциите. В повечето случаи преславските църкви са били част от манастирски комплекси, разполо-жени във външния град или извън неговите крепостни стени. Открити са 8 такива комп-лекса, от които по-известни са манастирьт на Мостич, манастирът в Патлейна, манасти-рът в Тузлалька. В манастирски комплекс се намира и най-блестящият образец на църков-ната архитектура в Преслав - т. нар. Кръгла цьрква. Тя е наречена още и Златна, тъй като се предполага, че централният й купол е бил покрит със злато.

Кръглата църква поразява със своя необичаен композиционен план, който се отличава от всичко, строено дотогава в Преслав. Основно-то помещение на църквата (т. нар. наос) предс-тавлява кръгло помещение (ротонда), разделе-но на дванадесет ниши, пред всяка от които са поставени колони. Те носели втори етаж, над който се издигал златният купол. фасадата й била богато украсена от каменни корнизи с разнообразни профили и пластични форми. Открити са останки от пъстра подова настил-ка, керамична облицовка на стените и късове мраморен цокъл. Кръглата църква представля-ва оригинален паметник на българската архи-тектура, който ясно показва стремежа на прес-лавските майстори да не следват сляпо визан-тийските архитектурни образци, а да проявя-ват творчество в строежа на църковните сгра-ди.

ПРЕСЛАВСКАТА КЕРАМИКА

Едно от забележителните постижения на при-ложното изкуство през епохата на Златния век е преславската рисувана керамика. Нейното възникване е в тясна връзка с изграждането и утвърждаването на Преслав като българска столица. Открити са няколко керамични рабо-тилници, намиращи се в манастирските комп-лекси. Преславската керамика се използвала главно за украса на светските и църковните постройки - за подова настилка, облицовка на стени и каменни корнизи, инкрустация на ка-менни колони и капители и др. Най-често ке-рамичните плочки били изрисувани със стили-зирани растителни мотиви или различни гео-метрични форми. Особено интересни са и отк-ритите плочки, върху които калиграфски са из-писани текстове на кирилица. Покрай всичко друго преславската керамика служела и за из-работката на икони. Истински шедьовър на ке-рамичната иконопис представлява иконата на св. Теодор Стратилат, открита край Преслав в Патлейна. Тя е съставена от отделни кера-мични плочки, всяка от които съдържа част от изображението на светеца. Разнообразието на преславската керамика, нейните високи есте-тически качества са несъмнено доказателство за творческите възможности на преславските майстори, които усвоили и развили на местна почва една висока технология на керамичното производство.

ЗЛАТЕН ВЕК НА СТАРОБЬЛГАРСКАТА КНИЖНИНА

По времето на цар Симеон старобългарската книжнина достигнала своя връх в развитието си. В създадените просветни средища развиват плодотворна дейност редица писатели и прево-дачи, прославили името на България далеч зад нейните предели. Град Преслав се издигнал предимно като център на образование и наука за представителите на болярската аристокра-ция. Активно участие в книжовния и в прос-ветния живот взел самият цар Симеон. Той проявявал особен интерес към литературата с проповеднически и поучителен характер, из-лязла изпод перото на ранновизантийските бо-гослови. Под непосредственото му ръковод-ство били съставени три преводни сборника със смесено съдържание. Първият от тях (т. нар Светославов сборник) съдържа 383 статии, които се отличават с голямото си тематично разнообразие. Читателят е могъл да се докосне до различни знания и тълкувания от областта на богословието, философията, физиката, ма-тематиката, астрономията, историята и др. С личното участие на цар Симеон били съставе-ни още два сборника, в които намерили място творбите на ранновизантийските отци на цър-квата Василий Велики и Йоан Златоуст. От тях българският владетел извличал подходящи откъси и ги поднасял под формата на поучи-телни беседи пред своите служители в двореца. Съдържанието на трите сборника показва, че в Преслав се оформил един преводачески кръг от ерудирани книжовници, които допринесли за лексикалното и смислово обогатяване на българския език. Основното изискване, което цар Симеон поставял пред преводачите, било да се спазва точността на смисъла, а не да се следи буквално текстът на оригинала. Това ясно личи от думите на един от най-известните старобългарски книжовници Йоан Екзарх в Пролога към превода на „Небеса" от Йоан Да-маскин: „Неуместно е, мисля, даже криво е, ако не се обръща внимание на чувствата и смисъла, а повече на думите." Подобно на бъл-гарския владетел, Йоан Екзарх имал високо образование, което получил в Магнаурската школа. Неговият най-забележителен труд е т. нар. „Шестоднев". Той е построен на основата на по-стари византийски съчинения с подобна тематика, но са вмъкнати и редица оригинал-ни пасажи, които съдържат данни за българс-ката история. В произведението е прокарано библейското схващане за Сътворението на све-та - шест дни. Интересни са многобройните сведения от областта на астрономията, геогра-фията, антропологията и др. С право се смята, че „Шестоднев" представлява своеобразна ен-циклопедия с най-различни естественонаучни знания.

