Завършва Кюстендилския общ конгрес на ВМОРО. Той е проведен в с. Жабокрът и на него присъстват 28 делегати. Председател на конгреса е Христо Матов. На него е избран ЦК - Павел Христов, Ефрем Чучков и Петко Пенчев и Задгранично представителство - Христо Матов, Михаил Дорев и Апостол Грежов.
Христо Апостолов Матов е деец на македоно-одринското революционно движение. Роден е в Струга през 1872 г. Първоначално учи в родния си град, а след това в Солун и в СУ "Св. Климент Охридски". През 1893 г. се завръща в Македония и става директор и учител в четирикласното училище в Сяр. В редовете на ВМОРО влиза през 1894 г. Премества се да учителства в Скопие, където основава и първия революционен комитет. Взема участие в работата на Солунския конгрес на ВМОРО през 1896 г., а две години по-късно е избран за член на ЦК на организацията. По време на разкритията след Солунската афера е арестуван и е изпратен на заточение в Мала Азия. След освобождаването си през 1902 г. заминава за България и се установява в София. Там заедно с Хр. Татарчев е включен в състава на Задграничното представителство на ВМОРО. Излага своите възгледи за развитието на македоно-одринското революционно движение в редица брошури: "Основи на Вътрешната революционна организация", "За управлението на вътрешната революционна организация", "Въстанишки действия" и др. След Младотурската революция се връща в Солун и участва в основаването на Съюза на българските конституционни клубове. По време на Първата световна война служи в Скопие. Заболява тежко и се самоубива през 1922 г.
ВМОРО (Вътрешна македоно-одринска революционна организация) е организация на българското население в Македония и Одринско, бореща се за освобождението на тези области от османско владичество. Връщането на Македония и Одринско в пределите на Османската империя по силата на Берлинския договор от 1878 г. означава продължаване на чуждото национално и социално потисничество. Постоянно задълбочаващата се стопанска криза в империята засилва бедственото положение на живеещото в нея поробено население - увеличава се данъчното бреме, масово се разоряват и обезземляват селските маси. Липсват индустриални предприятия, които да поемат освобождаващата се работна ръка. Наред с икономическите причини, които обусловили появата на националноосвободително движение на населението в Македония и Одринско, преобладаващата част от което е българско, не по-малко място заемат и политическите. Поробеното население се намира и в пълно политическо безправие. То е подложено на произволите и на разбойнически чети, които османската власт била безсилна да премахне. Наред с това през последната четвърт на XIX в. Македония става обект на интензивна пропаганда от страна на Сърбия и Гърция. Всичко това подтиква българското население в тези две области към борба за отстояване на своята етническа принадлежност и за премахване на чуждото национално потисничество. Борбата започва още с приключването на Берлинския конгрес през 1878 г. До представителите на западните велики сили, заседаващи в Берлин, са отправени многобройни протести и изложения от всички краища на Македония и Одринско, с които се настоява за включването на тези области в границите на освободената българска държава. През есента на 1878 г. избухва Кресненско-Разложкото въстание, сформирани са и голям брой въоръжени чети. Съединението на Източна Румелия с Княжество България от 1885 г. насърчава още повече движението за премахване на османското иго в Македония и Одринско. На 23 октомври 1893 г. в Солун са положени основите на революционната организация. Нейни инициатори станали Д. Груев, д-р Хр. Татарчев, Ив. Хаджиниколов, П. Попарсов, Антон Димитров и Хр. Батанджиев. През януари 1894 г. е избран Централен комитет, начело на който застанал д-р Хр. Татарчев. Д. Груев формално заема поста секретар-касиер, но в действителност той бил истинският ръководител на комитета. В програмата на организацията се изтъква, че тя ще се бори по революционен път за осъществяване постановленията на чл. 23. от Берлинския договор, а именно: предоставяне на политическа автономия на Македония и Одринско, които да се обособят в отделна област, въвеждане на административни и др. реформи. Следвайки тази цел, те се стремят да придадат определен български характер на организацията, като първоначално в нейните редове са привличани само българи, и то екзархисти, т. е. тези, които признавали църковното върховенство на Българската екзархия в европейските предели на империята. Аспирациите на другите балкански държави към Македония и страхът, че това може да попречи на освободителното движение, кара ръководителите на организацията да се откажат от мисълта за присъединяването и към Княжество България.
