продължение
...Самите савири се появяват с оногурите, подгонени от аварите около 463 г. Аварите са ефталитите овладели Седморечието в 459-60 г. Савирите са народ обитавал Кангюй и почитал Конния бог. Това изяснява кой е прародителят Севук – Сйявуш. Родствените на саварите, българи произлизат от Зйези. П.Добрев цитира Ал Макдиси, според който бог Сйявуш бил наричан още Зйевус. /ПД-КДБИ,стр.77/ Така уравнението се изяснява: Сйявуш-Севук-Зйевус-Зйези, при това напълно в традицията на народите свързани с кангюйско-юечжийския кръг. Българите дошли на Балканите също почитат Конния бог изсечен върху мадарските скали, великия Сйявуш-Зйези, антропоморфно преваплъщение на Върховния Бог, заобиколен от свещенните животни кучето, змията и лъва. Кучето се свързва с Богинята-майка а змията със Сабазий-Сйявуш. Лъвът пък е пронизан от Конника.
Тракийският конник се изобразява също в обкръжение на лъв, а Митра с куче и змия. До подобен извод стига и Ал.А.Хофарт: “Мадарският конник не е историческа личност, а религиозен, астрален символ. Конникът в Мадарския релеф е изображение на Слънцето, в неговия източноирански религиозен аспект – Мар /персийскя Михр/. /АХ-ИКДБ,стр.300/ Авторът стига и до друг твърде оргинален извод. Появилият се много по-късно народен образ на Крали Марко е далечно отражение на езическата представа за Бога-конник, който унищожава със свръхестествена сила смъртните врагове на народа ни – турците. В народните песни Марко винаги е в обкражението на майка си, символистично приравнявана със звездата Вечерница /Венера/. /АХ-ИКДБ,стр.301/ Или виждаме отнова божествената двойка Богинята-майка и Конния бог!
За езическите вярвания на аланите не се знае много. Като най-важен бог в техният пантеон се открива Вак /сравни с другото название на Сйявуш – Вакх/. Той се почита като покровител на войните, изобщо на мъжкото начало. След християнизацията неговият образ се пренася върху св.Георги. Изразът Вак-Устарджи за осетинците има особен сакрален смисъл тъй като за тях св.Георги (Устарджи) е покорвителя на Осетия. Традиционната представа за Вак като конен бог се прехвърля на християнския светец, винаги изобразяван като конник. /АД-ТПС/ Факт твърде интересен, защото подобна персоналидация се наблюдава и при българите. И българското население и потурчените мюсюлмани се събирали под Мадарския конник за да почетат празника на св.Георги. При аланите се наблюдава и втори прототип Уацил – богът гръмовержец, впоследствие наследен от Св.Илия. Наричат го още Елия. Твърде любопитен факт е че в тохарските текстове се съобщава за предбудистки тохарски бог свързан с бурите, дъжда и гръмотевицата със същото име Ylainakte – бог Йлаи, /Елия/. Виждаме че много по-късният християнски светец Илия, поради сходството в имената, според народните представи поема функциите на езическото божество. По същият начин осетинците свързват св.Петър с морето и водите, защото името звучи сходно с названието на аланския Донбетир, бог на морските дълбини и изобщо на водите.
Косвени данни говорят че култът към Богът-войн, Богът-конник е съществувал при прототохарските племена – ди. Във формирането на китайската д-ва Чжоу вземат участие тибетски и тохарски племена. Това се отразява и на религиозните представи на древните чжоусци, различаващи ги от останалите китайци. Чжоуският ритуал “тай-лао”, велико жертвоприношение, включвал овца, бик и свиня, които “Синът на Небето” /чжоуският ван/ поднасял на бога на Земята. Този ритуал съвпада напълно с римската култова практика “suovetaurilia” представляваща жертвоприношение на същите животни в чест на бога-войн, Марс. Култът към Марс има своите далечни корени. При древните гърци той е взаимстван от траките. За траките той е бог на отмъщението но и бог на войнското съсловие. Изобразяван е като бог-конник или войн на бойна колесница с пълно бойно снаряжение. Образът му се припокрива с този на Сабазий и Митра. В Гърция култът към Арес е най-разпространен в Спарта, държавата управлявяна от военното съсловие където войната е висша добродетел. При римляните образът на Арес се слива с образа на Маврус, Марс-Гардив, първоначално почитан като бог на пролетта, бог на възраждащата се природа воюващ срещу суровия зимен мраз. След това се превръща в бог на войните, втори по важност след Юпитер. Първият месец на годината – март е бил посветен на него, символизиращ и по-старото му превъплащение като бог на възраждащата се природа. На Марсовото поле се провеждали празниците на Марс. Провеждали се конни състезания с колесници и конят-победител, заедно с овца, свиня и бик се принасяли в жертва. Милитаризацията на древните общества издига на челно място войнското съсловие!
