Философско-държавнически аспекти в управлението на владетелите от Първото българско царство.

Респектирани от великите дела и победите на първите български владетели, често историческата наука разглежда житейската им съдба само от страната на военните им успехи и последвалата дипломатическа документация.Българските ханове и царе обаче идеално се вписват в една по-широка ретроспективна картина, третираща въпросите личност – държава от към философската им страна.Тази картина ни помага да ги опознаем в една много по-различна светлина от споменатата.Всеки вероятно си спомня за реализираният пред очите на наследниците опит, онагледен със сноповете пръчки от хан Кубрат.В тази прозаично-тривиална на пръв поглед сцена е залегнал един от основните философски проблеми – проблемът за конфликта между личностния избор и индивидуалната свобода от една страна и обусловената в отделни исторически времена нужда от подчинение на човешката воля и индивидуалност на нещо по-велико – държавата.За първи път тук се сблъскват двете философски концепции за човешкото битие - индивидуалистичната и социално-държавническата.Без да обсъждаме едната или другата перспектива последвалата съдба на кубратовите синове ни дава ясен отговор на историческата дилема в този случай.В завета на Кубрат животът на владетеля се разглежда не като един настоящ момент, било той величав или трагичен, а като една хармонична връзка между делата на миналото, настоящето и бъдещето.Тук е залегнало едно от основните философски разбирания за смисъла в историята като прогрес, разцвет и увеличаване на значимото пред алтернативата за разпад, разруха и гибел при неспазване-то на бащината заръка.Със своето поведение Кубрат се опитва да внесе промяна в езическия кодекс на варварския владетел, като се стреми да подчини личностните и частни интереси на синовете си на едно държавно-институиращо поведение, защото в историята едно означава да си владетел, а съвсем друго означава да си държавник.Едва ли Кубрат си е обяснявал историческите метастази на този личностно-обществен феномен, но той интуитивно е виждал съдбата на разделените си синове – поглед в бъдещето, какъвто малко владетели могат да осъществят.Той ясно е осъзнавал какво означава да си отговорен и мъдър владетел и какво означава да упражняващ личностно-варварска власт над остана-лите – пътят от едното до другото е път от величието и всесилието до блатото на раздорите, безредието, самоунищожаването.

Хан Аспарух като създател на българската държава проявява не по-малка историческа далновидност, разбирайки че трябва да търси превъзмогване на славата от победите и следващата я материална и морална удовлетвореност.За него историческият смисъл на действията днес трябва да се търси много по-далеч в бъдещето в създаването на държавна традиция – факт, които ще осигури на преките му наследници и на следващия го народ като цяло безспорни материални, духовни и морални устои.Хан Аспарух създава държава в годините на племенни и етнически раздвижвания – дело, което е решаващо за бъдещето на всяко племе.Това, че дадено номадско племе, и то във времето на преселенията пребивава някъде, създава племенен съюз или го напуска, не значи почти нищо от гледна точка на държавноста.Но фактът, че в определен момент от историческото развитие е създадена държава с реални граници, призната в официален документ, вече значи поставяне на държавна традиция.От сега нататък няма да става въпрос за български племена, появяващи се периодично в историята като част от някой по-голям племенен съюз, а ще се говори за държава с претенции за самостоятелно развитие.Проблясъците на мощ и следващите катастрофални поражения следва да отстъпят място на един по-равномерен и стабилен живот.Този факт е от огромно значение, защото колкото и слаба да е една държава, тя пак си остава държавно обединение според международния правов ред, а колкото и могъщо да е едно племенно обединение, то рано или късно се изгубва в аналите на историята.

Така при хан Аспарух историята на българските племена става история на българската държава.За да не остане този държавнически акт изолиран от цялостното развитие на държавата, българският хан задълбочава традицията.Създаването на столицата Плиска и укрепения град Дръстър от една страна и именника на българските ханове от друга са два великолепни фундамента на материалната и духовна традиция. Потвърждение относно желанието на българските ханове за бъдеща стабилност и просперитет на създадената държава е дейността на хан Тервел, известна най-вече от военнополитическите му конфликти с Византия.Титлата кесар, дадена единствено на него в годините на мощ на Византийската империя са едно международно утвърждаване не само на личностните му качества, а и на способностите на новосъздадената държава.

