Събития на дата
28 Юли 2014

Архивни събития

Преди 34 години на 28 Юли 1980 година

Найчо Цанов – български обществен и политически деец, публицист.
Роден е през 1857 г. Брат на И. Цанов. Редактира вестник “Свобода” от 1883 г. до 1884 г. и “Народен лист” от 1894 г. до 1898 г. Участва като доброволец в Сръбско-българската война през 1885 г. През 1902 г. се отделя от Демократическата партия; от 1906 г. до 1926 г. е начело на Радикалдемократическа партия. През 1896 г. -1908 г. и 1911 г. -1918 г. е избиран за народен представител от видинския избирателен район. Води борба срещу участието на България в Първата световна война на страната на Германия. Взема участие в събора на Конституционния блок (1922 г.), насочен срещу правителството на Ал. Стамболийски. Автор е на “Царят на българите и погромът” (1914 г.). Димо Тотев Казасов - български политик, публицист, общественик, писател.
Роден е на 5 септември 1886 г. в Трявна. Завършва гимназия в Русе през 1904 г. Учителства 14 години в различни краища на страната. Секретар е на Българския учителски съюз от 1910 г. до 1917 г.; редактор е на неговия печатен орган “Съзнание” от 1914 г. до 1920 г. Деец е на БСДП, член на ЦК на БСДП, редактор на вестник “Народ” от 1920 г. до 1923 г. Участва в Деветоюнския преврат и влиза в правителството на Народния сговор (до 15 февруари 1924 г., когато подава оставка). Като общественик развива активна дейност в различни културни и политически сдружения. Основател е и ръководител на политическия кръг “Звено” от 1927 г. до 1934 г. Взема участие в преврата на 19 май 1934 г. Пълномощен министър в Белград от 1934 г. до 1936 г., основател е на вестник “Балкан” през 1936 г. издание, подчинено на идеята за сближаване на балканските народи. От 1936 г. до 1944 г. е председател на Комитета за защита и амнистия на политически борци. Член е на нелегалния комитет на ОФ от 1943 г. Министър на пропагандата от 1944 г. до 1945 г., на информацията и изкуствата от 1945 г. до 1947 г., директор на издателствата, полиграфията и търговията с печатни произведения от 1950 г. до 1958 г. Главен редактор е на редица всекидневници преди 9 септември 1944 г.

