Споделете На 11 и 12 март се провежда пленум на ЦК на БКП, който слага началото на нова линия по македонския въпрос. За първи път Тодор Живков открито критикува грешките на Комунистическата партия и категорично заявява, че "никаква македонска народност, никаква македонска нация и държава" не са съществували през Средновековието и Възраждането, но във Вардарска Македония в рамките на създадената през август 1944 г. НР Македония постепенно се формира македонско национално съзнание. Живков твърди, че "отделен простонароден и книжовен славянски македонски национален език никога не е имало. Македонският език е народен език, наречие от нашите западни наречия, диалект", но след 1945 г. такъв македонски език е изкуствено създаден в Скопие. Живков начертава и бъдещата политика: "Ние следва да признаем публично, когато се договорим с тях, не сега, обективното съществуване на Македонската народна република. Не можем обаче да се примирим това национално съзнание да се формира, да се изгражда на противобългарска основа". За Пиринския край Живков е също категоричен, че населението там е част от българската нация и през 1946 г. партията е извършила насилие върху неговата воля, но сега трябва да се противопоставя категорично на опитите то да бъде третирано като македонско.
Македонският въпрос е съставна част от българския национален въпрос, условно обозначение на борбите на българския народ за освобождение на Македония, която, заедно с Одринско, по силата на Берлинския договор 1878 г., остава и след Освобождението на България под прякото владение на Османска Турция. Първоначално борбата се води стихийно, поради което резултатите са почти нищожни. Първият опит за премахване на османската власт в двете области е Кресненско-Разложкото въстание 1878–1879 г., което завършва без успех. В началото на 80-те г. на ХIХ в. се осъзнава, че международната обстановка не е благоприятна за радикално разрешаване на българския национален въпрос, поради което решаването на Македонския въпрос минава на заден план, отстъпвайки на борбата за съединение на Източна Румелия с Княжество България. Тази акция завършва с успех през 1885 г. и на свой ред дава тласък на борбите на българите в Македония и Тракия за извоюване на своята свобода. След създаването на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) през 1893 г. в Солун борбата в Македония (и Одринско) приема организиран характер. Две години по-късно се създава и Македонският комитет в София, прераснал скоро след това във Върховен македоно-одрински комитет (ВМОК). Между двете организации няма противоречие по въпроса за крайната цел на борбата на македонските българи – пълното им освобождаване от османска власт. Различията между тях са по тактиката за постигането на тази цел. Докато ВМОРО тръгва по пътя на самостоятелна борба, ВМОК разчита повече на непосредствената материална подкрепа от свободното Българско княжество. В определени моменти двете организации взаимно си сътрудничат и подпомагат, но в повечето случаи те действат самостоятелно, а понякога и една срещу друга. Това обстоятелство дава своето отрицателно отражение върху осъществяването на крайната цел. Без съгласието и даже против ВМОРО ВМОК организира Горноджумайското въстание през 1902 г. Въстанието завършва без успех. Неговото потушаване силно разрушава мрежата на ВМОРО в Пиринския край. Връхна точка в борбата на македонските българи за освобождаването им от османска власт е Илинденско-Преображенското въстание – 1903 г., организирано и ръководено от ВМОРО. Въстанието показва на света, че те не желаят половинчати преобразования от рода на Пъдарските реформи и Мюрцщегските реформи от 1903–1908 г., предлагани им от Великите сили, а свобода, подобна на сънародниците им от Княжество България. Поражението на въстанието нанася силен удар и на ВМОРО, поради който тя години наред не може да се съвземе. Освен това в нейните редове започват да се формират течения, с което още повече отслабва силата и като революционна организация. Надеждите на повечето от македонските българи все повече започват да се насочват към България. Извършената Младотурска революция през 1908 г. не само че не разрешава Македонския въпрос, но го изправя и пред още по-трудна ситуация. Част от дейците на ВМОРО се подвеждат по големите обещания на новата турска управа и се легализират. Едва когато става ясно, че и тези управници се придържат по отношение на македонските българи към старата политика на турските султани, те се озовават в планините и продължават предишната си революционна дейност. През есента на 1912 г. избухва Балканската война, в която срещу Турция освен България се изправят още Сърбия, Гърция и Черна гора. За по-малко от година Османската империя е разгромена и изтласкана от европейските й предели. Македония се освобождава от османска власт, но по-голямата част от нея се оказва в ново чуждестранно владичество – на Сърбия и Гърция. Докато българската армия се сражава на главния боен театър срещу турските войски, двете дотогавашни