Сред бележитите книжовници на Златния век бил и епископ Константин Преславски. Него-вата най-известна творба е „Учителното еван-гелие". То се състои от 51 беседи, в които се изясняват основите на християнската вяра и морал. Произведението се предхожда от увод-на глава, в която са поместени две поетични творби. Първата от тях носи названието „Проглас към евангелието". В нея авторът развива интересни мисли относно ролята на книгата и писмеността в живота на народите. Оплаква се съдбата на „безкнижната душа" и се окачествяват като духовно голи онези наро-ди, които не притежават книги. Втората пое-тична творба носи названието „Азбучна мо-литва". По своята структура тя представлява интересно произведение, тъй като всеки стих от нея започва с по една поредна буква от сла-вянската азбука. В края на „Учителното еван-гелие" Константин Преславски е поместил и една кратка хроника (т. нар. „Историки"), коя-то се смята за най-стария исторически труд в старобългарската книжнина. Ново доказателство за поетичните дарби на Константин Преславски представлява откри-тият негов химнографски цикъл в т. нар. „Би-толски триод" - старобългарски книжовен па-метник от XII в.

Друг известен писател от кръга на преславски-те книжовници е Черноризец Храбьр, създател на забележителната по своя патриотичен заряд и сила апология на славянската писменост, из-вестна под названието „За буквите". С образен език и с аргументи от историческо и филоло-гическо естество авторът защитава делото на св. св. Кирил и Методий и обосновава правото на славянските народи да се просвещават на своя роден език. Съчинението на Черноризец Храбър било насочено срсщу опитите на ви-зантийците да омаловажават делото на славян-ските просветители.

Проявената голяма ерудиция и начетеност на Черноризец Храбър дават основание да се предположи, че зад този псевдоним се крие българският цар Симеон. Наред с официалната преводна и оригинална литература, създадена през първата половина на Х в., в България по това време започва да се разпространява и т. нар. апокрифна (тайна) литература. Апокрифите представляват раз-кази, тясно свързани със събитията от Стария и Новия завет. Написани увлекателно и с ши-роко разгръщане на фантазията, те имали за цел да задоволят любознателността на сред-новековния човек, да му дадат повече знания и обяснения по такива въпроси, за които в официалната религиозна литература не било прието да се пише. В апокрифите ясно и дос-тъпно се разказва за произхода и устройство-то на Вселената, правят се предсказания за бъдещето, дават се сведения за различни при-родни явления. Появили се и апокрифи, чрез които се разпространявали и еретически възг-леди.

ЗНАЧЕНИЕ НА СТАРОБЪДГАРСКАТА КНИЖНИНА

Литературата на Златния век допринесла за окон-чателното налагане на старобългарския език, за затвърждаване на българската народност. Създа-дените книжовни творби свидетелстват за висока-та образованост на българската интелигенция, чиито интереси далеч надхвърлят рамките на чис-то богословската литература. Проявен бил жив интерес и към идейното богатство на гръко-ели-нистическата и римската древност. Българското общество получило възможност да се запознае с произведенията на някои антични мислители, по-ети и историци значително по-рано от редица ев-ропейски страни. В този смисъл интересът към античното наследство, който по-късно е характе-рен за европейския ренесанс, може да се конста-тира в България значително по-рано - още през Х в. По това време българите са сред малкото наро-ди, които творят книжнина на собствен език и от-хвърлят догмата, че боговдъхновени са само оне-зи книги, които са писани на трите свещени езика - гръцки, латински и еврейски. В това отношение България изпреварила другите славянски държави и се превърнала в разпростра-нител на една богата и разнообразна книжнина. Тя излязла извън българските предели и била въз-приета преди всичко от русите и сърбите. През 988 г. новоучредената руска църква получила част от необходимите богослужебни книги от Бълга-рия. Проникването на старобългарската книжни-на в Русия и съседна Сърбия се доказва от наличи-ето на многобройни руски и сръбски преписи на съчинения, писани през епохата на Златния век. Ето защо може с основание да се твърди, че „злат-ното" време на българската култура през Х в. над-хвърля рамките на едно ограничено, свързано само с историята на България явление, и придоби-ва много по-широко общоевропейско значение.

