"Юнак на гора говори: -Оставай сбогом, прощавай, горо ле Рило планино! Халал ни струвай горо ле дето ти вода пияхме, дето ти трева тъпкахме! " народна песен Рила-името на най-високата, най-красивата и гостоприемна планина на Балканите. Горди и снажни гори от белаки, ели, мури, смърчове и букаци крият в пазвите си всякакъв дивеч-от кръвожадните вълци, до кротко пасящите по рилските поляни сърни, от смразяващите на вид кафяви мечки до елегантните и пъргави диви кози обитаващи непристъпните скали заедно с орлите. Рила-според лингвистите това значи "водна планина "и сигурно е вярно, щото никъде другаде няма да намерите такова изобилие на буйни реки, забързани потоци, кротки ручейчета, студени тихи кладенчета явяващи се като из невиделица пред умореният странник и гост на планината. И когато пътниче спреш за почивка на някой камък заслушай се в песента на гората, на която вятъра акомпанира с невидимата си флейта. Нейната песен е дълбока като рилските пропасти, нежна като цветята по поляните. нерушима като скалите, чийто припев е вечността. Там някъде в тази песен се пази споменът и за Тодор Хайдутина. *** Робски времена, времена тежки, но всеки със съдбата си. Турският гнет тегне над християните в империята. Омаломощена в редица войни Високата порта е принудена да признае независимостта на гърците и сърбите, но българите нямат този късмет. Политическото и икономическо робство продължават за един народ страдал безконечно през вековете. Раята все още не може да се опомни от разбойническите банди, наречени хайти, които грабели и убивали безмилостно. Като капак на всичко дошла и чумата, която пожънала хиляди грешни и изтерзани души. Дошла и отминала. Но животът продължил макар суров и още по тежък. Душевната празнина по загубата на близките била съпроводена с тежък многочасов труд ангария на бейските чифлици. Безправното и унизено българско население плащало всевъзможни данъци. Честта на много красиви девойки била поругавана. Нямало кой да потърси сметка на турските своеволия. Поне от официалната власт. Но по горите бродели народни закрилници, непримирими по дух, буйни юнаци, чиято булка била пушката, а деца –ситни куршуме. Хайдутите. Те отмъщавали за честта на сестрите си и за черните забрадки на майките си. В такова време се родил в разложкото селце Горна Драглища Тодор Пармаков, сина на Павел ковача. Малко се знае за неговата младост. Като рождена година някои сочат 1834. Драглища е приветливо и будно селце. Най-ранният запазен документ където е споменато селото е списъкът на джелепкашаните от 1576 г. Записано е като "Драглища-и-балля", т. е. "богатото Драглища". Малкият Тодор се подвизавал покрай баща си. Ковачът наред със земеделските сечива се научил да прави и ножове, ками, както и да поправя пушки и револвери. Често го навестявали харамии и хайдути за да им "умери оружието" и Тодор, синът на ковача присъствал на тези срещи. В детското му съзнание се запечатали ония страшни брадати лица, онези огнени очи и заветните думи "свобода или смърт". Кога и как взел решение да стане хайдутин и какво го е принудило за нас ще остане неизвестно. Вероятно това се случило малко по късно в неговата младост. Преди това Тодор Пармаков създал семейство и водил мирен живот. Но да оставиш млада жена с невръстни дечица и да поемеш незнайният и несигурен и пълен с рискове житейски път на хайдутин не било решение което се взима ей така от нищото. Явно Тодор е бил буен и неспокоен младеж и свободолюбивият дух на балканджията не е могъл да търпи безчинствата и издевателствата на турците. Каквото и да го е подтикнало да приема съдбата на хайдутин –това е било само повод за едно отдавна замислено и зародило се дълбоко в сърцето решение. Отначало бродел сам и отмъщавал на проявилите се с жестокостта си властници. Една от основните пътни артерии чрез която се свързвал и общувал Разложкият край с останалият свят бил прохода през Якоруда Aврамовата седловина, Юндола, Чепино, Каменица. В Пазарджик и Пловдив ставали големи панаири където търгували и разложките търговци. От тук се зареждали амбулантните търговци наречени праматари, кръчмарите купували ветренско вино и ракия и го предлагали в своите дюкяни. Обяснимо е този оживен път по който минавали керванджий, кираджии, самостоятелни търговци и обикновени пътници да бъде цел на разбойнически набези. Често из засада турски главорези и бабаити обирали пътниците а някои и отвличали като търсели от близките им откуп. Те пакостели на мирните жители били те християни или мохамедани, като крадели добитъка им, изнудвали