7.МАДАРСКИЯТ КОННИК
Предположенията, че Мадарският конник изобразява велик български кан, ловна сцена или победа над Византия, са инфантилни.
Релефът съдържа няколко основни стилизирани фигури, включени в съвършена, въздействаща композиция – куче, конник и звяр.
Източноиранската религия отделя най-голямо значение на кучето в сравнение с всички останали религии. В една от свещените книги, Зенд Авеста, е записано: „ Благодарение на кучето съществува светът. ... И каза Ашурамазда, богът на светлината, най-мъдрият господар: ... Желая да се отнасяш с кучето като с близък човек ... Когато умираш, последен поглед размени с кучето си, за да те придружи в последния ти път.” Кучето е приравнено на човека като юридически субект. Предвидени са наказания за лошото му гледане.
Източноиранският иконографски канон не допуска изображения на върховния бог до началото на І в.пр.Хр., а когато по-късно това става възможно и се практикува, съвместни изображения на хора и върховния бог се срещат рядко, защото самият той е олицетворен в човешки образ. Всеки друг човешки образ до него предполага немислима равнопоставеност и е недопустим. Изключения са някои образци на релефи на Тракийския конник, останали встрани от иконографския канон, както във времето, така и в пространството, където зад коня има изобразена човешка фигура, но те само потвърждават правилото.
Съвсем естествено от гледна точка на авторите, кучето в релефа на Мадарския конник символизира човешкия, български род. Конникът е художествено изображение на Шура, Чèра, Чèрве /Ашурамазда, Ахурамазда/, върховния бог – Спасителя Мъдрец. Звярът в краката на коня не е нито лъв, нито тигър, нито барс, а стилизиран образ на демон на злото – звяр. Това не е пронизано, умиращо животно. Опашката му е извита и насочена към конника. В цялата композиция няма динамика, нито намек за ловна сцена, а само застинало каменно величие. То е отражение на статуса в религиозния култ на българите на всяко едно от символичните изображения. Божията мъдрост и сила парализира демоните на злото/девите,деавите/ но не ги убива. На човека е вменено задължението да прави своя избор непрестанно – да следва божията сила и мъдрост или съюз с демоните на злото.
Мадарският конник е символът на вярата на българите. Той е каменен кивот, изсечен в скалите на височина, съответстваща на висотата на българския бог. Той съхранява послание към нас: „Божията мъдрост разделя българите от злото!” Ежедневният и ежечасен избор на българина да застане зад божията мъдрост и сила срещу злото е най-важен! Зад конника и срещу звяра – това е положението на кучето в релефа. Това е и изборът на българите: „Отричам се от общуването с мерзките, вредоносни, злокознени деви. ... Осигурявам свободно движение и свободен живот на онези стопани, които отглеждат добитък на тази земя.” Това е заветът на българите с бога! Божият завет се забравя лесно. Много гледат, малко виждат, затова релефът е голям и нависоко.
Като символ на вярата на българите, Мадарският конник е обобщение на иконографията на Тракийския конник, която има същия религиозно-естетически характер и носи същото послание. Пряката съпоставка на изображенията им показва, въпреки редицата иконографски особености и различия в детайлите, че основната идея – разделението на човека от демоните на злото с божията помощ, е една и съща. В някои от релефите на Тракийския конник тази идея е демонстрирана съвсем директно – човекът е изобразен като конник в умалени размери, разположен зад конното божество в левия горен ъгъл на релефа и препускащ в посока обратна на божеството, надалеч от звяра – демонът на злото. В релефа на Мадарския конник, тази идея намира своя апотеоз.
Авторите на Мадарския конник декларират еднозначно, че това е символът на вярата на българите. Те акцентират на двата задължителни, неотменими атрибута на върховния бог на доброто и мъдростта в източноиранската иконография и религия. Това са: двата концентрични кръга с частични радиуси над предния крак на коня – символ на сияещия, излъчващ благодат бог и шестолъчната звезда върху задния хълбок на коня – символ на шестте помощници на Шура, Чèра, Чèрве /Ашурамазда, Ахурамазда/ - Безсмъртните свети: Блага Мисъл, Правда, Желана Власт, Свято Благочестие, Съвършенство-Цялост и Безсмъртие. Те са създадени от него. Нямат съществуване независимо от него и са разбирани като негови съвършенства. Те се срещат като шестолъчна звезда в подобни изображения в земите на източноиранските племена. Същата шестолъчна звезда стои и върху оловния печат на кан Тервел и върху стената на Дворцовата църква в Преслав от Х век. Аналог на двата концентрични кръга с частични радиуси са соларните символи в персийската иконография. Това са доказателства за предхристиянската религиозна принадлежност на българските владетели и за синкретизъм.
