Дава се политическа амнистия за репресираните от Стефан Стамболов, с изключение на офицерите емигранти. Драган Цанков се връща от емиграция, а Петко Каравелов е освободен от Черната джамия. Стефан Николов Стамболов е революционер, политически и държавен деец, поет, журналист и преводач. Роден е на 30 януари 1854 г. в Търново (днес Велико Търново). Първоначално учи в родния си град, а след това - в Одеската духовна семинария. Поради връзки с руски революционери бива изгонен от семинарията. Прехвърля се в Румъния, където попада в средата на българската революционна емиграция. Завръща се в родния си град през 1873 г. и влиза в състава на местния революционен комитет. Като негов делегат присъства на Общото събрание на Българския революционен централен комитет, проведено в Букурещ през август 1874 г. През есента на същата година е определен от БРЦК за заместник на Васил Левски и като апостол се прехвърля отново в България, обикаля старите революционни комитети и успява да активизира дейността на някои от тях. Развива извънредно активна дейност за подготовката на Старозагорското въстание (1875 г.) и участва в неговото провеждане. След неуспеха му е принуден да емигрира в Румъния. Пристигайки в Букурещ, той не изпада в униние от поражението на въстанието и приема поканата на група млади революционни дейци за създаване на нов революционен комитет на мястото на БРЦК, който след потушаване на Старозагорското въстание изпада в криза и почти не функционира. През ноември 1875 г. Сатмболов пристига в Гюргево и участва в заседанията на Гюргевския революционен комитет, които продължават и през декември същата година. Във връзка с подготовката на ново въстание в България Стамболов е определен за апостол на I - Търновски, революционен окръг с помощници Г. Измирлиев и Хр. Караминков (Бунито). През януари 1876 г. преминава р. Дунав и се отдава на организационна дейност в определения му окръг. По редица съображения определя за местоседалище на окръжния революционен комитет не Търново, а Горна Оряховица, а сам той пребивава в околните селища Самоводене, Долна Оряховица и др. Избухването на Априлското въстание (1876 г.) в IV - Пловдивски, революционен окръг заварва подготовката на Търновския революционен окръг още незавършена. Независимо от това в края на април 1876 г. този окръг също въстава. Въстанието обаче не може да вземе големи размери и само за няколко дни се потушава от османските власти. Повечето от неговите водители като поп Харитон, Бачо Киро и др. загиват в сражения с османските войски, др. като Ц. Дюстабанов са заловени и избесени, трети са хвърлени по затворите или изпратени на заточение. Стамболов успява да се укрие и в края на юли 1876 г. се прехвърля отново в Румъния. Тук е поканен от Р. М. Блъсков да поеме редактирането на последния Ботев в. "Нова България". Влиза и в състава на Българското централно благотворително общество, което се изявява като последния ръководен център на българската емиграция до избухването на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.). По време на войната, която посреща с огромна радост, става секретар на военния пратеник на Славянския комитет в България княз Наришкин, включва се активно в събирането на храни и продоволствия за руската войска, полага грижи и за Българското опълчение. След Освобождението се установява в Търново и се отдава на адвокатска дейност. Недоволен от несправедливите решения на Берлинския конгрес (1878 г.), Стамболов взема дейно участие във всенародното протестно движение на българския народ против тях. Става един от основателите на местния комитет "Единство" и развива активна дейност за подготовката на Кресненско-Разложкото въстание(1878-1879 г.). Във връзка със свиканото Учредително събрание(1879 г.) в Търново за изработването на конституция е избран за негов депутат от Македония, но не е допуснат в неговите заседания, тъй като е взето решение в това събрание да не присъстват депутатите, избрани от Македония. Това не му попречва да следи отблизо работата на събранието и да участва дейно в частните заседания на депутатите, които стават вън от сградата на парламента. Проявява симпатии към либералното течение, възглавено от Драган Цанков, Петко Рачов Славейков и Петко Каравелов. След учредяването на Либералната партия влиза в нейните редове. Междувременно, въпреки че няма необходимата възраст според конституцията, е избран за депутат във II Обикновено народно събрание, където се изявява с ораторските си способности. Посреща с голямо разочарование и неприязненост извършения държавен преврат (1881 г.) и рязко се обявява срещу опитите на княз Александър I Батенберг за потъпкване на конституцията и регламентирания от нея парламентарен ред в страната. Голямо безпокойство у него предизвиква и извършеното разцепление в Либералната партия (1883-1884 г.). Макар да застава на страната на каравелистите, не възприема враждебно отношение и към цанковистите. В края на юни 1884 г., след назначаването на Петко Каравелов за министър-председател, е посочен от него и избран за председател на IV Обикновено народно събрание. Посреща с радост извършеното в Пловдив Съединение на Източна Румелия с Княжество България (1885 г.) и участва като доброволец за неговата защита по време на Сръбско-българската война (1885 г.). До лятото на 1886 г. се придържа плътно до поведението на своя партиен шеф Петко Каравелов. След извършването на държавния преврат (1886 г.) пътищата им рязко се разминават. Стамболов се обявява (след известни колебания) срещу детронирането на княза и отказва да влезе в състава на изредилите се в продължение на няколко дни две временни правителства. Развива голяма дейност за връщането на прогонения вън от страната княз и след като постига тази цел, застава твърдо зад него. Когато все пак Александър I Батенберг преценява, че оставането му на българския престол е невъзможно повече, преди да напусне окончателно пределите на страната, сформира Регентски съвет, в който включва и Стамболов. От този момент насетне той започва да играе първостепенна роля в политическия живот на Княжеството. След избора на втория български владетел - принц Фердинанд Сакс-Кобург-Гота, Стамболов е назначен за министър-председател и до май 1894 г. продължава да направлява цялостната политическа дейност на страната. Полага големи грижи за развитието на занаятите и индустрията, сключва и първите търговски договори с някои от западноевропейските държави (въпреки формалните пречки от т. нар. режим на капитулациите), съдейства за активизиране на културния живот и пр. В областта на външната политика провежда открита антируска линия. Спрямо вътрешната политическа опозиция проявява нетърпимост и преследва сурово своите противници. Въпреки големите му заслуги за довеждането на княз Фердинанд I на българския престол, в началото на 90-те години на XIX в. отношенията между тях започват да се влошават, за да достигнат до пълен разрив през май 1894 г. Считайки за невъзможно по-нататъшното си сътрудничество с княза, Стамболов подава оставката на своя кабинет (май 1894 г.), която за негова изненада е приета от държавния глава. От този момент насетне се опитва да съсредоточи силите си в създадената от него Народнолиберална партия (1886-1887 г.) и в издаването на нейния печатен орган. Дейността му обаче е силно възпрепятствана, тъй като е поставен фактически в положение на домашен арест. През 1895 г. е нападнат на една от централните столични улици и е съсечен. Няколко дни по-късно – на 6 юли умира от получените тежки рани. Освен като революционер, политически и държавен деец Стамболов се изявява и като поет. Автор е на сравнително неголям брой стихотворения, част от които издава още през 1875 г. заедно с Христо Ботев в стихосбирката "Песни и стихотворения". Стиховете му не се отличават с особено високи художествени качества, но поради техния призивен тон се радват на голяма популярност сред съвременниците му. Като журналист освен с редактирането на споменатия Ботев вестник сътрудничи на редица български и руски периодични издания, редактира и други вестници. Като преводач превежда главно стихотворения от руски език, както и романа на Н. Г. Чернишевски "Какво да се прави?", текста на който не успява да обнародва, поради което не е запазен. Драган (Димитър) Кириаков Цанков е обществен и политически деец, почетен член на Българското книжовно дружество (днес Българска академия на науките). Роден е на 28 октомври 1828 г. в Свищов. Учи в Одеската семинария и в Киевската гимназия, след което посещава лекции в университета във Виена. Постъпва на работа като учител в Цариград, където се включва в дейността на ръководеното от Георги Сава Раковски Тайно общество. През 1860 г. подписва от името на българите католици уния с Римската църква. Премества се да учителства в Русе, където става инициатор за създаването на читалище "Зора". През 1864–1866 г. е директор на Вилаетската печатница в Русе, а след това последователно става управител на турското корабоплаване по р. Дунав, заместник-управител на Нишкия санджак и на Видинския санджак. След разгрома на Априлското въстание (1876 г.) Цанков