Събития на дата
07 Юли 2015

Архивни събития

Преди 87 години на 7 Юли 1928 година

По заповед на Иван (Ванчо, Ванчè) Михайлов, Димитър Стефанов, М. Джузданов и Н. Витларов убиват генерал Александър Протогеров. Задграничното представителство и третия член на Централния комитет на Вътрешната македонска революционна организация (ЦК на ВМРО) – Георги Попхристов се обявяват против убийството, Националният комитет на Македонските дружества и братства и Илинденската организация обявяват неутралитет, а Иван Михайлов се оправдава пред седмия конгрес на ВМРО.
Александър Николов Протогеров е деец на Вътрешната македонска революционна организация, генерал-лейтенант. Роден е на 23 февруари 1867 г. в Охрид. Завършва Военното училище в София и от 1887 г. до 1918 г. служи в редовете на Българската армия. След избухването на Войнишкото въстание през 1918 г. е назначен от цар Фердинанд I за комендант на столицата и ръководил неговото потушаване.Включва се още в началото на 90-те г. на XIX в. в националнореволюционното движение на българското население в Македония и Одринско. Член е на Върховния македоно-одрински комитет. По време на Горноджумайското въстание 1902 г., а след това и в Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.) е войвода на чета. След потушаване на тези въстания става ръководител на Върховната емиграционна македоно-одринска комисия. През 1911 г. е избран за запасен член на Централния комитет на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). Заедно с Тодор Александров организира атентатите в Щип (ноември 1911 г.) и Кочани (август 1912 г.), които стават повод за Балканската война (1912 г. – 1913 г.). Разгръща значителна дейност за организиране на Македоно-одринското опълчение и като командир на 3. бригада от опълчението ръководи неговата разузнавателна служба по време на войната. От 1912 г. до 1918 г. е председател на Изпълнителния комитет на Съюза на македоно-одринските благотворителни братства. След като Христо Чернопеев е убит на фронта през 1915 г., Протогеров заема неговото място като член на ЦК на ВМОРО. Като висш български офицер е назначен и за командващ Военно-инспекционната област в Моравско. В периода 1917 г. – 1918 г. е директор на Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидливост. След Първата световна война (1914 г. – 1918 г.) взима активно участие във възстановяването на ВМРО и заедно с Тодор Александров и Петър Чаулев застават начело на нейното ръководство. Възложена му е организацията на четническата дейност във Вардарска Македония и по-голямата част от времето си той прекарва вън от България. През 1924 г. подписва Майския манифест на ВМРО за сътрудничество с революционните организации на Балканите, но през август същата година се отказва от подписа си. След убийството на Тодор Александров (август 1924 г.) запазва членството си в ЦК на ВМРО, но отношенията му с Иван Михайлов се влошават, което води до убийството му. Освен в македоно-одринското движение Протогеров влиза и в редовете на българското масонство.
Иван (Ванчо, Ванчè) Михайлов (Иван Михайлов Гаврилов) е участник в националнореволюционното движение на македонските българи, един от ръководните дейци на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО). Роден е на 26 август 1896 г. в село Ново село, Щипско, Македония. Първоначално учи в София и Солун, след което завършва сръбска гимназия в Скопие. Още като ученик се включва в борбата на своите сънародници за освобождението им от турска, а после и от сръбска и гръцка власт. След края на Първата световна война (1914-1918 г.) записва право в Софийския университет "Св. Климент Охридски" и участва в основаването на студентското дружество "Вардар". Активно участва и в живота на възстановената ВМРО. Близък сподвижник е и е доверено лице на Тодор Александров. След убийството на последния (август 1924 г.) е включен в състава на Централния комитет на ВМРО и скоро се налага като фактически ръководител на организацията. Ръководи разправата с противниците на Тодор Александров. По негово нареждане се извършва ликвидирането на редица дейци на ВМРО, сред които П. Михайлов, ген. Александър Протогеров и др. След разцеплението на организацията през лятото на 1928 г. възглавява течението, подкрепяно от тогавашния министър-председател Андрей Ляпчев и военния министър ген. Иван Вълков, във външната си политика ориентирано към сближение с фашистка Италия. Забраната на ВМРО от режима на деветнадесетомайците (1934 г.) го принуждава да мине в нелегалност, а не много след това и да емигрира заедно със съпругата си извън България. Първоначално се установява в Турция, после живее в някои европейски страни. Годините на Втората световна война (1939-1945 г.) прекарва в обкръжението на хърватския поглавник Анте Павелич. В началото на септември 1944 г. е прехвърлен с немски самолет в Скопие с цел да образува правителство, подкрепяно от хитлеристите, но не успява. След Втората световна война се установява трайно в Италия, откъдето направлява дейността на македонските патриотични организации в САЩ и Канада. Автор е на "Спомени", които са наситени с богат документален материал и служат като ценен извор за историята на националнореволюционните борби на македонските българи и особено за ВМРО през периода между двете световни войни. Като участник в националнореволюционното движение и като ръководен деец на ВМРО Михайлов до края на живота си се придържа към схващането за българската етническа принадлежност на славянското население в Македония. След като застава начело на ВМРО, издига лозунга за независима Македония не вече като тактика, а като стратегия на възглавяваната от него организация. Умира на 5 септември 1990 г. в Рим, Италия.
Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) е националнореволюционна организация на македонските българи, създадена през есента на 1919 г. от Тодор Александров, Петър Чаулев и ген. Александър Протогеров. Ръководителите й са привърженици на идеята за присъединяване на Вардарска и Беломорска Македония към България, но поради нейното поражение в Първата световна война (1914-1918 г.) приемат идеята на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) за автономия на Македония. В организацията първоначално участват и привърженици на Яне Сандански (Серската група), но след това напускат нейните редове. Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) изпраща изложение по македонския въпрос до Парижката мирна конференция (1919–1920 г.) с настояване да бъдат приети и изслушани нейни представители. На дипломатическото представителство на Сърбо-хърватско-словенското кралство в София се внушава, че трябва да подобри положението на българите в Македония. По примера на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) се възстановява четническият институт. Изградена е няколкохилядна четническа организация в Пиринския край, отчасти в Кюстендилско и Софийско. През февруари 1920 г. са изпратени в Македония няколко малки чети. Към края на същата година се появяват признаци за разцепление на македонското движение. Създадена е Македонска федеративна организация от арх. Н. Юруков, д-р Христо Татарчев и д-р Ф. Атанасов. Тя обявява, че ще води борба за независима федеративна Македония, в управлението на която ще вземат участие всички населяващи я народности. Ръководството на организацията установява тесни връзки с БЗНС и правителството на Александър Стамболийски. С помощта на българските власти се опитват да изтласкат Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) от Пиринско и Вардарска Македония. ВМРО предприема ответни удари. Убит е един от идеолозите на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) Георги (Георче) Петров и министърът на вътрешните работи Ал. Димитров. Ръководството на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) установява тесни връзки с Военния съюз и буржоазните опозиционни партии. Организацията не взема пряко участие в държавния преврат на 9 юни 1923 г, но отделни нейни четници участват в залавянето и убийството на министър-председателя Александър Стамболийски. Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) подкрепя сговористкото правителство при потушаването на Септемврийското въстание (1923 г.). Поради запазване на Нишката спогодба със Сърбо-хърватско-словенското кралство и подписването на нови споразумения отношенията между Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) и сговористкото правителство в края на 1923 г. се изострят. Правителството на проф. Александър Цанков извършва през март 1924 г. арести на много македонски дейци. В края на април 1924 г. Централния комитет на Вътрешната македонска революционна организация (ЦК на ВМРО) подписва декларация, в която заявява, че ще се бори за създаване на единна, самостоятелна, независима Македония. Организацията започва преговори с Коминтерна и Съветския съюз, а на 6 май 1924 г. подписва във Виена с представители на Балканската комунистическа федерация манифест. Независимо че след публикуване на Майския манифест Тодор Александров и ген. Александър Протогеров се отказват от подписите си, ръководството на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) губи доверието на българското правителство. В организацията настъпва разрив. За това допринася и убийството през август 1924 г. на Тодор Александров. Неговото място в Централния комитет заема Иван (Ванче) Михайлов. Извършена е жестока разправа с противниците на Тодор Александров в Горна Джумая (днес Благоевград), Разложко, Неврокопско (днес Гоцеделчевско), Петричко, София, Пловдив и Свиленград. Във Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) се обособяват две групи: на генерал Александър Протогеров, подкрепен активно от Александър Цанков, и на ген. Ив. Михайлов – от Андрей Ляпчев и ген. Ив. Вълков. През 1925 г. привържениците на Майския манифест създават Вътрешна македонска революционна организация (обединена) (ВМРО (об.)). Засиленото съперничество между двете групи нараства. По нареждане на Иван (Ванчо, Ванче) Михайлов през 1928 г. е убит ген. Александър Протогеров. След неговата смърт Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) фактически се разцепва на две отделни организации. Започва взаимно изтребление между двете организации, което продължава няколко години и отслабва тяхната роля като националнореволюционни организации. След държавния преврат на 19 май 1934 г. са забранени, както всички други политически, професионални и националнореволюционни организации в страната.