съюзнички на България тайно се договарят и окупират Вардарска и Егейска (Беломорска) Македония. На всички апели на София за разрешаването на Македонския въпрос с оглед на историческите и етническите съображения и още – с реалните заслуги за победата над Османската империя, управляващите среди в Белград и Атина отговарят с категоричен отказ. Тази им позиция става една от главните причини за последвалата Междусъюзническа война 1913 г. Претърпяла поражение във военните си действия срещу двете свои бивши съюзнички, България не е в състояние да промени положението, в което се оказва Македония след Балканската война. През лятото на 1914 г. избухва Първата световна война. България отначало прокламира неутралитет спрямо воюващите държави. През есента на 1915 г. тя изоставя тази си позиция и се намесва във войната на страната на Тройния съюз. Една от причините да се ориентира към тях са дадените по-изгодни обещания, отколкото тези от Антантата, за решаването на Македонския въпрос – на България се предоставя правото не само над безспорната, но и над спорната зона във Вардарска Македония, очертани още в навечерието на Балканската война. За съдбата на Егейска Македония се изчаква решението на Гърция. Ако тя премине на страната на Съглашението, то и тази област ще се предостави на България. Само за няколко месеца българските войски, съвместно с войските на Австро-Унгария и Германия, изтласкват сръбската армия не само от Тимошко и Поморавието, но и от Вардарска Македония. Веднага след това тази област е обособена във военно губернаторство със седалище в Скопие, начело с ген. Р. Петров. След като през 1916 г. Гърция се намесва във войната като съюзник на Антантата, и Егейска Македония преминава под управлението на България. Тази област също е обособена във военно губернаторство със седалище в Драма. След военното поражение на България в Първата световна война тя е принудена да напусне Вардарска и Егейска Македония, които отново преминават във владение на Сърбия (от декември 1918 г. вече Сърбо-хърватско-словенско кралство) и Гърция. За да заличи присъствието не само на българския елемент, но и на всичко, което напомня за Македония, Белград обявява Вардарска Македония за "Южна Сърбия". Гърция на свой ред също предприема незабавни мерки за обезбългаряване на Егейска Македония, като заставя по насилствен начин по-голямата част от живеещото в нея население да напусне родните си места. При това кралска Югославия успява да сложи ръка и на Струмица и нейната околност, които също включва в пределите на "Южна Сърбия". През годините на Втората световна война 1939–1945 г., след разгрома на Югославия и Гърция от хитлеристка Германия, България отново стъпва във Вардарска и Егейска Македония и до есента на 1944 г. ги счита като неделима част от своята територия. Като съюзник на Германия тя обаче отново е заставена да се раздели с тях след края на войната. В последвалия следвоенен период Титова Югославия не крие своите аспирации и към пиринската част на Македония, която още от 1912 г. е в състава на България. За тази цел от Белград се отправят различни предложения към българското правителство: в замяна на Пиринска Македония да получим Западните покрайнини или да се създаде Южнославянска федерация, в която България (без Пиринска Македония, която незабавно ще се присъедини към Вардарска Македония) да стане седмата съюзна република в нея. Преди да се осъществи този план на югославското ръководство, в Пиринския край се допускат "македонски емисари", които се заемат с пропагандирането на македонския език и култура сред българското население там. Само благодарение на отпадането на Югославската комунистическа партия (управляващата сила в Югославия) от сдружението на югоизточните европейски комунистически партии (Коминформбюро), намиращо се под ръководството на ВКП (б), през лятото на 1948 г., този план не се осъществява. Гърция предприема незабавни мерки за възстановяване на довоенното си господство в Егейска Македония. Областта се преименува в Северна Гърция. Българският език отново е забранен за използване на обществени места, а съществуващите до 1913 г. български училища и черкви са или заличени, или превърнати в гръцки. Подобно е отношението и на Титова Югославия към българските училища и черкви във Вардарска Македония. Югославия се отказва от наименованието "Южна Сърбия", като провъзгласява Вардарска Македония за Съюзна република Македония в състава на югославската федерация. В края на 80-те и началото на 90-те г. на ХХ в. започва разпадането на Югославия, като от нея, наред със Словения и Хърватия, се откъсва и Вардарска Македония. Тя също се провъзгласява за независима държава под името Република Македония. България първа от балканските страни признава нейната независимост. В Скопие обаче продължават да настояват да се признае и съществуването на "македонска нация" и "македонски език". През 1999 г. правителството на Иван Костов признава правото на Република Македония да си служи с официалния си език.

---

---