По време на Балканската война (1912-1913 г.) в периода 26 - 28 януари османските войски контраатакуват при Булаир, но са отблъснати от 7. Рилска дивизия. Турска контраатака при Чаталджа е провалена от 1. и 3. Българска армия и е подновена без успех в средата на февруари. Балканската война (1912-1913 г.) е война на България, Сърбия, Гърция и Черна гора (държавите от Балканския съюз – 1912-1913 г.) против Османската империя. Предизвиква се от нерешения национален въпрос на Балканите през последната четвърт на XIX и началото на ХХ в. По волята на западните европейски велики сили значителни части от полуострова, населени с българско, гръцко, сръбско и албанско население, остава в пределите на империята след Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.). Неговото по-нататъшно обществено-икономическо и културно развитие се спъва както от съществуващите феодални порядки в Османската империя, така и от упражнявания национален и религиозен гнет. Безуспешният край на националноосвободителните борби в европейските предели на Османската империя и половинчатият характер на Младотурската революция (1908 г.) налагат да се търсят други пътища за разрешаване на националния въпрос на Балканите. Този път инициативата е взета от управляващите върхушки в балканските държави, които не виждат друг изход за неговото решаване освен войната. В продължение на няколко десетилетия всяка една от тях се готви за бъдещия военен конфликт с Турция и при евентуален успех - да разшири своите територии за нейна сметка. Докато българските управници се стремят към излаз на Бяло море и присъединяване на Македония и Одринско, населени предимно с българско население, то Сърбия търси излаз на Адриатика, но не скрива своите апетити и към Вардарска Македония (макар мнозинството от живеещото в нея християнско население да е българско) и към някои части на Албания. Гърция също предявява искания за области в Албания, за редица егейски острови, намиращи се във владение на Османската империя, както и за част от Южна Македония. На свой ред и малката Черна гора настоява за разширение по посока на Шкодра и пр. Но техните намерения се натъкват не само на силното противодействие на Високата порта, но и на някои от западните европейски велики сили и по-специално на Австро-Унгария и Германия, които, държейки за своето влияние на полуострова, се обявяват против изтласкването на Османската империя от нейните европейски владения. От своя страна Русия с мълчаливото съгласие на Англия и Франция, изхождайки от свои политически съображения, подтиква балканските държави към съюз за борба против империята, без обаче това да означава насърчаване на непосредствени военни действия. Против войнолюбивите планове на балканските управляващи върхушки се обявяват социалдемократите в техните страни. За разрешение на сложния национален въпрос на Балканите те издигат лозунга за Балканска федеративна република, обоснован теоретически от Димитър Благоев и приет на Първата балканска социалдемократическа конференция, състояла се в Белград през 1909 г. Но поради своята малобройност и твърде мъглявото съдържание на този лозунг балканските социалдемократически партии не успели да го наложат като начин за уреждането на националния въпрос. Непосредствен тласък за активизиране подготовката на Балканската война дава военният конфликт между Италия и Османската империя, избухнал през септември 1911 г. Правителствата на четирите балкански държави пристъпват незабавно към дипломатически и военнотехнически приготовления. Това предизвиква известен смут сред Великите сили. Обособени в две групировки - Антанта и Троен съюз, те се намират пред прага на бъдещия световен конфликт и, страхувайки се от евентуални изненади, които биха объркали предварителните им планове, те не желаят усложняване на обстановката на Балканския полуостров. Към правителствата на България, Сърбия и Гърция са отправени от двете групировки апели за въздържане от каквито и да е военни действия против Османската империя. Балканските правителства обаче са решени да воюват на всяка цена. На тяхна страна са не само различните политически партии (без социалдемократическите), но и огромната част от народните маси, които открито изразяват желание да се бият за освобождението на своите поробени братя. Конкретен повод за войната дават кланетата над българското население в Щип (ноември 1911 г.) и Кочани (юли 1912 г.). В отговор на жестокостите на османските власти правителствата на България, Гърция, Сърбия и Черна гора отправят до Високата порта искане за административни реформи в европейските предели на империята и след последвалия категоричен отказ от нейна страна те пристъпват към обща мобилизация на войските си. Първа