Авторите на релефа акцентират върху религиозните атрибути, за да не оставят съмнение, че това е символът на вярата на българите, за де не позволят неговото послание да бъде подменено или конникът да бъде идентифициран с някой смъртен, пък бил той и владетел. Българските канове, дори когато са изпълнявали функциите на върховни жреци, не са се обожествявали, нито в лично качество, нито като институция.
Източноиранската религия вменява на човека още едно основно задължение – да пази чистотата на земята и водата повече от собственото си тяло. Упованието в Божията мъдрост, отричането на злото във всичките му форми, свободата на движението и опазването на околната среда са основните характеристики на Държавата на духа. Освен духовно послание, Мадарският конник е и материален знак на Българската държава на духа. За нея е писано много, но само тук може да бъде видяна и докосната с ръка.
Мадара е култов комплекс преди и след изсичането на релефите върху скалата. Тя има същото значение за българите, като Йерусалим за евреите и християните и Мека за мюсюлманите. Култовото значение на този уникален комплекс остава и след приемането на християнството. Запазени са спомени на местни жители, според които на скалния релеф е изобразен Свети Георги.
8.НАСЛЕДСТВОТО НА КОННИЦИТЕ
Тракийският конник оставя ярка следа в българската топонимия. Автентичното му тракийско име Шура, Чèра, Цира – в различни диалекти, къснотракийската му форма Чèра и последвалата българска транскрипция Чèрве, стоят в корена на имената на две големи български средновековни крепости и на две съвременни български селища.
Първата от тях е късноантична и средновековна крепост Червезица. Това е стратегическа крепост в Подбалканското поле, на стръмен и висок хълм северно от град Николаево, Старозагорско, на входа на Хаинбоазкия проход. Кой знае защо, тя е известна като Асара,Хасара, от турското „Хисар” – крепост.8 Чèрвезица е спомената от Мануил Фил като свидетел за превземането на крепостта Твърдица, която се намира на 14 км североизточно от нея.
Втората средновековна крепост е Чèрвен. Тя се намира на 30 км южно от град Русе, върху труднодостъпен продълговат скален рид, обграден от река Черни Лом. Спомената е от Мануил Фил при описанието на византийския поход в Мизия.
Съвременният български град Чирпан също дължи името си на една от формите на името на Тракийския конник – Чира. На 6 километра северно от града, в землището на с.Рупките, се намират останките на античната крепост Карасура. В основата на този топоним стоят две тракийски думи: kara – гора и Sho(u)ra(s), Chyra – Шура, Чира /Тракийският конник/. Карасура буквално означава „Гората на Тракийския конник - свещената гора”.
Село Чирен, на 15 км. северно от гр.Враца, също дължи името си на Тракийския конник. Наблизо има останки от римска крепост, изградена върху тракийско селище.
Древнотракийските укрепени селища при Червен и Чирен се намират съответно на северната и северозападната граница на най-голямото териториално разширение на Одриското царство и очертават района на одриското политическо, културно и религиозно влияние. Те са опорни гранични крепости на одрисите и в тях култът към Конника е пренесен от Тракия, налаган и поддържан непрестанно, възприет от местното население и продължил възхода си до приемането на християнството.
Друго значимо наследство от Тракийският и Мадарският конник е графичният знак - ׀Y׀.
Той се среща многократно, повече от 170 пъти в български надписи върху оръжия и предмети – над 50 пъти около Плиска, Мадара и Преслав, във Варненско, в София, в Сърбия и Черна гора. Местонахожденията му очертават сферата на българското присъствие на Балканите във времето и пространството. Този знак е открит и върху дръжката на ранен тракийски жезъл от с.Побит камък, Разградско.6
Големият брой знаци ׀Y׀, намерени около Мадара, подсказват връзка с Мадарския конник. Двете къси вертикални черти в началото и в края на графичния знак символизират двете фундаментални единици, структуриращи реалния свят – хората /кучето/ в началото и демоните на злото /звяра/ в края на знака. Те са означени еднакво, защото според източноиранската религия на българите, в ерата на разделението, обхващаща историческия живот на човека, хората и демоните на злото съществуват едновременно и паралелно. Разделянето на доброто от злото е главната идея на този култ. Единствено божията мъдрост, символизирана от по-големия среден знак Y , отделя хората от демоните на злото. Знакът ׀Y׀ кратко и точно внушава това разделение.
