Споделете

Тази война имаше име още преди да започне. Може би защото на мирната конференция в Париж през 1919 г. бе предсказана и от победители, и от победени. “Това не е мир, а примирие за 20 години! " ­ възкликва френският главнокомандващ маршал Фернан Фош, запознавайки се с условията на мирния договор с Германия. А военният съветник на немската делегация полковник Крибел, излизайки от Огледалната зала на Версайския дворец, козирува на присъстващите с думите: “Господа, до среща след 20 години! ". И двамата излизат пророци. Новият световен катаклизъм започва точно 20 години след официалния край на първия. И никой не се колебаел как да го нарече. Още на 1 септември 1939 г. вестникарчета в Париж, Лондон и Ню Йорк продават стоката си с виковете: “Втората световна война започна! " За разлика от Първата, агресорът във Втората световна е ясен още от 1933 г., когато нацистите завземат властта в Германия. Те веднага обявяват, че се готвят не

просто за реванш, а за световно господство. Опитите да бъде удовлетворен Хитлер с Австрия и Чехословакия водят само до нови претенции. Полша става първата жертва на безупречно смазаната машина на Вермахта, чиито 60 дивизии помитат през септември 1939 г. полската армия, която се опитва да спре танковете с кавалерия.

 И тук наистина става нещо странно. На прикриващия Западен фронт немците разполагат всичко на всичко с 23 дивизии и 11 бригади. Срещу тях са 110 дивизии на съюзниците ­ цялата мобилизирана френска и белгийска армия, плюс 10 английски дивизии. Но те безучастно гледат как немците тъпчат Полша, без да дадат нито един изстрел. На войниците от предните позиции е абсолютно забранено да стрелят срещу немците, освен ако те първи не открият огън. Електроцентралата в Канб, попаднала в “ничия” земя и огряна нощем от светлини, продължава да работи и да осигурява с електричество германците. Самолети от двете страни не излитат. А ако излитат, те не хвърлят бомби, а ... позиви,

призоваващи към мир. Когато един такъв немски самолет се разбива (поради авария) на френска територия, тялото на летеца е върнато от парламентьори и със съответните военни почести. Всичко това французите наричат “странната война”. Тя продължава до април 1940 г., когато започва, по думите на френския историк Марк Блок, “странният” разгром. Само за два месеца са прегазени Дания, Норвегия, Холандия, Белгия и накрая ­ самата Франция. Танковете на Ромел и Манщайн обхващат в “чували” цели френски армии, а англичаните се спасяват на своя остров през пристанището на Дюнкерк, изоставяйки огромно количество бойна и транспортна техника. Толкова много, че малко по-късно немците великодушно подаряват част от нея... на България. Знамето със свастиката се издига на Айфеловата кула.

Защо Хитлер успява за по-малко от година да стане фактически господар на Европа? Той е осигурил тила си. На 23 август 1939 г. в Москва е подписан знаменитият пакт Рибентроп-Молотов,

по имената на външните министри на двете тоталитарни империи. Те си поделят източноевропейското пространство. Големият печеливш ­ и за момента, и в перспектива, си остава Сталин. След разгрома на Полша СССР получава не само западните белоруски и украински земи, но и Бесарабия, и трите прибалтийски републики. Неговите граници отново излизат на реките Неман, Буг, Прут и Дунав. Москва дори се опитва да възстанови изцяло старата Руска империя, започвайки през зимата на 1939 - ­1940 г. война с Финландия ­ най-кратката и най-позорна в цялата руска военна история схватка, макар и завършила с формална победа. Именно това лошо представяне на съветската армия в крайна сметка е камъчето, което натежава на везните на решението на Хитлер и Главното командване на Вермахта. През есента на 1940 г. те вече са се отказали от опит за нахлуването в Англия ­ последната непокорена (или несъюзна на Берлин) държава в Европа. Опитът тя да бъде сплашена или смазана чрез масирани въздушни атаки през лятото се е провалил. “Никога толкова малко хора не са направили толкова много за толкова много хора” ­ с тази блестяща игра на думи британският премиер Уинстън Чърчил въздава заслуженото на неколкостотинте английски и съюзнически пилоти, оскубали порядъчно перата на немските ВВС.