започва военните действия Черна гора. В края на септември 1912 г. нейните войски нахлуват в Северна Албания. Това довежда до скъсване на дипломатическите отношения между Османската империя и четирите балкански правителства, като на 4 октомври тя им обявява война. На свой ред на 5 октомври България и Гърция също обявяват война на Турция. На 7 октомври към тях се присъединява и Сърбия. При започване на войната балканските съюзнички разполагат общо с 645 000 души войска и 1412 оръдия, а армията на Османската империя възлизала на 420 000 души и 930 оръдия. Те обаче не съумяват да се възползват максимално от преимуществата си, тъй като всяка една от тях преследвала свои цели. Това попречва за изготвянето на общ военен план и създаването на общо военно командване. В резултат главната тежест на войната пада върху България. Нейната армия възлиза на 350 000 бойци, което съставлява повече от половината войски на всички държави от Балканския съюз. В същото време тя трябва да поеме и главния удар на турската армия, която определя за свой главен боен театър района на Източна Тракия. Тук османското правителство съсредоточава по-голямата част от армията си, но и разполага с крупни войскови сили в Одрин, Лозенград и пр. Войските на съюзничките на България се приготвят за действия в района на Македония и Албания, където империята разполага със значително по-малобройни войскови части. Тези на пръв поглед дребни факти довеждат до сериозни последици както в хода на войната, така и след нейното приключване. Независимо от това обявяването на войната против Османската империя се посреща с голяма радост от населението на балканските държави. Особено ярко е въодушевлението на българския народ, на цялата българска общественост. Войниците са изпращани на фронта с радост и музика. Желанието да се освободи поробеното българско население в Македония и Одринско, останало под властта на Високата порта по силата на решенията на Берлинския конгрес (1878 г.), е всеобщо. Това повдига бойния дух на българската армия. Бойните действия започват по предварително изготвените оперативни планове. Българските армии навлизат в Източна Тракия и само за няколко дни изтласкват османските войски на линията Одрин-Лозенград. Намиращите се противникови части при Гечкенли, Селиолу, Ескиполос, Петра и др. са разбити. Те не издържат точния огън на българската артилерия и устремните атаки "на нож" на пехотата. Бързо минават в отстъпление, оставяйки на полесражението голямо количество оръдия и друга бойна техника; много турски войници попадат в плен. Настъпилата паника в османската армия не позволява на коменданта на Одринската крепост Шукри паша да я предпази от обкръжаване от българските войски. Малко преди това без съпротива се предава и Лозенградската крепост. След тези неочаквани и бързи успехи на българските войски османската армия е силно разстроена и това създава изключително благоприятни условия за нейното окончателно разбиване. По вина на цар Фердинанд I, който се обявява за главнокомандващ на българската войска, преследването на отстъпващите без всякакъв ред османски войници се преустановява за известно време. Това позволява на последните да заемат нова позиция на линията Люлебургас-Караагач-Бунархисар. Водят се кръвопролитни боеве. И този път победители излизат българите. Османската армия се принуждава да отстъпи към Чаталджа и столицата Цариград. В същото време успешно се водят сраженията между българските и турските войски и в района на Беломорието. На 18 октомври Родопският отряд разбива противниковите войски в Разлог, Неврокоп (днес гр. Гоце Делчев) и Тъмръшкия клин. На 8 ноември Кърджалийският отряд завладява Гюмюрджина. В следващите няколко дни този отряд заедно с Родопския и Сборната конна бригада обкръжават и пленяват войските на Явер паша в района на Дедеагач - Фере. Свой принос за бързите победи на българските войски дава и българският военноморски флот в Черно море. На 7 срещу 8 ноември миноносците "Дръзки", "Летящи", "Смели" и "Строги" влизат в открит бой с крайцера "Хамидие" и успяват да го торпилират. Турското командване вдига морската блокада на българския черноморски бряг. Отстранява се опасността от евентуални атаки срещу фланговете на българските войски в Източна Тракия. За пръв път в хода на военните действия от българска страна се използва авиацията. Български самолети извършват разузнавателни полети над противниковите позиции и донасят ценни сведения за тяхното месторазположение. Освен това те обстрелват и някои от турските позиции. Успехите на българските войски в Източна Тракия и Беломорието облекчават до голяма степен действията на армиите на останалите съюзни държави. Сръбската армия, действаща в района на Куманово и