
Пеньо Пенев (Пеньо Пенев Митев) е български поет, роден в севлиевското село Добромирка на 7. 5. 1930 г. Завършва гимназия в Севлиево, а като гимназист участва в младежките бригади. От 1949 г. работи като строител в Димитровград. Започва да пише още като ученик, после като гимназист, бригадир, войник и строител. Негови творби излизат и на страниците на в. "Димитровградска правда" и "Стършел" в периода 1956 - 57 година, но същите му навличат гнева на много хора, и той постепенно се превръща във "вреден за обществото човек". Заради доноси и неприязънта е принуден е да напусне редакцията на в. "Димитровска правда" и дори Димитровград.
Още от трудното му детство започват меланхолията и псхиатричните проблеми. Пенев лежи в психиатрични клиники главно заради алкохолизъм и прави два пъти опити за самоубийство: на 12. 9. 1950 г. и в началото на 1959 г. с връщането си в Димитроград, поглъщайки луминал.
На 27. 4. 1959 г. поглъща смъртоносна доза веронал и в предсмъртна агония написва няколко стихотворения.
През 1955 г. Издава една стихосбирка - "Добро утро, хора!" (1956). Негови книги са: "Добро утро, хора!" (1956), "Ние от двадесети век" (1959), "Стихотворения" (1960; 1962), "Когато се наливаха основите" (1965), "Дни на проверка. Поема" (1969), "За вас, потомци. Стихотворения" (1969), "Дни върху приклада. Войнишки дневник в стихове и писма" (1972).
Макар и противоречива за мнозина личност, Пеньо Пенев си остава идол за едно цяло поколение млади хора, особено онези, които като строители или бригадири се включват в изграждането на страната през 50-те и 60-те г. на XX в.
Когато се наливаха основите
Ще догоряват залези и хора,
и спомени, и чувства, и мечти:
ще отцъфтят салкъмите на двора,
вечерник в клоните ще зашепти.
Живота своето от нас ще вземе
и весело ще пей като капчук,
когато за наследници след време
ще дойдат нашите потомци тук.
Сърцата си пак в песни ще разказват
и пак ще вият птичките гнезда,
и все така на майчината пазва
ще грее златна рожбица звезда.
Ще има пак синчец и теменуги
и погледът им син ще бъде пак -
но хората ще бъдат вече други
и друг - денят на бащиния праг.
Дали ще им разкаже с памет свежа
историята или ще мълчи
как избуяваше у нас надежда,
поливана от плачещи очи...
Как в път, омълнен с бойни урагани,
последна бомба сменяхме с кураж,
как после из кофражи радостта ни
израстваше етаж подир етаж...
Как двадесет и пет годишни бяхме,
а нашата коса се посребри,
как не за дребно щастийце вървяхме
по първата роса в зори...
Потомци, вий напразно ще се ровите,
докрай едва ли ще узнайте вий,
когато се наливаха основите -
какъв живот живяхме ний!
О, колко трудности за нас дойдоха!
Завидна беше нашата съдба!
Ний не живяхме дни, епоха -
борба живяхме ний, борба!
Коментари: