ЕДНА от най-големите железопътни катастрофи, които цивилизованият свят помни, е станала късно вечерта на 3 ноември 1919 г. в покрайнините на френската столица.

Тогава при сблъсък между два пътнически влака, причинен от неспазване на разписанието,загиват почти всичките повече от 400 пътници.

В инцидента е замесено и името на Теодор Теодоров, доскорошен министър-председател на България, който

за малко не попада в списъка на жертвите

Катастрофата става по време, когато в Париж се провежда мирната конференция, на която се решава съдбата на победените в Първата световна война, сред които е и нашата страна. Българската делегация се води от Теодор Теодоров, министър-председател от 28 ноември 1918 до 6 октомври 1919 г. На последната дата той отстъпва поста на земеделския водач Александър Стамболийски, но запазва поста ръководител на нашата делегация на мирната конференция.

Нашите представители заминават за Париж на 26 юли 1919 г. Освен Теодоров в делегацията са включени трима министри в ръководеното от него коалиционно правителство - Венелин Ганев, Янко Сакъзов и Александър Стамболийски, и дипломатът Михаил Сарафов. Заедно с официалните членове за конференцията заминава и група български учени и влиятелни общественици, които трябва с научни аргументи да убедят държавите победителки в справедливостта на българската национална кауза.

Българската делегация е поставена в крайно унизително положение. Нейните възможности да защити националните интереси са твърде ограничени. Преговорите всъщност са един назидателен монолог от страна на държавите от Антантата. Най-накрая проектът за договор с България е изработен.

На 3 ноември 1919 г., понеделник, към 18,00 часа той е връчен на нашите заедно с "Отговор на забележките на българската делегация" и придружително писмо от председателя на конференцията и министър-председател на Франция Жорж Клемансо,

известен повече като Тигъра

Българите получават десетдневен срок за отговор на предложенията. Делегацията решава да изпрати още същия ден Теодоров в София да запознае Народното събрание с проекта за мирен договор, защото, ако загубят един ден, може да не спазят срока. Бившият премиер трябвало да отпътува с влака, който тръгвал от Париж в 22,00 часа. Оказало се обаче, че има някаква неуредена документална формалност, без която не можел да замине.

Теодоров все пак отива на гарата и се качва на влака, докато представители на делегацията правят постъпки пред френското външно министерство за уреждане на въпросната формалност. Понеже работният ден бил приключил, французите категорично отказват за разрешат проблема на българите и го отлагат за следващия ден. Нашите са бесни на домакините и изпращат човек на гарата, който сваля Теодоров от влака пет минути преди неговото заминаване.

Композицията потегля, но малко след излизането си от гарата, в покрайнините на Париж, е принудена да спре, защото машинистът забелязва, че линията не е свободна. Докато изчаква да се освободи, влакът е връхлетян в гръб с бясна скорост от потеглилия малко след него експрес. При мощния удар

и двата влака излизат от релсите и се преобръщат

Почти всичките повече от 400 пътници на двата влака загиват. Оцеляват 26 човека, но някои от тях са в тежко състояние и умират през следващите дни.

Ръководителят на българската делегация се спасява 20 минути преди неизбежната смърт. На другия ден той потегля, за София и представя проекта пред Народното събрание. Отказва да се върне в Париж и да подпише унизителния мирен договор. Тази отговорност поема новият министър-председател Александър Стамболийски, един от малкото политици, които през 1915 г. се противопоставят на влизането на България във войната. На 27 ноември 1919 г. в парижкото предградие Ньой сюр Сен той слага подписа си върху мирния договор.

Теодор Теодоров присъства цели три десетилетия на българския политически небосклон, без да остави някаква ярка следа. Той обаче добива широка известност с друга своя проява, която предхожда старта на политическата му кариера. По време на Сръбско-българската война, когато всенародният възторг достига дотам, че дори невръстните гимназисти се записват за доброволци, Теодоров като съдия в русенския апелативен съд

избягва през Дунава в Румъния

заедно с няколко свои колеги, за да избегне задължителната мобилизация, на която подлежи.

По този повод авторът на „Строителите на съвременна България" Симеон Радев цитира следното обявление на военното министерство:

„При сформирането на русенската опълченска дружина и при приготовлението на набора за поход подлежащите на набора опълченци: Васил Вичов, прокурор на русенския окръжен съд, Губиделников, председател на същия съд, Тодор Тодоров и Тодор Хаджииванов, членове на русенския апелативен съд се отклонили и избягали тайно в Румъния.

Военното министерство като обявява този предосъдителен и непатриотичен постъпък на горните лица за всеобщо знание, моли всичките военни и гражданско-административни власти на Северна и Южна България да следят най-строго за тия избегнали личности и щом се явят на територията на Княжеството или Южна България, незабавно да ги арестуват и препратят в София до главния военен прокурор, гдето ще се постъпи с тях като с дезертьори." София 20 ноември 1885 г.

Този случай се разминава на принципа

всяко чудо за три дни

От Румъния Теодоров заминава за Франция, където защитава докторат по право. Връща се в България след няколко години, но не в Русе, където всички го познават, а в София, и се захваща направо с политика. Вместо Тодор Тодоров започва да се подписва като Теодор Теодоров.

Става член на Народната партия. Няколко пъти е министър. Бил е начело на министерството на правосъдието, на финансите и на външните работи. Почти без прекъсване от 1894 до 1924 г. е депутат. Председател е на Осмото обикновено Народно събрание (1894-1896).

Върхът в кариерата му е премиерският пост, който Теодоров заема през 19181919 г., твърде неподходящо време за политическа изява. Скоро бившият му коалиционен партньор Александър Стамболийски му вдига мерника. По време на търновските събития на 17 септември 1922 г., когато лумпенизирани земеделски маси се саморазправят с лидерите на опозицията, Теодоров

също е подложен на унижения

Малко след това е съден като един от виновниците за националните катастрофи, а в началото на следващата година е вкаран в Шуменския затвор заедно с други бивши министри. След няколко месеца е освободен. Умира през 1924 г. Като политик и като личност Теодоров не блести с нищо особено, но при всяка негова публична изява противниците му не пропускат да припомнят за позорното му бягство от служба през 1885 г. Този компромат обрича на неуспех цялата му политическа кариера.

---

---