На 22 юни 1941 г., след като са завзели и Балканите, немските армии нахлуват в СССР. С тях са и войските на съюзниците им Финландия и Румъния. По-късно ще се появяват италианци, унгарци, словаци. А също и доброволци от Хърватско, Естония, Латвия, Белгия. Дори далечна Испания изпраща своята “Синя дивизия”. Така започват битките на най-дългия в историята на войните фронт ­ от Северния ледовит океан до Черно море. В продължение на четири години светът ще следи със затаен дъх гигантския сблъсък между армиите на двамата могъщи диктатори Хитлер и Сталин. В началото изглежда, че обезкървената в резултат на репресии откъм команден състав и изненадана от внезапния

удар на Вермахта съветска армия ще последва съдбата на френската. Още в първия ден 1300 руски самолета са унищожени на летищата, и поне толкова танкове ­ в казармите и депата. Механизираните немски колони напредват с по 50­70 км на ден, премазвайки слабите заслони. Но постепенно съпротивата нараства. При Смоленск съветските войски, командвани от набързо освободените от сибирските концлагери офицери, дават първия сериозен отпор на противника. Скоро на помощ на руснаците идва есента, превърнала черните пътища в непроходими блата. А след това и “Генерал Зима”, сковал с ледения си дъх изненаданите германци. Които въпреки всичко през номеври 1941 г. са вече пред стените на Москва, и немските генерали различават през стереотръбите златните кубета на православните храмове. Отделни челни дозори дори достигат до района, където е разположен стадион “Динамо”. “Просто не вярвахме, че между нас и Москва няма никой”, пише в мемоарите си генерал Вилхелм фон Браухич, командващ германската група армии “Център”.

Неочаквана помощ на руснаците оказва... Токио! Там в Генералния щаб и тайния императорски съвет ­ Генро ­ от край време спорят две “партии” ­ тази на сухопътните сили и тази на флота. Първата настоява за удар в Сибир. Втората ­ за инвазия към топлите морета на Югоизточна Азия, където са нефтът и каучукът, калаят и оловото, жизнено необходими за японската индустрия и на самите въоръжени сили. В крайна сметка надделява флотът. Започва разработката на план с поетично-метеорологичното име “Западен вятър, ясно време”. Т.е., ударът на императорската армия ще се стовари върху САЩ и европейските владения в Далечния изток. Благодарение на неколцината съветски разузнавачи в Токио, начело с легендарния Рихард Зорге и далеч по-малко известния българин Александър Пеев, това става известно на Кремъл. Четиридесет елитни съветски дивизии от Далечния изток поемат пътя към Европа. И на 6 декември започва битката за Москва ­ първото поражение на германците за

повече от две години военни действия. А на другия ден ­ 7 декември, 360 японски самолета разгромяват базата на американския тихоокеански флот в Пърл Харбър. В Берлин тази вест прозвучава като погребален камбанен звън за най-прозорливите сред нацистката върхушка. А в Лондон Чърчил ликува: “Вече сме в една лодка с янките! " За него победата вече е въпрос на време и технология. С технологиите антихитлеристката коалиция няма проблем. Единственото затруднение пред американския президент Рузвелт е да убеди “Дженерал Мотърс” и “Форд” да произвеждат танкове и джипове, вместо леки коли. След това индустрията на САЩ показва на какво е способна. Произведената бойна техника не само задоволява нуждите на американската армия, но има и за англичаните, и за руснаците. И дори за китайците, които се сражават с японските нашественици още от 1937 г. От стапелите на корабостроителниците за 45 дена пускат на вода ескадрен миноносец, за три месеца ­ крайцер, за 6 месеца ­ самолетоносач. А легендарните 10 000 тонни транспортьори клас “Либърти” се правят само за две седмици. Колкото и да се стараят немските подводници, кръстосващи Атлантическия океан, морското превъзходство на съюзниците остава непокътнато.

