Диана Русинова
“Като взе предвид, че признаването на достойнството, присъщо на всички членове на човешкия род, на техните равни и неотменими права представлява основа на свободата, справедливостта и мира в света,
Като взе предвид, че пренебрегването и неуважаването на правата на човека доведоха до варварски деяния, които потресоха съвестта на човечеството, и че създаването на един свят, в който хората ще се радват на свобода на словото и убежденията си и ще бъдат свободни от страх и лишения бе провъзгласено за най-съкровения стремеж на човека,
Като взе предвид, че е необходимо правата на човека да бъдат закриляни от закона така, че човек да не бъде принуждаван да прибягва към бунт срещу тиранията и потисничеството като последен изход,
Като взе предвид, че народите на Обединените нации потвърдиха в Устава своята вяра в основните права на човека, в достойнството и стойността на човешката личност, в равноправието на мъжете и жените и обявиха своята решимост да насърчават обществения напредък и по-добро жизнено равнище при по-голяма свобода,
Като взе предвид, че държавите-членки се задължиха да постигнат в сътрудничество с ООН всеобщо уважение и зачитане на правата на човека и неговите основни свободи,
Като взе предвид, че общото разбиране на тези права и свободи е от най-голямо значение за пълното осъществяване на този обет,
Общото събрание провъзгласява тази Всеобща декларация за правата на човека като обща мярка, към постигането на която трябва да се стремят всички народи и държави, така че всеки човек и всеки орган на обществото, имайки постоянно предвид тази Декларация, да се стремят чрез просвета и образование да съдействуват за зачитане на тези права и свободи и чрез последователни национални и международни мерки да осигурят тяхното всеобщо и ефективно признаване и спазване както сред народите и държавите-членки на Организацията, така и сред народите от териториите, намиращи се под тяхна юрисдикция." 1
Какво е българска ценност? Въпрос, чийто отговор можем да намерим бързо. Не е нужно да правим широк исторически оглед на нашата нация и да търсим причините за вече изградената българска ценностна система в историята, защото както е казал самият Иван Хаджийски в книгата си “Бит и душевност на нашия народ”: “За съжаление, нашата история разполага с много малко преки данни за цялото това вековно развитие и особено за времето на турското робство, което прави мъчно едно определено (конкретно) историческо изследване на душевността на нашия народ” 2. И е истинно, че трудно бихме могли да намерим преки доказателства за душевността и произтичащата от нея ценностна система в историята на българския народ. Този подход би бил твърде погрешен. Нека обаче намерим някаква дефиниция за българската ценностна система и на какво се базира тя.
Българската ценностна система се базира на няколко мита (основополагащи исторически факта или събития). Един от тях е трагичното приобщаване към християнството при цар Борис І или т. нар. присъединяване към ойкуменистичната Византийска идеология, наричана още “Pax Byzantina”. Християнството у нас е наложено със сила, първите проповедници са осъществявали покръстването на чужд за народа ни език. Това стечение на обстоятелствата по своеобразен начин се вписва в историята на държавата – Църквата ни, макар и отделена от византийската, наследява най-отрицателните черти на православната общност. Църквата в по-голяма степен се съобразява с държавните, отколкото с личностните интереси на българина. Навярно тази е и основната причина за пораждането на богомилството – една от най-силните ереси в историята на християнството.
За богомилите Църква и Държава са двете страни на една и съща монета. В съзнанието на българина не се вкоренява християнската ценностна система – свидетелство за това са както макар и оскъдните исторически факти, така и фолклорът. Рухването на Второто българско царство налага на българите един суров режим, диктата на една чужда религиозна система – исляма. Българинът заживява в своя си свят, чийто център е семейството, селището. Не напразно нашите възрожденци са идентифицирали двете тъй различни понятия – населено място и Отечество, Софроний Врачански назовава своя роден Котел “родина”. Наистина “родината” на българина е било селището, където е роден, където е неговото семейство. Така и през вековете българинът като че ли не успява да надмогне това свое стеснено схващане за “родина”. По тази причина българинът издига на пиедестал “семейството”, връзките с рода, даже в самия край на ХХ век един български политик – Иван Костов (в качеството си на премиер! ) се провикна от трибуната на парламента, че ние, българите, “Всички сме братовчеди! " 3. Такова определение за връзките в самата нация, в друга държава, друга общност на нации, е напълно абсурдно и невъзможно – да си представим за миг американския, френския, или германския премиер да изрече подобна мисъл...