ги за гощавки и пари, Това предизвикало гнева на самотният хайдутин Тодор от Драглища. Няколко години от ранна пролет до късна есен той завардвал тези пътища и успял да ликвидира или прогони не малък брой от споменатите разбойници. Докато могъл да прикрива самоличността си –зимата се прибирал при своето семейство а на пролет пак поемал по горите. Но смелите му и предизвикателни схватки с турски банди или представители на властта не оставили в сянка името на Тодор Хайдутина. Било опасно за него и семейството му да се прибира в Драглище. Така няколко зими прекарал като послушник в Рилският манастир. Тук срещнал войводата Ильо Малешевски и се присъединил към неговата чета. През пролетта на 1861 г. Рилският манастир посетил Георги Раковски, които споделя своите възгледи и намерения пред събралите се хайдути, за едно организирано революционно движение, което от своя страна да доведе до всеобщо въстание и избавление от омразното турско иго. Така част от рилските хайдути напуснали планината и се отправили към Белград където участвали в сформираната Първа българска легия през 1862 г. Тодор Пармаков останал за да напомня на поробителя за присъствието на хайдутите, както и да не лиши родната планина от закрила. Около 1864 г. той се присъединил към четата на войводата Тодор Банчев която действала в Западните Родопи. За кратко време тази чета успяла да прочисти Доспатските гори от турски разбойници, както и да сплаши помашките бейове и агалари. Интерес буди един разказ на неговите наследници, който той споделя пред тях. Тодор Хайдутина намислил един оргинален но твърде опасен начин за снабдяване с голямо количество оръжие. Той намерил повод да се сдружи с един турски бинбашия, отговарящ за военния гарнизон в Самоков. Представил се за турчин и по нищо не дал повод за съмнение, тъй като добре знаел турски. Пиели си кафето с бинбашията и се разговаряли като стари достове. В един такъв мохабет Тодор помолил турският военачалник да го назначи като сеймен в турския гарнизон и то по охраната на пренасяното оръжие от Пловдив за Самоков. Не само че не се усъмнил в нищо, но и напротив-бинбашията харесал Тодора с внушителната си и респектираща външност и благоволил да го назначи като сеймен в Самоков. При първото пренасяне на оръжие от Пловдив за Самоков, някъде около Чамкория(Боровец) Тодор избил останалите турци охранители и завлякъл оръжието към Рилският манастир. По петите му била дигната турска войска, ала твърде късно. Рилските дебри погълнали неустрашимия хайдутин. Той скрил оръжието в някоя пещера и потърсил подслон и храна в Рилският манастир, където добре го познавали. Обявена била голяма награда по залавянето му, до Рилският манастир стигнали заплахи, че ако не биде предаден Тодор Хайдутина, то светата обител да не очаквала нищо добро от турската власт. Така един монах, или заради наградата, или заради отправените заплахи решил да отрови Тодор Хайдутина. Но опитния харамия усетил едно неспокойство у божия служител и явно в съзнанието му се явили подозрения. Той заставил монаха пръв да вкуси от поднесената гозба. Последния за да избегне трудната ситуация, предал на хайдутина че турска потеря е влязла в дирите му, че манастиря го грози опастност и по добре е Тодора да го напусне и да се скрие в планината. Така и завършила тая драма. Тодор оставил манастира и плахия монах и поел в познатите нему рилски усои, за да се скрие докато отминат вълненията. Българското освободително движение навлязло в нова фаза. Идеите на Раковски, били осмислени и доразвити и довели до създаването на един централен революционен комитет в Букурещ и разгръщането на мрежа от революционни комитети по всички етнически български области. Основен идеолог и апостол на революцията се проявил Васил Левски. За идването му в Разложко през 1869 г. и основаването на революционен комитет ни говори една преписка на поп Коста Савов Чилев върху книга от личната му библиотека: "Гр. Мехомия, 14май 1914  г.; Трябва да се помни от всички, че през летото на 1869 г. в Мехомия идва Апостола Васил Левский и основа революционен комитет от 12 души в къщата на Кипре Максев. Апостола говори много и тежко. Заклехме се да работим здраво и смело, защото само така добави Левский ще се освободим от проклетото турско робство. И ние работехме както заповеда Левский. След това гонението срещу нас беше големо." След обесването на Левски през 1873 г. вътрешната революционна организация претърпяла тежка криза. Много от нейните дейци били заловени и измъчвани, други от страх преустановили комитетската