В древноиранската митология Митра, първостепенният Бог-слънце, аналог на Сабазий-Сйявуш също притежава черти характерни за Арес-Марс. Митра е могъщ войн върху бойна колесница. Той е защитник на домашното огнище и мирния труд на праведните, но е безпощаден към престъпниците, коварните и нечестни хора. Неговото отмъщение, мълниийте ги настигат навсякъде и унищожават техните селища и домове. Митра-закрилникът и Митра-отмъстителят се съчетават в един образ. /АМ-А,гл.2/ Забележете че при българи и алани страхът от гръмотевицата и мълнията е много голяма. Както казва Ибн Фадлан, волжските българи смятали дом поразен от гръм за божествено наказание и не влизали в такова място. Аланите не пипали убит от мълния, а върху тялото насипвали могила, така го погребвали.
Изобилието на наскални рисунки на конници, колесници, слънчеви символи, между Памир, Алтай и Синцзян показват красноречиво за религиозните представи на карасукските /прототохарски/ племена. /ВО-ИКК-27-МНСК-Н-1999г./ В Хотан намира широко разпространение изоброжението на четириръката богиня яздеща лъв идентична със средноазиатската Нана. Изобразявана е върху малки дървени иконки или върху стенописи в будистките храмове в съседство с изображението на Шива. Подобно на Нана държи в две от вдигнатите си ръце слънцето и луната. Друг много често срещан персонаж в Хотан е изображението на Конния бог /понякога яздещ камила/ във величествена поза с чаша в ръка. А.Лекок намира в срещуположния ъгъл на Таримската котловина (Турфанския оазис, селището Яр, в близост до древното Чеши), изображение на Конния бог върху хартиен свитък, с пояснение че това е богът-хранител на страната. /БЛ-ВТДРС-2000,стр.242-244/ Култът към Нана и Сйявуш е бил широко разпространен сред тохарското население на Синцзян и оттук е проникнал в Средна Азия.
Според В.И.Пругло археологическите разкопки от Крим показват особена популярност на появило се в 1 в.пр.н.е.-3 в. изображение на Конен бог в Боспорското царство. Той фигурира върху теракота, статеутки, релефи и монетите на боспорските царе от времето на Рескупорид ІІ. Изобразяването на конника има определен канон – във величествена, застинала поза, като конят е винаги с вдигнат десен крак. Съществуват и по-стари изображения от скитското време – 4 в.пр.н.е. тук конникът е в галоп. А върху олтара от Мирмекия (Крим) конникът и изобразен заедно с Богинята-майка. За по-старата традиция на изобразяване се смята че е била донесена от кимерийците. Причината за промяната на стила се свързва с новата аорсо-аланска миграционна вълна заляла Крим след 1в.пр.н.е. /ВП-ТСВ,ИКАМ,стр.177-183/
Мадарският конник е изобразен в същия канон, само че вдигнат е не десния а левия крак. В.И.Пругло, съвсем удачно сравнява боспорските конници с“Придунавската група” в коята авторът включва мадарския и тракийския конници. /ТК-ИД,ИКАМ,стр.87-91/ Пътят на Конния Бог /Вак-Сйявуш-Зйези/ показва миграцията на племената, част от които са в основата на прабългарската етногенеза.