След създаването на Солунския комитет Д. Груев предприема редица обиколки из Македония и основава нови комитети. През есента на 1894 г. в организацията се включва и Г. Делчев, който се отдава незабавно на активна революционна дейност. За кратко време Македония е осеяна с мрежа от революционни комитети. През 1895 г. подобни комитети са създадени и в Одринско. През 1896 г. в Солун е свикан конгрес на организацията, който взима важни решения по организационното и устройство. За седалище на Централния комитет е определен Солун. Македония и Одринско са разделени на 6 революционни окръга: Солунски, Битолски, Скопски, Серски, Струмишки и Одрински. Всеки един от тях се подразделя на околии. За поддържане на непосредствен контакт с българската общественост в пределите на Княжеството е учредено и Задгранично представителство със седалище в София. Непосредствено след конгреса и по негово поръчение Г. Делчев и Г. Петров изготвя устав и правилник на организацията, която е наименувана официално Български македоно-одрински революционен комитет. По отношение целта на организацията не са направени никакви промени. Както и дотогава, тя открито манифестира своето желание за борба за извоюване по революционен път на политическата автономия на Македония и Одринско. Според чл. 1. на устава в БМОРК може да членува всеки българин, който обещае да бъде полезен на революционното дело и който не е компрометиран пред обществото. Против целите на БМОРК се обявява Българското тайно революционно братство в Турция, създадено през 1897 г. (привърженик на еволюционния път). През 1899 г. ръководителите на организацията успяват да привлекат на своя страна членовете на Българското тайно революционно братство. В резултат на това по редица въпроси като набавянето на средства и оръжие, изграждането на четническия институт и пр. се стига до единомислие.
След Солунския конгрес въпреки съществуващите трудности организацията бързо се разраства. За нейното масовизиране голяма роля изиграва създаването на четническия институт, началото на който е поставено от Г. Делчев през 1899 г. В резултат на активизирането на четите революционната организация получава голяма популярност не само между българите екзархисти, но и сред българите патриаршисти (които признавали църковното върховенство на Цариградската патриаршия). В нейните редове започват да навлизат и представители на другите народности, живеещи в Македония и Одринско, в това число и от средата на бедното турско население. Това налага промени в програмата и устава на организацията. През 1902 г. те са преработени от Г. Делчев и Г. Петров. Според тях БМОРК е преименуван в Тайна македоно-одринска революционна организация. В новия устав е посочено, че в нейните редове могли да членуват "всички недоволни елементи в Македония и Одринско, без разлика на народност", които са готови да се борят за нейната крайна цел. Привличането на други етнически групи в революционната организация не променя българския и облик, тъй като основната част от членовете и съмишлениците и продължавала да бъде из средата на българското население.
От друга страна, в редовете на ТМОРО навлизат и лица с различни идейни убеждения - както социалисти, така и анархисти. Последните се опитват да наложат своята тактика на индивидуален терор и атентати, но срещат твърд отпор от страна на водителите на организацията.
В началото на ХХ в. ТМОРО има не само пъстър етнически и политически, но и разнороден социален състав. В нея участват главно дребни прослойки от градовете и селата в Македония и Одринско и произлизащата от тях интелигенция. Не липсват и представители на по-заможните слоеве, които са за отклоняване на организацията от нейния път на самостоятелна революционна борба и за единодействие с БМОРК. Те са незначително малцинство и не успяват да променят тактиката на ТМОРО.
Изграждането на гъста революционна мрежа в Македония и Одринско излага революционната организация на сериозна опасност от страна на османските власти. Твърде трудно се оказва опазването в тайна съществуването на многобройните комитети. В резултат на някои провали от края на XIX и началото на ХХ в. местните османски власти успяват да попаднат в дирите на някои комитети в Солунско и Одринско и арестуват голям брой от техните членове и съмишленици. ВМОК, подтикван от двореца и други фактори от София, изпраща въоръжени чети в Пиринския край и провокира Горноджумайското въстание (1902 г.).Във връзка с потушаването на това въстание са разгромени и голям брой от съществуващите в този край революционни комитети. Това прави положението в Македония и Одринско неудържимо. През януари 1903 г. е свикан конгрес на ТМОРО в Солун, който без съгласието на Г. Делчев, Д. Груев и на по-голямата част от революционните окръзи взима решение за вдигане на повсеместно въстание през пролетта на същата година. Г. Делчев и Д. Груев не успяват да се противопоставят на това решение, но съумяват да отложат избухването на въстанието за по-късна дата, както и за превръщането му в стратегическо, т. е. да се води само с чети в укрепени планински райони с цел да не се изложи на ударите на османската власт мирното и беззащитно население.