По-трудно се оказва синхронизирането на военните планове. Защото коалиционният характер на войната надхвърля всичко познато дотогава. Генерал Айзенхауер пише в мемоарите си: “Северна Африка не бе виждала по-разноезична армия от времето на Пуническите войни.” Това не е риторична поза. На 1 януари 1942 г. 26 държави подписват във Вашингтон т. нар. Атлантическа харта. Т.е. се задължават, че ще се бият срещу Германия, Италия и Япония до победа, без да сключват с тях сепаративен мир. До края на войната те ще станат 54. Обединява ги не само страхът от поробване, но и искрената вяра, че демокрацията няма алтернатива. Това, разбира се, не важи за режима в Кремъл. Но фактът, че един класически тоталитарен режим като съветския от времето на Сталин, успя да намери общ език с най-старите

западни демокрации, е най-яркото доказателство, че геополитическите съображения и интереси стоят над всякакви доктрини и теории. А през 1942 г. истинският проблем на света наистина е оцеляването. Немските войски са се окопитили след тежката зима и продължават настъплението си на Изток. Или по-точно ­ на югоизток, към Волга и Кавказ. Японците само за някакви си два-три месеца след Пърл Харбър са завзели огромните пространства на днешните Виетнам, Лаос, Камбоджа, Тайланд, Мианма (Бирма), Малайзия, Индонезия и Филипините. Югоизточният фланг на самураите вече е в Нова Гвинея и Соломоновите острови. Така Австралия ­ за пръв и последен път в кратката си история ­ е непосредствено заплашена от външно нашествие. А на югозапад японските войски са достигнали до границата с Индия. Там британската армия, впрочем почти изцяло съставена от индуси, с изключение на част от офицерите, със сетни усилия успява да спре нашествениците на Импалския проход. А в Северна Африка немските и италианските войски, командвани от “Лисицата на пустинята” фелдмаршал Ромел, са на стотина километра от Александрия и Суецкия канал.

И тогава най-сетне настъпва големият обрат. Почти едновременно през септември ­ ноември 1942 г. и на Източния фронт, и в Северна Африка, и в Тихия океан съюзниците преминават в настъпление. Най-грандиозни са сраженията в степите между Волга и Дон. Там VI германска армия на фелдмаршал Паулус и подчинените му италиански, унгарски и румънски дивизии са обкръжени от съветските войски, командвани от маршалите Конев и Чуйков. Гигантският двубой продължава до 2 февруари 1943 г. На този ден Паулус се предава в Сталинград с 90 000 свои войници и офицери. Останалите 250 000 са мъртви.

В Северна Африка, след голямото настъпление на съюзните армии под командата на Айзенхауер и Монтгомери, загубите на Оста са същите. Там всичко свършва на 15 май 1943 г. Само дето пропорцията в загубите

е обратна. Там пленниците са четвърт милион, а убитите ­ доста по малко.

В Тихия океан войната се решава от корабите и самолетите. Там през м. май 1942 г. в Коралово море се срещат двете армади ­ американската и японската. Янките губят един самолетоносач срещу 4 потопени японски. От тук насетне стратегическата инициатива и в Далечния изток преминава в ръцете на съюзниците, а самолетоносачът се превръща окончателно в основния клас военноморски кораби. През 1943 г. военните действия се развиват лавинообразно. На 15 юли съюзниците вече са дебаркирали в Сицилия, а на 25 юли италианските маршали начело с Бадолио арестуват Мусолини. В същите дни в Русия, между градовете Курск и Орел, земята тътне от най-голямото танково сражение в историята. Само при селцето Прохоровка за един ден са унищожени 400 немски танка. Последният опит за немско контранастъпление на Източния фронт завършва с провал. Изходът от войната вече е ясен. Затова и бъдещите победители започват да мислят за бъдещия свят.

В Техеран ­- столицата на окупирания превантивно от англичани и руснаци още през 1941 г. Иран, през ноември 1943 г. се срещат Тримата големи ­- Сталин, Чърчил и Рузвелт. Обсъждат се много проблеми и се нахвърлят първите визии за устройството на следвоенна Европа. Но основната тема е откриването на Втори фронт срещу Германия. Всъщност тук вече се играе за бъдещата подялба на Европа. Уинстън Чърчил държи на Балканите. За да влезе преди руснаците в Белград, Будапеща и Прага. Сталин настоява за десант в Северна Франция. Рузвелт се колебае, но в крайна сметка отронва: “Наистина, през Париж е по-пряко до Берлин. Хайде да го направим във Франция! " Чърчил е принуден да отстъпи.