Преди 100 години на 28 Юли 1914 година

Австро-Унгария обявява война на Сърбия точно един месец след убийството на австро-унгарския престолонаследник Франц Фердинанд в Сараево.
Първата световна война ( 1914-1918 г.) е война между две големи европейски групировки - Тройният съюз и Съглашението.
Повод за войната става убийството на австро-унгарския престолонаследник в Сараево от членове на сръбска националистическа организация. В отговор на този акт Австро-Унгария изпраща ултиматум на Сърбия с неизпълними условия, вследствие на което войната между тях става неизбежна. Военните действия започват на 15 юли 1914 г. и в следващите дни в конфликта се намесват Германия - като съюзник на Австро-Унгария и Русия - на страната на Сърбия. Германия обявява война на Русия и Франция и навлиза със своите войски в пределите на неутрална Белгия. Следва намесата на Англия на страната на Франция и Русия. В края на октомври 1914 г. австро-германският блок успява да привлече за свой съюзник Турция. Италия, която е член на Тройния съюз, проявява колебания и през пролетта на 1915 г. е привлечена на страната на Съглашението.
От лятото на 1914 г. до лятото на 1915 г. войната се води с променлив успех и за двете групировки, като превес продължават да имат държавите от Тройния съюз. През 1916 г. настъпва равновесие на силите. С намесата на САЩ във войната (6 април 1917 г.) на страната на Съглашението настъпва обрат в хода на военните действия и през есента на 1918 г. държавите от Тройния съюз капитулират.
Войната избухва в момент, когато България се възстановява от първата национална катастрофа, последвала след поражението й в Междусъюзническата война от 1913 г. Поради това цар Фердинанд I и правителството на д-р В. Радославов декларират, че страната заема позиция на неутралитет спрямо двете воюващи групировки.
През пролетта и лятото на 1915 г, когато потребността от нови съюзници е изключително голяма и за двете военни групировки, те започват да се стремят да привлекат България на своя страна. Сред българското общество няма единно становище за позицията на страната във военния конфликт.
Като се възползва от големите правомощия, които му дава промененият през 1911 г. член 17-ти от Търновската конституция, цар Фердинанд I предприема тайни дипломатически ходове с управляващите кръгове на Виена и Берлин. Той и неговото правителство отклоняват направените предложения от Съглашението и още повече активизират контактите си с Австро-Унгария и Германия. На 24 август 1915 г. е сключен българо-германски договор и тайна спогодба, допълнена с военна конвенция между Германия, Австро-Унгария и България. Съгласно тези документи България поема задължението да се намеси в световната война, като в замяна й се предоставят земите, отнети и от съседните балкански държави след поражението и в Междусъюзническата война. Паралелно с тези спогодби е сключена пак на 24 август 1915 г. и още една - с Турция, уреждаща поправката на границата между двете страни по долното течение на р. Марица.
Въпреки че всички тези спогодби се сключват тайно, за българската общественост става ясно, че царят и неговото правителство се готвят да въвлекат страната в световния конфликт. Под натиска на общественото мнение опозиционните лидери са принудени да изоставят пасивната си позиция спрямо действията на монарха и правителството и поискват аудиенция от държавния глава. Срещата се състои в двореца на 4 септември 1915 г. Ал. Стамболийски заявява на царя, че ако въвлече България във войната, той ще рискува не само короната, но и главата си. Скоро след това земеделският лидер е арестуван и въпреки депутатския му имунитет е осъден на доживотен затвор и хвърлен в килиите на Софийския централен затвор.
Според постигнатите договорености с Австро-Унгария и Германия България пристъпва към непосредствени стъпки за участието си във войната. На 10 септември 1915 г. е обявена обща мобилизация. Формира се и Главно командване на Действащата армия начело с ген. Н. Жеков. До края на септември мобилизацията е приключена, като под знамената са призовани над 600 хиляди войници и офицери, разпределени в три армии. С обозните и др. помощни части въоръжените сили на България надвишават 885 хиляди души, които се равняват на 17 % от цялото население на страната. Такъв процент на мобилизация не достига нито една от воюващите в световната война държави.
Към края на септември 1915 г. основните въоръжени сили на България са дислоцирани, както следва: първа армия (в състава на която влизат 1., 6., 8. и 9. пехотна дивизия, 1. конна бригада и 2. конен полк - общо 92 пехотни дружини, 109 батареи и 16 ескадрона) - към Брегово - Кула - Белоградчик - Цариброд и Трън, със задача да преодолее сръбската отбрана по р. Дунав и границата с България, след което да се насочи и завладее Тимошко и Поморавието (Парачин - Алексинац и Ниш); втора армия (състояща се от 3. и 7. пехотна дивизия и конната дивизия - общо 48 пехотни дружини, 51 батареи и 18 ескадрона) - към Кюстендил и Горна Джумая (дн. Благоевград), със задача да заеме южната част на Поморавието и част от Македония в района на Куманово; трета армия (съставена от 4. и 5. пехотна дивизия и 3. конна бригада - общо 44 пехотни дружини, 10 ескадрона и др. армейски части), е насочена към Русе-Шумен-Варна, със задача да отбранява северната граница на България в случай на нападение от страна на Румъния. Втора пехотна дивизия, която се оформя като самостоятелна военна единица, е насочена към Мехомия (днес гр. Разлог) - Неврокоп (днес гр. Гоце Делчев) - Доспат и Широка лъка, поема върху себе си задачата да отстоява евентуално нападение от Гърция и Съглашението. Подобни функции се възлагат и на 10. пехотна дивизия, съсредоточена към Беломорието. В помощ на Действащата армия се формира и 11. пехотна дивизия, съставена от опълченци от бившето Македоно-одринско опълчение.
Срещу въоръжените сили на България Сърбия противопоставя своята Тимошка армия (състояща се от две пехотни дивизии и един отряд), Втора армия (в която влизат три пехотни и една конна дивизия), Брегалнишката и Косовската дивизия. Общият състав на сръбските въоръжени сили срещу България възлиза на 118 пехотни дружини, 64 батареи и 25 ескадрона. Военните действия между двете страни започват на 1 октомври 1915 г. До края на годината българските войски успяват да сломят съпротивата на сръбските и притеклите им се на помощ части на Съглашението и да освободят Тимошко, Поморавието и Македония (безспорната и спорната зона). Сръбските въоръжени сили са разгромени напълно, но по нареждане на германското военно командване настъплението на българските войски е спряно на гръцката граница.