дейност. Изглеждало че българската кауза отново била обречена, ако на революционния хоризонт не изгряла звездата на плеяда буйни и неустрашими младежи. Какво се случва в Османската империя по това време! В края на 1874 и началото на 1875 година Високата порта е изправена пред тежка финансова криза. Тя не може да изплаща големите си дългове към западноевропейските банки нито да покрива бюджетният си дефицит. Основната мярка която предприема държавата е увеличението на данъците, най-вече десятъка и данъка "бедел"(този данък се събирал от мъжете немюсюлмани като замяна на военната повинност), които засягат пряко християнското население в империята. Така се стига до едно широко разпространено социално недоволство, което отпушва революционната вълна в балканските провинции на Османската империя. Проява на това народно недоволство са бунтовете в Босна и Херцеговина през лятото на 1875 г., които постепенно се превръщат във въстаннически действия за отхвърляне на турското владичество. Българската емиграция във Влашко решила да се възползва от създаденото положение и организирала Старозагорското въстание, което приключило неуспешно и с печални резултати. Отново сред революционните среди на българите настъпило противоборство и взаимни обвинения. Но съвсем скоро разумът надделял и така бил сформиран Гюргевският комитет. Заседанията започнали на 11 октомври1875  г. и продължили до Коледа. Обсъден бил план за освобождението на България който предвиждал въстановяване до колкото е възможно революционната мрежа от комитети на Васил Левски. Начертали се четири основни революционни окръга-Първи Търновски; Втори Сливенски:Трети Врачански и Четвърти Пловдивски. Решено е през лятото на 1876 година да бъде организирано и осъществено всенародно въстание. През зимата на 1876 година новите апостоли преминали замръзналият Дунав и поели към съдбовното предизвикателство. Най –мащабна и пламенна революционна дейност разгръщат дейците на Четвърти Пловдивски, наречен в последствие Панагюрски революционен окръг. За апостол тук бил избран Панайот Волов, но той отстъпил водачеството на наложилия се с авторитет, хъс и дар слово копривщенец Георги Бенковски. Бенковски имал идея да сформира конна чета от 200 души – една бойна единица която да играе ролята на кавалерия по време на въстанието. Хайдут Тодор от Батак привлякъл за четата на Бенковски и своя стар побратим Тодор Хайдутина. Рилският хайдутин се явил пред войводата с цялото си бунтовническо великолепие. Спретнатото хайдушко облекло, револверите, кинжалите, пушката а най-вече внушителната осанка и строгия и страшен поглед на Тодора от Рила впечатлили Бенковски. Младият войвода държал да обикаля и пропагандира панагюрските села за въстанието в присъствието на Тодор Хайдутина, като го давал като жив пример как трябва да изглежда всеки който желае да се бори и отвоюва свободата си. Отделни моменти от преживелиците на Тодор Хайдутина дължим на перото на Захари Стоянов, съхранил образите и събитията от Априлската епопея в своите "Записки по българските въстания": "Освен далматинците с четата дойдоха още много българи, между които беше и Тодор Хайдутинът, родом от Разлога, прочут харамия по Рила, на когото лицето беше накълцано като четиля. Той беше облечен с харамийски дрехи и оръжия, бяла долама и гегелня пушка. Разбира се, че на беловчени, както на всичките други въстаници, при които отивахме и ги оставяхме твърде наскоро, не им стана добре, когато тръгнахме да си отидем. Техният ентусиазъм скоро бе възбуден, но и скоро угасна. При всичките ни уверения, че няма да ги забравиме, всъщност тия оставаха на произвола. На пътя между Акаджик и Белово ненадейно излезе от гората едно малко момче, на 16-годишна възраст, босо и опърпано, щото с огниво да цъкнеш наоколо му, щеше да пламне като прахан. На кръста му се жълтееше ръждив пищовец без кремик, а конят му, без седло, беше вързан за врата само с пояса му, който служеше наместо юзда. На въпрос, какво то търси тука в гората, отговори ни, че взело скритом коня на господаря си от Белово и като узнало накъде ще вървим, излязло напред да ни чака в гората, за да се съедини с нас и дойде в Балкана, защото много желаело да коли турци. Ние му взехме коня, а на него казахме да се върне при господаря си, защото е още малко и не може да коли турци. Горкото, като изслуша тая заповед, заплака жално-жално и се впусна да целува ръка на присъствующите. - Моля ви се, чичо! Аз ще да ви нося водица, ще да ви слушам, накъдето ме проводите - говореше то. - Най-после оставете го да дойде с