заедно с М. Балабанов обикаля европейските държави, за да ги запознае с жестокостите, извършени от турските власти, и със стремежа на българския народ за свобода. След Освобождението Цанков е вицегубернатор на Търново. Народен представител е в Учредителното събрание (1879 г.), където се утвърждава като един от водачите на либералите. Взема активно участие в управлението на държавата като министър-председател (24 март – 28 ноември 1880 г.), в правителството на Петко Каравелов е министър на вътрешните работи (28 ноември – 17 декември 1880 г.). По време на режима на пълномощията (1881–1883 г.) се обявява за възстановяване на конституцията, но е склонен на компромис с умерените консерватори. Отново е министър-председател от 7 септември 1883 г. до 29 април 1884 г. След разцеплението на Либералната партия Цанков поставя началото и оглавява Прогресивнолибералната партия. След детронацията на княз Александър I Батенберг е министър на вътрешните работи в правителството на митрополит Климент (9–12 август 1886 г.). Русофил, Цанков се обявява срещу външната политика на Регентството и правителството на Стефан Стамболов и емигрира в Русия. От там ръководи дейността на българската политическа емиграция. Връща се в България през 1895 г. Дългогодишен народен представител, Цанков е председател на ХII Народно събрание (1902–1903 г.). Редактира в.: "България", "Източно време" и "Независимост". Публикува "Кратка българска история". Умира на 11 март 1911 г. Петко Стойчев Каравелов е политически и държавен деец, редовен член на Българското книжовно дружество (днес Българска академия на науките). Роден е на 24 март 1843 г. в Копривщица. Брат е на Любен Каравелов. Завършва гимназия в Москва. Постъпва в Историко-филологическия факултет, а след това и в Юридическия факултет на Московския университет. В България се завръща заедно с руската армия през 1877 г. Назначен е за вицегубернатор на Видин, а по-късно става окръжен управител на Търново. Взема участие в работата на Учредителното събрание (1879 г.), където застава на либерални позиции. Избран е за председател на I Народно събрание. Дълги години участва активно в политическия живот на страната и заема отговорни държавни постове: министър на финансите (24 март – 28 ноември 1880 г.), министър-председател и министър на финансите и управляващ Министерството на правосъдието (28 ноември 1880 г. – 27 април 1881 г.). След извършването на държавния преврат (1881 г.) от княз Александър I Батенберг емигрира в Пловдив и продължава борбата за възстановяване на Търновската конституция. След премахване на режима на пълномощията се завръща в София. Като министър-председател и министър на финансите (29 юни 1884 г. – 9 август 1886 г.), министър на обществените строежи, пътищата и съобщенията (29 юни 1884 г. – 1 януари 1885 г.) и управляващ Министерството на вътрешните работи (21 март 1885 г. – 9 август 1886 г.) полага много усилия за международното признаване на Съединението на Източна Румелия с Княжество България (1885 г.). След детронацията на княз Александър I Батенберг е председател на временното правителство (12–16 август 1886 г.) и член на Регентството. По време на управлението на Стефан Стамболов (1887–1894 г.) е в опозиция и отстоява своите русофилски убеждения. След убийството на министър Христо Белчев (март 1891 г.) е осъден на дългогодишен затвор. Освободен е след амнистия през 1894 г. Един от ръководителите на Либералната партия от нейното създаване, през 1896 г. той става основател и председател до края на живота си на Демократическата партия. Министър-председател и министър на финансите е (19 февруари – 21 декември 1901 г.) и е управляващ Министерството на народното просвещение (25 април – 21 декември 1901 г.). Под влияние на международната финансова криза и направените външни държавни заеми си подава оставката. Една година по-късно умира. По време на своето управление Каравелов се стреми към създаване на условия за замогване на селското население, прокарване на умерен протекционизъм, строги икономии и максимално използване на националните ресурси. Заедно с Марин Дринов и Константин Иречек следи за развитието и субсидирането на Българското книжовно дружество и издаването на "Сборник за народни умотворения, наука и книжнина". Поставя началото на инициативата за създаване на Дружество за разпространение на полезни знания сред народа и на сп. "Библиотека "Свети Климент". Умира на 24 януари 1903 г.

Виж всички снимки към статията:

За да оставите коментар е необходимо да се регистрирате първо.

---

Още статии от категория