Разцветът на българската култура през Х в. представлява естествен резултат от неуморна-та и плодотворна дейност на Кирило-Методие-вите ученици в България. Книжовните среди-ща в Плиска и Охрид за кратко време обучили широк слой от образовани хора, които знаели да четат на роден език. Благодарение на тях се осъществило едно забележително за времето си явление - говоримият език на народа се превърнал и в негов книжовен език. В живота на българите навлязъл един културен феномен - книгата. Тя се наложила като незаменимо средство за интелектуално усъвършенстване и проникване в глъбините на познанието. Важна роля за по-нататъшното развитие на са-мобитна култура изиграло и решението на Преславския събор, според което старобългар-ският език се наложил в богослужението, в светската и църковната администрация. От-страняването на чуждото духовенство довело до известно ограничаване не само на полити-ческото, но и на културното влияние от съсед-на Византия. Това, разбира се, далеч не озна-чавало, че българските творци се отказали да черпят идеи и знание от богатата византийска култура. Интересът към нея се запазил, но постепенно придобил насоченост и избирател-ност. Заслуга за това имал и цар Симеон, кой-то взел активно участие в творческата прера-ботка и адаптация на всичко най-ценно, създа-дено от византийските книжовници. За по-на-татъшния културен подем не без значение било и преместването на столицата от Плиска в Преслав. Този акт подсказвал не само жела-нието на българския цар да скъса окончателно с езическото минало, но подчертавал и негова-та амбиция да създаде нов християнски култу-рен и политически център, който да съперничи на Константинопол.

Самочувствие за това му дали успешните вой-ни срещу империята и териториалното разши-рение на българската държава. Така в края на IX и началото на Х в. били създадени всички необходими предпоставки за всестранен раз-цвет на старобългарската култура, който наме-рил своите върховни изяви в областта на архи-тектурата, изобразителното изкуство и книж-нината.

АРХИТЕКТУРА

Изграждането на Преслав било плод на дълго-годишни усилия от страна на българските ар-хитекти и строители. Неслучайно едно леген-дарно известие от XI в. гласи, че цар Симеон изграждал новата столица на християнска България в продължение на 28 години. С по-ложителност се знае, че преди да стане столи-ца, Преслав е бил здраво укрепен военен аул. Предполага се, че в него е резидирал един от близките помощници на владетеля - ичиргубо-илът. По своето градоустройствено решение и най-вече с разделението си на две части - вът-решна и външна, Преслав напомня столицата Плиска. Съществува обаче значителна разли-ка в тяхната площ. Докато външният град на Плиска обхваща приблизително 23 кв. км, то външният град на Преслав е едва около 5 кв. км. Има различия и в укрепителната система. При Преслав са налице две концентрични ук-репителни системи, които ограждат и външ-ния, и вътрешния град. В тяхното изграждане били употребени големи дялани каменни бло-кове, споени с хоросан. Във вътрешния град се издигал и царският дворец, за чиито блясък и величие има запазе-но описание на старобългарския книжовник Йоан Екзарх. Между другото той пише, че па-латите в Преслав „били украсени с много ка-мък, със сребро и злато". Непосредствено до двореца бил изграден и патриаршеският комп-лекс, който включвал една голяма дворцова базилика и патриаршеския палат. Гъсто заст-роен бил външният град на Преслав, където се откриват най-голям брой граждански построй-ки, черкви и манастирски комплекси. Оформи-ли се квартали с различни функции - полити-чески, стопански и военни. Силно развитие в Преслав получило църковното строителство. Наред с традиционния и архаичен базиликален тип църкви под влиянието на съседна Визан-тия започнала да си пробива път и кръстоку-полната църква.

