Началото на ХIII век е съпроводено с бурни събития на Балканският полуостров.Рицарите от четвъртия кръстоносен поход превземат Константинопол през 1204 година и основават Константинополската латинска империя.Независими остават три части от Византия-Солунското деспотство, Трапезунд и Никейската империя.За латините изповядващите православието са еретици и схизматици и едва ли не по страшни за християнството от мюсюлманите превзели Светите места.Загубата на Цариград като културен и религиозен център за православните народи-ромеи, българи, руси, сърби, влахо-молдовци, създава известна празнина в това отношение.По същото време се стабилизира и възобновената Българска държава, чиято столица е Търново.Като непосредствен съсед на Латинската империя, България в лицето на своят държавник цар Калоян полага не малко усилия за мирно съжителство със своите нови могъщи съседи, но среща презрителни обиди и военни заплахи.Кулуминацията на така създадените взаимоотношения е битката край Адрианопол на 12април 1205 година в която Калоян разбива кръстоносците и пленява император Балдуин.България си извоюва заслужен авторитет и морална подкрепа сред православният свят.Столицата Търново се превръща в културно и религиозно средище и благодарение на водената от българските царе политика.Строежа на много църкви и манастири около и във столицата, пренасянето на мощите на известни светци от Балканският полуостров-Иван Рилски, Михаил Воин, Петка Епиватска, Филотея, Иларион Мъгленски, Йоан Поливотски и други цели именно това.През1225 година е възобновена Българската патриаршия.Укрепва единството на българската държава и църква.Търново става естествен културно-религиозен и книжовен център за славянските народи.

Образованието по това време е съсредоточено в Църковната институция а самото обучение е водено от духовенството. Този монопол, ако може така да се каже върху образованието в лицето на Църквата е продиктуван и от идеята за Божественият произход на писмеността-пътят за опознаването на свещенните книги и Божието слово.

Средновековното образование в България протичало в два вида училища-църковни(енорийски) и манастирски.По своята същност то имало църковно-богословска насоченост.Светски елементи и знания постепенно навлизат в обучението на учениците, нуждите от които изпитвали развиващите се търговски взаимоотношения, разрастването на градските центрове където се поражда необходимостта от деловата писменост.Така наречените прицърковни училища се помещавали в по големите градове, но се срещат и в отделни крепости и села, в чийто църкви служел енорийският свещенник.

Обучаваните в манастирските училища послушници постъпвали там в младежка възраст.В началото на ХIII век в един от Светогорските манастири постъпва като послушник и ученик и бъдещият български патриарх Йоаким I (1233-1246).Завръщайки се в България към 1218 година той заживява край Червен в малка пещера, където поучава и обучава тримата си ученици –Теодосий, Атанасий и Диомид.Заедно с тях изсича в скалите църквата “Преображение Господне”.Учениците възприемали своят учител за “духовен баща”и наставник, стремежът им бил да подражават във всичко на неговите постъпки, следвали неговите съвети безпрекословно и с послушание.

Относно същността и методите на образованието за този период в България говорят запазените писмени исторически извори.В преписка от1313 година от Бачковският манастир се говори за училище намиращо се извън манастирските стени, но издържано и подкрепяно от манастира-с основната цел-поготовката на кадри за църковният клир.Същият манастир се превръща в културно-образователен център, когато в края на ХIV век тук е заточен последният български патриарх Евтимий.Неговата просветителска дейност дава дълбоко отражение върху духовната култура на българите.

От школата на Евтимий произлиза и известният книжовник и граматик Константин Костенечки, който по късно става придворен учител на сръбското кралско семейство при крал Стефан Лазаревич.Неговият трактат “Разяснено изложение за буквите”, написан към 1418 г., дава представа за образованието, посочва методите и тенденциите наложени през ХIV век, най-вече по времето когато българският църковен престол заема патриарх Евтимий.Видно е че българското образование следва вековна традиция и опит в усвояването на писмеността, книжовността и грамотността, която в края на века търпи известна еволюция започната в Света гора с дейността на старец Йоан и неговите последователи.Този процес Константин Костенечки нарича”изправяне и обновяване на книгите”.През това време в православният свят се налага нова религиозна доктрина целяща изчистването на богословската мисъл от предразсъдъци –идеята на исихазма, която дава своето отражение и върху образованието.

Трактатът на Константин Костенечки и след неговата смърт служи на образователната система с поясненията, правописните разсъждения и граматични правила.Те намират приложение в сръбската, българската и влахо-молдовската книжовност.Известно е че Константин Костенечки, макар с проявите си на прочут книжовник и учител, не приема никакъв църковен сан.Дейността му се свързва единствено с проявите в образованието и книжовността.От тук е видно че в попрището на образованието в разглежданият период дейно са участвали и светски личности.Според тогавашните представи на учителите и книжовниците спазващи определена традиция и последователност в образованието е съществувала така наречената “Стълба на писмеността”.Това е своеобразният път в средновековното българско образование отчитащо степента на обучение извървян от не малко жадуващи за знания и просвета българи.Така на този небосклон изгряват имената на цяла плеяда книжовници и просветители наричани –книгописци, доброписци, граматици, философи, все според техните знания и дела.Това са Теодосий Търновски, Патриарх Евтимий, Григорий Цамблак, дяк Андроник, Константин Костенечки, Козма Зографски, Йоан Кукузел, Мемнон Книгописец, Марко Доброписец, Тодор Граматик, Васа Граматик, Закхей Философ, дяк Радомир, инок Макарий и други.Придобиването на тези звания се считало за голямо достойнство за което носещите ги са положили нелек и дълголетен труд.

---

---