Здавейте, по-горе видях, че разисквате въпроса за автохтонната теория за произхода на българите , която понамирисва. Но за да разберат всички, които се интересуват от автохтонното население на балканския полуостров со позволих да публикувам един реферат, който написах миналия семестър, в който обръщам внимание именно на този проблем. Прочетете го и разберете, че българите са отделна тема;)
От археологическите материали и наблюдения с просто око се вижда, че от началото на новокаменната до края на меднокаменната епохи в културно-историческото развитие на племената, населявали земите на днешна България е съществувала приемственост. Археологията разкрива една изключително развита за времето си култура, успяла да наложи влиянието си по целия Балкански полуостров и в предна Мала Азия. Вижда се една планираност на селищата, укрепване с каменна стена, което е белег за развитостта и обществената организация, която започват да придобиват жителите на тези селища. В България такива селища са открити в основите на Карановската, Азнашката, Русенската и други селищни могили, датиращи от тези епохи. Проучванията показват, че след откриването на медта в 4-то хилядолетие пр.н.е. се поставя началото на една нова епоха, в която стъпките на развитие започват да забързват своя ход. Но медта е все още малко и скъка, и все още масово се употребяват каменните оръдия на труда. Това е енеолитната епоха, за която са характерни медните брадви. Изключително интересни са керамичните съдове, като някои са особено изящни. В Карановската могила и във Врачанско са намерени два печата със спираловидни орнаменти, които са използвани за означаване на практически понятия от дейността на древните. Правят се и предположения, че това е най-старата форма на писменост, но за съжаление не са намерени категорични доказателства за това.
В средата на 3-то хилядолетие е открит бронза, което обуславя живота в следващите векове. Действително следващото хилядолетие се наблюдава известен застой, но в оръдията на труда се вижда, че бронза почти напълно измества старите материали, променя се и формата на брадвите, тази на керамиката, нейната орнаментика, както и култовите предмети.
Променя се също начина на погребение на мъртвите-в поза „хокер”.
каменни дърводелски сечива-пратраки
Има две тези за тази промяна. Според първата старата култура се издига на по-високо ниво постепено, като връзката между тях е непрекъсната, а населението не е претърпявало радикална промяна. Според втората хипотеза българските земи са били нападнати от по-неразвито в културно отношение степно номадско племе, придошло от североизток. То се сляло със завареното население, като наложило тази промяна. Според археолозите това се доказвало от следите за опожаряване на селищата, открити в разкопаните селищни могили. За съжаление е невъзможно да бъде определен състава и произхода на населението, живяло по тракийските земи и дали изобщо има някаква промяна в него между енеолитната и бронзовата епохи.
За щастие езиковедите също има какво да кажат. Защото археологическите и палеоантропологическите данни могат да се използват за по-сигурни етнически характеристики само тогава, когато се свържат с езикови сведения, защото всички народностни имена са от езиково естество и представа за народност можем да си изградим само въз основа на езикови наблюдения. Първоначалното схващане е, че населението на Балканския полуостров, Егейския архипелаг и западна Мала Азия не било от индоевропейската раса. Постепено върху него се настанили прииждащите от север, северозапад и североизток индоевропейски племена-гърци, македонци, илири и др. Тази хипотеза взима за опорна точка местните имена, които доказват общо словообразуване, с еднакви надставки на имената на градове, реки, острови, полуострови и др., а именно-sos, nthos.
Както знаем топонимията е изключително устойчива, дори при коренни демографски промени и дава сравнително сигурни сведения за етническия състав на населението, живяло в твърде древни времена в дадена област.
Някои от най-известните тракийски названия на реки и планини, чиито корени, както виждаме се запазват дори и при българизирането им от 7-и век нататък са: Стримон-Струма, Асамос-Осъм, Атрюс-Янтра, Тонзос-Тунджа, Родопе-Родопа, Германе-Джерман, Месембрия-Несебър и др. Езиковедите достигат до извода, че както тези названия, така и доста езици в Мала Азия от този период като лидийски, лувийски и т. н., смятани дълго време за неиндоевропейски, всъщност са си индоевропейски. Много от тези имена са засвидетелствани от 2-3 хилядолетия и са се запазили, макар че етническите процеси в Тракия са били доста интензивни впоследствие, следователно можем да приемем, че те са били още по-стари-може би от началото на новокаменната епоха. Така че е най-логично да се предположи, че прадедите на траките, си живеят там още оттогава.
Но естествено, за да си дадем възможно най-пълна представа за формирането на тракийската народност, трябва да съчетаем данните от езикознанието, с тези от археологията. При този сравнителен анализ изплуват няколко възможности. Първата е съчетана с археологическата теза за непрекъснато културно развитие, твърдяща, че тук от най-древни времена живее индоевропейско население, завещало ни най-древните наименования на географски обекти. Втората възможност,която е за прекъснато развитие се обляга на твърденията, че първоначално в тракийските предели са живели неиндоевропейци. Като в края на бронзовата епоха те били отчасти унищожени, отчасти изтикани и отчасти асимилирани от новодошли индоевропейски племена и народи. Но на практика присъствието на неиндоевропейско население не може да се установи поради липсата на езикови данни, които са определящ фактор при посочването на етносъстав на дадено население в тези древни времена. Третата хипотеза се основава също на археологическата теза за прекъснатото културно развитие. Според нея върху местното индоевропейско население се наслоява друго новодошло също индоевропейско население.
При всички случаи новодошлото население са траките. Третата хипотеза се подкрепя солидно от археологическите данни за насилствено прекъсване на културното развитие в средата на 3-то хилядолетие. По тях разбираме, че има една бездна между енеолитната и бронзовата епохи, което според археолози се дължи именно на идването на траките. Предполага се, че новодошлите завоеватели са влезли в културен контакт с автохтонното население, което в своята основа остава в своите родни земи и че е имало една приемственост в културно отношение, като вероятно местните постепено са асимилирани от завоевателите.
Археологическите и езиковедските сведения сочат, че през бронзовата епоха населението на древнотракийските земи изживяло постепонно процеса на окончателно оформяне на народността. Така че в периода на 3-то,2-ро хилядолетие пр.н.е., е уместно да наречем жителите на българските земи „пратраки”.
Едва в края на 2-ро хилядолетие пр.н.е. в Омировия епос за пръв път е употребен термина ,,траки” Оттогава насетне този етноним се превръща в обединително понятие за народа, живеещ между Карпатите и Егейско море и между Черно море и реките Морава и Вардар, население, говорещо сродни диалекти на един и същ език.Етногенетичните процеси, претърпени от населението на тази част на Балканите, определена от гръцките автори като Тракия, били твърде продължителни и сложни и обхващали времето между новокаменната и ранножелязната епохи. В периода между 4-то и края на 2-ро хилядолетие индоевропейците, които обитавали Балканите постепенно се тракизират и окончателно придобиват облика на тракийци, говорещи широко разпространен език, отразен от етнокултурните описания на древногръцките автори и в епиграфските паметници. Значението на името „траки” не е изяснено и до сега. Предполага се, че може би това е име, носено от някое близко до гърците племе, вероятно от Егейската област и отразено и предавано до наши дни в Омировия епос.
Произходът обаче е ясен. Името „траки”, както и имената на тракийските племена и племенни групи са такива, че названията им с абсолютна сигурност говорят за техният индоевропейски езиков и етнически корен.
