Левицата във ВМОРО (12 делегати от Сяр) проваля конгреса на Вътрешната организация в София. Мнозинството (23-ма делегати) се конституира като Съвещателно събрание. В Задграничното представителство са избрани: Христо Матов, Иван Гарванов и Борис Сарафов. Иван Гарванов е един от основателите през 1897 г. на Българското тайно революционно братство в Турция, образувано в противовес на ВМОРО. След включването на братството през 1899 г. във ВМОРО става член на Солунския комитет. През 1901 г., след Солунската афера, застава начело на ЦК на ВМОРО. Под негово ръководство на Солунския конгрес на ВМОРО (1903 г.) се взема решение за вдигане на въстание. След солунските атентати през април 1903 г. е арестуван и изпратен на заточение в Акя, Мала Азия. Освободен е през 1904 г. В състава на Задграничното представителство на ВМОРО, става изразител на идеите на дясното течение. Убит е заедно с Борис Сарафов по поръчение на Яне Сандански. ВМОРО (Вътрешна македоно-одринска революционна организация) е организация на българското население в Македония и Одринско, бореща се за освобождението на тези области от османско владичество. Връщането на Македония и Одринско в пределите на Османската империя по силата на Берлинския договор от 1878 г. означава продължаване на чуждото национално и социално потисничество. Постоянно задълбочаващата се стопанска криза в империята засилва бедственото положение на живеещото в нея поробено население - увеличава се данъчното бреме, масово се разоряват и обезземляват селските маси. Липсват индустриални предприятия, които да поемат освобождаващата се работна ръка. Наред с икономическите причини, които обусловили появата на националноосвободително движение на населението в Македония и Одринско, преобладаващата част от което е българско, не по-малко място заемат и политическите. Поробеното население се намира и в пълно политическо безправие. То е подложено на произволите и на разбойнически чети, които османската власт била безсилна да премахне. Наред с това през последната четвърт на XIX в. Македония става обект на интензивна пропаганда от страна на Сърбия и Гърция. Всичко това подтиква българското население в тези две области към борба за отстояване на своята етническа принадлежност и за премахване на чуждото национално потисничество. Борбата започва още с приключването на Берлинския конгрес през 1878 г. До представителите на западните велики сили, заседаващи в Берлин, са отправени многобройни протести и изложения от всички краища на Македония и Одринско, с които се настоява за включването на тези области в границите на освободената българска държава. През есента на 1878 г. избухва Кресненско-Разложкото въстание, сформирани са и голям брой въоръжени чети. Съединението на Източна Румелия с Княжество България от 1885 г. насърчава още повече движението за премахване на османското иго в Македония и Одринско. На 23 октомври 1893 г. в Солун са положени основите на революционната организация. Нейни инициатори станали Д. Груев, д-р Хр. Татарчев, Ив. Хаджиниколов, П. Попарсов, Антон Димитров и Хр. Батанджиев. През януари 1894 г. е избран Централен комитет, начело на който застанал д-р Хр. Татарчев. Д. Груев формално заема поста секретар-касиер, но в действителност той бил истинският ръководител на комитета. В програмата на организацията се изтъква, че тя ще се бори по революционен път за осъществяване постановленията на чл. 23. от Берлинския договор, а именно: предоставяне на политическа автономия на Македония и Одринско, които да се обособят в отделна област, въвеждане на административни и др. реформи. Следвайки тази цел, те се стремят да придадат определен български характер на организацията, като първоначално в нейните редове са привличани само българи, и то екзархисти, т. е. тези, които признавали църковното върховенство на Българската екзархия в европейските предели на империята. Аспирациите на другите балкански държави към Македония и страхът, че това може да попречи на освободителното движение, кара ръководителите на организацията да се откажат от мисълта за присъединяването и към Княжество България. След създаването на Солунския комитет Д. Груев предприема редица обиколки из Македония и основава нови комитети. През есента на 1894 г. в организацията се включва и Г. Делчев, който се отдава незабавно на активна революционна дейност. За кратко време Македония е осеяна с мрежа от революционни комитети. През 1895 г. подобни комитети са създадени и в Одринско. През 1896 г. в Солун е свикан конгрес на организацията, който взима важни решения по