Понятието „кръстокуполна" отразява специ-фичния начин, по който било организирано вътрешното пространство на този тип църкви. В основата му стоелй две помещения, ориенти-рани съответно запад - изток и север - юг, ко-ито се кръстосвали в средата, а над нея се из-дигал куполът на църквата. Кръстокуполните църкви заимствали редица елементи от бази-ликата, като напр. преддверието (т. нар. нар-текс), олтарната абсида и др., но се отличавали с по-голяма лекота и хармония в пропорциите. В повечето случаи преславските църкви са били част от манастирски комплекси, разполо-жени във външния град или извън неговите крепостни стени. Открити са 8 такива комп-лекса, от които по-известни са манастирьт на Мостич, манастирът в Патлейна, манасти-рът в Тузлалька. В манастирски комплекс се намира и най-блестящият образец на църков-ната архитектура в Преслав - т. нар. Кръгла цьрква. Тя е наречена още и Златна, тъй като се предполага, че централният й купол е бил покрит със злато.

Кръглата църква поразява със своя необичаен композиционен план, който се отличава от всичко, строено дотогава в Преслав. Основно-то помещение на църквата (т. нар. наос) предс-тавлява кръгло помещение (ротонда), разделе-но на дванадесет ниши, пред всяка от които са поставени колони. Те носели втори етаж, над който се издигал златният купол. фасадата й била богато украсена от каменни корнизи с разнообразни профили и пластични форми. Открити са останки от пъстра подова настил-ка, керамична облицовка на стените и късове мраморен цокъл. Кръглата църква представля-ва оригинален паметник на българската архи-тектура, който ясно показва стремежа на прес-лавските майстори да не следват сляпо визан-тийските архитектурни образци, а да проявя-ват творчество в строежа на църковните сгра-ди.

ПРЕСЛАВСКАТА КЕРАМИКА

Едно от забележителните постижения на при-ложното изкуство през епохата на Златния век е преславската рисувана керамика. Нейното възникване е в тясна връзка с изграждането и утвърждаването на Преслав като българска столица. Открити са няколко керамични рабо-тилници, намиращи се в манастирските комп-лекси. Преславската керамика се използвала главно за украса на светските и църковните постройки - за подова настилка, облицовка на стени и каменни корнизи, инкрустация на ка-менни колони и капители и др. Най-често ке-рамичните плочки били изрисувани със стили-зирани растителни мотиви или различни гео-метрични форми. Особено интересни са и отк-ритите плочки, върху които калиграфски са из-писани текстове на кирилица. Покрай всичко друго преславската керамика служела и за из-работката на икони. Истински шедьовър на ке-рамичната иконопис представлява иконата на св. Теодор Стратилат, открита край Преслав в Патлейна. Тя е съставена от отделни кера-мични плочки, всяка от които съдържа част от изображението на светеца. Разнообразието на преславската керамика, нейните високи есте-тически качества са несъмнено доказателство за творческите възможности на преславските майстори, които усвоили и развили на местна почва една висока технология на керамичното производство.

ЗЛАТЕН ВЕК НА СТАРОБЬЛГАРСКАТА КНИЖНИНА

По времето на цар Симеон старобългарската книжнина достигнала своя връх в развитието си. В създадените просветни средища развиват плодотворна дейност редица писатели и прево-дачи, прославили името на България далеч зад нейните предели. Град Преслав се издигнал предимно като център на образование и наука за представителите на болярската аристокра-ция. Активно участие в книжовния и в прос-ветния живот взел самият цар Симеон. Той проявявал особен интерес към литературата с проповеднически и поучителен характер, из-лязла изпод перото на ранновизантийските бо-гослови. Под непосредственото му ръковод-ство били съставени три преводни сборника със смесено съдържание. Първият от тях (т. нар Светославов сборник) съдържа 383 статии, които се отличават с голямото си тематично разнообразие. Читателят е могъл да се докосне до различни знания и тълкувания от областта на богословието, философията, физиката, ма-тематиката, астрономията, историята и др. С личното участие на цар Симеон били съставе-ни още два сборника, в които намерили място творбите на ранновизантийските отци на цър-квата Василий Велики и Йоан Златоуст. От тях българският владетел извличал подходящи откъси и ги поднасял под формата на поучи-телни беседи пред своите служители в двореца. Съдържанието на трите сборника показва, че в Преслав се оформил един преводачески кръг от ерудирани книжовници, които допринесли за лексикалното и смислово обогатяване на българския език. Основното изискване, което цар Симеон поставял пред преводачите, било да се спазва точността на смисъла, а не да се следи буквално текстът на оригинала. Това ясно личи от думите на един от най-известните старобългарски книжовници Йоан Екзарх в Пролога към превода на „Небеса" от Йоан Да-маскин: „Неуместно е, мисля, даже криво е, ако не се обръща внимание на чувствата и смисъла, а повече на думите." Подобно на бъл-гарския владетел, Йоан Екзарх имал високо образование, което получил в Магнаурската школа. Неговият най-забележителен труд е т. нар. „Шестоднев". Той е построен на основата на по-стари византийски съчинения с подобна тематика, но са вмъкнати и редица оригинал-ни пасажи, които съдържат данни за българс-ката история. В произведението е прокарано библейското схващане за Сътворението на све-та - шест дни. Интересни са многобройните сведения от областта на астрономията, геогра-фията, антропологията и др. С право се смята, че „Шестоднев" представлява своеобразна ен-циклопедия с най-различни естественонаучни знания.