Битоля, разбива намиращите се там войски и ги принуждава да се оттеглят от територията на Вардарска Македония. В помощ на сръбската армия се явява и българската 7. пехотна рилска дивизия, която още на 5 октомври настъпва към Кочани, Царево село (днес Делчево) и Горна Джумая (днес Благоевград). След триседмични тежки сражения с османските войски в Кресненското и Рупелското дефиле тя успява да ги изтласка на юг и на 27 октомври стига до Солун. Гръцката армия води боеве при Еласона и при прохода Сарандапоро и в резултат на успешните си действия изтласква османските войски на изток. На 26 октомври тя влиза в Солун, а отделни нейни части се насочват към Епир. Междувременно на гръцкото командване се удава да обсади и гр. Янина. Колкото и да е малобройна, армията на Черна гора също постига успехи против османските войски. Тя ги изтласква от Новопазарския санджак и се насочва към крепостта Шкодра, която обсажда. Изправена пред пълен военен погром, Високата порта отправя молба до българското правителство за примирие. Цар Фердинанд I обаче скрива това предложение от съюзниците си и нарежда на българските войски да атакуват противниковите позиции на Чаталджанските възвишения. Решен на всяка цена да влезе в Цариград, за което е тайно подстрекаван от Виена и Берлин, той не се съобразява с умората, настъпила сред българските войници, и с обстоятелството, че те са лишени от достатъчна и сигурна подкрепа в своя тил. А междувременно в редовете на българската армия пламва холера, която започва масово да коси изтощените войници. При тези обстоятелства атаките на българските войски, които струват огромни човешки жертви, не довеждат до успешен край. Едва след това положение цар Фердинанд I дава съгласието си за преговори. Със своята безразсъдна авантюра при Чаталджа той обаче пропуска най-благоприятния момент за водене на преговори с Високата порта. След неуспеха на чаталджанската акция Османската империя, макар и да приема исканията на съюзените балкански държави за отстъпване на земите на запад от линията Мидия-Енос, след подписване на примирието от 20 ноември започва да протака преговорите за мир, които трябвало да започнат в Лондон. През януари 1913 г. в Цариград се извършва държавен преврат и дошлите на власт прогермански управляващи преустановяват преговорите в английската столица и нареждат на османската армия да предприеме незабавни атаки срещу българските войски при Чаталджа, Шаркьой и Булаир. Тези атаки обаче не довеждат до положителен резултат. Напротив, последват нови военни успехи на балканските съюзнички. Един от най-големите измежду тях е превземането на Одринската крепост от българските войски. След ожесточена нощна атака на 13 март българската армия, подсилена от две сръбски дивизии, овладява крепостта. Шукри паша се предава с целия свой щаб. Пленени са около 80 000 турски войници и 524 оръдия. В ръцете на балканските съюзнички падат и крепостите Янина и Шкодра. При това положение османското правителство се принуждава отново да поиска примирие. Със съдействието на Великите сили неговото предложение се приема с уговорката, че то ще удовлетвори проявените по-рано към империята искания за земите, намиращи се на запад от линията Мидия-Енос. Преговорите започват отново в Лондон и приключват на 17 май 1913 г. с подписването на мирен договор. С този акт се слага официално край на войната (Лондонски мирен договор – 1913 г.). Въпреки недостатъците в дипломатическата и военнотехническата подготовка на четирите балкански държави, войната завършва с победа за тях. Турция се лишава в значителна степен от балканските си владения. Премахва се османският гнет над българското население в Македония и Одринско. В този смисъл Балканската война е истинско продължение на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.), обстоятелство, което обуславя и нейния освободителен характер. Друг съществен резултат от Балканската война е предоставянето на независимост на Албания. Резултатите от войната обаче се оказват нетрайни. Поради избухналите спорове между балканските съюзнички обстановката на полуострова отново се нажежава. В спора се намесва и Румъния, която не скрива своите искания за компенсация от България за сметка на разширяването й на юг. Страстите между отделните балкански държави се раздухват в не малка степен и от заинтересованите западни велики сили и по-специално от Австро-Унгария и Германия. Виена и Берлин гледат с враждебно око на Балканския съюз още от първия ден на съществуването му и желаят по-скоро неговото ликвидиране. В резултат на всичко това скоро след подписването на мирния договор избухват пламъците на нова война, този път между самите балкански съюзнички (Междусъюзническа война – 1913 г.).

---

---