Преди 121 години на 7 Юли 1894 година

От 3 до 7 юли се провежда първият конгрес на Българската работническа социалдемократическа партия (БРСДП), на който тя е основана чрез сливане на Българската социалдемократическа партия (БСДП) и Българския социалдемократически съюз (БСДС).
Българската работническа социалдемократическа партия (БРСДП) е наименование на марксистката партия в България след сливането на Българската социалдемократическа партия и Българския социалдемократически съюз през 1894 г. Разединени, двете партии и особено БСДС стигат до заключението, че не могат да постигнат желаното от тях влияние в обществено-политическия живот на страната. Поради това именно съюзистите са тези, които първи повдигат въпроса за обединение с партистите (привържениците за БСДП).Първоначално Д. Благоев и неговите последователи не са склонни да приемат направеното им предложение за обединение на двете партии. Впоследствие обаче се съгласяват с него и на 10 февруари 1894 г. е подписано съглашение между БСДП и БСДС за сливането им в една обща партия, наречена БРСДП. По-късно Д. Благоев преценява направената в тази насока стъпка като голяма грешка, тъй като бившите съюзисти отдалечават още повече своите разбирания от схващанията на партистите, които строго се придържат към учението на К. Маркс и Фр. Енглес и техните ученици - лидерите на Втория интернационал К. Кауцки, В. Плеханов, Авг. Бебел, Жул Гед и др.
Между двете бивши течения изникват остри разногласия по редица въпроси от организационно и идейно естество - за мястото и ролята на демократическия централизъм, за мястото и ролята на печата и особено много - за социалната среда на партията и чии интереси ще защитава тя. Превес получават привържениците на бившите партисти. От 1897 г. Д. Благоев започва издаването на теоретичния орган на партията - сп. "Ново време", а неговите най-близки съратници участват в редактирането на печатните органи на БРСДП - в. "Социалист" (1894 г.-1897 г.) и в. "Народ" (1897 г.-1898 г.). От есента на 1897 г. започва да излиза в. "Работнически вестник". От 1898 г. този вестник става и печатен орган на партията.
Привържениците на съюзистите след ранната смърт на Сл. Балабанов се групират около Я. Сакъзов. Той и някои от неговите съмишленици, като Е. Дабев, К. Бозвелиев и др., участват години, както в централното ръководство на БРСДП, така и в нейните печатни издания. Въпреки това в противовес на партийния устав Я. Сакъзов предприема издаването на ново списание, наречено "Общо дело". Всички опити за помирение между двете течения в края на XIX и началото на ХХ в. остават напразни и през лятото на 1903 г. се стига до разцепление в редовете на БРСДП. Образуват се две самостоятелни политически организации, които носят едно и също име - БРСДП, които се определят като "тесни" и "широки".