Сред бележитите книжовници на Златния век бил и епископ Константин Преславски. Него-вата най-известна творба е „Учителното еван-гелие". То се състои от 51 беседи, в които се изясняват основите на християнската вяра и морал. Произведението се предхожда от увод-на глава, в която са поместени две поетични творби. Първата от тях носи названието „Проглас към евангелието". В нея авторът развива интересни мисли относно ролята на книгата и писмеността в живота на народите. Оплаква се съдбата на „безкнижната душа" и се окачествяват като духовно голи онези наро-ди, които не притежават книги. Втората пое-тична творба носи названието „Азбучна мо-литва". По своята структура тя представлява интересно произведение, тъй като всеки стих от нея започва с по една поредна буква от сла-вянската азбука. В края на „Учителното еван-гелие" Константин Преславски е поместил и една кратка хроника (т. нар. „Историки"), коя-то се смята за най-стария исторически труд в старобългарската книжнина. Ново доказателство за поетичните дарби на Константин Преславски представлява откри-тият негов химнографски цикъл в т. нар. „Би-толски триод" - старобългарски книжовен па-метник от XII в.

Друг известен писател от кръга на преславски-те книжовници е Черноризец Храбьр, създател на забележителната по своя патриотичен заряд и сила апология на славянската писменост, из-вестна под названието „За буквите". С образен език и с аргументи от историческо и филоло-гическо естество авторът защитава делото на св. св. Кирил и Методий и обосновава правото на славянските народи да се просвещават на своя роден език. Съчинението на Черноризец Храбър било насочено срсщу опитите на ви-зантийците да омаловажават делото на славян-ските просветители.

Проявената голяма ерудиция и начетеност на Черноризец Храбър дават основание да се предположи, че зад този псевдоним се крие българският цар Симеон. Наред с официалната преводна и оригинална литература, създадена през първата половина на Х в., в България по това време започва да се разпространява и т. нар. апокрифна (тайна) литература. Апокрифите представляват раз-кази, тясно свързани със събитията от Стария и Новия завет. Написани увлекателно и с ши-роко разгръщане на фантазията, те имали за цел да задоволят любознателността на сред-новековния човек, да му дадат повече знания и обяснения по такива въпроси, за които в официалната религиозна литература не било прието да се пише. В апокрифите ясно и дос-тъпно се разказва за произхода и устройство-то на Вселената, правят се предсказания за бъдещето, дават се сведения за различни при-родни явления. Появили се и апокрифи, чрез които се разпространявали и еретически възг-леди.

ЗНАЧЕНИЕ НА СТАРОБЪДГАРСКАТА КНИЖНИНА

Литературата на Златния век допринесла за окон-чателното налагане на старобългарския език, за затвърждаване на българската народност. Създа-дените книжовни творби свидетелстват за висока-та образованост на българската интелигенция, чиито интереси далеч надхвърлят рамките на чис-то богословската литература. Проявен бил жив интерес и към идейното богатство на гръко-ели-нистическата и римската древност. Българското общество получило възможност да се запознае с произведенията на някои антични мислители, по-ети и историци значително по-рано от редица ев-ропейски страни. В този смисъл интересът към античното наследство, който по-късно е характе-рен за европейския ренесанс, може да се конста-тира в България значително по-рано - още през Х в. По това време българите са сред малкото наро-ди, които творят книжнина на собствен език и от-хвърлят догмата, че боговдъхновени са само оне-зи книги, които са писани на трите свещени езика - гръцки, латински и еврейски. В това отношение България изпреварила другите славянски държави и се превърнала в разпростра-нител на една богата и разнообразна книжнина. Тя излязла извън българските предели и била въз-приета преди всичко от русите и сърбите. През 988 г. новоучредената руска църква получила част от необходимите богослужебни книги от Бълга-рия. Проникването на старобългарската книжни-на в Русия и съседна Сърбия се доказва от наличи-ето на многобройни руски и сръбски преписи на съчинения, писани през епохата на Златния век. Ето защо може с основание да се твърди, че „злат-ното" време на българската култура през Х в. над-хвърля рамките на едно ограничено, свързано само с историята на България явление, и придоби-ва много по-широко общоевропейско значение.

Управлението на цар Симеон бележи един от върховете в историята на Средновековна България, когато тя се превръща не само в най-могъщата славянска държава, но и в изключително за времето си средище на книжовност и култура. Едва ли може да се посочи в средновековната ни история друг владетел, който подобно на Симеон да съчетава по един забележителен начин качествата на даровит пълководец и на културен ценител и покровител на духовния живот в България.Симеон получил солидно за времето си образование. Още от малък княз Борис решил да го подготви за духовна кариера и го изпратил да се учи в Магнаурската школа. Но политическите събития в България се развили така, че князът учен, който бил подготвян вероятно за глава на българската църква, трябвало да остави расото. В негово лице княз Борис бил сигурен, че ще намери ревностен продължител на започнатото дело.

НАРУШАВАНЕ НА ДЪЛБОКИЯ МИР С ВИЗАНТИЯ

Външната политика на Симеон била насочена към по-нататъшното издигане и утвърждаване на България като първостепенен фактор в Югоизточна Европа. Надеждите на византийските управници, че израсналият и възпитан в Константинопол български княз е окончателно спечелен за приятел на империята, съвсем скоро рухнали. Причина за това станало решението на император Лъв VI да премести тържището на българските стоки от Константинопол в Солун. Този акт представлявал сериозен икономически удар върху България, опит да се накърнят правата на нейните търговци. България и Византия се изправили пред неизбежен конфликт, който историците характеризират като „първата икономическа война в Средновековна Европа".За да направи съперника си по-отстъпчив, българската войска нахлула в Тракия и разбила изпратените срещу нея византийски части. Лъв VI се подготвил за поход към устието на р. Дунав, където византийските кораби трябвало да прехвърлят съюзените отряди. Маджарите нахлули в Северна Бьлгария и опустошили всичко по пътя си. Българският владетел се принудил да потърси убежище зад яките стени на Дръстър (дн. Силист-ра). Всъщност Симеон нямал на-мерение така лесно да признае поражението. Той умишлено проточил преговорите, като в същото време влязъл в таен съюз с печенегитеДокато траела размяната на писмата между българския княз и византийския дипломат Лъв Хиросфакт, който бил задържан в една българска крепост, печенегите нанесли съкрушително поражение на маджарите и ги принудили да напуснат земите си.. Решителното сражение между българи и византийци станало през 896 г. при селището Булгарофигон, където войската на Лъв VI била напълно разбита. Скоро след това било сключено примирие, по силата на което тър-жището на българите било върнато в Константииопол През 904 г. град Солун бил нападнат и превзет от арабите. От това се опитал да се възползва Симеон, който се надявал да завладее града и да го насели с българи. С усилия Лъв VI сключил мирен договор, според който в български ръце преминали земи от Драчката област (дн. Албания) и Южна Македония. От един надпис, намерен край с. Наръш (Македония), се вижда, че границата между България и Византия минавала само на 20 км от Солун. Настьпила известна стабилизация в българо-византийските отношения, която продължила до смъртта на император Лъв VI.