нас - каза Бенковски, който се беше спрял на минута. - Може би под тия скъсани дрипели да се крие нещо. Това беше доволно за малкото момче, което дружината за смях нарече Мацко. То остави своя кон и припна напред по пътя пред конете като вихрушка. Същия още ден, до вечерта, Мацко показа, че притежава нещо артистическо, че обича да прави приключения. Уморен от пътя, той легнал в една нива да чака четата, която, щом се приближи (авангардата), скача от един път пред конете като заец и бяга напред. От това негово ненадейно изниквание от нивата конете се подплашиха и дълго време не можаха да дойдат в себе си. На някои от стражата калпаците паднаха, на други оръжията, а Тодор Хайдутинът, който нямал случай да се научи да язди кон по планините, стовари се като брашнян чувал отстрани на пътя, с вирнати крака нагоре. - Дръжте го, кучия син! - извика той и насочи подир палавия Мацка своята тънка гега. Дружината го възпря, а то Мацко отдавна би се окъпал в своята кръв. Но той малко се грижеше, че на бача му Тодора се наместили ребрата. Той подскачаше пред конете на един крак. Само малкият Мацко не искаше да знае нищо от тия дребни работи. Час не минуваше да не направи той някое ново приключение, а особено когато видя себе си въоружен с пушка и нож, които му бяха подарили момчетата за смях. През целия ден Мацко го нямаше никакъв; и хляб не дойде той да яде; мнозина питаха накъде е той отишел, но никой го не беше виждал. Чак когато го потърсиха нарочно, научихме се, че той бил слязъл в реката, гдето се занимавал да си изтрива оръжието с пясък. После отишел в циганските колиби и с гол нож в ръка събрал на едно място всичките цигани, които накарал да му поправят счупения пищов. Дълго време той осуквал тия клетници да му правят неща невъзможни и мнозина имали злочестината да се прегънат на два ката, защото Мацкова ятаган им посетил по няколко пъти голите гърбове. Но и с това се не задоволила неговата палава натура. За да покаже и на дело, че е достоен да употреблява даденото нему оръжие, не се мина много време, и еледжикската гора екна от изгърмяванието на една пушка, която стресна всичкия лагер. Всички помислиха да няма нападение от страна на неприятеля, защото никому не беше позволено да гърми за нищо и никакво освен в случай на нужда. Няколко души бяха се отправили вече към оная долина, накъдето гръмна пушката; но ето че насреща им се подаде из гората един циганин, гологлав и с разпасан пояс, който тичаше към нас с изплезен език. - Пашаларъм! Краката ви целувам, недейте ма оставя да ме убие тоя човек, който е там долу в дола! - викаше циганинът. - Куршумът мина покрай ухото ми. След като разпитахме циганина как е станала работата и видял ли е лицето, което му хвърлило, узнахме, че авторът на несполученото убийство не е друг никой освен Мацко. - Отдавна аз ви говорих, че това копиле трябва да се убие - каза Тодор Хайдутинът, когото не бяха отболели още ребрата. Мацко отказваше категорически да е гърмял с пищов, но бачо му Тодор не закъсня да го тури в капана. Пъхна си пръста в цевта на пищова му, който почерня и което беше знак, че наскоро е гърмян. - Това какво е, кучи сине, а? - питаше Хайдутинът и опинаше Мацковото червено ухо. - Ти не ми си чорбаджия - говореше Мацко и гледаше Бенковски в лицето. Даде обещание, че уж ще да стои мирен; но същия още ден изгори гърдите на един селянин, като изсипа горещото ястие в пазвата му, че било солено. В тоя случай той биде наказан." От опитният хайдутин не би могла да избегне никаква подробност. Той успял да надделее над еуфорията и да покаже че едно неопитно и глупаво хлапе не би трябвало да има работа с четата. На друго място в "Записките" Захари Стоянов свидетелства за умението на Тодор Хайдутина да прогнозира времето, нещо което му е останало от дълголетно наблюдение по време на скиталчеството си по планините. Тук авторът също така сипе огън и жупел срещу стария хайдутин, който в един момент напуснал разбитата Хвърковата чета на Бенковски и се отправил към родната Рила. Захари Стоянов не спестил огорчението си от постъпката на Тодор Хайдутина въпреки че след Освобождението двамата се срещнали и дълго разговаряли. Писателят ползвал спомените на старият хайдутин за миналите бунтовни събития, но въпреки това го представил в една не така героична светлина: "Малко след изгряванкето на слънцето тънка мъгла се бе заловила по височините на Рила, което обстоятелство не избягна от наблюдателното око на Тодор Хайдутинът. „Голям дъжд ще имаме днес "- забележи той самоуверено. Това предсказвание основаваше той