Българската ценностна система се основава на ценностите на патриархата до началото на Третото българско царство. В новата държава тази ценностна система се променя динамично. Българинът дължи своето благосъстояние в патриархалното общество на своя всеотдаен труд: “Хиляда бода за пара” (ако припомним любимата народна мъдрост на Иван Хаджийски). Нашите еснафи се трудеха буквално денонощно, за да постигнат своето благосъстояние. Това бе героичния период не само на формирането на българската буржоазия, но и на утвърждаването на една удивителна ценностна система, която превърна труда в единствения достоен начин на съществуване. “Труд ялов няма” – твърдяха нашите занаятчии и доказваха това с успехите си в пределите на необятната тогава Османска империя. Но когато българите постигнаха свободата, загубиха пазарите на сразената от руското оръжие империя. Новата държава трябваше да се модернизира, да се съобразява с новите си граници, с новите обстоятелства. Започна ерозията на ценностите – оказа се, че част от тях не съответстват на новата среда. А и насилственото постигане на свободна държава – с помощта на оръжието, наля вода в мелницата на това течение от обществения ни живот, което считаше, че първо е необходима свобода, а после уреждане на личния и обществен живот – Раковски, Левски, Любен Каравелов, Ботев, Стефан Стамболов, Захарий Стоянов, Никола Обретенов... Тезата, че силово може да се решават проблемите, се превърна в основен въпрос на българското обществено развитие. Колкото и парадоксално да прозвучи, тази теза бе взета на въоръжение от българските следовници на марксизма и те на практика ги продължиха, а по времето на социализма и ги приложиха...
Така при социализма ценностната система претърпя своята деформация – от една страна този тип общество се изграждаше на патриархална (личността е подчинена на колектива) основа, а от друга страна отричаше патриархалните ценности. Това вътрешно противоречие превърна социализма в неподдаваща се на усъвършенстване система, която се саморазлагаше, саморазпадаше, саморазрушаваше. Не външни, а вътрешни бяха силите до голяма степен, поне у нас, които доведоха до рухването на социализма. На практика след 1989-та година българската ценностна система се нуждаеше от безжалостно преразглеждане, нещо, което не е в състояние да осъществи нито едно общество, може би с изключение на германското, след края на Втората световна война. И причината за днешния упадък на нравите, омагьосания кръг от неразрешими проблеми се дължи на неразгледаните проблеми на българската ценностна система.
Само няколко примера са достатъчни – при социализма възтържествува схващането, че вече не трудът е двигател на благоденствието, а други са причините - пролетарският произход, “връзките”, включването в партийните или агентурни структури...
Даже и проявилият се тъй бляскаво през Възраждането и продължен в Третото Българско царство култ към образованието при социализма се изроди в максимата “Учи за да не работиш”. Която пък сега се прероди в призива на родителите към сина, дъщерята: “Учи, за да напуснеш тази скапана държава”.
Днес българската ценностна система се нуждае от критично осмисляне, но това може да се осъществи единствено чрез реформиране на самото общество.
Не напразно малко по-горе изложих този конкретен откъс от т. нар. “Всеобща декларация за правата на човека” приета от ООН на 10. 12. 1948 г. В нея можем да намерим общоприетите ценности, на които всъщност се базира тя, а именно: свобода, мир, хуманизъм, равенство, справедливост и търпимост. И изхождайки от посочените там такива, то ние ще заключим, че това са общочовешките ценности, към които се стреми съвременното общество и от които се ръководи то.
