Събития на дата
21 Февруари 2017

Архивни събития

Преди 124 години на 21 Февруари 1893 година

Константин Муравиев е роден в Пазарджик и завършва Робърт колеж в Цариград (1912). Участва в Балканските войни и Първата световна война, завършва Военно училище в София (1915). През 1919 е уволнен от армията с чин капитан.

Член на БЗНС от 1918, след напускането на армията Константин Муравиев става частен секретар на Александър Стамболийски. При неговото управление той е началник на Обществена безопасност (1919-1920), консул в Ротердам (1920), управляващ българската легация в Нидерландия (1921) и Турция (1922-1923), министър на войната (1923).

След Деветоюнския преврат през 1923 е арестуван и съден, заедно с други членове на правителството. Освободен през 1926, той е сред водачите на БЗНС Врабча 1. Муравиев е последователно министър на народното просвещение (1931-1932) и на земеделието и държавните имоти (1932-1934) в правителствата на Народния блок до Деветнадесетомайския преврат.

През септември 1944 той оглавява правителство, съставено от представители на няколко опозиционни партии, което прави последен опит да предотврати обявяването на война от Съветския съюз на България. За няколкото дни, в които то е на власт, България прекъсва дипломатическите си отношения с Германия, иска примирие от САЩ и Великобритания и започва изтеглянето на българските войски от Югославия. Въпреки това Съветския съюз обявява война на България и правителството е свалено от Деветосептемврийския преврат.

Константин Муравиев е осъден на доживотен затвор от т.нар. Народен съд. Тази присъда е отменена с Решение №172 на Върховния съд от 1996. Освободен от затвора през 1955, на следващата година той е арестуван отново и е изпратен в концлагера Белене. Остава в затвора до 1961.

Преди 136 години на 21 Февруари 1881 година

Българското правителство отправя нота до Портата за подобряване положението на българите в Сроевропейските вилаети на Турция и за прилагане на чл. 23 и 62 от Берлинския договор. Високата порта скъсва дипломатически отношения с Княжеството (възстановени през ноември 1882 г.). Преди това – на 27 януари същата година, българското правителство отправя нота в същия дух и до Великите сили.

Берлинският договор (1878 г.) е международен акт, подписан на 1 юли от представители на държавите, участвали в Берлинския конгрес (1878 г.). Главното му предназначение е ревизията на Санстефанския прелиминарен (предварителен) договор, подписан през 1878 г. По силата на Берлинският договор току-що освободилата се българска държава е разпокъсана на няколко части:

1. Териториите между р. Дунав и Стара планина заедно с тогавашната Софийска област образуват Княжество България начело с княз, избиран пряко от народа. Но за да бъде признат за законен български владетел, той трябва да получи съгласието на Великите сили (Русия, Англия, Франция, Австро-Унгария, Германия и Италия) и Османската империя. За управлението на Княжеството се предвижда Органически устав (конституция), изработен от събрание на местни първенци. Срокът на Временното руско управление в България се намалява от 2 години, както това определя Санстефанският договор, на 9 месеца. Намиращата се в Княжеството османска армия трябва да напусне неговите предели и да бъде заменена с местна народна милиция. Новата българска държава се поставя във васална зависимост от Османската империя и се задължава да й плаща ежегоден данък. За нея остават в сила всички договори, подписани между западните велики сили и Османската империя до избухването на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.), и др.

2. Земите между Стара планина и Родопите се обособяват в отделна автономна област под произволното име Източна Румелия. (Такова название южнобългарските земи не са имали никога преди това, нито през средните векове, нито след настаняването в тях на османските турци. То не се споменава и в никакви международни актове.). Управлението й се възлага на генерал-губернатор, назначаван от Високата порта и одобряван също така от Великите сили, участвали в Берлинския конгрес. В негова подкрепа трябва да действа Областно събрание, избирано от населението, живеещо в Областта.

3. Македония и Одринско остават отново в пределите на Османската империя под пряката власт на султана, т. е. за тези две български области не се предвижда каквато и да е промяна в статута им от времето преди Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.). Османската империя приема единственото задължение да подготви и проведе в тези две области реформи, чрез които да бъдат изравнени правата на християнското население с тези на мохамеданското.

4. Градовете Пирот и Враня се предават на Сърбия, а Румъния получава Северна Добруджа като компенсация за Бесарабия, която по силата на Санстефанския договор се предоставя на Русия. В Берлинския договор се включват и клаузи, отнасящи се до съседните балкански страни. Румъния, Сърбия и Черна гора се признават за независими държави, но се задължават да поемат изплащането на съответната част от държавния дълг на Османската империя.

Големи придобивки с Берлинският договор получава Австро-Унгария. На нея се предоставя правото да окупира в продължение на 30 г. Босна и Херцеговина, да държи свои войски в Новопазарския санджак, който остава в пределите на Османската империя, и да контролира бреговата линия на Черна гора по Адриатическо море. На свой ред Англия узаконява своето право да заграби гръцкия о. Кипър и др.