на двадесет и пет годишното си ходение по тая планина, че щом се завиело мъгла на тоя връх, дъждът ставал неизбежен. Прокобяванието на Тодор Хайдутина се сбъдна: тъмен облак покри небето п дъжд като из ведро се сипна да вали; но нямаше Тодора да се погордей със своите метеорологически знания. Нямаше го него не за това, че беше отишъл да върши някоя работа, но че беше избягал вече, заедно със Станча Ветренчанина, така също хайдутин, и други още някои лица, като заведоха със себе си и най-добрите хранени коне, на брой 5-6. Няколко далматинци, заедно с Господина Бакърджията, се затекоха подиря им, да отърват конете и да избият неверните другари, но бае Тодор не беше вчерашен копилаш, да постъпи така глупаво, щото да бъде намерен. Кой знае в коя усойнина чакаше той, докато се мръкне, та тогава да потегли за своята любима Рила, която той не преставаше да бълнува. Всичко на всичко един македонец имахме в четата си, т. е. Тодор Харамията, и той постъпи така подло и коварно! Старият хайдутин запазил дълбоко в себе си непокорният дух на самотният боец. Неговият инстинкт за самосъхранение изкован в не една битка и не една видимо неизбежна ситуация го ръководил в дългия хайдушки живот. Обречеността на разбитата чета явно събудила това именно чувство у Тодор Хайдутина. Решението му да изостави другарите и да се завърне в родната планина не бива да се тълкува като предателство. То е продиктувано и от идеалите на саможертвата които младите революционери включително и Бенковски отчаяно проповядват. За стария харамия физическото съхранение за следващи битки било по близко до съзнанието. Той с нищо не причинил по сетнешната гибел на повечето останали в четата на чело с войводата Бенковски. Присъствието му може би щяло да забави но не и да предотврати последвалите събития. От "Записките", прочетени по внимателно на няколко места проличава твърдият характер на Тодор Хайдутина който не се колебае да коментира или критикува определени обстоятелства от живота на четата, да намира слабостите да дава съвети. В Хвърковатата чета била и жената на далматинеца Шутич –Мара. Присъствието на жена в бойните редици според Тодор Хайдутина разваляло дисциплината, освен това не предвещавало нищо добро. "Тая чета нема да види хайр и берекет, докато пушките на юнаците се допират до червен фустан и докато слушат женски глас който ги обайва. "След разгрома на въстанието Тодор Хайдутина предложил четата да се изтегли към Родопите или Рила които познавал по добре от собствения си дом, но болшинството предпочели Стара планина. Така старият харамия не чувствал вече никаква морална причина която да го задържи в четата. Дългата разлъка с близките и носталгията по родния край също имали дял в това негово решение-да изостави разбитата чета на Бенковски и да се прибере в родните планини. Разложкият край също бил съпричастен в подготовката на замисленото всенародно въстание. В Долно Драглище бил основан революционен комитет в който членували всички по будни лица от околните селища. На събранието в Оборище присъствал и учителят Георги Чолаков от Долно Драглище като представител на Разложко. Предварителното избухване на въстанието и трудната и тромава информираност за онова време попречили този край да вземе реално участие в съдбоносните априлски събития. Турската власт реагирала своевременно и парирала бунта още в зародиша. Така Тодор Хайдутина оставил на съдбата своите другари от въстанието и се завърнал в родния край. Пребивавал в познатите рилски усои, където се срешнал с баща си. Павел Пармаков предупредил сина си, че не бива да си идва в селото. Напрежението от априлските събития държало на щрек турската власт. По редица градове и села били устроени засади за залавяне на подозрителни лица. Горна Драглища също била завардена. Но Тодор Хайдутина не можал да устои и една нощ слязъл в родното село. Отседнал в чичовата си къща, да не би трите му малки деца неволно да го издадът. Там се срещнал с жена си с родителите си и дълго си говорили за премеждията и патилата му. На третата сутрин преди да поеме към планината забелязал че къщата е обградена от турци. Водач на заптиетата бил един бинбашия познат на Тодор Хайдутина от младини. Той го извикал по име да слезне от чардака, да се видят, да се поздравят. Тодор осъзнал че каквото и да предприеме за свое избавление, обричал близките си на риск и слязъл при турците. След ръкуването с бинбашията, хайдутина бил разоръжен и откаран на Пандевите хармани, където го измъчвали-набивали му клечки под ноктите бесели го с главата надолу, били