В оригиналните изображения на ׀Y׀ разликата между височината на двете вертикални линии /хората и демоните/, от една страна и средния по-голям знак /Господ/, от друга, е същата, като разликата мужду височината на двете зооморфни изображения/кучето и звярът/ и конника в релефа. За да се подсили въздействието на релефа, религиозно-идеологическото съдържание е предадено чрез едновременно използване на два начина – зооморфен и антропоморфен, често използван метод в източноиранската иконография.
׀Y׀ е графичният символ на вярата и завета на българите с Господ. От тук до Свети Георги и Христос има само една крачка. Той се среща повече от 100 години след официалното приемане на християнството в България. ׀Y׀ има ритуално символичното значение на кръстния знак за българите и затова постепенно, плавно и без сътресения е заменен от кръста. Буквалното му значение върху битови предмети е „Боже опази!”, а върху оръжия „С нами бог!”.
9.БУКВАЛНОТО И САКРАЛНОТО
Всичко, казано до тук, ще бъде доказано, само ако се разчете графичният знак ׀Y׀ буквално и прочитът потвърди значението му като графичен символ на вярата на българите.
Известно е, че за да са понятни буквите за широк кръг от населението, първоучителите ги извеждат от техните словесни образи – имената на буквите. Вероятно това са първите думи на неизвестен акростих, който дава реда и имената на голямата част от българските букви. Необходимо е да разберем какви са имената на „׀”и на „Y” в старобългарската азбука и в нейното развитие – глаголицата и кирилицата.
За целта е задължително да се позовем на най-старите известни названия на българските букви. Най-старият паметник, в който срещаме имената на старобългарските букви, е така нареченият Abecenarium bulgaricum /Х-ХІІ век/. Там са дадени поредно буквите на глаголицата, заедно с имената им на латиница. Името на десетата буква ׀ e „ise”, на единадесетата ІІ – „isei”, а на двадесет и осмата Y - „sarauè”.3 В азбуката на чешкия абат Дивишь, публикувана в Codex giganteus в Стокхолм през 1360 г., десетата буква ׀ е именувана - yzze, а двадесет и осмата Y – „czrw”.10
Руският византолог Регель публикува в Санкт Петербург през 1891 г. названията на българските букви в Analecta byzantino – russica. Там десетата буква е именувана „иже”, а двадесет и осмата - „чèрве”.9
В староруската книжнина имената на българските букви намираме в статия на Максим Грекь. Там отново десетата буква е именувана „иже”, а двадесет и осмата „чèрве”.14
Българският книжовник Константин Костенечки /1380 – след 1431г./ в „Сказание за буквите”, гл. VІІ, нарича десетата буква ׀ -иже /относително местоимение/, а единадесетата буква ІІ – „и”.3
Голяма част от българските букви достигат до нас със славянски имена –азъ, боукы, въдъ, глаголи, добро, живъте ... , като първи думи от съответните редове на акростих. Друга част нямат имена – съюзът „и”, ѓ, њ ... . Трета част са с гръцки имена, защото са заимствани от гръцката азбука – кси, пси и фита. Има и една друга част от старобългарските букви, за произхода на чиито имена съществуват невероятни хипотези – за албански и готски произход, само не и разбиране за автентичен български произход на имената им! Това са хърь, ׀εрь, фрьтъ, оукъ, юсъ.3 Те са останали от най-старата българска азбука, защото адапторите не са успели да открият съответстваща дума, с която да ги подменят.
Единствената буква, за чието име не е дадено досега никакво обяснение е буквата „Y”. В по-късните издания на кирилицата, като това на Константин Костенечки, тя е посочена с името „чръвъ”, което по народна етимология преминава постепенно в чръво /черво/. Няма известен до днес акростих, който да съдържа, особено в началото на някой ред, думата чръв или черво. Тази буква, още от най-ранните издания на българските букви, посочени по-горе, носи българското име „Чèрве”. Тази буква носи името на върховния и единствен бог в източноиранската религия на българите, изобразен в релефа на Мадарския конник – Господ Чèрве. В нея се съдържа чрез транскрипция името на Тракийския конник – Шура, Чèра. Него гърците, още от появата му в Тракия, наричат Кирис – Господ. В глаголицата тази буква съответства на най-голямата употребявана числена стойност – 1000.
Буквата Y, поставена между двете вертикални черти на съюза ІІ, го разделя на две части и има символичното значение на разединяване, разделяне, разрушаване на съюз. След разделянето, от двете страни на Y остават две букви ׀ – „иже”, относително местоимение „онези” със символично значение - „онези, които трябва да бъдат разделени”. ׀Y׀ се чете буквално – „Боже, раздели /опази/ ни от злото”. В мирно време това е „ Боже опази!” , а в битка - „С нами бог!”
Около 100 години след официалното приемане на християнството в България, почти през целия Х век, до падането й под византийска власт, графичният знак ׀Y׀ се среща върху битови предмети и оръжия. През ХІ век този знак изчезва.
Подмяната на Чèрве с чръв/о/ не е наложена от християнската религия. Християнството безболезнено е възприето от местното населението на Тракия и Мизия поради сходното си с това на конника, послание, много преди създаването на Мадарския конник, глаголицата и кирилицата. Значимо наследство на Тракийския конник е образът на Свети Георги. Това е оригиналният принос на източноиранския култ в християнската иконография, пример на приемственост и синкретизъм. Да си спомним българската поговорка: „Хубав празник Великден, дваж по-хубав Гергьовден.”
През ХІ век, по време на византийското владичество в България, името на буквата Y е изменено от „Чèрве” на „чръв/о/”. Това не може да стане случайно или от невежество. Подмяната на Чèрве с чръв/о/ е продиктувана от нуждите на панелинизма. Целта е да изчезне името на българския бог и българското самосъзнание. Какво остава от народ, който замени Божието име с черво?
Тази промяна е станала насилствено, планирано и повсеместно, така че днес българите, единствени от останалите европейски народи, не знаят името на предхристиянския си бог, не помнят, че прадедите им са донесли първия монотеистичен култ към Божията Мъдрост на Балканите тогава, когато Олимпийската митология пресъздава враждите между местните богове, а Дионис тъне в блажено опиянение всред оргии с Менади и Сатири. Резултатът е унищожаването на българската предхристиянска религиозна идентичност, като част от стратегическата цел – изчезването на българската народностна идентичност в рамките на християнския панелинизъм и по-късния панславизъм.
Буквата Y е запазила автентичното си име „Черве” само в цитираните по-горе изданията на българската азбука, отпечатани в Стокхолм и Петербург, далеч извън границите на България и Византия. Въпреки това българският бог на доброто и мъдростта не може да бъде унищожен от никой нашественик. За българите той естествено и хармонично се слива с християнския бог.
Знакът ׀Y׀ има всички характеристики на съвременното понятие лого. Той е употребяван масово до края на Х век, защото е съставен от комбинация от букви, която по най-въздействащ и недвусмислен начин внушава сакралното послание на Мадарския конник и визуализира молитвата към българския бог.
Мадарският конник е предхристиянския символ на вярата на българите, а ׀Y׀ е графичния му знак.
ИСТОРИОГРАФИЯ:
1.Абаев А.,Вестник древней истории,М.,1954;86-90
2.Всемирная история,т.І,М.,1956;259,530
3.Георгиев Е., Имената на старобълг. букви, Сборник, С., 1940; 134,136
4.Георгиев В., Траките и техния език, БАН, С., 1977;45,58,88,97,104,164,264,252,266
5.Гочева Зл., Култът на тракийския конник в контекста на религията на Източното Средиземноморие, ЮЗУ-Бл., 1/2003; 1,2
6.Гочева Зл., Завещано от траките,С., 1997; 14
7.Дечев Д., Характеристика на тракийския език, с.,1952
8.Димитров Д., Тиле-изгубеният град, Ст.З.,2009;12
9.Иванов Й., Северна Македония, с., 1906; 69
10.Лавров П., Кирило та Методiй в давньословянському письменствi,К., 1928; 150
11.Миков В., Долмени, БИБ, год.V, т.І,С.,1932-33; 4
12.Миков В.,Материали от последния период на бронзовата епоха в Северозападна България, сп.Археология, бр.3, С., 1970; 48,561 13.Тодоров Я.,Предхристиянски религиозни течения в нашите земи,БИБ ІV, С., 1930; 5
14.Ягичь, Разсужденiя.., С.П., 1885-1895; 384, 606
