Ръководителят на БРП (к) Георги Димитров се завръща от Москва в България след 22 години емиграция.
Георги Димитров е политически и държавен деец. Роден е на 18 юни 1882 г. в с. Ковачевци, Радомирско. Поради липса на средства прекъсва образованието си във II (VI) клас и става печатарски работник. През 1902 г. влиза в редовете на Българската работническа социалдемократическа партия, а след разцеплението й през лятото на 1903 г. застава на страната на течението, възглавено от Димитър Благоев. В периода 1904-1905 г. е секретар на Софийската партийна организация на БРСДП. От 1909 г. е включен в състава на ЦК на БРСДП (т.с.) и е издигнат за секретар на Синдикалния комитет на Общия работнически синдикален съюз (ОРСС). Избиран е многократно за общински съветник и за народен представител.
Ратува за националното обединение на българския народ, но не по пътя на войните, а чрез Балканската социалдемократическа федерация. Обявява се против въвличането на България в Първата световна война (1914-1918 г.) на страната на която и да било от двете воюващи групировки. По време на войната провежда активна антивоенна агитация, заради която е арестуван и хвърлен в затвора.
След катастрофалното поражение на България в Първата световна война е амнистиран. Взема дейно участие във възстановяването на БРСДП (т.с.) и нейното масовизиране. Участва и във възстановяването и организационното укрепване на синдикалното движение в страната. Включва се и в международното работническо и комунистическо движение. Като представител на БКП (т.с.) присъства на някои от конгресите на Коминтерна в Москва.
Под въздействието на Коминтерна взема дейно участие в подготовката и избухването на Септемврийското въстание (1923 г.) и след неуспеха му заедно с Васил Коларов емигрира от България. Първоначално живее в Югославия и Австрия, но по-късно се установява в СССР. Там се изявява като един от ръководните дейци на Балканската комунистическа федерация. От 1929 г. до 1933 г. е ръководител на Западноевропейското бюро на Коминтерна.
През март 1933 г. заедно с Бл. Попов и В. Танев е арестуван в Берлин и е подведен под съдебна отговорност като един от подпалвачите на Райхстага. По време на процеса в Лайпциг (1933-1934 г.) отхвърля отправеното му обвинение и поради липса на доказателства получава оправдателна присъда. След отказа на българското правителство да го приеме в страната заминава за СССР, където получава и съветско поданство.
На VII конгрес на Коминтерна е избран за генерален секретар и възглавява тази световна комунистическа организация до разтурянето й през 1943 г.
През периода на въоръжената съпротива в България 1941-1944 г. е главен инициатор за създаването на коалицията Отечествен фронт (ОФ). Като отговорен ръководител на Коминтерна и той носи отговорност за сталинските репресии срещу дейци на БКП, емигрирали в СССР.
Завръща се в България през ноември 1945 г. и се включва в обществено-политическия и живот. След изборната победа на БРП (к) в VI Велико народно събрание (ноември 1946 г.) е назначен за министър-председател на България, на който пост остава до смъртта си. Заедно с това оглавява и ръководството на БРП (к), преименувана през декември 1948 г. в БКП. Умира на 2 юли 1949 г. в курортното градче Барвиха (СССР), откъдето тленните му останки са пренесени в България и са поставени в специално изграден за него мавзолей в центъра на столицата. В началото на 90-те години по личното желание на близките му те са извадени от мавзолея и погребани в Софийските централни гробища.

Виж всички снимки към статията:

За да оставите коментар е необходимо да се регистрирате първо.

---

Още статии от категория