Берлинският договор е едно несправедливо дело на западноевропейската дипломация, наложено против волята на Русия. Чрез разпокъсването на Санстефанска България западните европейски държави и по-специално Австро-Унгария и Англия се стремят да нанесат удар върху интересите на Русия на Балканите и да отстранят нейното влияние в този район на Европа. Заедно с това чрез този насилствен акт те лишават българския народ от току-що извоюваната национална независимост и оставят значителни части от неговите територии в пределите на Османската империя и другите съседни балкански страни. По такъв начин те създават условия за крайно изостряне на отношенията между отделните балкански народи, последствията от които не закъснели да се проявят (Сръбско-българска война – 1885 г., Балканска война – 1912-1913 г. и Междусъюзническа война – 1913 г.). Българският народ изразява своето голямо недоволство от Берлинския договор. Особено силна е съпротивата на българското население, което остава в пределите на Османската империя по силата на този акт. В редица краища на страната се образуват комитети "Единство", които под формата на благотворителни дружества подготвят въстание в Източна Румелия, Македония и Одринско. Най-значителна проява на неговия протест е Кресненско-Разложкото въстание – 1878-1879 г.

Берлинският договор просъществува формално до избухването на Балканската война – 1912-1913 г. Някои негови клаузи са променени още при Съединението на Източна Румелия с Княжество България (1885 г.) и при провъзгласяване независимостта на България (1908 г.), но повечето от тях остават в сила и след тази война и това довежда до още по-голямо усложнение на отношенията между България и останалите балкански страни.

Преди 153 години на 21 Февруари 1864 година

По инициатива на патриарх Софроний в Цариград се свиква църковен събор, който трябва да се произнесе по българския въпрос. От българска страна в събора участват владиците Панарет Пловдивски, Доротей Софийски и Антим Преславски и едно мирско лице - Гаврил Кръстевич. Избира се комисия, която да разучи и докладва пред събора българските искания, но в нея са включени само гърци.

След завладяването на българските земи от османските нашественици всички епархии на Българската патриаршия преминават в подчинение на Цариградската (Вселенската) патриаршия. В резултат на продължителната църковно-национална борба, със султански ферман от 28 февруари 1870 г. се учредява Българската екзархия. Тя е върховна национална организация на Българската Врправославна църква и просъществува до 1953 г. Създаването на Българската екзархия е резултат от дългогодишната борба на българския народ за извоюване на своя църковна независимост. По силата на султанския ферман и екзархийския устав, изработен от църковния събор, свикан в Цариград през 1871 г., Българската екзархия е призната за официален представител на българската нация в Османската империя. В устава й са утвърдени две начала: съборност (участие на духовници и вярващи в църковното управление) и изборност. Свиканият на 12 февруари 1872 г. Временен съвет на Екзархията избира за пръв български екзарх ловчанския митрополит Иларион. Този избор обаче не е одобрен от Високата порта и на 16 февруари същата година на негово място е избран видинският митрополит Антим I. Цариградската патриаршия от своя страна се обявява против образуването на Българската екзархия и на 16 септември 1872 г. я обявява за схизматична, т.е. отцепническа, тъй като последната не признава върховенството на патриарха. До освобождението на България от османско иго екзархията съдейства за обединяването на българските земи и ръководи просветното дело в тях. Тя води борба против западната католическа пропаганда, която се стреми да насажда своето влияние сред българския народ. След обявяването на Руско-турската освободителна война – 1877-1878 г., екзарх Антим е свален от своя пост и е заточен в Мала Азия заради неговата патриотична дейност и проявени симпатии към Русия. За нов екзарх е избран ловчанският митрополит Йосиф I.

След Освобождението Българската екзархия съсредоточава своята дейност главно в онези български земи, които по силата на Берлинския договор (1878 г.) остават отново в пределите на Османската империя. Наред с грижите за поддържане на българските черкви тя полага усилия за разгръщане и на просветното дело сред българското население в Македония и Одринско. Противопоставя се на засилването на сръбската и гръцката пропаганда в тези области. До избухването на Балканската война (1912-1913 г.) влиянието на Българската екзархия в Македония и Одринско се простира в следните епархии: Охридска, Битолска, Скопска, Дебърска, Велешка, Струмишка, Неврокопска, Костурска, Леринска (Мъгленска), Воденска, Солунска, Поленинска (Кукушка), Серска, Мелнишка, Драмска и Одринска. Първите седем от тях се управляват от български владици, а останалите - от екзархийски наместници. След разгрома на България в Междусъюзническата война (1913 г.) екзарх Йосиф I премества седалището си в София. След неговата смърт през 1915 г. в продължение на три десетилетия тя се управлява от Свети синод, начело на който стои наместник-председател. През 1945 г. за нов екзарх е избран софийският митрополит Стефан I. На 10 май 1953 г. свиканият през църковен събор прокламира издигането на Българската екзархия в Българска патриаршия. За патриарх е избран пловдивският митрополит Кирил, а след неговата смърт през 1971 г. – ловчанският митрополит Максим.