В своите произведения Г.С.Раковски споменава за Сива, Сиво като стар езически бог на българите, чието празнуване обхваща времето между зимното слънцестоене и пролетното равноденствие. Раковски е един от първите наши етнографи и събирачи на народни песни. В коледна песен от Охридско той вижда спомена за този езически персонаж: “Сива, Сива, Василица, Къде си се овасилила ? Тамо горе на Бей-бунар (местност до Охрид). Тамо горе на Бел Дунав. Шчо има , шчо нема. Златна чаша на коната! Божик ми е по небеса. Слава му е пасла земя”.
Според Раковски: “Сива е наш стар бог. Кога се е изменил и станал Василица, т.е. празникът на Сива-бога се е превърнал в празник на св.Василий. Вместо сурва в Охридско се поздравяват със Сива, Сива, Василица.” Нашият възрожденец ни дава нагледен пример за сливането на стари езически представи с наложената по-късна християнска обрядност. Раковски е един от първите ентусиасти който търси индоевропеиското начало в генезата на старите българи. Под влияние на модното, тогава схващане в Европа, че прародината на индоевропейците е Индия, той приравнява Сива с индийския бог Шива. Шива е едно от трите главни божества в индийския пантеон. Той обитава “златната планина Кайласи” отговаряща на Хималаите. Култът към Шива индийците свързват с плодородието. Неговата божествена съпруга е Дева-Парвати, наричана още Кали, Дурга, Чандика. Нейният образ се свързва със Свещенната планина. Тя е дъщеря на Свещенната планина и покровитерка-превъплащение на свещенната река Ганг. Символи на божествената двойка са йонито и лингама, женското и мъжкото начало. /ГР-СС-т.4,стр362-365,591-592/ Виждаме че Раковски съвсем правилно се е оринтирал в съпоставката на езическите божества. Пропуснал е само “златната чаша върху иконата”, божествен символ разпространен при скити и келти изразяващ божествения произход на царската власт. Мадарският конник също е изобразен държащ чаша.
Аналогично в българските народни песни от Родопите, включени в сборника “Веда Словена” (по-точно е да се каже “Веда Булгара”) откриваме същият бог Сива: “Седелъ ми Сива фъ пещере-та, Седелъ ми сега малу Сега малу три нидели, Я ми веке ни седи. Фъ рока му златна тоега, Златна тоега Златица, Яхналъ си барза-та коне Барза-та коне лестувица, Чи ни му е веке змийница, Съсъ змии гу ни припасалъ, И съсъ змии и съсъ смоци, Я му на глава три пилета, Три пиле-та лестувици, Та са шета пу земе-та, Припуща си барза-та коне Та си на дори слева, Та си качи на потоне. И си флева фафъ черица, Та седнува на йогнище, Де си гответъ малки моми. Ду вечере Суровъ Бадникъ, Суровъ Бадникъ и Бадница, Та седнува на трапеза; Де си фтегне десна рока Да си куси Суровъ Бадникъ…” По-нататък виждаме как бог Сива прогонва зимата, за да дойде пролетта и да се събуди живота: “Налютилъ са Сива Бога, Я си сабе ни фарле, Лу си фарле люта срела, Люта срела на поле-ту, Та си поле погурева Погурева полумева;Ни са ражда бела пшеница, Ни си пасе сиву стаду, Сиву стаду волове-те, Волове-те иници-те Иници-те и крави-те, Та са поле запустилу”. В друга песен се вижда директния двубой между бог Сива и змея, ламята, символ на зимата: Та си слезалъ Сива Бога Та си седналъ фъ пещере-та. Фафъ рока му златна тоега, Златна тоега буздугана, Та си ударилъ Царна Бога, Царна Бога Сура Ламица, Ударилъ гу прогонилъ гу…” По-нататък се описва как момите и момците подготвят празничната трапеза, за да посрещнат бог Сива: “Да си готви Суровъ Бадникъ, Суровъ Бадникъ и Бадница: Чи ша дойде Сива Бога Да си седне на йогнище, На йогнище на трапеза На трапеза на вечере, Да вечере Суровъ Бадникъ, Суровъ Бадникъ и Бадница…”. Аналогично на примерът даден от Раковски и в представите на родопските българи, атрибут на Сива е златната чаша със свещенната вода: “…Фъ десна хи рока златна каната, Фафъ каната жарна вода, Фафъ лева хи рока златна чеше. Служба служи Сива Бога…”. Празникът на бог Сива е Сурвата, по-късно се слива с християнската Коледа. /ВС-2/
Прави впечатление насалагването на Сива от християнския Св.Василий, с чисто звуковото съвпадение с васо, вако, вак – борец, войн, синоним на Сйявуш.