Денят “Д” е известен ­- 6 юни 1944 г. Най-големият десант в историята на войните започва. Стотици кораби, прикривани от 11 000 самолета, стоварват още в първия ден 130 000 души и хиляди машини на брега на Нормандия. След две седмици започва и ново настъпление на Източния фронт ­ операция “Багратион”. За един месец съветските войски от Минск стигат до Варшава, от река Двина до река Неман. А през август 1944 г. се раздвижва и южният фланг. Там армиите на маршал Толбухин правят истински скок през Балканите и за два месеца стигат от Кишинев до Белград. Наистина, Европа ще преживее още една военна зима. Просто силите на съюзниците са поизморени от мащабните битки на 1944 г., а и немците се бият все така усърдно. И дори правят последни опит да обърнат нещата в своя полза ­ в Ардените през декември 1944 г. и при Драва през март 1945 г. Но най-сетне настъпва пролетта на 1945 г. ­ навярно най-очакваната пролет в историята на Европа. На 25 април съветските и американските войски се срещат на Елба при градчето Торгау. На същия ден италианските партизани залавят и обесват Мусолини. На 30 април Хитлер се самоубива в бункера си. На 2 май столицата на Райха капитулира. А на 8 /9/ май ­ и самият Райх. В Потсдам, в двореца на крал Фридрих Велики, фелдмаршал Кайтел подписва акта за пълна и безусловна капитулация.

Кошмарът е свършил ­ с цената на 50 милиона мъртви. Но за част от европейците той продължава, макар по друг начин. Започнала странно, Втората световна война завършва странно. Демокрацията е спасена само в западната част от континента. Източната му част остава зад прословутата “желязна завеса” за цели 45 години. Сигурно затова сега доста европейски народи се колебаят какво точно празнуват. И има ли въобще смисъл да празнуват края на някаква война, а просто да отбележат на 9 май Деня на Европа. Което все пак е някаква надежда, че човечеството понякога се учи от историята. Само че историята, която наследихме от изминалия век, сега и завинаги е разделена на две ­ преди и след Втората световна война...

 

Константин СЪБЧЕВ "Воювахме до последните залпове"

 

България е типичен пример за страна, която и сега не може да определи какво всъщност є се е случило през Втората световна война. Преди да влезем официално в Тристранния пакт на 1 март 1941 г., вече сме си върнали Южна Добруджа. След това уж сме немски съюзник, но освен в историческите си територии ­ Македония и Тракия ­ не изпращаме нито един войник в помощ на Райха. И дори не късаме дипломатическите отношения с Москва. За сметка на това обаче обявяваме “символична” война на САЩ и Англия . Които бомбардират съвсем “несимволично” София. А през септември 1944 г., когато съветската армия стига до Дунав, “сменяме влака”, както са го направили вече италианците и румънците. И в продължение на 8 месеца се сражаваме с довчерашните си немски съюзници с 450 000 армия, като даваме 30 000 жертви. Даже на Първа българска армия є е било съдено да приключи последна реалните военни действия в Европа ­ чак на 15 май 1945 г. Просто защото срещу нейния сектор на фронта в Австрия и Словения са се случили все хора, които са знаели, че не могат да разчитат на милост ­ немски есесовци, хърватски усташи и руски изменници от армията на Власов. Всичко това донякъде ни се зачита на мирната конференция в Париж през 1947 г. Но в крайна сметка България е третирана като немски съюзник ­ плащаме, макар и неголеми, репарации, наложени ни са и ограничения във въоръжените сили (които наистина никога не са спазвани). А в ООН ни приемат чак през 1955 г. Сигурно затова денят 9 май никога не е будил особени емоции в България. Пък и в интерес на истината, дори в тоталитарни години пропагандата не се престараваше особено по въпроса.

 

http://bgsoldier.eamci.bg/Scripts/isapi … MEID=52096

 

---

---