Българската ценностна система не би следвало да кажем, че се различава от изложените в Декларацията. Доказателство за това можем да намерим в “Конституция на Република България” :
“Ние, народните представители от Седмото Велико народно събрание, в стремежа си да изразим волята на българския народ,
като обявяваме верността си към общочовешките ценности: свобода, мир, хуманизъм, равенство, справедливост и търпимост;
като издигнахме във върховен принцип правата на личността, нейното достойнство и сигурност;
като съзнаваме неотменния си дълг да пазим националното и държавното единство на България,
прогласяваме своята решимост да създадем демократична, правова и социална държава,
за което приемаме тази КОНСТИТУЦИЯ” 4

Още по-ярко можем да обявим казаното дотук за истина, ако само за миг обърнем поглед назад и се подсетим с периода на Възраждането, където именно тези идеи бяха издигани от най-силно изявените възрожденци на България, а именно Христо Ботев “Хаджи Димитър…”,  идеите на Васил Левски за “Чиста и свята Република”, Иван Вазов “Аз съм българче”, “Опълченците на Шипка”, като, разбира се, този списък може да бъде продължен с още български писатели, видни дейци и общественици от епохата.
Идеите за свобода, равенство са тези, които водят българите в национално-освободителните борби. Но дори и днес българинът продължава да се прекланя пред общочовешките ценности и да се бори и защитава именно тях.
Бихме могли да защитим по-горе изказаното твърдение и с още по-силни доказателства, а именно етническия модел и етническата пъстрота в България. Още от Съединението на Княжество България с Източна Румелия насам българите доказват своята търпимост и толерантност спрямо останалите етноси, населяващи териториите на нашата държава България. Като конкретни данни ще посоча следната стаистика: “След Съединението на Княжество България с Източна Румелия българите са 52, 31%; турците 22, 11%; гърци 10, 13%; албанци 5, 70%, власи 3, 58%; други етнически групи 6, 7%. В това шарено положение до 1944 г. няма регистрирана етническа война” 5. После е редно да се погледне същата тази статистика, но отнасяща се за днешните дни: “Етнически състав – българи – 85, 8%; турци – 9, 7%; цигани – 3, 4 %; руснаци – 0, 3 %; арменци – 0, 2 %, други етнически групи – 0, 6%. Конфесионален състав – християни – 87, 0% (от тях православни – 98, 8 %; католици – 0, 6 %; униати – 0, 1 %; протестанти – 0, 3 %, арменогригорианци – 0, 2%); мюсюлмани – 12, 7% (от тях – 92, 9 % шиитш, алевити или къзълбаши – 7, 1%; други – 0, 3%) 6. Но, за да изчерпим последната статистика напълно, следва да бъдат цитирани думите на доцент доктор на историческите науки Весели – Веселин Тепавичаров: “Етническият мир по българските земи не е поддържан никога изкуствено от Освобождението (1878 г.) до днешна дата. Етническият мир в България е изцяло естествен процес и всъщност никога в нашите земи не е ставало и дума за етническа война или етническа нетърпимост” 7. Бихме могли да добавим още едно доказателство, което намираме упоменато в книгата “Българите и американците” - “Днес България се интегрира в голямото европейско семейство, като утвърждава свой модел на етническа толерантност, основана на традиционните български демократични ценности и исторически опит. България е важен фактор за стабилността на Балканите независимо от трудния и сложен социален и икономически преход. С тази своя функция България и понастоящем продължава да изпълнява мисията си на посредник между народи и култури” 8.
Накрая можем с основание да заключим, че в България реално съществува етнически мир, който винаги е съществувал и дори не е повдигано като въпрос проблема с етническо неразбирателство или размирици на етническа основа. И имайки впредвид България, то с пълно основание може да се говори за мир, взаимност и търпимост.
Българските ценности, българската ценностна система, българската Конституция и българските закони, основите на държавата и цялата система на държавата, както и схващанията на обикновения български гражданин се градят и базират изцяло именно върху приетото от ООН и Всеобщата Декларация през 1948 г.: свобода, мир, хуманизъм, равенство, справедливост и търпимост.
“Когато в хода на човешката история настъпи необходимост, щото един народ да разкъса политическите окови, които са го привързвали в друг, и от всички земни власти да се сдобие с онзи независим и равен статут, на който природните и божиите закони му дават право, благоприличното уважение към мнението на човечеството изисква той да обяви причините, които са го принудили да се самоотдели. Ние смятаме, че видни от само себе си са истините:всички хора са създадени равни, а техният създател ги е дарил с някои неотнемаеми права, измежду които правото на живот, на свобода и на стремеж към щастие…
…Ето защо ние, представителите на Съединените американски щати, събрани в Генерален конгрес, призоваваме върховния съдия на света да благослови правотата на нашите намерения и в името и по волята на добрия народ, който населява нашите колонии, тържествено написваме и обявяваме, че тези Обединени колонии са и по право трябва да бъдат СВОБОДНИ НЕЗАВИСИМИ ЩАТИ, че те се освобождават от всякаква зависимост пред британската корона и че всички политически връзки между тях и държавата Великобритания са и трябва да бъдат напълно прекъснати; и че като свободни и независими щати те имат пълното право да обявяват война, да сключват мир, да подписват съюзи, да установяват търговски взаимоотношения и да вършат всички други деяния и неща, на каквито имат право независимите държави.
И в подкрепа на настоящата Декларация, като се уповаваме твърдо в подкрепата на божественото провидение, ние взаимно се заклеваме в нашия живот, в нашата съдба и в свещената си чест."

“Декларация за независимостта на Съединените Американски щати” (4. 07. 1776 г.) 9
С цитирането на предния документ тъй важен за САЩ можем да открием приликите с Всеобщата декларация на ООН, а тези прилики се крият в общите схващания за общите човешки ценности. Не е неизвестна мисълта, че цялата държава, а също така и цялата ценностна система на американския народ се гради именно върху този документ, приет на 4 юли 1776 г. от Томас Джеферсън.
Не бива да ни учудват приликите с Декларацията на ООН. И в двата документа в основата си сочат вече споменатите ценности, а по-нататък се опитват да ги и защитават. Американската “Декларация за независимост” показва волята на един народ, изцяло изграден от различни етноси, народности, дори различни общности да се обедини и да създаде правова държава, с която да продължи благополучно по-нататъшното си развитие.
Тези прекрасни понятия, формулирани в Декларацията за независимостта, биват по-късно изстрадани - във войната между Севера и Юга, в многолетните битки срещу всички видове расизъм, не само насочения срещу афро-американците, както е прието по онова време да се назовават негрите, но и срещу останалите - местното червенокожо население (което всъщност е избито, а после получава и правата си), жълтокожите, децата от смесени бракове.
Американската история е история на бавно, мъчително постигане на свободата. Америка в началото служи като затвор и място за заточения, за да се превърне постепенно в символ на свободата. Най-болезнено се приема от американците засягането на личните им права. Това се дължи и на това, че голяма част от заселниците прииждат от всички точки на света не само и толкова по политически и икономически причини, но и поради липсата на религиозна търпимост, каквато там те успяват да намерят. В това отношение САЩ биха могли да бъдат определени и като страната с най-много религиозни общности и култове, което е свидетелство за толерантност- една от базисните черти на тази демокрация.
“Трябва да знаем, че ще бъдем като град на хълма пред погледите на всички хора” 10.
Американската история е трагична именно поради тези начални представи за свободата. Точно когато Америка започва да се възприема като страж на демокрацията, след Втората световна война, когато става ясно, че унищожаването на Хитлер не освобождава част от европейските народи, та точно тогава в нея самата настъпва един от най-мрачните периоди в историята – макартизмът, американското Средновековие. Когато вместо вещици, се издирват комунисти и лявомислещи, Вилхем фон Шрам отбелязва: "Всеки век си има своето Средновековие” 11, така и Америка получава своето средновековие в средата на ХХ век. Страната-победителка във Втората световна война започва да води безсмислено война срещу своите интелектуалци...
Американският път към свободата е осеян с тръни. Американското общество допуска да бъде въвлечена страната им в "мръсната война" във Виетнам, а нейният тогавашен президент Линдън Джонсън подглася на заминаващите да се бият там американски момчета, че всеки трябва да се върне и да закачи на стената, до камината в дома си по една поне кожа на виетнамец...
А същевременно европейските народи се надяват, че именно Америка ще ги спаси от комунизма и съветизацията.
Свободна Америка се опитва да налага навсякъде своите ценности, а за мнозинството от американците те се свеждат до “Coca Cola” и холивудските екшъни. Тази е и причината френският президент генерал Де Гол рязко да се отграничи от Америка, да се откаже даже от място под нейния ядрен чадър и да изгради свой собствен...