Култа към Шива показва ясни паралели с тракийския Дионис /едно от превъплащенията на Сабазий/ и свързаният с него култ към плодородието. /АТ-ВК гл.З/
Българската народна обрядност е най-наситена с празници между 22.12 и 22.03. и отразява “ражадането на Слънцето” в деня на зимното слънцестоене, когато денят започва да расте до началото на индоевропейската Нова Година в деня на пролетното равноденствие. Култовете на Слънцето, възраждащата се природа сливащи се с божествената двойка Богиня-майка/Слънчев бог и техните свещенни цветове, червено и бяло, чийто изразител е мартеницата, са богато застъпени в нашата обрядност. Раковски съобщава и друга подробност. Според поверието там където падне мартеницата пониква копър. /ГР-СС-т.4,стр.365/ А копърът е растение-символ на Сабазий, още едно потвърждение в дълбоката индоевропейска същност на езическите религиозни представи на българите, водещи към древните култове на Сабазий-Сйявуш-Сива, демонстриращо индоевропейският произход на нашите предци !
Подобни представи битуват и сред Трансилванските унгарци. Те смятят за свой митичен прародител Шабо, Саба, небесния пастир. В унгарските генеалогични представи Шабо е полубог, син на Атила от който произлязал унгарският народ. Но корените на Шабо са много по-древни и са аналогични на Сабазий-Сйявуш-Митра. Митра също е наричан небесен пастир. Древността на култа ни отвежда в палеолита. За това говори наличието на сходен персонаж още при шумерите. Шиб-од е полубог, мъж на Богинята-майка Инана. Всяка есен той умира, заедно с растенията и всяка пролет възкръства като природата започва нов живот. Дори евреите взаимстват този персонаж и го почитат като Саваоф.
Унгарският автор Шимон също свързва култът към Шабо-Сабазий-Сйявуш, с цитираният от Раковски бог Сива, езически бог на българите. /Ш-ИПРИ/
Сива, далечният отглас от името на Сйявуш, получава чудесно обяснение и с помощта на тохарските езици: тох./а/ sāo, тох./б/ sāāw означава живот, жив, жизнен и напълно отговаря на функцийте на Сабазий/Сйявуш/Сива като бог на възраждащата се природа. Сравни с българските думи свестявам, свяст, в смисъл на изилзане от безсъзнателно състояние, връщане към живота. Тохарското sāve, sāv означава велик. Близки аналогии се откриват в хетски sivat – дневна светлина, sаvai – изпълвам, пораждам, siu – бог, лидийски sav – полза, sava – изпълвам, savant – процъвтявам, savtord – одобрявам, карийски sav – хубав, прославен, анатолийски suva – изпълвам, латински suavis – приятен, оскански sivum – изпълнен, saahtum – свят, почитан, галски suadi – добър, приятен, selua – владея, sego – победа, илирийското vesu – добър, фригийското vasu – хубав и тракийското sabazias – освободен.
За аналогията Сабазий-Сйявуш-Сива-Зиези говори и един друг факт. В античните празненства посветени на Сабазий е бил неотменим атрибут специфичния възглас “εύοϊ σάβοϊ“ отговарящ на тракийското ϊη – йу аналог на латинското iuvo, отразявящи общоиндоевропейското yewo, yewe – помогни, помози, запази, отгледай, съхрани.