В освободените територии се изграждат две военноинспекционни области - Моравска и Македонска. Незабавно се пристъпва към тяхната административна уредба съгласно българското законодателство. Прогонват се намиращите се в тях сръбски чиновници, свещеници и учители, възобновяват се стари български училища и черкви, дава се възможност на живеещото в тях българско население най-после да говори на майчиния си език. По-късно в Беломорието е формирана и трета военноинспекционна област, в която също е възстановен българският облик.
Спирането на българското настъпление на юг позволява не само на сръбските войски да се спасят от гибел, но впоследствие да се даде възможност на Съглашението да открие втори фронт срещу държавите от Тройния съюз, простиращ се от Солун до Албанските планини на северозапад. Докато управляващите среди в Гърция се колебаят на коя страна да се намесят, Румъния заема страната на Съглашението и на 26 август 1916 г. влиза във войната. Срещу нея обаче незабавно се отправят обединените сили на Германия, Австро-Унгария, Турция и България и за кратко време тя е принудена да капитулира пред тях. Във военните действия против нея особено много се отличава конната дивизия, командвана от ген. Ив. Колев. Преодоляна е (предимно от български части) и съпротивата на труднопревземаемата Тутраканска крепост (началото на септември 1916 г.). От есента на 1916 г. и на Южния фронт войната се превръща в позиционна (окопна).
Издръжката на огромната българска войска е непосилна за икономиката на страната. В резултат на всичко това настъпва сериозна стагнация в стопанския живот на страната. От пазара изчезват стоките от първа необходимост, развихря се черна борса и спекулантство. Особено тежко е положението в градовете, където мнозинството от живеещото в тях население е изправено пред опасността от глад. В отговор на създалата се ситуация в редица краища на страната избухват гладни бунтове, последвани и от т. нар. женски бунтове. Не по-леко е положението и на фронта. Снабдяването на войниците с храна и оръжие е силно затруднено, поради което е намалена в значителна степен хлебната им дажба. Всичко това поражда остро недоволство както сред населението във вътрешността на страната, така и сред войниците на фронта. Вълненията в различните градове и села обхващат и отделни войскови части на фронта. Особено много се засилват войнишките бунтове през пролетта на 1918 г. Цар Фердинанд I е изправен пред дилема. За да успокои населението в страната и войниците на фронта, той е принуден да се раздели с правителството на д-р В. Радославов (юни 1918 г.) и поверява управлението на страната на демократите и радикалите. Заемайки министърпредседателския пост, Ал. Малинов е изправен на кръстопът - да се вслуша във всеобщото недоволство на българския народ против по-нататъшното участие на България във войната или да приеме следваната дотогава линия. Той взема второто решение. Това предизвиква нови, още по-силни протести както вътре в страната, така и от страна на войниците на фронта.
Съглашението, което внимателно следи развоя на събитията в България, преценява, че за него ще бъде по-изгодно, ако предприеме главната атака против Тройния съюз на Южния, а не на Западния фронт. На 15 септември 1918 г. то пристъпва към изпълнение на своя план и атакува българските войски в района на Добро поле. След неколкодневни сражения, благодарение на численото си превъзходство и по-добро въоръжение, съглашенските войски извършват пробив на фронта и предприемат незабавно настъпление към старите граници на България. Българските войници и офицери, недоволни от заетата позиция на своите управници, също обръщат своето оръжие назад с цел да ги накажат за надвисващата нова катастрофа над страната. Тяхното отстъпление дава началото на спонтанно избухналото Войнишко въстание през 1918 г., което в следващите няколко дни обхваща повечето части, разположени по протежението на Южния фронт.
Имайки предвид твърдата линия на цар Фердинанд I за участие във войната до края й, правителството на Ал. Малинов не предприема никакви действия за преодоляване на създадената обстановка на фронта. Едва след като научава за разбиването на Главната квартира на Действащата армия в Кюстендил, то се събира на спешно заседание и решава веднага да изпрати свои представители в щаба на Съглашенската източна армия, намиращ се в Солун, за сключване на незабавно примирие. Цар Фердинанд I не крие недоволството си от взетото решение и предприема бързи стъпки за отстраняване на правителството и за продължаване участието на България във военните действия. Намеренията му обаче са осуетени от хода на бързо развиващите се действия. След като разбиват Главната квартира на Действащата армия в Кюстендил, въстаническите сили продължават настъплението си към столицата. За да ги възпре, цар Фердинанд I е принуден да освободи от затвора Ал. Стамболийски и д-р Р. Даскалов, които заедно с група министри и депутати изпраща при настъпващите въстанически сили със задача да ги убедят да спрат по-нататъшното си настъпление. Вместо това следва прокламирането на Радомирската република (27 септември 1918 г.) и по-нататъшно настъпление на въстаниците. В края на септември те са пред подстъпите на столицата. Благодарение на пристигналите германски войски и грешките на въстаническото ръководство, правителството успява да сломи въстаниците край София. Съглашението, което не крие своето безпокойство от обстановката в България, се съгласява с българското предложение и примирието е сключено (на 29 срещу 30 септември 1918 г.). Така България става първата страна от Тройния съюз, която напуска полесражението след пълна капитулация. Резултатите от неколкогодишното й участие в Първата световна война са катастрофални: пълна стопанска разруха и над 100 хиляди убити и ранени войници по бойните полета. По силата на последвалия Ньойски мирен договор от 1919 г. на страната са наложени репарации. Тя понася значителни териториални загуби - Вардарска Македония заедно със Струмишката област, както и Южна Добруджа, които преминават в пределите на Сръбско-хърватско-словенското кралство и Румъния. Беломорието е поставено отначало под управлението на самото Съглашение, а по-късно минава в пределите на неговия балкански съюзник - Гърция. Наложени са й и допълнителни реституционни задължения, лишаване от право на наборна армия и пр. В резултат на всичко това страната изпада в нова национална катастрофа, значително по-тежка по своите размери и последствия в сравнение с първата от 1913 г. Цар Фердинанд I е принуден да абдикира от престола в полза на първородния си син княз Борис Търновски. Бившият министър-председател д-р В. Радославов бяга в Германия. Ал. Малинов предприема незабавна реконструкция на своя кабинет, но не успява да се задържи дълго на власт. Подобна е и съдбата на следващия кабинет, оглавен от Т. Теодоров. На проведените в страната през август 1919 г. първи следвоенни парламентарни избори печели БЗНС. Партията застава начело на управлението, отначало в коалиция с други две партии, а от май 1920 г. - самостоятелно.