го с камшици по петите. Впоследствие с другите заподозрени от Разложко Тодор Хайдутина бил откаран в Неврокопските зандани. "Баща ми беше задържан с други от нашият край в град Неврокоп-спомня си неговата дъщеря Мина Бояджиева-Аз ходих да го видя, да му занеса храна. Носих му мляко в едно калено гюмче. Заптието що приемаше храната, разбърка млекото с щик да не би да сме скрили оръжие или писмо за арестантите... "След продължителни разпити част от задържаните били освободени, а Toдор Хайдутина заедно с Георги Чолаков, делегатът от Разложко на събранието в Оборище и Хаджи Кандит Дъгарадин от Банско както и редица други набедени като особено опасни за държавата лица били откарани в Пловдив. Тукашният съд им дал смъртни присъди. В деня на екзекуцията обаче в Пловдив пристигнал английският консул със султанска заповед осъдените да бъдат помилвани. Острите критики на Европа към Султанската власт относно жестоката разправа с българите след Априлското въстание принудили турците на редица отстъпки и амнистия към набедените за бунтовници затворници. Така Тодор Хайдутина отървал въжето. Георги Ив. Пармаков, внук на Тодор Хайдутина разказва че след излизането си от затвора старият поборник не се завръща в Горно Драглище а отива на гурбет във Влашко. Там се установява и работи една година като бозаджия. Тук го сварва обявяването на Руско-турската война. В Румъния започва организирането и сформирането на българското опълчение за участие в бойните действия. Тодор Пармаков оставя бозаджийството и се включва в редиците на Опълчението. В личният състав на опълчението под №6730 е записан Павлов Тодор, редник от 8 дружина, втора рота. Така съдбата му го отвежда на боевете на Шипка където среща и други свои съселяни и роднини-Кръстьо Пармаков, Васил Пармаков и Филип Чечев. Жестоките и изнурителни боеве на връх Шипка, които имат съдбоносен дял в по-сетнешният развой на войната (те попречили на съединението на двете основни турски армии, на Сюлейман и Осман паша, което дало превес на силите на Руската армия)прибавили още белези по лицето на стария поборник. Останал жив след многобройните срещи със смъртта Тодор Хайдутина дочакал края на войната в българското опълчение. Много скоро обаче радостта от победата била помрачена от черното решение на Европейските сили в Берлин –България да бъде разделена на две части, а родната му Македония да остане пак в ръцете на Падишаха. Недоволството от това решение за българите в Македония и неговата крайна проява е избухването на Кресненско-Разложкото въстание. В Разложко това събитие е запомнено с битката за село Баня, останала в историята като Баненската буна. Въстанниците превзели селото и прогонили турската власт. Предприети били действия и за овладяване на околийският център Мехомия. В челните редици на тези събития отново се проявил и Тодор Хайдутина. В четата на Щерю Михайлов с още 33 души от родното си село той участва в Баненската буна. След няколко дни обаче към Разложко била съсредоточена редовна турска войска и башибозук водени от неврокопския големец Тефик бей. Въстанието отново било обречено на неуспех и на жестока саморазправа. Жителите на околните села поели пътя на бежанци през върховете на Рила към пределите на свободните български земи. Виждайки многобройният неприятел оцелелите бойци също се оттеглили в планината. В местността "Вадата "Щерю Михайлов преброил по кепето си десетки дупки от куршуми, но нито един не бил го засегнал. От тогава му тръгнала думата, че Щерю войвода куршум го не лови. Горна Драглища била блокирана от турска войска. В местността "Стенджерия "която се намира на една височина на входа на селото турският военачалник устроил бивак и наредил да му доведат първенците на селото. Много от жителите избягали в планината, но и мнозина останали по домовете си с надеждата за помилване. Пред началника на аскера се явили поп Коста Любин, Серафим Петканин и други горнодраглищени, които коленичили и на турски поздравили и помолили за снизхождение и милост за покорната рая. Турчина бил възпитан и образован човек, направило му впечатление и доброто владеене на турски език от страна на явилите се да молят прошка българи. И поп Коста и Серафим Петканин в младостта си са пребивавали в Цариград дълги години, където са усвоили добре турският език. Поп Коста Любин като младо момче слугувал в Цариград у един бей. Беят имал син и дъщеря, които ратайчето всеки ден придружавало до училището. Децата на бея много се привързали към слугата и когато дошло време да се разделят те много плакали за него. Оказало