Вече с укрепен международен авторитет на държавата, следващите владетели се заемат с уреждането на много от вътрешните проблеми, чието решаване показва наличие на изключителна държавническа мъдрост. Хан Крум е първият владетел, осъзнал азбучната истина от правната философия – власт и закон са невъзможни едно без друго.Властта чрез съответните институции гарантира спазването на законите с цялата им известна строгост и неслучайно до днес понятието” Крумови закони” е нарицателно за непоколебимостта и решителността на правната институция да отреагира с цялата си сила на закононарушенията.От друга страна аварският опит показва на българския хан, че без законова база вся-ка власт и държава лесно могат да се разпаднат или най-малко да бъдат оспорени в легитимността си.Хан Крум правилно третира проблема централизация-децентрализация в историческото му значение и разбира, че неадекватното му разрешаване означава край на държавата.Успешната централизация в даден момент е означавала не просто подчинение на хана, а решаване на сложни проблеми от политическо, икономическо и народностно естество.

Изключително държавническо-философско мислене показва в своето управление хан Омуртаг.Той показва как един владетел може да е велик и без да води войни.Мирът за българския хан е по-ценен от всяка победа и той го използва, за да довърши започналата реконструкция на средновековната държава.Омуртаг е наясно със значението на материалните и духовни ценности, които се създават в процеса на мирното развитие.Неговият завет към поколенията, изразен в Търновския надпис, е първата най-сериозно изразена философска концепция в нашата история за значението на човешката дейност и смисъла на човешкия живот.Само владетел, надживял времето си може да напише:

“Човек дори и добре да живее, умира и друг се ражда.Нека роденият по-късно, като разгледа тези /писмена/, да си спомня този, който я е направил”.

Строителната дейност, която той разгръща, и духовния завет към следовниците му са най-ясно изразената концепция в нашата история за това, че даржава се гради с труд, перспектива и поглед в бъдещето.На фона на многото последвали го държавници-рушители, познати и от по-новата ни история, неговите думи до днес генерират стимули за държавнически размисъл.Омуртаг успявя да се докосне до най-същностните въпроси на философ-ското битие като отношенията творец-творение, живот-смърт, наследство за поколенията, смисъл, цел и значимост на човешкия живот.

При княз Борис се извършват онези исторически промени, които спокойно могат да се нарекат колосални, и за които обикновено се говори чрез терминологията на световните културологични модели и цивилизации. Приемането на християнството за официална религия в страната излиза далеч извън проблемите с религиозна тематика.Обикновено се счита, че с далновидния си ум Борис е успял да прозре следните исторически истини:

1.Християнството в България ще изпълни същите функции, каквито е изпълнило и при зараждането си в пределите на Римската империя – а именно да сплоти поданиците с различен народностен произход и различна религия.

2.Християнството ще бъде своеобразна “карта за легитимност” на българите пред Европа, за която разбиранията за цивилизационност са минавали през олтара на християнската религия.

Несъмнено духовните терзания на Борис са били много по-силни и емоционални, отколкото хладната историческа оценка, която днес ние правим на неговата дейност.Бунтът на болярите само показва участта на княза, който е трябвало да бъде “чужд” на своя духовен мир и на своите народностни традиции.Вероятно душевното уравновесяване при Борис е настъпило след втората му мащабна стъпка по отношение изграждането на българската държавност и народност – залагането на славянската азбука.По този път Борис успява да покаже пред Европа едно коренно ново и позитивно лице на българския народ, а освен това още през ІХ век да формира факторите религия и език.Двата фактора са онази сила, която пренася българите през годините и превратностите на историята.

Проблемът за християнската религия се актуализира отново при наследника на Борис – Владимир Расате, който прави нещо необичайно и уникално от историческа гледна точка. Обикновено в историята за него са отредени думите “прави опит да върне старата езическа религия”.Зад тези думи се крие духовната гордост на един владетел, довела да неговия житейски трагизъм.При Владимир става въпрос не просто за нова или стара религия, както и за атрибутите на тази религиозност, а за сблъсъка между две битиета.Всяка религия сама по себе си е една философска и космологична концепция за света с произтичащите от това последици на всички по-ниски нива.Затова действията на българския владетел не са някакъв “необуздан стремеж към варварското”, както биха ги квалифицирали хронистите във византийския двор, а те визират опита да се съхрани изграденото битие от Кубрат до Борис. Връзката с това битие е спомена за прадедите, тяхното уважение и зачитането на изграденото от тях – все факти, лежащи в основата на разграничението между жи-вотните и човека.За Владимир отказът от прабългарската религия е отказ от история, род и духовна същност.Той не желае да изостави българската историческа реалност и традиция в името на една философско-религиозна абстрактност, каквата на този етап е била християнската религия за повечето българи.При този княз се очертава с цялята си коло-салност сблъсъка на две алтернативи, белязали минало, настояще и бъдеще.