организационното и устройство. За седалище на Централния комитет е определен Солун. Македония и Одринско са разделени на 6 революционни окръга: Солунски, Битолски, Скопски, Серски, Струмишки и Одрински. Всеки един от тях се подразделя на околии. За поддържане на непосредствен контакт с българската общественост в пределите на Княжеството е учредено и Задгранично представителство със седалище в София. Непосредствено след конгреса и по негово поръчение Г. Делчев и Г. Петров изготвя устав и правилник на организацията, която е наименувана официално Български македоно-одрински революционен комитет. По отношение целта на организацията не са направени никакви промени. Както и дотогава, тя открито манифестира своето желание за борба за извоюване по революционен път на политическата автономия на Македония и Одринско. Според чл. 1. на устава в БМОРК може да членува всеки българин, който обещае да бъде полезен на революционното дело и който не е компрометиран пред обществото. Против целите на БМОРК се обявява Българското тайно революционно братство в Турция, създадено през 1897 г. (привърженик на еволюционния път). През 1899 г. ръководителите на организацията успяват да привлекат на своя страна членовете на Българското тайно революционно братство. В резултат на това по редица въпроси като набавянето на средства и оръжие, изграждането на четническия институт и пр. се стига до единомислие. След Солунския конгрес въпреки съществуващите трудности организацията бързо се разраства. За нейното масовизиране голяма роля изиграва създаването на четническия институт, началото на който е поставено от Г. Делчев през 1899 г. В резултат на активизирането на четите революционната организация получава голяма популярност не само между българите екзархисти, но и сред българите патриаршисти (които признавали църковното върховенство на Цариградската патриаршия). В нейните редове започват да навлизат и представители на другите народности, живеещи в Македония и Одринско, в това число и от средата на бедното турско население. Това налага промени в програмата и устава на организацията. През 1902 г. те са преработени от Г. Делчев и Г. Петров. Според тях БМОРК е преименуван в Тайна македоно-одринска революционна организация. В новия устав е посочено, че в нейните редове могли да членуват "всички недоволни елементи в Македония и Одринско, без разлика на народност", които са готови да се борят за нейната крайна цел. Привличането на други етнически групи в революционната организация не променя българския и облик, тъй като основната част от членовете и съмишлениците и продължавала да бъде из средата на българското население. От друга страна, в редовете на ТМОРО навлизат и лица с различни идейни убеждения - както социалисти, така и анархисти. Последните се опитват да наложат своята тактика на индивидуален терор и атентати, но срещат твърд отпор от страна на водителите на организацията. В началото на ХХ в. ТМОРО има не само пъстър етнически и политически, но и разнороден социален състав. В нея участват главно дребни прослойки от градовете и селата в Македония и Одринско и произлизащата от тях интелигенция. Не липсват и представители на по-заможните слоеве, които са за отклоняване на организацията от нейния път на самостоятелна революционна борба и за единодействие с БМОРК. Те са незначително малцинство и не успяват да променят тактиката на ТМОРО. Изграждането на гъста революционна мрежа в Македония и Одринско излага революционната организация на сериозна опасност от страна на османските власти. Твърде трудно се оказва опазването в тайна съществуването на многобройните комитети. В резултат на някои провали от края на XIX и началото на ХХ в. местните османски власти успяват да попаднат в дирите на някои комитети в Солунско и Одринско и арестуват голям брой от техните членове и съмишленици. ВМОК, подтикван от двореца и други фактори от София, изпраща въоръжени чети в Пиринския край и провокира Горноджумайското въстание (1902 г.). Във връзка с потушаването на това въстание са разгромени и голям брой от съществуващите в този край революционни комитети. Това прави положението в Македония и Одринско неудържимо. През януари 1903 г. е свикан конгрес на ТМОРО в Солун, който без съгласието на Г. Делчев, Д. Груев и на по-голямата част от революционните окръзи взима решение за вдигане на повсеместно въстание през пролетта на същата година. Г. Делчев и Д. Груев не успяват да се противопоставят на това решение, но съумяват да отложат избухването на въстанието за по-късна дата, както и за превръщането