се че турският военачалник е именно онова момче което поп Коста водил на училище със сестричката му. Като се познали те дълго се разговаряли и радвали на срещата. Военачалникът наредил да бъде дигната блокадата над Горна Драглища а провинилите се в грабеж на няколко къщи турци наказал и заставил да върнат ограбеното. Така по една щастлива случайност Горно Драглище се избавило от насилие и грабеж. В "Динков дол"-място в подножието на днешният Малък Мечи връх четниците застигнали бежанците от Горна и Долна Драглища, Добърско, Белица. Тук Тодор Пармаков се събрал със семейството си. За връщане назад и дума не можело да става. Башибозуците и турският аскер вилнеели по опразнените къщи. Въпреки страховитият студ в късната есен на 1878 г. (било ноември месец)бежанците превалили върха и се установили в Рилският манастир. Малко по късно Тодор Хайдутина отседнал със семейството си в село Сапарева баня, което станало негов втори дом. За да преживява някък си захванал се с бащиния си занаят –ковачество. Но заседналият живот скоро дотегнал на хайдутина. Липсвали му Рилските усои и пътеки, липсвала му планината и шумаците, липсвал му дивият и непокорен свят на хайдутлука. Тодор оставил ковачеството и се хванал като въоражена охрана на Рилският манастир. Пазел имуществото и имотите на манастира от посегателството на разбойници, който не един път му давал подслон по време на хайдутуването и отново кръстосвал рилските пътеки. Тук го среща и писателя Иван Вазов който му отделя почетно място в своя пътепис "Великата Рилска пустиня". Нека дадем думата на писателя: "Когато колата ни се озоваха на едно място особено зашумено, ненадейно се зададе отпреде ни един человек с гуне, в арнаутска ризница, със силях и дълга пушка, провесена на гърба, и заповеда на возача да спре колата. Харамия! Тая мисъл направи да пропълзят студени тръпки по кожата ни. И наистина, лицето на непознатия нямаше нищо успокоително. Това лице беше сухо и черно, бито от ветровете, опечено от слънце, с белези от рани и с изражение на жестокост и умореност; погледът беше див, прошарени и чорлави сколуфи падаха под черната кожена шапка, твърде иззобана. Всичко:и това дрипаво и оваляно гуно, и още по оваляна ризница, и разкъсана памучна антерия, и цървулите показваха че тоя човек има работа с шумаците повече, отколкото с хората. Возачът спря конете и очевидно очакваше да види какво има да му каже непознатият. Непознатият обаче го отмина и се приближи до нас полека, сложи тежко костеливата си почерняла ръка на облегалото на файтона и каза: - Добър час, отдека? Обадихме му че от София идем. Той си обърса челото с кирлива кърпа. - Кой сте вие, как ви казват? Обадихме му. Той помисли малко. - Не съм чувал. - Ваша милост кой си? Той ме изгледа знаменателно някък и каза: - Вие за Тодора не сте ли слушали ? Ние се спогледахме в недоумение. Непознатият се леко поусмихна. - Аз съм Тодор, Тодор Хайдутинът! Как не знаете нищо за нази? -попита той зачудено и с едно набръчване на челото. -Не не сме чували досега! Той отхлупи шапката си назад: -Аз съм познатият Тодор, Тодор хайдутинът... Двайсет и пет години съм шетал из тия планини... Всичките върхове и чалове ги зная, като петте си пръста... Всяка козя пътека по Рила-зная. Ето това е тука Царев връх... Бил съм на връх същото място, дето е бил цар Петър когато са се видели със свети Иван Рилски... Mястото, дето е коленичил цар Петър, и сега се познава: две трапчинки са остали от коленете и там трева не никне. А дето си бил сложил короната цар Петър, всякогаж расте венец от перуники, колкото търкалото. Първото ни стряскане се замени с недоумение и с по-ново безпокойство. Какъв може да бъде тоз, ако не харамия, даже и да не беше ни сам обадил с такава безочлива дързост и надменност... А неговите приказки за Царев връх не бяха ли само спечелване на време, за да дочака своите другари из гората. Във всеки случай работата не беше оферна... Мен мигновено ми мина през ума пленяването на Карастоянова; но никаква надежда не съществуваше на това заглъхнало място. Возачът ни който беше ломчанин и пръв път идеше по тоя край, пребледня. Додето го слушахме, без добре да схващаме смисълта на думите, непознатият измъкна из пояса си една табакера, бръкна в нея и щипна малко ситен прах от тютюн. Аз му дадох една папироса. Той поблагодари мълком с темана, па подзе: - Та как да не сте чували за Тодора хайдутина? Мене ме са и описали в книгите. - В коя книга? - Захари Стоянов ме е описал в историята си... Когато доходи тука, разказах му хиляди работи... нали ви