Цар Борис ІІІ е удостоен посмъртно от еврейските организации в САЩ с наградата “морален държавник” за ролята му при спасяването на българските евреи от хитлеристките лагери на смъртта.
На 22 февруари 1943 г. комисарят по еврейските въпроси Александър Белев сключва договор с представителя на Гестапо у нас Теодор Данекер за поетапно депортиране на българските евреи. Първата партида включва 20 000 души, които в края на февруари и началото на март трябва да бъде изпратена в концлагера Треблинка.
Взето е решение този първи контингент да бъде формиран от 11 363 евреи от Македония и Беломорието и 8560 от “стара България”. Български полицейски части в Битоля и Скопие избират евреите от Македония и ги депортират с вагони до дунавските пристанища Лом и Видин. Оттам те са отведени в Треблинка. От тези евреи оцеляват само няколко души.
Близо деветте хиляди души от "стара България" са избрани в Пловдив. Междувременно се надига вълна от народно негодувание срещу решението на правителството. Група от 25 депутати от управляващото мнозинство, начело с подпредседателя на Народното събрание Димитър Пешев, се обявяват срещу случващото се. Съюзът на запасните офицери, Лекарският съюз, Съюзът на писателите и спортно дружество "Славия" също се противопоставят. Българската православна църква реагира остро- Пловдивският митрополит Кирил влиза в еврейския лагер в Пловдив и заявява, че ще тръгне с депортираните.
Протестите принуждават цар Борис III да отмени депортирането на евреите от "стара България". Антиеврейското законодателство обаче не е отменено. То е отменено от правителството на Муравиев. По английска инициатива в София правителството преговаря с швейцарския посланик за изселване в Палестина на 4000 деца и 400 възрастни евреи.
След абдикацията на цар Фердинанд I на 3 октомври 1918 г. Борис ІІІ се възкачва на престола. Първите няколко години от царуването си съзнателно се въздържа от активно участие във вътрешнополитическия живот на страната. Въпреки, че БЗНС (1919–1923 г.), начело на което стои Ал. Стамболийски е на власт в този период монархът тайно подкрепя антиправителствените действия на десните опозиционни сили. След като се убеждава, че те са неспособни да съборят управлението на БЗНС по легален начин, царят става инициатор на военен заговор, организацията на който възлага на ръководителите на Военния съюз и новопоявилата се формация Народен сговор. След успеха на държавния преврат на 9 юни 1923 г. Борис ІІІ пристъпва незабавно към укрепване на положението си като първостепенен фактор в цялостния политически живот на страната. Монархът подкрепя сговористкото правителство на проф. Ал. Цанков до лятото на 1925 г. и когато то става неудобно от външни съображения, се разграничава от него. Това довежда и до парламентарното му бламиране в началото на януари 1926 г. Царят работи в тесен контакт и с второто сговористко правителство, начело с А. Ляпчев. През юни 1931 г. Народния блок замества управлението на Демократическия сговор. През май 1934 г., обаче то е свалено без особени усилия държавния преврат на 19 май 1934 г. Тъй като част от офицерите заговорници имат републикански убеждения, те представляват реална опасност за Двореца. Чрез ловки маневри царят съумява да разедини редиците на Военния съюз. С тези действия той отслабва позициите на правителството на К. Георгиев и през януари 1935 г. го заставя да напусне управлението на страната. След два преходни кабинета, през ноември 1935 г. Борис ІІІ поема цялата власт в свои ръце. Министрите са превърнати в обикновени административни чиновници, които той назначава и сваля по свое усмотрение. Картината в страната не се променя и след парламентарните избори през пролетта на 1938 г. Тъй като новоизбраната камара пак не му се нрави, тя е разпусната предсрочно и вместо нея в края на 1939 г. и началото на 1940 г. е избрана друга. През септември 1939 г. хитлеристка Германия напада Полша и с това се поставя началото на Втората световна война 1939–1945 г. Докато военните действия са далеч от границите на България, царят твърдо се придържа към курс на неутралитет. Когато обаче през следващата година военните действия се пренасят и на Балканския полуостров, възможностите му за маневриране силно се ограничават. Натискът на Берлин за въвличане на България във войната става все по-силен и на 1 март 1941 г. правителството на проф. Б. Филов подписва Тристранния пакт. България става съюзник на държавите от хитлеристката ос и от този момент Борис ІІІ е лишен на практика от възможността да провежда самостоятелна външна политика. Той се оказва безсилен да се противопостави и на следващото искане на своите съюзници – да обяви война на САЩ и Великобритания, което става на 13 декември 1941 г. Настъпилият обрат в хода на военните действия на Източния фронт, събарянето на диктатурата на Мусолини през юли 1943 г. и отпадането на Италия като съюзник на хитлеристка Германия правят все по-несигурна перспективата пред българския монарх. В средата на август 1943 г. той предприема поредното си посещение при А. Хитлер. Както винаги то е кратковременно. След завръщането си, към 20–21 август монархът неочаквано заболява тежко и след едноседмични мъчения умира на 28 август. Смъртта му е съвсем неочаквана и причините за нея и до днес остават неизяснени. На престола веднага е въздигнат синът му княз Симеон под името цар Симеон II. Поради непълнолетието му вместо него функциите на монарха се поемат от Регентство в състав: проф. Богдан Филов, княз Кирил Преславски и ген. Никола Михов.

Виж всички снимки към статията:

За да оставите коментар е необходимо да се регистрирате първо.

---

Още статии от категория