Преди 137 години на 7 Юли 1878 година

Високата порта назначава комисия по реформите в европейските вилаети в изпълнение на чл. 23 от Берлинския договор. През септември проектът е одобрен от Държавния съвет (Дивана) и през ноември е изпратен за обсъждане във вилаетите.
Берлинският договор е международен акт, подписан на 1 юли от представители на държавите, участвали в Берлинския конгрес през 1878 г. Главното предназначение на договора е ревизията на Санстефанския (предварителен) договор от 1878 г. По силата на Берлинския договор току-що освободилата се Българска държава е разпокъсана на няколко части.
1. Териториите между р. Дунав и Стара планина заедно с тогавашната Софийска област образуват Княжество България начело с княз, избиран пряко от народа. Но за да бъде признат за законен български владетел, той трябва да получи съгласието на Великите сили (Русия, Англия, Франция, Австро-Унгария, Германия и Италия) и Османската империя. За управлението на Княжеството се предвижда Органически устав (конституция), изработен от събрание на местни първенци. Срокът на Временното руско управление в България се намалява от 2 години, като това определя Санстефанският договор, на 9 месеца. Намиращата се в Княжеството османска армия трябва да напусне неговите предели и да бъде заменена с местна народна милиция. Новата българска държава се поставя във васална зависимост от Османската империя и се задължава да й плаща ежегоден данък. За нея остават в сила всички договори, подписани между западните велики сили и Османската империя до избухването на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.), и др.
2. Земите между Стара планина и Родопите се обособяват в отделна автономна област под произволното име Източна Румелия. Управлението и се възлага на генерал-губернатор, назначаван от Високата порта и одобряван също така от Великите сили, участвали в Берлинския конгрес. В негова подкрепа трябва да действа Областно събрание, избирано от населението, живеещо в Областта.
3. Македония и Одринско остават отново в пределите на Османската империя под пряката власт на султана, т. е. за тези две български области не се предвижда каквато и да е промяна в статута им от времето преди Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.). Османската империя приема единственото задължение да подготви и проведе в тези две области реформи, чрез които да бъдат изравнени правата на християнското население с тези на мохамеданското.
4. Градовете Пирот и Враня се предават на Сърбия, а Румъния получава Северна Добруджа като компенсация за Бесарабия, която по силата на Санстефанския договор се предоставя на Русия. В Берлинския договор са включени и клаузи, отнасящи се до съседните балкански страни. Румъния, Сърбия и Черна гора се признават за независими държави, но се задължават да поемат изплащането на съответната част от държавния дълг на Османската империя.
Големи придобивки с Берлинския договор получава Австро-Унгария. На нея се предоставя правото да окупира в продължение на 30 г. Босна и Херцеговина, да държи свои войски в Новопазарския санджак, който остава в пределите на Османската империя, и да контролира бреговата линия на Черна гора по Адриатическо море. На свой ред Англия узаконява своето право да заграби гръцкия о. Кипър и др.
Чрез разпокъсването на Санстефанска България западните европейски държави и по-специално Австро-Унгария и Англия се стремят да нанесат удар върху интересите на Русия на Балканите и да отстранят нейното влияние в този район на Европа. Заедно с това чрез този насилствен акт те лишават българския народ от току-що извоюваната национална независимост и оставят значителни части от неговите територии в пределите на Османската империя и другите съседни балкански страни. По такъв начин те създават условия за крайно изостряне на отношенията между отделните балкански народи, последствията от които не закъсняват да се проявят. Особено силна е съпротивата на българското население, останало в пределите на Османската империя по силата на този акт. В редица краища на страната са образувани комитети "Единство", които под формата на благотворителни дружества подготвят въстание в Източна Румелия, Македония и Одринско. Най-значителна проява на неговия протест е Кресненско-Разложкото въстание 1878 г.-1879 г.
Берлинският договор просъществува формално до избухването на Балканската война 1912-1913 г. Някои негови клаузи са променени още при Съединението на Източна Румелия с Княжество България 1885 г. и при провъзгласяване независимостта на България 1908 г., но повечето от тях остават в сила и след тази война и това води до още по-голямо усложнение на отношенията между България и останалите балкански страни.