Приемането на християнството от Константинопол или от Рим е следващата дилема, която потвърждава факта, че изборът ще бъде не въпрос на предпочитание или каприз, а въпрос на цивилизационна ориентация.Създадената много по-късно философска максима “човек е осъден да избира” се стоварва с пълна сила върху Борис и Владимир.Вариантите на избор пред двамата не са много – избор на новата религия или връщане на старата и евентуално ориентиране към Западната или Източната църква.Каквато и ориентация да е избрал Борис, то българската държава ще е трябвало да се впише в бъдеще в един вече създаден и утвърден цивилизационен модел.Владетелят се спира на Константинополската църква и източния тип цивилизация и култура.До днес историци, философи и културо-лози оценяват и дискутират плюсовете и минусите на този избор, както и възможността или невъзможността за алтернативност.

Другият избор на Борис касае неговия наследник, след като Владимир отпада като възможност.Изборът е Симеон – име, станало синоним на българския “Златен век”.

Всяка държава има своя златен век, без който нейната история губи голяма част от величието си.Това величие се обосновава не на национализъм и шовинизъм /понятия, непознати тогава/, а на желанието за експониране на възможностите на народ и държава.Симеон се опитва да бъде не само българския “свръхчовек”, а и европейския свръхвладетел в югоизточната част на континента.Отчитайки средновековните традиции, ще разберем политико-философската концепция на Симеон за реорганизация на източноевропейското териториално пространство.Неговите действия почиват на разбирането за волята на силния.Можещият, знаещият, силният, побеждаващият – това е владетелят, който заслужава да бъде цар на българи и ромеи, и изобщо владетел на целия регион.Симеон доказва своите стремежи не само с желанието и волята си, а и със своите политически, културни и дър-жавнически дела.Образоваността и ерудираността на владетеля му помагат да превърне в една от целите на живота си желанието за развитие и издигане на културните ценности.

Терминът култура е фундаментален във всяка философия и няма управлявящ, който да не претендира за съпричастност към неговото формиране.Симбиозата власт-закон при Крум придобива формулировката държава-наука-култура при Симеон.Това триединство и днес осигурява на много държави безапелационен културен авторитет и икономически прос-перитет.За съжаление в българския вариант малко от наследниците на Симеон разбират значението и смисъла на на тези връзки и най-често науката и културата са третирани като тежест за държавата.През ІХ и Х век народ, първоучители и държава създадоха културата и тейните институции, през ХХІ век държавата ги руши.Българският “Златен век “ отразява цялостния подем на обществото, докато днес акултурният модел на поведение и управление сред “новите владетели” отразява пълния упадък на една държа-ва, губеща историческата си гордост и културния си облик.Възходът на средновековна България при най-успелия български владетел често дава основание да се говори за последвалите години като “времето след Симеон”.Тогава част от владетелите са амбицирани до крайност да отстояват достигнатото, а друга част се деактивират и пречупват пред историческата невъзможност да отстояват веднъж заложените параметри.

Годините на Х век донасят в лицето на богомилството нов, изключително могъщ фило-софски заряд – този път зареден не от упраляващите, а от обикновеното население.Колкото и опростенческа от днешна гледна точка да е богомилската философия, ако я съотне-сем с идейното развитие на Европа през тези години, ще видим че това е една напълно зряла, мощна и самобитна концепция за всемирния порядък.Така не само владетелите, а и обикновеното население дава своя принос за идейното развитие на българското общество.

Чрез дейността, личния пример и държавническо-философското управление средновековните владетели от Първото българско царство успяват не само да се реализират в личностен и държавнически аспект, но и да чертаят историята.Всяка държава има много управляващи, които си идват и си отиват, но малко са тези, които успяват да очертават и променят историческите параметри, често с цената на промяна на самите себе си.

---

---