“Литераторите (по-скоро голяма част от тях) имат особена слабост към археологията. При липсата на необходимата широка образованост и мяра, тази слабост често им играе лоши шеги, които увреждат не само техния обществен образ, но и археологическото познание. Така бе реализирана идеята на изключителния белетрист Емилиян Станев да бъде възстановена столицата на Второто царство. Резултатът е, че с времето атрактивността затули истината, но разбирането на обществото за визията на паметник от сакралното пространство на нацията остава и ще остане дълго време крива. Един тази визия ще бъде ревизирана, но оригиналите няма да бъдат възстановени, нито по-верните реконструкции изпълнени. Поразиите в този случай имат по-общ характер и затова по-малък ефект. Въпросната „визия" може да се коригира в някакъв смисъл чрез познанието за оригиналните движими паметници, а те няма как да се (глобално) фалшифицират. Идеята на Николай Хайтов обаче имаше конкретен характер. Той реши да повярва на устни спомени, записани от втора ръка десетилетия след гибелта на Апостола, че гробът му е в църквата „Света Петка Самарджийска". Въпросните спомени веднага бяха оценени от професор Николай Генчев като невалидни от изследователска гледна точка документи. Въпреки това твърде популярният автор на „Диви разкази" продължи да настоява и се захвана с археологическите „доказателства". За негово нещастие църквата бе проучена археологически през петдесетте години от Стамен Михайлов и Георги Джингов. Документираните в нея гробове са разновременни, а сред тях има и такива от Възраждането. Николай Хайтов обаче не потърси там въпросния гроб, а се „хвана" за един, отчасти разрушен скелет, открит в олтарната апсида, чиято релативна хронология го поставя преди строежа на самата църква, врязана в дебели културни напластявания... Изключително агресивен на всички равнища, легитимен не само в широките слоеве на българското общество, но и в правителствените среди и даже пред тогавашния държавен глава, той проведе наистина невероятна кампания в полза на своята „теза". Превъплъщенията на неговата „документалност“ минават през тогавашните медии, през ЦК на БКП, през Политбюро, дори през Института по криминалистика при МВР, и така изискват обяснения от стотици страници. Най-позорното беше, че на въдицата му се хвана академик Николай Тодоров, тогава заместник-председател на БАН, който упражни голям натиск върху археолозите да признаят, че разкопвачите са сбъркали и гробът се датира след строежа на църквата. Той именно назначи комисия за обсъждане на „научната теза" на пи сателя и на нейните заседания учените бяха подложени на административен натиск да отричат същестуването на собствената си наука. Чрез манипулациите на същия академик протоколите от заседанията на тази комисия бяха издадени и в нарочен сборник, редактиран предварително от самия Николай Хайтов. Падението остана за ръководството на академията, което тогава наруши всякакви академични принципи, за да услужи на конюнктурата. Честта обаче се падна на археологическата колегия, защото нямаше нито един археолог, който да се усъмни в професионалното заключение на Секцията за средновековна археология и последвалата я комисия, назначена от директора на Археологическия институт. Не се намери археолог в страната, който да заеме позицията на Николай Хайтов, въпреки огромната популярност на неговата „теза". Разбира се, писателят използва и този факт, за да обвини българските археолози, че не признавали неговия гроб на Левски само заради честта на пагона... Ключовият момент обаче там беше наистина друг - Стамен Михайлов не беше особено популярен в професионалната среда - от една страна, поради сприхавия си характер, а от друга - заради необикновеното упорство, с което отстояваше собствените си (очевидно погрешни) тези за произхода и културната принадлежност на монументалните паметници на Плиска. По-голямата част от колегията на археолозите-медиависти изпитваше към него известна неприязън, макар че като човек той имаше доста високи морални качества. В скандала с гроба на Васил Левски неприязънта остана встрани — ставаше въпрос за истината, а тя беше оценена веднага и по достойнство. Разбира се, избраният по-сетне за действителен член на БАН Николай Хайтов продължи най-грубо да ругае археолозите до самата си смърт, но те наистина академично му обърнаха гръб и не се занимаваха повече с него.”
Станислав Станилов, ръководител секция “Средновековна археология” в Археологическия институт с музей при БАН; извадка от книгата му “Другата археология” София 2006, стр.63-64.
Анкета