Демостен укорява атиняните че лесно възприемат чуждото и в празниците на Дионис /Сабазий/ охотно използували чужди, варварски /тракийски и фригийски/ възгласи. В честванията на Бакхус римляните използуват възгласа euhoe Bacche представляващ механична късна гръцка заемка на трако-фригийската първооснова, вместо латинското iuves Sabe. Това показва че първоначлният смисъл е бил заменен със звукоподражателна формула. /ВГ-ТТЕ,стр.226-228,113/ Като интересна аналогия, може да посочим, че при родопските българи, св.Георги се нарича още Едрелес/Адрелес. Това название се обяснява с осетински ærdæg, ягнобски ardak, кюрдски ardimi, персийски arda, рушански и хуфски yōrdam и тох./б/ eraitwe – помощ, или от същия ирански корен *erda-/*arda – помощ, помагай, произлиза и специфичното българско Едрелес/Адрелес.
Твърде интересен персонаж се открива и в осетниския „Епос за нартите”. Това е героят Сауасс: „… В ранно утро, Бог създал човек и го изпратил на Зынджыбардуаг (Духът на Огъня), с думите: „Закали го на езиците на твоите пламъци”. Закалил Духът на Огъня, човека и го потопил в реката, за да го направи стоманен. Духът на огъня нарекъл този герой Сауасс”.
Виждаме раждането на Герой, божи син, закален в огън и вода, свещенните стихии за иранците.
„...След като го заткалил, Духът на Огъня казал: Господ те сътвори, аз те закалих, сега върви по своя път. А Сауасс отвърнал: няма да си тръгна просто така, дай ми възможност да работя с огън за да приготвям жертвено месо и оръдия на труда. Духът на Огъня му дал две вълшебни огнива и го научил как да си получи огън. Така Сауасс получил от Бога възможност да владее огъня. Той слязал при хората и ги научил на ковашкия занаят, сами да си изготвят оръжия и сечива, да изготвят метални острия за стрели и да ходят на лов. Сауасс бил първия Ас, т.е. родоначалник на асите, подобно авестийския Йима, или скандинавския Один.
Още по-интересен е следващия епизод от живота на Сауасс: „Веднъж отишъл Сауасс на лов. Много обикалял по планинските клисури, но нито едно животно не срещнаал. Много уморен се добрал до брега на една река, където засплал. Събудил се и видял бял елен дошъл на водопой. Прицелил се и опънал лъка, еленът клекнал и стрелата профучала край главата му. Втори път стрелял Сауасс. Скочил елена и стрелата минала под него. Така еленът се скрил в гората”. Еленът има особено значение в „звериния стил”, като символ на Слънцето. Но още по-интересен е краят на сказанието. Еленът се оказал вълшебен. Това било кошута, в която се била привърнала сестрата на водния бог Донбетир. Тя се влюбила в Сауасс и Донбетир вдигнал голяма свадба.
И заживали младите в мир и съгласие. „Кошутата” родила на Сауасс трима сина, най-големия Бора, средния Дзылау и най-малкия Болатбарж. Според Д.Макеев, името Сауасс означава носител на дневната светлина, на утрото, на истината, от осет. Sæw – утро и æss – истина (сравни с бълг.дума съвест!) и персонажа е синонимен на авестийскитe герои Сяоши, Сйаваршани – спасители, носители на истината и правдата. Сйаваршан е синоним на персонажа Сйявуш, а Сйявуш е символ на честността и справедливостта. /ДМ-ТАНЭ/ Самото осетниско Suæwæss, Sauæss, има много по-точен превод като създател на истина, създател на спаведливост, от suæwыn – сътворявам, създавам. Сравни с Митра – пазител на истината и угрофинския му аналог Верт! Това осетниско предание, поставя твърде интересни въпроси и аналогии. Сауасс е прародител с божествен произход, от който произлизат асите, респ. аланите, аналогично на Зиези. Кошутата се явява негова жена, тотемен персонаж, прародителка. А прабългарския Авитохол също се явява син на кошута!!! Сауасс, аналогично на Сйявуш и Митра е защитник на справедливостта и истината. Името Суасс е фиксирано и от източниците под формата Зизаис, носено от алански вожд, заселил се в Панония, около 360 г. В Хорезъм Сйявуш е наричан Sievus и Šauš ! Така че връзката между Sauæss и Зиези не подлежи на съмнение!