Преди 101 години на 28 Юли 1913 година

Сключен е Букурещкият мирен договор за мир, с който приключва Междусъюзническата война от 1913 г.
Този договор е подписан между България, от една страна, и Румъния, Гърция, Сърбия и Черна гора – от друга. Според него Румъния получава Южна Добруджа, Сърбия – Вардарска Македония, с изключение на Струмица, Гърция – Егейска Македония. Отношенията с Турция се уреждат с отделен мирен договор. Тези два договора очертават първата национална катастрофа за България. С подписването на тези договори България не само е лишена в значителна степен от освободените от нея по време на Балканската война 1912 г.-1913 г. земи, но понася и тежки финансови и други загуби. За България остават земите между реките Струма и Места в Западна Тракия.
Поражението на България в Междусъюзническата война сериозно разклаща положението на монархическия институт, но при все това цар Фердинанд I успява да се задържи на престола. Изходът от войната показва по недвусмислен начин, че макар недоволството на Кобурга спрямо претенциите на бившите съюзници на България към освободените земи да е напълно основателно, пътят за тяхното преодоляване не е избран правилно. Защото от войната спечелва не България, а Австро-Унгария и Германия, които по никакъв начин не искали да се примирят със съществуването на Балканския съюз като руско творение в един от най-невралгичните европейски райони в навечерието на предстоящия световен военен конфликт.

Преди 135 години на 28 Юли 1879 година

В София излиза първият брой на "Държавен вестник". Първоначално излиза веднъж седмично, от третата година – 2 пъти, от дванадесетата година– всеки присъствен ден. През първите 12 години има характер на държавно информационно издание, като помества официални съобщения, новини и телеграми от чужбина. По-късно се ориентира към публикуване на влезлите в сила нормативни актове – закони, укази, постановления и други, регистрира официални документи – конвенции, договори и други. В неофициалната си част предоставя място за публикации на различни съдебни институции. Продължава да излиза и след 9 септември 1944 г. до 30 ноември 1950 г., когато е заместен от "Известия на Президиума на Народното събрание".