Събития на дата
21 Септември 2014

Архивни събития

Преди 20 години на 21 Септември 1994 година

СДС заявява своя отказ да състави ново правителство в рамките на 36. НС.
Съюзът на демократичните сили е учреден на 7 декември 1989 г. София като коалиция от следните политически партии и организации: Независимо дружество за защита правата на човека в България, Национално движение "Екогласност", Независима федерация на труда "Подкрепа", Комитет за защита религиозните права, свободата на съвестта и духовните ценности,
Комитет на репресираните след 1945, Федерация на независимите студентски дружества, Движение "Гражданска инициатива", Българска работническа социалдемократическа партия (обединена) (от 5 януари 1990 г. - Българска социалдемократическа партия) и БЗНС "Никола Петков". Скоро след това за членове на СДС са приети и Радикалдемократическата партия, Зелената партия в България и Демократическата партия. За председател на Координационния съвет е избран Желю Желев, за секретар - Петър Берон, а за говорители - Румен Воденичаров и Георги Спасов.
На 14 май 1990 г. се подписва предизборно политическо споразумение между партиите и сдруженията, обединени в СДС - единна опозиция. Към нея се присъединяват и нови политически формации като Новасоциалдемократическа партия, Обединения християндемократически център и др.
Поради избирането на Жельо Желев за президент на Република България (1 август 1990 г.), за председател на Координационния съвет на СДС е издигнат Петър Берон. През декември същата година Петър Берон е принуден да подаде оставка от заемания пост и за председател на Координационния съвет е избран Филип Димитров. Той възглавява СДС до 29 декември 1994 г. От 30 април 1995 до 2001 г. лидер на СДС е Иван Костов.
През 1991 г. коалицията СДС се разслоява на "движение", "център" (д-р Петър Дертлиев и Петър Слабаков) и "либерали" (Ал. Каракачанов, Петко Симеонов и др.).
Като политическа формация СДС си поставя задачата да се бори за демокрация в страната, изразяваща се в създаване на ново трудово и
социално законодателство, изработване на нова конституция, деполитизация на армията и милицията, пълна автономия на висшите учебни заведения, самоуправление на научноизследователските институти и художествено-творческите обединения, пълна свобода на словото, печата, събранията и сдруженията и пр. След постигането на тези цели коалицията насочва вниманието си и към икономическите въпроси. Като управляваща сила през 1991-1992 г. се заема с раздържавяването на икономиката на страната и трансформирането й съобразно принципите на пазарното стопанство.
При второто си идване на власт СДС се заема с решаването на някои важни външнополитически проблеми като ориентирането на страната към европейските и евроатлантическите структури, с тенденция в недалечно време България да стане член на Европейския съюз и на НАТО.
От основаването си до 1995 г. СДС често мени състава си, като от него отпадат някои партии, други са изключвани и после приемани обратно в коалицията. В същото време и повечето от членуващите в СДС партии и движения също се разцепват - БЗНС "Н. Петков", Демократическата партия, Обединеният демократичен център, Радикалдемократическата партия, Движението за гражданска инициатива, Християндемократическият съюз, в резултат на което възникват и нови политически формации със сходни имена. Съгласно подписаното на 6 септември 1994 г. споразумение между партиите и движенията в СДС членове на коалицията остават: Български демократичен форум - Дянко Марков; Земеделски демократичен съюз - Владислав Костов; Движение "Гражданска инициатива" - СДС - Захари Кръстев, Лорета Николова, Станислав Икономов; Консервативна и екологична партия - Светлана Дянкова; Национален клуб за демокрация - Светослав Лучников; Национално движение "Екогласност" - Едвин Сугарев; Нова социалдемократическа партия - Васил Михайлов; Обединен християндемократически център - Екатерина Михайлова; Радикалдемократическа партия - Александър Йорданов; Републиканска партия - Ленко Русанов; Социалдемократическа партия - Иван Куртев; Съюз на репресираните в България след 9 септември 1944 г. - Иван Станчев; Федерация на независимите студентски дружества - Пламен Панайотов; Християндемократически съюз в България - Асен Агов; Демократическа партия - 1896 - Стоян Райчевски; Независимо дружество за защита правата на човека в България - политически клуб - Стефан Вълков; Съюз на безпартийните - Боян Велков.
На XI конференция, която се състои в средата на февруари 1997 г., СДС се преобразува в единна политическа партия под същото име и преизбира отново Иван Костов за свой лидер. Като партия СДС се регистрира през февруари 1997 г. На 18 април 1997 г. СДС е приета за редовен член на Европейския християндемократически съюз. На 5 март 1998 г. става член на Европейската народна партия, а от 24 април същата година е пълноправен член и на Европейския демократичен съюз.
Във връзка с президентските избори през 1997 г. СДС формира коалицията Обединени демократични сили, в която привлича освен влизащите в него
партии и движения още и Демократическата партия на Стефан Савов (март 1997 г.). След това в тази коалиция се включват още Българският земеделски народен съюз и Българската социалдемократическа партия.
Печатен орган: в. "Демокрация", който от 1996 г. е национален всекидневник.
СДС участва във всички парламентарни избори от 1990 г. до сега. Печели мнозинството от гласовете и съставя първото си правителство през 1991 г., което просъществува до 1992 г. За втори път СДС идва на власт през май 1997 г. и управлява страната до юни 2001 г.

Преди 69 години на 21 Септември 1945 година

Радикалната партия начело със Стоян Костурков приема програмата на ОФ и влиза в коалицията. Лидерът й е назначен за министър на народната просвета. Неин печатен орган е в. "Радикал". Част от партията обаче се отцепва и се обособява като опозиционна под името Радикална партия (обединена) с печатен орган в. "Народен глас" (25 ноември 1866–17 декември 1949 г.).
Стоян Пенчев Костурков е политически, държавен и обществен деец. Роден е в Панагюрище на 25 ноември 1866 г. Завършва Петропавловското духовно училище в Лясковския манастир и една година следва право в Женева. Завръща се в България и работи като учител в Панагюрище, Пазарджик, Хасково, Враца, Варна и София. Един от създателите на Радикалдемократическата партия. Стоян Костурков е неин секретар от 1906
г. до разтурянето и през 1934 г. Участва в издаването на нейния печатен орган в. "Радикал" и в редактирането на сп. "Обществено развитие" и сп. "Демократически преглед". Избиран е няколко пъти за министър. В правителството на Ал. Малинов (21 юни–28 ноември 1918 г.) и в това на Т. Теодоров (28 ноември 1918–6 октомври1919 г.) е министър на просветата.
След държавния преврат на 9 юни 1923 г. застава начело на онова крило на Радикалната партия, което не се съгласява с включването й в Демократическия сговор и по-късно участва в образуването на Народния блок. По време на управлението на блока (1931–1934 г.) е назначен за министър на железниците. В годините на Втората световна война 1939–1945 г. се обявява в защита на евреите и на Търновската конституция. През 1945 г. ръководената от него Радикална партия се включва към ОФ, а Стоян Костурков е избран за министър на просветата. Издава книгата "Върху психологията на българина".

Преди 74 години на 21 Септември 1940 година

Тутракан официално е освободен от румънска окупация. Българската армия навлиза в гр. Тутракан, след като по силата на Крайовския договор Румъния губи владението си над Южна Добруджа, станала част от румънската държава след поражението на България в І световна война.
С решение на Общинския съвет от септември 1993 г. 21 септември е определен за празник на града.
Крайовският договор от 1940 г. е договор между България и Румъния, подписан на 7 септември същата година. С него се урежда връщането на Южна Добруджа на България (предадена на Румъния с Букурещкия мирен договор 1913 г.; оставена за нея според Ньойския мирен договор 1919 г.). Според Крайовския договор границата между двете държави отново се възстановява такава, каквато е била през 1913 г. Договорена е размяна на българите от Тулчански и Кюстенджански окръг срещу румънски колонисти от Силистренски и Калиакренски окръзи.Тази размяна трябва да се осъществи до три месеца след ратифицирането на договора. Останалото българско население в Румъния и румънско население в България извън посочените окръзи може да се изсели в продължение на 1 г. Според договора българското правителство се задължава да изплати на Румъния 1 000 000 леи като обезщетение за изоставените румънски имоти. Създадена е българо-румънска комисия с център Гюргево, която да следи за уреждането на всички възникнали във финансово и правно отношение въпроси. Този договор е безспорен дипломатически успех на българската външна политика. По мирен начин в годините на Втората световна война (1939-1945 г.) България успява да си върне територия.

Преди 101 години на 21 Септември 1913 година

В Чикаго се провежда общобългарски емигрантски конгрес, който учредява Македоно-български народен съюз в САЩ и Канада с орган в. "Свобода". Вестникът започва да излиза два пъти седмично в началото на 1914 г. Третира тематика, подчинена на идеята за Обединена България. „Съюзна хроника" следи дейността на Македоно-българските народни организации в Чикаго, Джонстаун, Вокеган, Хамилтън, Киченер. Отделя място и за културните им инициативи. Отразяван е ходът на битките в Първата световна война, тържественото посрещане на българските воини в Македонския край като освободители.
Настъпилите противоречия в Съюза, отдръпването на голяма членска маса под претекст, че от хиляди километри едва ли би могло да се влияе по някакъв начин върху събитията на Балканите, водят и до липсата на средства за погасяване на полицата по изплащането на печатницата. И докато през 1916 г. вестникът става ежедневник, през есента на 1917 г. е принуден да обяви фалит и печатницата е секвестирана. Македоно-българският народен съюз също прекратява дейността си.

Преди 137 години на 21 Септември 1877 година

Командваната от Мехмед Али паша Източнодунавска армия предприема в района на с. Чаиркьой (дн. с. Камен, Ловешко) опит за настъпление. Руските отряди отблъсват атаките и принуждават турците да се изтеглят към р. Черни Лом. Малко по-късно, заради неуспеха си Мехмед Али паша е отзован от Източнодунавската армия.
Мехмед Али паша е турски генерал от немски произход. Истинското му име е Карл Детройт. Участва в Кримската война (1853-1856 г.) Под негово ръководство през 1873 г. са потушени бунтовете и въстанията в Янина, Епир и Тесалия. Командва османските войски във войната срещу Сърбия (1876 г.). По време на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) е командващ османската армия (след смяната на Абдул Керим паша). На него се възлага и отбраната на Одрин и др. Участва като един от делегатите на Османската империя на Берлинския конгрес (1878 г.) След закриването на конгреса е назначен за командващ турските войски в Албания, но още през същата година е убит от албански въстаници.

Преди 494 години на 21 Септември 1520 година

Сюлейман Великолепни (Кануни) става султан на Османската империя, която по време на неговото управление достига своя най-голям разцвет.
Сюлейман Великолепни е роден на 6 ноември 1494 г., син на Селим I. Той е османски султан в периода (1520-1566 г.). Сюлейман Великолепни е наричан още Кануни (‘Законодател’). По време на неговото управление Османската империя достига най-голямото си териториално, военно, финансово-икономическо и обществено-политическо могъщество - 6 млн. кв. км (на 3 континента - Европа, Азия и Африка), население - около 25 млн. души. Завоюва Сирия и Египет, Сърбия, част от Унгария, о. Родос (20 декември 1522 г.). През 1526 г. разбива унгарците край Мохач. През 1529 г. превзема Молдова и обсажда безуспешно Виена. Завладява също така Грузия, част от Персия, Месопотамия, Йемен, Триполи и Алжир. През 1536 г. подписва първите договори за свободна търговия на западните предприемачи в Османската империя с френския крал Франсоа I (т. нар. капитулации). С името на Сюлейман Великолепни е свързана кодификацията на османските закони - той детайлизира законодателството, всички кадийски учреждения и съдилища разполагат със сборник със закони; отменени са привилегиите на определени слоеве от населението; отменени са ограниченията за търговията с Иран, конфискацията на стоки; дадени са много права на служителите на култа. С епохата на Сюлейман Великолепни е свързан и разцветът в ислямското монументалното строителство - архитект Синан строи 2 от най-известните си джамии по негово време (“Шахзаде”, 1543-1548 г., и “Сюлеймание”, 1550-1557 г.).

Преди 637 години на 21 Септември 1377 година

Цар Иван Шишман връчва дарствена грамота на монасите от Рилския манастир, с която утвърждава границите на манастирските владения и препотвърждава пълната собственост на манастирското братство на двадесет села и техните жители, получена чрез грамоти на неговите предходници - царете Асен и Калиман. В грамотата са предоставените привилегии за търговска дейност на монасите.
Цар Иван Шишман е последният владетел на Търновското царство, управлява от 1371 г. до 1393 г. Той е син на цар Иван Александър (1331-1371 г.) от брака му с втората му съпруга Сара (еврейка, която след покръстването си приема името Теодора, като на първата му жена). Цар Иван Шишман заема търновския престол след смъртта на баща си и след лишаването на по-големия му брат Иван Срацимир от трона. Това става причина за създаване на враждебни отношения между двамата братя, което не им позволява да обединят силите си против напора на османските нашественици. Същевременно засилените сепаратистични тенденции (откъсването на Добруджанската и Видинската област) довеждат до чувствително отслабване на българската държава в териториално, икономическо и политическо отношение. За да спре нашествието на османските турци, Иван Шишман дава сестра си Мара (Кера Тамара) за жена на турския султан Мурад I (1362-1389 г.). Но това не дава трайни резултати. След победата на сърбите в битката при Плочник през 1387 г., той прави опит да влезе в съюз със своите западни съседи. През следващата година обаче османските турци предприемат настъпателни действия против Търновското царство и обсаждат Иван Шишман в Никополската крепост. Поставен в безизходно положение, той е принуден да сключи мир с тях при тежки условия. Този мир обаче не продължава дълго. През 1393 г. следва ново нападение на османските турци, в резултат на което е покорено Търновското царство. Иван Шишман успява да избяга и известно време се укрива в Никополската крепост. През 1395 г. е пленен и убит. Заради неговата борба против османските поробители името му е възпято в народния епос.
Последните изследвания изказват тезата, че Иван Шишман е роден около 1349-1350 г. Престола наследява в качеството си на "багренороден", т. е. роден след възкачването на баща му на българския трон. След битката при Черномен през 1371 г. Иван Шишман, подобно на останалите балкански владетели, е принуден да признае васалитет спрямо емир Мурад I и да даде сестра си за негова жена. По-новите изследвания показват, че Иван Шишман отказва да изпрати сестра си Кера Тамара в харема на Мурад I. Това той прави едва през 1378 г., когато след седемгодишна постоянна война с османските войски, предвождани от Лала Шахин за Софийско, Самоковско и Ихтиманско, и пред опасността от организиран поход начело с емира Мурад I, търновският цар е принуден да признае васалитет и да плати харадж. Същевременно по-късни източници говорят за съвместни действия на цар Иван Шишман и крал Марко в гражданската война във Византия непосредствено след битката при Черномен. Израз на непризнаването на наложения му през 1378 г. васалитет е титулатурата на цар Иван Шишман в издадените от него хрисовули от септември 1378 г.: "цар и самодържец на всички българи и гърци". През 1385 г. османският военачалник Лала Шахин превзема София, което отваря пътя на османците за експанзия срещу Сърбия. Според някои сведения цар Иван Шишман се опитва да помогне на обсадените, но не успява. В същото време Иван Шишман и деспот Иванко влизат в конфликт с Влашкото воеводство и българският цар успява да убие войводата Дан (1386 г.).
След 1386 г. цар Иван Шишман приема политиката на отказ от изпълнение на васалните задължения и търсене на съюз с Унгария и Сърбия. През 1387 г. емир Мурад I понася поражение при Плочник от войските на княз Лазар и босненския крал Твъртко. Според някои източници вина за това поражение има и Иван Шишман, който дава невярна информация на Мурад. През 1388 г. османският емир организира нов поход срещу Сърбия, в който трябва да участват и християнските му васали. Цар Иван Шишман и добруджанският владетел Иванко отказват да изпълнят васалните си задължения. Това предизвиква организирането на изненадващ поход срещу тях, вследствие от който 30 000-на османска армия начело с Али паша превзема голяма част от крепостите в Търновска България и слага край на съществуването на Добруджанския деспотат (1388-1389 г.). Иван Шишман е принуден отново да
се признае за османски васал, да плати харадж за минали и идващи години, да предаде крепостта Силистра. Изворите (Боженишкият надпис и добавките към Бориловия синодик: "На Семир, Йончо, Добромир, Иваншо и на всички, които заедно с тях проявиха мъжество против безбожните турци и проляха кръвта си за православната и истинска вяра, вечна памет") показват, че българският владетел оказва съпротива на нашествениците.
Според някои изследователи след 1388 г., цар Иван Шишман окончателно се установява в Никопол. Събитията последвали битката при Косово поле и водената от новия османски владетел Баязид политика на ликвидиране васалните княжества карат и Иван Шишман, и Иван Срацимир да потърсят подкрепа и съюз с Унгарското кралство и с Влашкото воеводство (нач. на 90-те години). Според историците именно в този контекст трябва да се търсят причините за похода на султан Баязид срещу Търновското царство (1393 г.), завършва с превземането на столицата Търново (17 юли). През същата година султан Баязид организира т. нар. Конгрес на васалите в Сяр, като динствените балкански владетели, които отказват да се явят там, са синовете на цар Иван Александър. Опитите им за сближаване с Унгария, както и отказът да изпълняват васалните си задължения, довеждат до изненадващия поход от 1395 г., който завършва с превземането на Никопол и смъртта на цар Иван Шишман (3 юни). В историографията съществуват мнения, че цар Иван Шишман проявява немислима безучастност по отношение на сръбско-босненската коалиция от 1389 г. Съвременните изследвания показват, че участието на българския владетел в Косовската битка е практически невъзможно поради липсата на сухоземна връзка със сръбските земи. В много от изследванията е приета идеята, че лошите взаимоотношения между Иван Шишман и Иван Срацимир са една от основните причини за гибелта на българската държавност през XIV в. За личния живот на цар Иван Шишман се знае, че е бил женен за Мария, дъщеря на търновски болярин, а след това и за дъщерята на княз Лазар (около 1386 г.). От двата си брака българският цар има четирима синове (известни са имената само на Александър и Фружин) и една дъщеря – Кераца. Данните в Бориловия синодик показват, че българският владетел има "и други починали деца".