БИТКАТА ПРИ АХЕЛОЙ

През 913 г. братът на починалия император се отнесъл грубо с българското пратеничество в Константинопол и отказал да плаща ежегодния данък, което било достатъчен повод за Симеон да наруши договора с Византия. Българска войска нахлула в Югоизточна Тракия и за кратко време се озовала под стените на Константинопол. Убедил се, че с налич-ните сили трудно би щурмувал града, Симеон започнал мирни преговори. Преди всичко се надявал, че византийците ще го удостоят с титлата „цар". Замислил годеж на дъщеря си с малолетния византийски император Константин VII, който управлявал с регентски съвет. Българският владетел получил благословията на патриарх Николай Мистик и обещания за годежа. На следващата 914 г. цар Симеон имал сериозни основания да се съмнява на византийските обещания. Начело на регентския съвет застанала императрицата майка Зоя, която отказала замисления годеж и решила отново да прибегне към силата на оръжието. В отговор на това Симеон извършил през 915 г. нападение в Тракия и овладял гр. Одрин. Така се стигнало до голямо сражение мехду българи и византийци на 20 август 917 г. в равнината между днешните градове Несебър и Поморие, близо до р. Ахелой. В хрониката на византийския писател Скилица се разказва, че „ромеите вкупом обърнали гръб и ударили на страхотно бягство, като едни се изпотъпкали помежду си, а други били избивани от противниците си". Друг византиец - Лъв Дякон, който петдесет години по-късно, минавайки край бойното поле, отбелязва: „Още могат да се видят купища кости при р. Ахелой, където тогава била позорно посечена войската на ромеите."

МЕЧТАТА ЗА КОНСТАНТИНОПОЛ

Победата при Ахелой отворила пътя на българите към ромейската столица. Лъв фока се опитал да орга-низира остатъците от разбитата си армия и спре настъплението, но в едно нощно сражение край с. Катасирти византийците били за втори път разгромени. Обнадежден от победите, Симеон започнал да се величае титлата - „Симеон в Христа бога самодържец на всички българи и ромеи".

През 918 г. той предприел дсйствия, целящи да поставят окончателно на коленс Византия. Български воиски нахлули в Елада и разрушили гр. Тива. На следващата година те достигнали Дарданелите. Императрица Зоя, която била една от главните виновници да се наруши мирът с българите, се принудила да се оттегли от управлението. Върховната власт преминала в ръцете на авторитетния военачалник Роман Лаклпин. Той побързал да се сроди с управля-ващата Македонска династия, като оженил дъщеря си за Константин VII, а през 920 г. се обявил за съимператор. Симеон отказал категорично да преговаря за мир с Роман Лакйпин, като го обявил за незаконен узурпатор на престола. В хода на военните дейст-вия цар Симеон се убедил, че Константинопол не може да бъде завзет без помощта на силен флот. За тази цел през 922 г. от Преслав било проводено специално пратеничество до арабския халиф Махади с предложения за съюз при две условия: халифът да подпомогне българите с флота при щурмуването на Константинопол, а след падането на града придобитите богатства да бъдат поделени по равно между съюзниците, като Константинопол остане във владение на Симеон. Халифа се съгласил с поставените условия. На връщане към България обаче посланиците на Симеон, съпровождани от няколко арабски велможи, били заловени от византийците и проектираният съюз пропаднал. Въпреки това Симеон потеглил сам на пореден поход с/у Константинопол. За този поход в една византийска хроника се казва: „Пристигнал Симеон, водейки със себе си множество воиска, едни въоръжени със златни щитове и копия, други със сребърни щитове и сребърни копия, трети с всякакъв цвят оръжение, а всички облечени в желязо."

ПРЕГОВОРИ ЗА МИР. ВОЙНИ СЪС СЪРБИЯ И ХЪРВАТСКО

Византииският император поискал лична среща със Симеон, за да преговаря отново за мир. Двамата владетели се срещнали на 9 септември 923 г. край морския бряг, близо до Константинопол. Проведеният разговор въпреки, че минал в размяна на взаимни любезности, не дал очакваните резултати. Същевременно Роман Лакапин дал да се разбере, че не само не желае да признае царската корона на Симеон, но и не е склонен да направи някакви значителни териториални отстъпки. През 924 г. Симеон покорява един от надеждните съюзници на Византия- Сърбия, действал нееднократно в гръб на българите.

За да отклони окончателно вниманието на цар Симеон от Константинопол, византийската дипломация настроила срещу него Хърватско. През 926 г. избухнала война, която завършила с поражение за българите. Конфликтът бил уреден с посредничеството на римския папа Иоан X.

Мечтата, на която подчинил цялата си външнополитическа дейност Симеон, останала неосъществена. На 27 май 927 г. той починал от сърдечен удар. Неговото управление, преминало в почти непрекъснати войни, доказало още веднъж силата и мощта на българеката държава. Умел пълководец и дипломат, цар Симеон неведнъж постав

---

---