Раждането на американската държава всъщност представлява един експеримент - една проверка възможно ли е да се осъществят бленуванията на утопистите и да се съгради по-човечна държава, държава, която да служи на хората, а не обратното, какъвто е социалистически тоталитарния режим – хората да служат на държавата.
Американската държава е породена от идеите на Великата френска буржоазна революция. Тези идеи в Европа бързо са забравени още преди погрома на Наполеон. Докато в Америка те остават живи, макар че осъществяването им да бе изключително трудно, мъчително бавно.
През далечната 1776 г. Томас Джеферсън съчинява един текст, който е орисан да стане първи официален документ на Съединените щати в Америка. Напоследък често се убеждаваме, че мислите, които днес ни хрумват едва ли не като открития, са вълнували умовете на човечеството още във вехтото минало на нашата цивилизация. И ако днес търсим ценностите на американската нация, то ще трябва да си припомним тъкмо Джеферсъновата Декларация на независимостта от онзи Четвърти юли на споменатата година: “Ние смятаме, че видни от само себе си са истините: всички хора са създадени равни, а техният създател ги е дарил с някои неотнемаеми права, измежду които правото на живот, на свобода и на стремеж към щастие” 12. Но кой знае колко и какви са видовете щастие, към които се стреми индивидът? Освен общата ценностна система всеки притежава и своя лична, а това задължава обществото да приеме хуманната търпимост като един от основните си нравствени принципи. Съзнавайки днес, макар и късно, незначителността и преходността на заблудите (нищо, че са били въздигани в ранг на безпогрешни теории), нашият съгражданин има пълното право да извърши своята лична равносметка. Взаимното опознаване между чужди довчера нации ще гарантира и утрешната сигурност на света, а надали някой би дръзнал да твърди, че може да има по-висша цел днес. Ние сме на път да опровергаем опасенията на Фокнър, изречени в 1950. “Нашата трагедия днес – бе рекъл той – е в общия вселенски страх, поддържан толкова дълго, че дори сме в състояние да го понасяме”. Но Човекът ще надделее, защото е безсмъртен – бе казал също Фокнър. А това е още една истина, видна от само себе си. Светът трябва да живее без страхове, а то значи – да се самоопознава и да се взаимопрониква, за да могат най-сетне да застанат по местата си всички човешки ценности.
Европейската мечта и европейските ценности представляват един доста сложен механизъм. Всеобщо е схващането на европейците, че това, което ги свързва са не специфично националните им ценности, а всеобщата духовна стойностна система. Този механизъм се е формирал в продължение на векове още от времето на Великата Римска империя до днес – идеята на Обединена Европа, Европа на нациите и Европа на запазената самобитност, култура, етническа принадлежност, нация от нации.
Това именно заляга и в “Европейската конвенция за защита на правата та човека и основните свободи” :
“Правителствата, подписали тази конвенция като членове на Съвета на Европа,
Вземайки предвид Всеобщата декларация за правата на човека, провъзгласена от Общото събрание на Организацията на обединените нации на 10 декември 1948 г.;
Вземайки предвид, че Декларацията има за цел да осигури всеобщото и ефективно признаване и спазване на правата, провъзгласени в нея;
Имайки предвид, че целта на Съвета на Европа е да се постигне по-голямо единство между неговите членове и че едно от средствата за преследване на тази цел е поддържането и по-нататъшното осъществяване на правата на човека и основните свободи;
Потвърждавайки отново своята дълбока вяра в тези основни свободи, които представляват фундамент на справедливостта и мира в целия свят и могат по-ефикасно да бъдат осъществени, от една страна, по пътя на действената политическа демокрация, а от друга, чрез общо разбиране и спазване на правата на човека, от които тези свободи зависят;
Решени като правителства на европейски страни, които имат общи ценности и общо наследство от политически традиции, идеи, свобода и върховенство на закона, да направят първата крачка към съвместното осъществяване на някои от правата, провъзгласени от Всеобщата декларация…” 13

Отново тук се забелязва отдаване на почит и непренебрегване на “Декларацията за правата на човека” на ООН. Моделът тук до голяма степен се доближава до Американското виждане за: свобода, мир, хуманизъм, равенство, справедливост и търпимост. Но както отбелязва и Джереми Рифкин:
“В същността на Американската и Европейската мечта са две коренно противоположни идеи за свободата и сигурността. Американците имат дефиниция, обратна от Европейците, за това какво е да си свободен, а оттам и сигурен. За нас свободата от крайвреме се свързва с независимостта. Ако човек е независим, той не е уязвим от другите или от обстоятелствата извън неговия контрол. За да е независим, човек трябва да е обезпечен материално. Колкото повече богатство натрупа, толкова по-независим е от света. Човек е свободен, когато разчита само на себе си и се превърне в нещо като остров. С богатството идва и недостъпността, а с нея – и сигурността.
