В масовото обществено съзнание Освободителната война се свързва с обсадата на Плевен, с героизма на опълченците ни при Стара Загора, Шипка и Шейново, и, разбира се, с триумфалния мир в Сан Стефано. Но зад външната парадна страна историята на тази война е доста по- различна. Тя представлява низ от непростими грешки и самонадеяност от командването и на двете страни. А също и с неизбежните за всяка война куриози и абсурди.

Проф. д-р Б. Димитров

През 1875 г. руското командване гледа скептично на военните възможности на Османската империя заради финансовия й фалит. Очаква се, че турците ще побягнат, само като видят братушка в униформа. Стратегическият план на войната е такъв, че би разсмял дори юнкер- първокурсник. Първоначално са мобилизирани само Варшавският и Киевският военен окръг. Така срещу 450 000 турска армия на Балканите е предвидено да действат 260 000 души.

Не по-добре стоят нещата и в техническо отношение. Превъоръжаването на руската армия едва е започнало. Действащите на Балканите военни части са въоръжени с остарелите "Крънка", която има два пъти по-ниска скорострелност и далекобойност от "Пибоди-Мартини", с която са снабдени 70% от турските части. Руските оръдия са бронзови "ветерани", турските - последен модел на "Круп".
На Черно море русите нямат въобще боен флот, а на Дунав - 6 парни катера срещу 47 турски броненосеца. През цялата война русите се снабдяват с хора и муниции само по понтонен мост при Свищов. Една атака на турския, военен, дунавски флот срещу моста би поставила руската армия в изключително тежко положение. За щастие, османските адмирали не го правят и бездействат в пристанищата си. Русите не се възползват от численото превъзходство на армиите си и изпращат на юг от Дунав само 190 000 бойци и 12 400 опълченци. Срещу тях турците имат 450 000 щика. А генерал Гурко доста самонадеяно тръгва да превземе Одрин само с една дивизия.

Съгласно турския план преминаването на елитната армия на Сюлейман паша през Балкана трябва да бъде сигнал за тристранна атака срещу руските сили. Пред 60 000-те хиляди на Осман паша в Плевен, 125 000-те хиляди в четириъгълника крепости и 40 000-те хиляди на Сюлейман, руската армия няма никакви шансове. Сюлейман може да мине Балкана през 16 прохода, без да загуби нито един войник. Русите държат само два - Шипка и Хаинбоаз. Унизително бит от опълчението при Стара Загора, Сюлейман тръгва на реванш към почти отвесните скали на Шипка и естествено е обезкръвен в тридневните боеве през август. Поради тази причина в атака по фланговете на руската армия не тръгват нито плевенската, турска групировка, нито тази в Североизточна България, макар че ресурсите им са предостатъчни сами да се справят с русите. Така глупостта - или ината - на Сюлейман паша спасява руската кампания.

В крайна сметка руското командване играе "ва банк", като предприема нещо нетрадиционно - да продължи боевете през зимата. Така само за два месеца руската армия стига от София и Шипка до стените на Цариград.

Ракия вади от боя цяла армия

На Наполеон принадлежи знаменитата фраза, че от великото до смешното има само една крачка. Два примера от Освободителната война доказват правотата на тази мисъл. На 3 януари 1878 г. в Пловдив има над 15 000 турски войници и офицери. Там е и щабът на Сюлейман паша, който се е разположил на гарата. Точно когато пълководецът сяда с офицерите си да обядва на масата, из града се разнасят страшни викове. Изпратените да видят какво става адютанти докладват, че в Пловдив са нахлули хиляди руски конници. Сюлейман изоставя и обяда, и града. Какво всъщност става? По пътя към Пловдив русите освобождават десетки села. Селяните ги срещат с хляб и сол. Но и с ракия. И когато казашкият капитан Бураго получава заповед да разузнае какво става в покрайнините на Пловдив, той и сотнята му от 63 души са вече налети до козирката. Затова, без да му мисли много, капитанът връхлита в града и предизвиква въпросната паника. Така се потвърждава и още една поговорка - че на пияния и Господ му помага. По подобен начин, но много по-мащабно, алкохолът обезпечава левия фланг на руската армия. В знаменития железен четириъгълник Русе-Шумен-Варна-Силистра турците разполагат със 125 000 души. Срещу тях има само 45 000 руснаци. Но командващият Мехмед Али паша е помохамеданчен елзасец. Истинско му име е Карл Дитрих (за франкофоните - Шарл Дьотроа). Той вече е на 82 години и обича ракийката. И въоръжени с гроздовия еликсир, шуменските чорбаджии храбро влизат в бой с пашата. Всяка вечер те го канят на софри по прохладните си кьошкове и го убеждават, че трябва човек да е кръгъл идиот, за да си разваля рахатлъка и да тръгне да се бие по дунавските блата. Карл Дитрих е напълно съгласен с тях. И до края на войната си стои в гарнизона. Така шуменската ракия елиминира цяла турска армия.

Братушки се молят в джамия

След като руският отряд на генерал Карцов прехвърля Балкана и се насочва на юг, по пътя си към Пловдив той минава и през българските католически села, образуващи днешния град Раковски. Както и православните си братя по други места, българите католици организирали въоръжен отряд. Те са взели вече под охрана държавния склад с 300 тона ориз и се нареждат на шосето, за да посрещнат генерал Карцов. Начело били естествено кюретата. Те доста се притеснявали, как ще реагира на тяхното присъствие православният руски генерал. За техен потрес трима-четирима офицери от свитата на генерал Карцов слизат от конете и коленичат пред тях за благословия. Оказали се поляци на руска служба. Още по-куриозeн е случаят в Батак. След тържественото посрещане на освободилата го руска част, командирът й попитал къде е джамията, за да се помолят войниците му. Батачани помислили, че е станала езикова грешка и посочили църквата. Но командирът наистина търсел джамия. Защото войниците му били... мюсюлмани (и то доброволци! ) от Волжка България - днешен Татарстан.

---

---