Преди 165 години на 7 Юли 1850 година

На 6 и 7 юли в хода на Въстанието в северозападна България – 1850 г. (Видинско въстание) пратеници на Али Риза паша и на сръбския княз преговарят на връх Връшка чука (намиращ се в западната част на Стара планина, много близо до българо-сръбската граница) с водачите на българските въстаници за завръщането на населението по домовете.
Въстанието в северозападна България – 1850 г. (Видинско въстание) е масово антифеодално селско въстание, избухнало във Видинско, Ломско и Белоградчишко за премахване на едрото османско феодално земевладение и извоюване на автономия. Реформените актове на Османската империя от 1832-1834 г. не довеждат до съществени промени в положението на поробеното българско население нито по отношение формата на собствеността, нито по отношение на данъчното бреме, нито подсилват гаранциите за защита на неговите елементарни човешки права.Но те дават тласък на накипялото народно негодувание. През 1850 г. оцелелите от Нишкото въстание (1841 г.) и др. революционни сблъсъци по-видни дейци от Северозападна България се заемат с организиране на ново въстание. В подготовката му вземат участие и местните търговци, занаятчии и чорбаджии (които не по-малко страдали от чуждия национален гнет) и др. За ръководители са избрани Ив. Кулин, П. Маринов, Ц. Тодоров. На 29 май същата година бунтът пламва в Ломско, Видинско и Белоградчишко. Броят на въстаниците достига около 16 000 души. Те обаче са лошо въоръжени и скоро османските власти успяват да усмирят въстаналите маси във Видинско и Ломско. По-голям размах въстанието придобива в Белоградчишкия край. В продължение на няколко дни надигналите се селяни обсаждат града, но без успех. Срещу тях са изпратени османски войски, които вече са се справили с въстаниците във Видинско и Ломско. Лишени от възможността да им се противопоставят, белоградчишките селяни се оттеглят към планинските райони. Въпреки неизгодното положение, в което се оказва въстаналото население, то не се отказва от своята борба, преди да бъдат приети неговите искания. Героичните действия на въстаниците стават известни и на европейската общественост. С помощта на сръбското правителство водачите на въстанието влизат в преговори с Високата порта. Под натиска на западноевропейските фактори тя приема (август – септември) представители на надигналото се население. В резултат на това се стига до удовлетворяване на най-главното им искане – премахването на господарското земевладение и предоставяне право на селяните сами да си избират свои местни управители (кнезове) в нахиите (околиите). Обещанията на османското правителство обаче се оказват свързани с много условности, които обезсилват до голяма степен предоставените от него права на въстаналото население. То се съгласява да премахне спахийското земевладение, при условие че местното население приеме да откупи спахийските земи. А обещанието за избиране на кнезове не се осъществява, тъй като Високата порта се отказва впоследствие от намерението си да предостави автономия на този край.
Въпреки неуспеха си въстанието изиграва голяма роля в националноосвободителната борба на българския народ. То е една от неговите най-значителни антиосмански изяви преди Кримската война (1853-1856 г.). За неговия размах изключително голяма роля изиграват водителите му Ив. Кулин, П. Маринов, Ц. Тодоров и др.