Новата Европейска мечта е основана на различен набор от разбирания какво означава свобода и сигурност. За европейците свободата не се корени в независимостта, а в приобщаването. Да си свободен означава да имаш достъп до безчет взаимозависими отношения с другите. Колкото повече са общностите, до които човек има достъп, толкова повече са възможностите му за избор, за да води пълен и смислен живот. С взаимовръзки идва приобщаването, а с него – сигурността.
Американската мечта поставя ударението върху икономическия растеж, личното богатство и независимост. Новата Европейска мечта акцентира повече на устойчивото развитие, качеството на живота и взаимната зависимост. Европейската мечта е насочена повече към свободното времето за размишляване. Американската мечта е неотделима част от религиозното наследство и дълбоката вяра. Европейската мечта е светска по своята същност. Американската мечта е асимилаторска. Ние свързваме успеха с отхвърлянето на нашия произход и връзки с конкретна култура и превръщането ни в част от огромния американски кюп. В контраст Европейската мечта се основава на опазването на културната идентичност и живеенето в мултикултурен свят. Американската мечта е обвързана с любовта към страната и патриотизма. Европейската мечта е по-космополитна и не толкова териториална. Американците са по-склонни да употребяват военна сила в света, ако е необходимо, за да опазят онова, което смятат за жизнен интерес. Европейците са по-скоро против използването на военна сила в полза на дипломацията, икономическото сътрудничество и помощ за избягване на конфликти. Те предпочитат мироопазващите операции за поддържане на реда. Американците са склонни да мислят локално, докато предаността на европейците е по-разчленена и се простира от местното към глобалното. Американската мечта е дълбоко лична и твърде слабо съобразена с останалата част на човечеството. Европейската е по-експанзивна и систематична по същината си и е обвързана в по-голяма степен с благополучието на планетата”. 14

Тук е и мястото най-после да отговорим на въпроса “Какво е мястото на българските ценности сред Американската и Европейската мечта?”. Българите, както бе изложено по-горе, защитават като своя най-свята ценност мира и свободата. Българите в условията на Европейската и Американската мечта всъщност много по-успешно успяват да покажат какво означава нация на нациите. Със своята хомогенност, българската държава демонстрира именно: свобода, мир, хуманизъм, равенство, справедливост и търпимост и на практика успява да постигне точно тези ценности, за разлика от Американците, които още от създаването на своята държава до днес продължават да се стремят да достигнат нещо, вече постигнато в България, а в Европа тепърва започва да се формира идеята за нация на нациите. Колко ще бъде устойчив моделът “Нация на нациите” ще покаже само времето, в България той е устойчив.
“Днес България се интегрира в голямото европейско семейство, като утвърждава свой модел на етническа толерантност, основана на традиционните български демократични ценности и исторически опит. България е важен фактор за стабилността на Балканите независимо от трудния и сложен социален и икономически преход. С тази своя функция България и понастоящем продължава да изпълнява мисията си на посредник между народи и култури” 15.

Интегрирането на българското общество в европейското семейство ще е труден и мъчителен процес и в никой случай еднопосочен процес. Ние все още не съзнаваме цялата бездна от различия между нас, българите и европейската общност. По тази причина приобщаването ще става постепенно, няма да е еднократен процес, нито пък линейно постъпателен, ще има своите зиг-заги, може би и завръщания назад.