му в стратегическо, т. е. да се води само с чети в укрепени планински райони с цел да не се изложи на ударите на османската власт мирното и беззащитно население. В хода на подготовката на въстанието организацията претърпява едно от най-тежките си поражения: през май 1903 г. е убит Г. Делчев. Неговата смърт обаче не предотвратява по-нататъшния ход на подготовката на въстанието и то избухва през лятото на същата година. След разгрома на въстанието оцелелите ръководни кадри на организацията се събират в София. Проведени са няколко заседания, на които е обсъдена цялостната дейност на ТМОРО и са набелязани мерки за нейното бъдещо преустройство. По тези два въпроса между присъстващите не се установява единомислие. Напротив, обособяват се две течения: ляво - начело с Я. Сандански, Хр. Чернопеев, Д. Хаджидимов, М. Герджиков и др., и дясно, възглавявано от д-р Хр. Татарчев, Ив. Гарванов и Б. Сарафов. Проведените през есента на 1904 г. конгреси на революционните окръзи подкрепят лявото течение. Това позволява на левицата да вземе връх и на Рилския конгрес на организацията, свикан през октомври 1905 г. На него тя е преименувана във ВМОРО, с което получава и най-голяма известност както сред съвременниците на това събитие, така и през следващите десетилетия до наши дни. В Централния комитет са избрани Д. Груев, П. Тошев и П. Попантов, за задгранични представители - Г. Петров, Д. Стефанов и П. Попарсов, а за редактор на печатния орган - Д. Хаджидимов. Под влияние на представителите на Серската група, възглавявана от Я. Сандански, Рилският конгрес отново взима решение за организиране на въоръжено въстание, но в една по-далечна перспектива. Възприема се и идеята за балканска федерация като държавно обединение, в което самоопределението на народностите в Македония и Одринско би могло да се извърши по демократичен начин. Макар и привидно, представителите на дясното течение са принудени да се съгласят с тези решения. На практика те имат намерение да водят непримирима борба против левицата. Жертва на изострените отношения стават Ив. Гарванов и Б. Сарафов, които са убити в София през 1907 г. Избухналата Младотурска революция (1908 г.) в Османската империя дава отражение върху по-нататъшната дейност на ВМОРО. След премахването на едноличния режим на управление на султан Абдул Хамид II (1876-1908 г.) и установяване на конституционно управление е дадена амнистия и политическите затворници от Македония и Одринско са пуснати на свобода. При тази обстановка ВМОРО прекратява своето нелегално съществуване, разпуска четите си и практически спира да функционира. Противоречията между двете течения обаче не заглъхват. Те се появяват и при създаването на легалните организации на ВМОРО. Привържениците на левицата образуват Народна федеративна партия, а на десницата - Съюз на българските конституционни клубове. Надеждите, че младотурският режим ще реши радикално националния въпрос в европейските предели на империята, остават напразни. Това води до възобновяване на ВМОРО. През 1911 г. е подновена и четническата дейност. В Централния комитет са включени Т. Александров, Хр. Чернопеев и П. Чаулев. Извършените от организацията провокационни атентати в Щип и Кочани предизвикват жестоки репресии от страна на местните османски власти над беззащитното българско население. Те служат като повод за обявяването на Балканската война (1912-1913 г.). По време на войната четите на ВМОРО се включват в състава на българската армия. Самата организация обаче постепенно прекратява своята дейност. Отделни нейни дейци, но вече като български офицери и подофицери, влизат в състава на българската войска и по време на Първата световна война (1914-1918 г.). В края на войната членове на организацията образуват Временно представителство на обединената бивша ВМОРО. През 1919 г. на свой ред. Т. Александров, подпомогнат от ген. Ал. Протогеров (включен в ЦК след убийството на Хр. Чернопеев през 1915 г.) и П. Чаулев, създават Вътрешна македонска революционна организация. През същата година от дейци на Одринския край се обособява и самостоятелна Тракийска организация. По същото време към Българската комунистическа партия се образува Емигрантски комунистически съюз, в който се включват дейци от бежанското население, придошло от Македония и Тракия в България след края на Първата световна война. През 1925 г. са положени и основите на Вътрешната македонска революционна организация (обединена).

Виж всички снимки към статията:

За да оставите коментар е необходимо да се регистрирате първо.

---

Още статии от категория