казвам, двайсет и пет години сме боравили из Рилата. Недоумението ни растеше. В тъмния поглед на тоя приятел имаше едно загадъчно изражение, но той ни говореше вече с тона на человек, който знае че сме разбрали кой е и що е. -А ваша милост какво вършите тука сега? - попитах го. -Контрашайка сме господине! Начинът и достойнството, с който се казва това, бяха твърде убедителни. И аз едвам сега си обясних всичко, каквото ми се показа странно в представлението и думите на почетния бай Тодора, и се засрамих за своето дълбоко невежество по отношение неговата личност. И наистина бай Тодор е контрашайка, назначена да гони рилските пилета от няколко години, след като е бил едно от тях през двайсетина години. През своя юнашки век той много е сторил и видял, очистил е не един, не два турчина, а може би е олекчил кесиите и на някой и друг българин, търговец от Разложко, защото разбойничеството, както и всяка търговия, са космополитични предприятия... Впрочем може би казвам една клевета и за това взимам си думите назад... И сега бай Тодор хайдутинът, който ни постресна така неожидано с появлението си, е надежден пазач на тия краища от зли хора. Той е на служба у манастира и живее в кулата, която после видяхме. Подир улавянето и избесването по-оназ годишните разбойници тъдява вече те не помирисват, явява ни бай Тодор, та затова и контрашайката безпечно се изляга по кръчмите в село Рила и Кочериново. Един бай Тодор редовно обикаля планините веднаж в неделята. Ние погълчахме още няколко минути с нашия приятел с ризницата и гунето. Чини ми се по тяхната давност, че ще да са същите, с които се е подвизавал в турско време. Аз сега имах възможност по спокойно да го изгледам. Той е человек около шейсет годишен и с висок ръст. И колкото повече му се взирах, толкоз по го намирах приличен на оня легендарен тип македонски харамин, какъвто си съставят нашите въображения... Това страшно гуне, тая ризница, тоя силях, настръхнал с железа, тая пушка, прикачена на гърба му, това изгоряло с див поглед лице, всичката свободна осанка и груби движения на бай Тодора силно хармонираха с тия свободни рилски усои, навъсени долове и гори, и скалисти чалове, водопади-свобода и безлюдие... Той беше тука така на мястото си, тъй пълно в своята естествена обстановка, щото трябваше да ни се види чудно не неговото присъствие тука, а нашето появление с всичките външни атрибути на културност и гражданственост. След като си погълчахме още няколко минути, през които аз поисках и добих куп нови сведения, и се наговорихме той да ми служи за водач при екскурзията по рилските върхове, ние се простихме с него. Бай Тодор се отдалечи бързо и изчезна нататък. Аз още няколко време бях замислен въз срещата ни с тоя свободен планински скитник и странната му съдба. Той беше се свикнал с тия места и с тоя образ на живеене и не беше способен да понесе никакво иго, което обществото и нормалният живот навързват на милиони други. Малкото задължение което имаше в качеството си на член на контрашйката, не му отнимаше нищо от свободното и гордо съществувание на скиталец, нито приключенията му, нито опасностите му. Защото той сам ни каза, че неговата смърт ще е от горски куршум, но той няма да бяга от него на стари години и кръстът му ще стърчи нейде под сенките на елите. След малко време дойдохме срещу една кула-кулата на Тодора... " Така Иван Вазов описва тази своя среща с Тодор Хайдутина и го обезсмъртява в своето съчинение. Предвид подробното и образно представяне на което Вазов е безспорен майстор, както и личните му впечатления от Тодора, позволихме си да цитираме почти изцяло редовете в които става дума за стария харамия. След отсядането си в манастира писателят избира един от дните които си е определил да обходи и опознае Рила за излет по рилските върхове. Както стана ясно за водач по непознатите планински пътеки Вазов набелязва именно Тодор Хайдутина. Нека отново оставим разказа на перото на големия писател: "... Сега тук върви бай Тодор вече със заветното гуне и ризница; Илийна река с околните планини е неговото любимо царство, той знае всяко кътче, всеки дънер, всеки камък из тоя горски лабиринт. В пълно съзнание на своята важна мисия той върви сериозно и мълчалив; може би спомня си младото юнашко време, унесен от песента на реката... Само тя не се е изменила, когато всичко в него и около е претърпяло голямо или малко изменение-все тъй звънко гръмлива, сякъш песента на вечната младост. Понякога той се спира и на първият от нас, който се случи пред него казва: [i] -Тука, тъдява

---

---