Българската ценностна система се развива все по-динамично и драматично. От една страна българското общество се обръща все по-настойчиво към традиционните ценности, идващи от Възраждането, произхождащи от святото за нас православие, а от друга страна е натискът на най-лошите образци на холивудската масова култура, на американската литература. Притисната между тези две абсолютно противоречащи си системи, българската ценностна система търси себе си. И сякаш колкото повече се обръщаме към миналото си, толкова по-склонни към адаптивност сме.
Българската ценностна система е отворена, това е определящото. Тя е в състояние да приема всичко ново, но и да отхвърля всичко, което драстично противоречи на нейната макар и вътрешно противоречива сегашна същност. Евроскептицизмът ще се увеличава, ще се разраства на вълни, които ту ще набират сила, ту ще спадат. Предстои промяна на ценностната ни система равна по мащабите на промените, продиктувани от приемането на християнството по времето на Борис І. Предстоят нови ценности, нови мечти, нова България – България на Европа и Американците.
ЛИТЕРАТУРА:
1. Преамбюл към “Всеобща декларация за правата на човека” – приета и провъзгласена с резолюция 217 А (ІІІ) на Общото събрание на ООН на 10. 12. 1984 г.;
2. “Бит и душевност на нашия народ” – Иван Хаджийски (глава №1, “Бит и душевност на селячеството”, София 1996 г., стр. 25;
3. Вестник “Сега”, брой 27, стр. 5, година 1999 г.;
4. Преамбюл към “Конституция на Република България” приета на 13. 07. 1991 г. от Седмото Велико народно събрание;
5. “История и цивилизация за 11клас – профилирана подготовка” Георги Бакалов, Васил Гюзелев, Пламен Митев (урок № 28 “България от Съединението до 1944г.", София 2002 г., стр. 354, т. “Управление на Стефан Стамболов);
6. “Справочник Страните по света 2003” Ангел Луканов, Николай Божинов, Стефан Димитров (Глава А “Европа”, т. І “Югоизточна Европа”, подточка 1 “България”, София 2003г., стр. 11, 12;
7. “Проблеми на хронологизацията на българския преход към Новото време (етнологически бележки)” – Веселин Тепавичаров – В: “История и митове”, София 1990 г., стр. 87 – 94;
8. “Българите и американците” – доцент доктор Пламен Павлов, доцент доктор на историческите наука Трендафил Митев, старши научен сътрудник доктор Петър Шопов, Маргарита Карамихова, доктор Даяна Майкълс-Кристофър, глава ІІ “Мисията”, стр. 38 (бел. текст), София/Вашингтон 2003 г.;
9. Из “Декларация за Независимостта на САЩ” приета от Конгреса на САЩ на 4. 07. 1776 г.
10. “Европейската мечта” – Джереми Рифкин – глава І “Бавната смърт на Американската мечта, т. 2 “Богоизбран народ”, Ню Йорк 2004 г., стр. 23
11. “Тайните служби по време на Втората световна война” (част І) – Вилхем фон Шрам, част ІІІ “Новите аспекти”, глава ІІ “Разузнаване без шпионаж и платени агенти”, точка 2 “Дейността на бюро “ХА””, Берлин 1996 г., стр. 62
12. Из “Декларация за Независимостта на САЩ” приета от Конгреса на САЩ на 4. 07. 1776 г.
13. Преамбюл към “Европейска конвенция за защита на правата на човека и основните свободи”, приета на 04. 11. 1951г. в град Рим, Италия;
14. “Европейската мечта” – Джереми Рифкин – глава І “Нови уроци от Стария свят”, т. 2 “Нация на мечтатели”, Ню Йорк 2004 г., стр. 19, 20;
15. “Българите и американците” – доцент доктор Пламен Павлов, доцент доктор на историческите наука Трендафил Митев, старши научен сътрудник доктор Петър Шопов, Маргарита Карамихова, доктор Даяна Майкълс-Кристофър, глава ІІ “Мисията”, стр. 38 (бел. текст), София/Вашингтон 2003 г.;

Виж всички снимки към статията:

За да оставите коментар е необходимо да се регистрирате първо.

---

Още статии от категория Анализи