В хода на Междусъюзническата война на 23 юни гръцките военни части овладяват Дойран, на 26 юни - Кавала, на 28 юни - Сяр. Дни преди това е завладян и изгорен до основи Кукуш. След боевете от 9-11 юли гръцката армия минава Кресненското дефиле, но е отблъсната при Симитли (12-14 юли). На 6 юли гърците окупират Неврокоп, на 10 юли Банско и Разлог, на 12 юли - Ксанти и Дедеагач, а на 14 юли - Гюмюрджина.

Настъплението на гръцките военни части срещу Втора българска армия започва от 19 юни. След ожесточени боеве в районите на Дойран, Калиново, Кукуш и Лехана те успяват да отхвърлят нашите войски от заеманите позиции. Втора армия започва да се оттегля към долината на р. Струма. Командващият армията генерал-лейтенант Н. Иванов решава да прегради двете основни направления Дойран–Струмица и Демирхисар–Петрич. За целта се създават две бойни групи, които заемат за отбрана склоновете на Беласица и южния изход на Рупелското дефиле. След неколкодневни упорити боеве отбраната на Втора армия е пробита и е принудена да се оттегли по южните склонове на Кресненското дефиле.
Междусъюзническата война (Втора балканска война – 1913 г.) е война между България и бившите и съюзници от Балканския съюз 1912-1913 г. - Сърбия, Гърция и Черна гора, и присъединилата се към тях Румъния. След победата над Турция в Балканската война 1912-1913 г. между балканските съюзници избухват остри разногласия за владеенето на освободените територии. Сърбия предявява искане за земите, намиращи се на запад от р. Вардар, и повдига въпроса за ревизиране на българо-сръбския договор 1912 г. Гърция предявява искане към териториите на Южна Македония и част от Западна Тракия. Претенциите на двете държави са неоснователни, тъй като се отнасят до земи, населени предимно с българско население. Отчитайки своята решаваща заслуга за разгрома на Турция в Балканската война, България настоява да получи цяла Македония, изтъквайки и факта, че преобладаващият етнически елемент в нея е българският. На 19 май 1913 г. Сърбия и Гърция подписват таен военно-политически договор, който е насочен изцяло против България. По силата на този акт на Сърбия се предоставят всички земи на запад и изток от р. Вардар до планината Осогово. На Гърция се признават земите, намиращи се на юг от планината Беласица до залива Елефтера (разположен източно от устието на р. Струма). Двете държави се задължават да си оказват пълна подкрепа, в случай че някоя от тях влезе във война с България. Скоро след подписването на този договор от Букурещ са направени изявления, че Румъния търси приятелството на Сърбия и Гърция. Под предлог да не се допусне нарушаване на "балканското равновесие" от страна на България румънските управляващи среди предявяват претенции към Южна Добруджа. Турция също не прикрива своя стремеж да си възвърне земите, намиращи се на запад от линията Мидия - Енос. Всяка една от балканските държави започва да се готви за война. В България са мобилизирани 600 000 души, но практически от нея могли да бъдат използвани 500 000 души. Веднага след сключването на Лондонския мирен договор 1913 г., по заповед на българското военно командване всички български войски, разположени в района на Източна Тракия, са прехвърлени на запад за действия против сръбската и гръцката армия. След изготвения набързо план се проектирали военни действия само против тези две държави, поради това на турската и румънската граница не са оставени почти никакви войскови сили. Сърбия и Гърция, които също така не демобилизират своите армии, разполагат общо с 550 000 души, към които се присъединява и една черногорска дивизия от 12 000 души. След намесата на Румъния и Турция против българската армия се изправя и още една допълнителна военна сила от близо 700 000 души. Въпреки крайно неизгодното положение на България, цар Фердинанд I и стоящата зад него царедворска клика не скриват своите намерения за война против бившите съюзници на България.
Още преди 16 юни 1913 г. сръбският крал подписал манифест за обявяване на война на България с непопълнена дата. Цар Фердинанд I на 16 юни чрез своя помощник-главнокомандващ ген. М. Савов дава заповед за действия на българската армия срещу армиите на Сърбия и Гърция, които от своя страна предприели офанзива против България. Веднага на тяхна страна се присъединила и Черна гора. На 27 юни в конфликта се включва и Румъния, а 3 дни по-късно - и Турция. Изправена сама срещу всички свои съседи, въпреки някои успехи срещу сръбската и гръцката армия България е принудена да капитулира. Особено са облекчени в своите действия против нея Румъния и Турция. Без да срещнат каквато и да било съпротива, румънските войски прекосяват за няколко дни Северна България и се озовават до София. Турската армия успява, също без никакво противодействие от българска страна, да заграби Източна Тракия.

Австро-Унгария и Германия, които най-много насърчават цар Фердинанд I за войната, след нейното избухване не предприемат никакви стъпки за възпиране действията на останалите балкански държави против България. Тяхното желание е колкото се може повече да задълбочат противоречията на Балканите и да ликвидират Балканския съюз. На 28 юли е подписан Букурещкият мирен договор 1913 г., според който България не само е лишена в значителна степен от освободените от нея по време на Балканската война 1912 г.-1913 г. земи, но понася и тежки финансови и други загуби. Поражението на България в Междусъюзническата война сериозно разклаща положението на монархическия институт, но при все това цар Фердинанд I успява да се задържи на престола.

Виж всички снимки към статията:

За да оставите коментар е необходимо да се регистрирате първо.

---

Още статии от категория