В хода на подготовката на въстанието организацията претърпява едно от най-тежките си поражения: през май 1903 г. е убит Г. Делчев. Неговата смърт обаче не предотвратява по-нататъшния ход на подготовката на въстанието и то избухва през лятото на същата година.
След разгрома на въстанието оцелелите ръководни кадри на организацията се събират в София. Проведени са няколко заседания, на които е обсъдена цялостната дейност на ТМОРО и са набелязани мерки за нейното бъдещо преустройство. По тези два въпроса между присъстващите не се установява единомислие. Напротив, обособяват се две течения: ляво - начело с Я. Сандански, Хр. Чернопеев, Д. Хаджидимов, М. Герджиков и др., и дясно, възглавявано от д-р Хр. Татарчев, Ив. Гарванов и Б. Сарафов. Проведените през есента на 1904 г. конгреси на революционните окръзи подкрепят лявото течение. Това позволява на левицата да вземе връх и на Рилския конгрес на организацията, свикан през октомври 1905 г. На него тя е преименувана във ВМОРО, с което получава и най-голяма известност както сред съвременниците на това събитие, така и през следващите десетилетия до наши дни. В Централния комитет са избрани Д. Груев, П. Тошев и П. Попантов, за задгранични представители - Г. Петров, Д. Стефанов и П. Попарсов, а за редактор на печатния орган - Д. Хаджидимов.
Под влияние на представителите на Серската група, възглавявана от Я. Сандански, Рилският конгрес отново взима решение за организиране на въоръжено въстание, но в една по-далечна перспектива. Възприема се и идеята за балканска федерация като държавно обединение, в което самоопределението на народностите в Македония и Одринско би могло да се извърши по демократичен начин. Макар и привидно, представителите на дясното течение са принудени да се съгласят с тези решения. На практика те имат намерение да водят непримирима борба против левицата. Жертва на изострените отношения стават Ив. Гарванов и Б. Сарафов, които са убити в София през 1907 г.
Избухналата Младотурска революция (1908 г.) в Османската империя дава отражение върху по-нататъшната дейност на ВМОРО. След премахването на едноличния режим на управление на султан Абдул Хамид II (1876-1908 г.) и установяване на конституционно управление е дадена амнистия и политическите затворници от Македония и Одринско са пуснати на свобода. При тази обстановка ВМОРО прекратява своето нелегално съществуване, разпуска четите си и практически спира да функционира. Противоречията между двете течения обаче не заглъхват. Те се появяват и при създаването на легалните организации на ВМОРО. Привържениците на левицата образуват Народна федеративна партия, а на десницата - Съюз на българските конституционни клубове.
Надеждите, че младотурският режим ще реши радикално националния въпрос в европейските предели на империята, остават напразни. Това води до възобновяване на ВМОРО. През 1911 г. е подновена и четническата дейност. В Централния комитет са включени Т. Александров, Хр. Чернопеев и П. Чаулев. Извършените от организацията провокационни атентати в Щип и Кочани предизвикват жестоки репресии от страна на местните османски власти над беззащитното българско население. Те служат като повод за обявяването на Балканската война (1912-1913 г.). По време на войната четите на ВМОРО се включват в състава на българската армия. Самата организация обаче постепенно прекратява своята дейност. Отделни нейни дейци, но вече като български офицери и подофицери, влизат в състава на българската войска и по време на Първата световна война (1914-1918 г.). В края на войната членове на организацията образуват Временно представителство на обединената бивша ВМОРО.
През 1919 г. на свой ред. Т. Александров, подпомогнат от ген. Ал. Протогеров (включен в ЦК след убийството на Хр. Чернопеев през 1915 г.) и П. Чаулев, създават Вътрешна македонска революционна организация. През същата година от дейци на Одринския край се обособява и самостоятелна Тракийска организация. По същото време към Българската комунистическа партия се образува Емигрантски комунистически съюз, в който се включват дейци от бежанското население, придошло от Македония и Тракия в България след края на Първата световна война. През 1925 г. са положени и основите на Вътрешната македонска революционна организация (обединена).

---

---