От 22 до 31 август се състои поместен събор на митрополитите и духовенството в София по уредба на църквата в Княжеството. На събора е одобрена записката на архиерейското събрание в Търново от 1 май. На архиерейско събрание на митрополити и епископи от Княжеството в Търново на 29 март 1879 г. е обсъдено църковното устройство на Българската екзархия и е изготвена записка от 1 май.
Българската екзархия е Върховна национална организация на Българската православна църква. Тя е учредена със султански ферман от 28 февруари
1870 г. и просъществува до 1953 г. До освобождението на България от
османско присъствие обхваща следните епархии: Търновска, Доростоло-Червенска (Русенска), Варненско-Преславска (без Варна и 12 селища, разположени между Варна и Кюстенджа), Пловдивска (от Пловдив само махалата "Св. Богородица" и без Станимашката каза и някои села и манастири), Софийска, Видинска, Нишка, Кюстендилска, Самоковска, Велешка, Врачанска, Ловчанска, Сливенска, Охридска, Скопска, Нишавска
(Пиротска). След извоюване на националната независимост се създават още
две епархии: Неврокопска и Старозагорска (90-те г. на XIX в.).
Създаването на Българската екзархия е резултат от дългогодишната борба
на българския народ за извоюване на своя църковна независимост.
По
силата на султанския ферман и екзархийския устав, изработен от
църковния събор, свикан в Цариград през 1871 г., Българската екзархия е
призната за официален представител на българската нация в Османската
империя. В устава й са утвърдени две начала: съборност (участие на
духовници и вярващи в църковното управление) и изборност. Свиканият на
12 февруари 1872 г. Временен съвет на Екзархията избира за пръв
български екзарх ловчанския митрополит Иларион. Този избор обаче не е
одобрен от Високата порта и на 16 февруари същата година на негово
място е избран видинският митрополит Антим I. Цариградската патриаршия
от своя страна се обявява против образуването на Българската екзархия и
на 16 септември 1872 г. я обявява за схизматична, т.е. отцепническа,
тъй като последната не признава върховенството на патриарха. До
освобождението на България от османско иго екзархията съдейства за
обединяването на българските земи и ръководи просветното дело в тях. Тя
води борба против западната католическа пропаганда, която се стреми да
насажда своето влияние сред българския народ. След обявяването на
Руско-турската освободителна война 1877-1878 г. екзарх Антим I е свален
от своя пост и заточен в Мала Азия заради неговата патриотична дейност
и проявени симпатии към Русия. За нов екзарх е избран ловчанският
митрополит Йосиф I. След Освобождението Българската екзархия
съсредоточава своята дейност главно в онези български земи, които по
силата на Берлинския договор 1878 г. остават отново в пределите на
Османската империя. Наред с грижите за поддържане на българските черкви
тя полага усилия за разгръщане и на просветното дело сред българското
население в Македония и Одринско. Противопоставя се на засилването на
сръбската и гръцката пропаганда в тези области. До избухването на
Балканската война 1912-1913 г. влиянието на Българската екзархия в
Македония и Одринско се простира в следните епархии: Охридска,
Битолска, Скопска, Дебърска, Велешка, Струмишка, Неврокопска,
Костурска, Леринска (Мъгленска), Воденска, Солунска, Поленинска
(Кукушка), Серска, Мелнишка, Драмска и Одринска. Първите седем от тях
се управляват от български владици, а останалите - от екзархийски
наместници. След разгрома на България в Междусъюзническата война 1913
г. екзарх Йосиф I премества седалището си в София. След неговата смърт
през 1915 г. в продължение на три десетилетия тя е управлявана от
Светия синод, начело на който стои наместник-председател. През 1945 г.
за нов екзарх е избран софийският митрополит Стефан I. Свиканият през
1953 г. църковен събор прокламира издигането на Българската екзархия в
Българска патриаршия.

Виж всички снимки към статията:

За да оставите коментар е необходимо да се регистрирате първо.

---

Още статии от категория